„Светли Бъднини за Ритнитопката”, пишеше във „Вестника”, когато Гленда го взе сутринта. Какъвто им беше навика, когато съобщаваха някаква новина, която смятаха за особено важна, заглавието беше последвано от още две, с по-малък шрифт: „Ритнитопковци се Записват за Новата Игра”, а още по-отдолу, с още по-малък шрифт „Бум на Нови Топки”.
За смайване и смут на Гленда, Жулиета все още беше на първа страница, с по-малка картинка от вчерашната и заглавието „Мистериозна красавица изчезва”, под което се казваше просто, че никой не бил виждал тайнствения модел Бижу от нейния дебют (Гленда си набеляза тази дума за проверка в речника) преди два дни насам. Значи да не намерят някого било, моля ви се, новина? Както и да е, тя беше учудена, че се намери място дори и за това, защото повечето от първата страница беше посветено на ритнитопката, но „Вестникът” обичаше да започва по някоя друга история на предната страница, а после, тъкмо когато на човек му станеше интересно, да те отпраща някъде на страница 35, където историята издъхва в забвение някъде зад кръстословицата и постоянната реклама за ортопедични бандажи.
Уводната статия на следващата страница беше озаглавена „Едно на нула за Ветинари”. Гленда обикновено изобщо не четеше уводните статии, защото не може всеки път да си готова да срещнеш думата „съответно” в статия от 120 думи.
Тя зачете предната страница, отначало унило, после с нарастващ гняв. Ветинари ги беше изиграл. Напива ги, моля ви се, а глупаците му с глупаци подписват предателството на тяхната ритнитопка и замяната й с бледото й подобие скалъпено в двореца и университета. Разбира се, като се замислиш, не е чак толкова просто. Налагаше й се да признае пред себе си, че ненавижда простотията на настоящия спорт. Мразеше идиотските побоища и безмозъчното блъскане, но тази омраза си беше нейна. Хората сами си го бяха направили и, колкото и глупаво и калпаво да беше, си беше тяхно. И ето че важните клечки пак се бъркаха където не им е работата и се прехласваха по това, колко прекрасно било. Старата ритнитопка щеше да бъде забранена. Поредното скрито острие във високоалкохолния коктейл на лорд Ветинари.
Тя също така хранеше дълбоки подозрения относно амфората, чието изображение, кой знае защо, все още се мъдреше на масата й. След като онова, което се твърдеше, че било оригиналните правила, беше написано на древен език, то как ще може някой друг освен някой тузар да каже какво точно пише? Тя прехвърли набързо описанието на новите правила. Някои от правилата на старата улична ритнитопка бяха оцелели там като някакви чудовища от отминала ера. Тя разпозна любимото си: че топката се счита за топка. Топката е онази топка, с която е играно в качеството на топка последователно от трима играчи, и оттогава нататък тя е топката. Много и беше харесало първия път като го беше прочела заради пълното безумие на формулировката. Явно е било въведено един ден преди векове, когато при злополучен инцидент с отрязана глава, тя някак се търкулнала на полето и неусетно заменила предишната топка, която пък била скрита от падналото върху нея тяло, към което по-рано била принадлежала главата. Такова нещо някак си остава в паметта, особено при условие, че след мача победният гол бил зачетен на собственика на главата.
Това правило и още няколко като него бяха оставени като паметници на отминало величие посред списъка от разпореждания на лорд Ветинари. Шепа жестове към старата игра, като някаква милостиня към общественото мнение. Не бива да му се позволява тази работа да му се размине. Само защото той е тиранин и може когато му скимне да уреди убийството на практически всекиго, не означава, че народът трябва да се държи, сякаш го е страх от него. Всъщност тя още не беше докрай уточнила позицията си, но това да се погрижи на лорд Ветинари да не му се размине, изведнъж беше станало страшно важно. Право на народа си беше да решава, кога да е прост и назадничав. Не им е работата на разни важни клечки да казват на народа, какъв да бъде.
Много решително тя наметна палтото си над престилката и, след минутен размисъл, взе от бюфета си две Сладки Дяволчета. Както казват, благо сладко понякога и желязна врата отваря.

В Продълговатия кабинет личният секретар на Патриция си погледна хронометъра.
- Боя се, че времето е петнадесет секунди под личния ви рекорд, милорд.
- Което доказва, че силното пиене удря в главата, - промърмори строго Ветинари.
- Подозирам, че за това едва ли са нужни още доказателства, - забеляза Дръмнот с тънката си секретарска усмивка.
- От друга страна, ако трябва да сме честни, длъжен съм да призная, че тази Шарлота от „Вестника” е най-страховитата съставителка на кръстословици за всички времена, при условие че те всичките са една пасмина. Тя обаче! Абревиатури, четни и нечетни букви, скрити думи, инвертирани последователности, а сега и тези диагонали! Как ли успява?
- Вие нали успяхте, сър.
- Само с разгадаването. Което е много по-лесно, - Ветинари вдигна пръст - Това ще да е същата онази жена, която държи магазинчето за домашни любимци на Пеликулски стъпала, помнете ми думата. Наскоро не са я споменавали като победителка. Тя ще да да ги съставя.
- Женският ум несъмнено е коварен, милорд.
Ветинари погледна изненадано секретаря си:
- Е да, разбира се. Нали трябва да се оправя с мъжкия. Мисля че...
На една от вратите лекичко се почука. Патрицият се върна към „Вестника”, а Дръмнот се измъкна от стаята. След като бяха разменени шепнешком няколко думи, секретарят се завърна:
- Както изглежда онази млада жена се е вмъкнала през задната врата чрез подкупване на стражите, сър. Те приеха подкупа, съгласно вашите постоянни разпоредби, и я поканиха в чакалнята, която тя скоро ще установи, че е заключена. Тя желае да се види с вас защото, както казва, имала оплакване. Тя е слугиня.
Лорд Ветинари вдигна поглед над горния край на вестника:
- Кажете и, че не мога да и помогна по въпроса. Вероятно би могла да опита, ох, знам ли, с друг парфюм?
- Исках да кажа, че принадлежи към обслужващ персонал, сър. Казва се Гленда Сладкофасулска.
- Кажете й... - Ветинари се поколеба, след което се усмихна - Ах да, Сладкофасулска. Подкупът за стражите храна ли беше? Може би някакво сладкарско произведение?
- Правилно, сър! По едно голямо Сладко дяволче на човек. Бих ли могъл да попитам как...?
- Тя е готвачка, Дръмнот, а не прислужница. Непременно я поканете.
Секретарят го изгледа с известно недоволство:
- Сигурни ли сте, че е разумно, сър? Аз вече казах на стражите да изхвърлят сладките.
- Сготвени от една Сладкофасулска? Това би било поругване на изкуството, Дръмнот. Ще се видя с нея незабавно.
- Длъжен съм да ви напомня, че разписанието ви за тази сутрин е пълно, милорд.
- И то доста пълно. Наистина е ваше задължение да ми напомняте това, за което аз ви уважавам. Но аз се върнах тази нощ чак в четири часа и ясно си спомням, че си ударих пръста в стъпалата. Аз съм пиян като кирка, Дръмнот, което естествено значи, че кирките са пияни точно колкото мен. Трябва да призная, че изразът не ми е привичен и че досега не съм мислил за кирките в този контекст, но Муструм Ридкъли прояви любезността да ме просвети по въпроса. Затова ми позволете за момент да бъда извинен.
- Е, вие все пак сте Патрицият, сър, - изтъкна Дръмнот - Можете да постъпите, както поискате.
- Много любезно от ваша страна да го кажете, но аз, в действителност, нямам нужда от напомняне, - каза Ветинари с нещо, което почти сигурно беше усмивка.

Когато строгият мъж отвори вратата, вече беше твърде късно да се бяга. Когато той каза: „Заповядайте при Негова Светлост, госпожице Сладкофасулска”, вече беше твърде късно да се припада. Какво ли си беше мислила тя? И дали изобщо беше мислила?
Гленда последва човека в следващата стая, която беше облицована с дъб, строга и изобщо беше най-непретрупаният кабинет, който тя беше виждала. Стаята на средностатистическия магьосник беше толкова гъчкана с всевъзможни неща, че не се виждаха стените. Тук дори и бюрото беше чисто, като се изключи гърненце с пера за писане, мастилница, отворен брой на „Анкх-Морпоркски Вестник” и... погледът и остана прикован към това нещо - чаша с надписа „На най-добрия шеф на света”. Тя беше толкова не на място тук, че като нищо би могла да е нахлула от друга вселена.
Някой незабелязано постави зад нея стол. Което беше добре, защото, когато мъжът зад бюрото я погледна, тя скоропостижно седна.
Ветинари потърка основата на носа си и въздъхна:
- Госпожице ... Сладкофасулска, в този дворец има цели стаи пълни с хора, искащи да се видят с мен, и то все могъщи и влиятелни хора, или поне те мислят, че са такива. И все пак господин Дръмнот има любезността да вмъкне в разписанието ми, предреждайки генералния началник на пощите и кмета на Сто Лат, среща с една млада готвачка с престилка под палтото и заявено намерение, както пише тук, „да я видим ние тая работа”. Това е защото забелязвам, какво не е на мястото си, а вие, госпожице Сладкофасулска, не сте на мястото си. Какво искате?
- Кой ви е казал, че искам нещо?
- Всички искат нещо, когато са при мен, госпожице Сладкофасулска, дори то да е да са на друго място.
- Добре де! Снощи вие напихте всичките капитани и ги накарахте да подпишат онази хартия във вестника!
Погледът му изобщо не потрепна. Това беше много по-лошо от, ами от всичко друго.
- Млада госпожице, пиянството носи равенство на човечеството. То е окончателната демокрация, стига да ви харесват подобни неща. Пияният просяк е също толкова пиян колкото един лорд, и обратното. Случвало ли ви се е да забелязвате, че всички пияници се разбират взаимно, независимо колко пияни са и колко различни могат да са матерните им езици? Да приема ли, че сте роднина на Августина Сладкофасулска?
Този въпрос, след всичката тази възхвала на пиянството, я цапардоса между очите и пръсна мислите и напосоки.
- Какво? О. Да. Точто така. Тя беше баба ми.
- И като млада беше готвачка в Гилдията на Наемните убийци?
- Точно така. Тя все се шегуваше, как не им позволявала... - тя бързо се спря, но Ветинари завърши изречението вместо нея:
- ... да използват нейните торти за да отравят хора. Ние пък всеки път й се подчинявахме, защото, както несъмнено знаете, госпожице, никой не иска да ядоса една добра готвачка. Тя все още ли е с нас?
- Почина преди две години, сър.
- Но след като вие сте Сладкофасулска, предполагам че сте се сдобили в замяна с няколко други баби? Баба ви винаги е била стожер на общността, а и все на някого трябва да носите всичките онези лакомства, нали?
- Това няма откъде да го знаете, само налучквате. Но сте прав, те са за възрастните жени, които си нямат кой да се грижи за старините им. Както и да е, те са си от полагащото ми се.
- О, разбира се. Всяка работа си върви с някои малки облаги. Ето, не бих и очаквал Дръмнот да си е купил и един кламер през живота си, а, Дръмнот?
Секретарят, подреждащ книжа някъде на заден план, изкара една бледа усмивчица.
- Вижте сега, аз прибирам само остатъци... - започна Гленда, но Ветинари я спря с махване на ръка.
- Вие сте тук заради ритнитопката, - каза й Ветинари - Бяхте на снощната вечеря, обаче университетът предпочита сервитьорките да са дългокраки, а аз забелязвам подобни неща. Поради което предположих, че бяхте там по ваша работа без да занимавате с въпроса вашето началство. Защо?
- Вие им отнемате тяхната ритнитопка!
Патрицият събра пръстите на двете си ръце и опря брадичката си на тях докато я наблюдаваше.
Опитва се да ме притесни, помисли си тя. И успява, ох, успява.
Ветинари запълни тишината:
- Баба ви имаше навика да мисли вместо хората. Тази черта явно се предава в рода, и то все по женска линия. Всеки път способни жени, шетащи в свят, където всички останали са като че на седемгодишна възраст и постоянно се спъват и падат докато играят, а тези жени ги вдигат и гледат как те пак хукват по същия начин. Предполагам, че управлявате Нощната Кухня? В голямата има твърде много хора. Вие искате територии, които да можете да контролирате, извън непосредствения обсег на всякакви глупци.
Ако беше добавил „Прав ли съм?” като някакъв дърдорко просещ си аплодисменти, тя щеше да го намрази. Но той като че четеше направо от вътрешността на главата й, така спокойно и делнично. Трябваше да се сдържа да не потръпне, защото всичко беше вярно.
- Не отнемам нищо от никого, госпожице Сладкофасулска. Аз просто променям игралното поле, - продължи той - Какво му е майсторството в блъскащата се натясно гмеж? Така не се постига нищо друго освен изпотяване. Не, трябва да се движим напред, към новото. А новините, както знам, се движат напред с мен. Капитаните, несъмнено, ще стенат и охкат, но те също така остаряват. Да умреш посред игра може и да е романтична идея, докато човек е млад, но като поостарее, в главата го удрят и по-телесни неща от разни романтични идеи. Те знаят това, независимо, че не го признават, така че, въпреки че ще протестират, ще се погрижат това да не отиде твърде надалече. Фактически аз не само че не отнемам, а им давам много нещо. Одобрение, признание, стабилна репутация, златообразна купа и шанса да запазят каквото е останало от зъбите им.
След всичко това тя не можа да се сети за нищо повече от:
- Да де, но вие им извъртяхте номер!
- Нима? Никой не ги е принуждавал да пият без мяра, нали?
- Вие си знаехте, че ще сторят точно така!
- Не. Подозирах, че биха могли да сторят така. Биха могли да бъдат по-предпазливи. Трябваше да са по-предпазливи. Бих предпочел да се изразя в смисъл, че ги поведох по правия път с малка хитрина, вместо да ги подкарам по него с тояги. Аз разполагам с много разновидности тояги, госпожице Сладкофасулска.
- И още, вие ме шпионирахте! Знаехте за лакомствата.
- Да съм ви шпионирал? Госпожице, веднъж за един велик владетел бе казано, че всичките му мисли били за поданиците му. Също като него аз мисля за народа си. Просто повече ме бива в тази работа, нищо повече. Колкото до въпроса с лакомствата, това беше проста дедукция от общоизвестни факти за човешката природа.
На Гленда и се искаше да каже още много неща, но по някакъв съвсем безспорен начин тя почувства, че разговорът (или поне тази част от него, която включваше тя да си отваря устата) беше приключил. Въпреки това тя изръси:
- Защо не сте пиян?
- Пардон?
- Вие тежите някъде наполовина на тяхното тегло, а тях всичките ги откараха по къщите в колички. Вие пихте колкото всички тях, а пък изглеждате свеж като репичка. Какъв е номерът? Накарали сте магьосниците да разкарат бирата от стомаха ви с магия, що ли?
Тя беше престанала да си изпитва късмета от много отдавна. Сега всичко беше излязло изпод контрол, като стара кранта, която не може да се спре заради тежкия товар търкалящ се с грохот в каруцата зад нея. Ветинари се намръщи:
- Уважаема госпожице, всеки толкова пиян, че да позволи на магьосници, които, бих могъл да добавя, по същото време също изобилно се приобщават към плода на лозата, та да им позволи да разкарат нещо от вътрешностите му, той би бил вече достатъчно пиян за да почине скоропостижно. Предугаждайки следващия ви въпрос ще забележа, че хмелът, формално погледнато, също се числи към лозите. Фактически погледнато, аз съм пиян. Нали, Дръмнот?
- Вие в действителност консумирахте повече от шест литра високоалкохолна бира, сър. Технически погледнато, вие би следвало да сте пиян.
- Своеобразно изказване, Дръмнот. Благодаря ви.
- Вие не приличате на пиян!
- Не, но постигам доста добра прилика с трезвен, не мислите ли? И трябва да призная, че кръстословицата тази сутрин ми се поопъна. Прокаталепсис и плеоназъм в един и същи ден? Наложи ми се даже да ползвам речника! Тази жена е изчадие адово! И все пак, благодаря ви, че ме посетихте, госпожице Сладкофасулска. Припомням си бъбъл-енд-скуика на баба ви с най-топли чувства. Ако тя беше скулпторка, то щеше да е изящна статуя без ръце и със загадъчна усмивка. Колко жалко, че някои шедьоври са толкова преходни.
В Гленда неспасяемо се надигна гордостта й на готвачка:
- Но тя ми предаде рецептата.
- Наследство по ценно и от диаманти, - кимна Ветинари.
Всъщност някое друго диамантче също нямаше да дойде зле, замисли се Гленда. Но пък тя наистина си имаше тайната на бъбъл-енд-скуика, разбира се, толкова очевидна, че никой не се сещаше. Колкото до истината за салмагундито ...
- Сигурен съм, че аудиенцията ви приключи, госпожице Сладкофасулска, - рече Ветинари - Аз имам много работа, също както несъмнено и вие, - той взе молива си и се зае с документите пред него - Довиждане, госпожице Сладкофасулска.
И толкова. Неясно как тя се озова оттатък вратата, която почти се затвори зад нея, когато до нея достигна глас:
- И ви благодаря за добрината ви към Лут.
И вратата се затвори, като замалко не я халоса по лицето, докато тя се извръщаше.

- Беше ли разумно от моя страна да споменавам това, как мислите? - промълви Ветинари, след като тя си тръгна.
- Вероятно не беше, сър, но тя просто ще предположи, че сме следили именно нея, - отвърна гладко Дръмнот.
- А може би трябваше. Така е то, Дръмнот, с жените от рода Сладкофасулски, вършат си те някаква дребна слугинска работа в някое домакинство и така, докато някой не бъде онеправдан, и тогава потеглят на бой като кралица Инси Ланкърска със свистящи колела на бойната колесница и пръснати навсякъде отрязани ръце и крака.
- Без баща, - изказа наблюдението си Дръмнот - Не е особено добре това за дете в наши дни.
- Само я е направило по-силна. Човек може само да се надява, че няма да и хрумне да навлезе в политиката.
- Тя току що не направи ли точно това, сър?
- Уместна забележка, Дръмнот. Аз изглеждам ли пиян?
- Доколкото мога да съдя, не, сър, но изглеждате необичайно ... словоохотлив.
- Свързано словоохотлив?
- До последната подробност, сър. Началникът на пощите ви чака, сър, а някои предводители на гилдии желаят спешно да разговарят с вас.
- Подозирам, че искат да играят ритнитопка?
- Да, сър. Възнамеряват да сформират отбори. Убийте ме, не мога да разбера защо ли.
Ветинари остави молива си.
- Дръмнот, ако видите топка, лежаща си приканващо на земята, бихте ли я ритнал?
Челото на секретаря се сбърчи:
- В каква форма ще да е отправена поканата?
- Моля?
- Дали, примерно, ще е във вид на писмена бележка, прикрепена към топката от неизвестен извършител или извършители?
- По-скоро визирах идеята, че бихте могъл, вероятно, просто да почувствате сякаш целият свят негласно би искал да теглите на споменатата топка един хубав шут?
- Не, сър. Има твърде много неизвестни. Възможно е враг или майтапчия да е предположил, че ще предприема някакви действия от този род и да изработи топка от бетон или подобен материал с надеждата, че бих могъл да си причиня сериозна или смешна контузия. Така че аз първо бих проверил.
- А след това, ако всичко е наред, ще я ритнете ли?
- С каква цел или заради каква възможна облага, сър?
- Интересен въпрос. Вероятно заради удоволствието да я видите как лети.
Дръмнот като че обмисли това за момент, след което поклати глава:
- Съжалявам, сър, но тук не ви разбирам.
- Ах, вие сте твърда опора в един свят на промените, Дръмнот. Браво на вас.
- Като сме на думата, сър, бих ли могъл да добавя нещо? - изрече тържествено секретарят.
- Сцената е ваша, Дръмнот.
- Не бих искал да се счита, че не съм си бил купувал собствени кламери, сър. Харесва ми да притежавам собствени кламери. Така те са си мои. Счетох, че ще е уместно да ви съобщя това в премерена и неконфронтационна обстановка.
Ветинари се вгледа за няколко секунди в тавана и каза:
- Благодаря ви за откровеността. Да считаме протокола за коригиран и случая за приключен.
- Благодаря ви, сър.