Рис, нисшият крал на джуджетата обърна особено внимание на изображението на чудното момиче. Разделителната способност хич не беше лоша. Техниката за преобразуване на черно-бяла картина в щракографски семафорен сигнал беше много напреднала в последно време. И все пак нужният обем трафик си оставаше внушителен, така че хората му в Анкх-Морпорк явно бяха преценили, че това заслужава особено внимание, за да оправдае високата цена. Явно тя беше възмутила множество други джуджета, но, съгласно опита на Нисшия крал, каквото и да вземеш, то винаги все някого ще възмути. Той изгледа седналите пред него скалтове . Лесно им е на хора като Ветинари, помисли си той. Имат да се оправят само с разни религии. Ние пък си нямаме религии. Да си джудже си е само по себе си религия, при това такава, че няма и двама жреци, които да са съгласни поне за нещо, а понякога изглеждаше сякаш всяко джудже е жрец.
- Не виждам нищо смущаващо, - изрече той.
- Тази брада несъмнено е фалшива, - изказа се един от скалтовете.
- Това е напълно приемливо, - възрази кралят - Няма нито един прецедент на забрана на фалшиви бради. Те са истинско избавление за изпитващите трудности да си пуснат такива.
- Но тя изглежда, ами, съблазнително, - посочи друг от скалтовете.
Не можеше да ги различиш под високите им многопластови кожени качулки.
- Определено е привлекателна, - каза кралят - Докога ще ме бавите, господа?
- Това трябва да бъде прекратено. Не е по джуджешки.
- О, не е ли даже подчертано по джуджешки? - отвърна кралят - Микроризницата е сто-процентова ризница, а какво по-джуджешко от това. Тя се усмихва и, макар че бих се съгласил, че изглежда джуджетата не го правят често, най-вече не и когато идват при мен, смятам, че бихме могли само да спечелим от примера й.
- Това е вопиющо оскърбление срещу нравствеността.
- Как? Къде? Само в главите ви, струва ми се.
- Значи възнамерявате да бездействате? - заяде се най-високият скалт.
Кралят помълча за кратко загледан в тавана, след което заяви:
- Не, възнамерявам да действам. Първо, ще поръчам на екипа си да установи, колко точно поръчки за микроризница са направени днес в Шибън. Не се съмнявам, че от Гофна няма да възразят да бъдат публикувани постиженията им, особено след като възнамерявам да съобщя на Мадам Фашкие, че може да се върне и да открие свое представителство тук.
- Ще посмеете да сторите това? - шокира се един скалт.
- Да, разбира се. Почти сме готови със сключването на Съглашението от Кумската Долина, мир с троловете, за който никой не предполагаше, че изобщо е възможен. И, господа, дойде ми до гуша от вашето мрънкане, хленчене и безкрайни напъни наново да преигравате отдавна загубени от вас битки. Ако питате мен, тази млада дама ни сочи едно по-добро бъдеще, а сега, ако не напуснете кабинета ми до десет секунди, ще ви поискам наем.
- Ще има неприятности.
- Господа, винаги има неприятности. Този път, обаче, аз ще ви ги причиня на вас.
Когато вратата се затръшна зад тях, кралят се отпусна на стола си.
- Добра работа, сър, - каза секретарят му.
- Няма да престанат. Не мога да си представя, какво ли ще е то, да си джудже и поне за малко да не се дърлиш, - той се понамести в стола си - Знаете ли, прави са да казват, че не жули, а и не е толкова студено, колкото би си помислило джудже. Поръчайте на агентите ни да изразят благодарността ми на Мадам Фашкие за щедрия й дар, моля.

Голямата зала на Университета кипеше от живот, нищо че беше съвсем ранна сутрин. Повечето от масите бяха отместени към стените или, когато на някой му се случеше да е в настроение за фукня, бяха излевитирани накъм тавана. Големите черно-бели плочи на пода, излъскани до блясък от хилядолетно търкане от подметки, сега бяха допълнително лъскани от преподаватели и студенти, минаващи днес напряко за най-разнообразни занятия и местонаправления, а, много рядко, когато не се намереше по-достойна причина, на път за лекции. Голямата Люстра беше смъкната в единия ъгъл на пода за ежедневното подновяване на свещите й, но за късмет, за целите на Муструм Ридкъли, имаше и обширно пространство свободен под.
Той зърна очакваната от него фигура забързана към него:
- Как мина, Господин Стибънс?
- Трябва да призная, че изключително добре, сър, - отговори Пондър и отвори торбата, която носеше - Една от топките е оригиналната, а другата е направената от Лут и Тревор Младонадеждов снощи.
- А, игра на открий разликите, - възкликна Ридкъли, хвана и двете в грамадните си ръчища и ги пусна на пода.
Пльонг! Пльонг!
- Съвършено идентични са, - отсъди той.
- Тревор Младонадеждов спомена, че едно джудже им ги направило за двадесет долара, - спомена Пондър.
- Нима?
- Да, сър, и той ми върна рестото и разписка.
- Изглежда това ви изненадва, господин Стибънс?
- Ами да, сър. Имам чувството, че не съм го преценил правилно.
- Не е изключено и много малки вълчета да си менят нрава, - Ридкъли го фрасна жизнерадостно по гърба - Едно на нула за човешката природа. А сега, коя от топките се връща в Бюрото?
- Не е за вярване, сър, те са се сетили да бележат новата топка, а на тази топка тук има мъничка бяла точка... тоест на тази... тук беше май-че... А! Ето я. Тази е нашата. След малко ще пратя един от студентите да отнесе другата. Още имаме към час и половина.
- Не, предпочитам вие да го сторите собственоръчно, господин Стибънс. Няма да ви трябват повече от една-две минутки, сигурен съм. Бързо се връщайте, че съм замислил едно експериментче.
Когато Пондър се върна, завари Ридкъли да се омотава ненатрапчиво край една от големите врати.
- Готов ли ви е бележникът, господин Стибънс? - попита той тихичко.
- И моливът ми е подострен, г-н Архиканцлер.
- Добре тогава. Давам начало на експеримента.
Ридкъли търкулна лекичко топката по пода, изправи се и се загледа в хронометъра си.
- Така, топката е отбита от Професора по Нелиберални изследвания, най-вероятно по случайност... А ето, един от блюстителите, май се казваше г-н Хипни, я рита малко неуверено. Един от студентите, Посредгьолски беше, струва ми се, връща паса... Отбелязва се движение, господин Стибънс. Вярно, нецеленасочено, но пък обещаващо. Е, не, без такива...
- Топката да не се пипа с ръце, господа! - изкрещя Архиканцлерът и ловко настъпи търкалящата се напосоки топка с ботуша си - Това са правилата! Като гледам, онази свирка ще ни свърши работа, Стибънс.
Той тупна топката в каменния под.
Пльонг!
- Не си играйте като хлапета с консервени кутийки! Играйте ритнитопка! Аз съм Архиканцлерът на този университет, в името на Йо могъщи, и ще пратя на гъза на географията или по друг начин ще репресирам всеки, който се чупи без извинителна бележка от майка си, тъй де!
Пльонг!
- Ще се разделите на два отбора, ще изберете цели и ще играете за победа! Никой да не напуска игралното поле, освен ако не е контузен! И не се използват ръце, ясен ли съм? Въпроси?
Една ръка се вдигна. Ридкъли потърси съответното лице.
- Да, Ринсуинд? - каза той и, понеже не беше заклет гадняр, се поправи - Тоест, професор Ринсуинд, разбира се.
- Моля за разрешение да ходя да донеса бележка от майка ми, сър.
Ридкъли въздъхна:
- Ринсуинд, веднъж вие, за мое непресекващо изумление, ме информирахте, че изобщо не сте познавали майка си, защото тя избягала още преди да ви роди. Ясно си спомням, как си го записах в дневника. Нещо друго да опитате?
- Разрешение да ходя да потърся майка си?
Ридкъли се поколеба. Професорът по Жестока и необичайна география нямаше студенти, нито каквито и да е задължения, освен да гледа да не си търси белята. Въпреки че Ридкъли никога нямаше да признае това, това беше въпреки всякакъв разум, една почетна титла. Ринсуинд беше страхливец и неволен смешник, но няколко пъти вече беше спасявал света при не особено ясни обстоятелства. Той беше бушонът за късмет, реши накрая Ридкъли, осъден да бъде гръмоотвод за съдбините, така че на другите да не им се налага да служат за същото. Такъв човек си заслужаваше манджите, прането (включително и надхвърлящото средното равнище количество зацапани гащи) и кофа въглища всеки ден, нищо че, ако питаха Ридкъли, си падаше малко циврило. Обаче той беше бърз и, следователно, полезен.
- Вижте, - оплакваше се Ринсуинд - тайнствена амфора се появява и, хоп, всички полудяват по ритнитопка. Много кобно. Това значи, че ни чака нещо лошо.
- Хайде сега, би могло и да е нещо прекрасно, - възрази Ридкъли.
Ринсуинд като че ли обмисли това и заключи:
- Би могло и прекрасно да е, но ще бъде ужасно. Съжалявам, но всеки път е така.
- Това е Невижданият университет, бре Ринсуинд. Какво страшно може да има тук? - зауспокоява го Ридкъли - Освен мен, разбира се. Небеса, та това е спорт, - той повиши глас - Разделете се на два отбора и играйте ритнитопка!
Той отстъпи и се присъедини към Пондър. Мобилизираните ритнитопковци, веднъж получили ясни указания дадени с ясен силен глас, се скупчиха да установят чрез пререкания, какво всъщност да направят вместо това.
- Не е за вярване, - надвика ги Ридкъли - Всяко хлапе знае, как се прави това, само да намери нещо за подритване, нали? - той събра ръце на рупор - Хайде, двама капитани две крачки напред. Не ми пука кои ще са.
Това отне повече време, отколкото би могло да се очаква, защото тези, които не се бяха измъкнали по терлици от Залата, осъзнаваха, че постът на капитан на отбор предлага забележителния шанс да се окажеш на прицела на язвителния гняв на Архиканцлера. Накрая две жертви бяха изблъскани отпред и не съумяха да си пробият път обратно в редиците на колегите си.
- А сега, пак повтарям, избирайте поред играчи за отборите си, - той си свали шапката и я метна на земята - Хайде де, това всички поначало си го разбираме! То си е момчешко нещо! Като с момиченцата и розовото е! Знаете как е! Всеки избира по един играч, така че накрая на единия се пада хърбата, а на другия дебелака. Някои от най-скоростните математически изчисления на всички времена са били постигани от капитани на отбори, мъчещи се да не им се падне хърбата... Стой си на мястото, Ринсуинд!
Пондър неволно потръпна, когато училищните му дни нахлуха глумливо в спомените му. Дебелото момче от класа с нещастното име „Свинчо” Любовчийски имаше баща собственик на сладкарница, което даваше на сина му известна тежест в училище, да не говорим за влияние. Така че само хърбата оставаше да служи за естествена мишена на другите момчета, което значеше хроничен ад за Пондър чак до чудния ден, когато от пръстите на Пондър изхвърчаха искри и гащите на Мартин Согър се запалиха. И сега можеше да ги помирише. Най-добрите години от живота - друг път. Архиканцлерът може понякога и да беше малко грубичък и невъздържан, но поне нямаше правото да ти прави мамби...
- Слушате ли ме, Стибънс?
Пондър премигна:
- Ъ, извинявайте, сър, аз... пресмятах нещо.
- Попитах, кой е оня висок тип със загара и тънката брада?
- А, това е професор Бенго Макарона, г-н Архиканцлер. От Генуа, нали се сещате? За една година на разменни начала с проф. Заднопрашков.
- Да бе. Горкият Заднопрашков. Може пък на чужд език да не му е толкова смешно името. А господин Макарона е тук за да се усъвършенства, нали? Да даде малко блясък на кариерата си, а?
- Едва ли, сър. Има докторати от Унки, QIS и Чепф, общо тринадесет на брой, освен това е гост професор в Датиго, цитиран е в двеста тридесет и шест съчинения и, ами, в един иск за развод.
- Какво?
- Там не държат чак толкова на обета за безбрачие, сър. Много гореща кръв, доколкото разбирам. Семейството му притежава огромно ранчо и най-голямата плантация за кафе извън Клач, а, доколкото знам, баба му е собственичка на Транспортна Компания Макарона.
- И за кой демон му е трябвало да идва тук?
- Иска да работи с най-добрите, сър, - отговори Пондър - Май сериозно си го мисли.
- Наистина ли? Е, добре, значи май е свестен тип. Ами онова с развода?
- Не ми е известно много, но, доколкото знам, са го потулили.
- Разгневен съпруг?
- Разгневена съпруга, доколкото чух.
- Я, той женен ли бил?
- Не и доколкото ми е известно, г-н Архиканцлер.
- Нещо май не разбирам, - навъси се Ридкъли.
Пондър, който изобщо не беше в свои води в тази област, заобяснява много бавно:
- Тя е била съпруга на друг мъж... доколкото, ъ, разбрах, сър.
- Но аз...
За облекчение на Пондър, на Ридкъли най-сетне му светна:
- А, имаш предвид, че е като професор Хайдън. Викахме му на него, как беше...
Пондър се напрегна.
- Змиите. Луд беше по тях, нали разбираш. Заговореше ли за змии, спиране няма. Понякога за разнообразие споменаваше и гущери. Много запален.
- Радвам се, че смятате така, г-н Архиканцлер, защото доколкото знам, някои от студентите...
- А и старият Постул от гребния отбор. Кормчия ни беше за две отлични години, - изражението на Пондър при това не се промени, но лицето му за малко някак порозовя и лъсна - Такива ми ти неща значи - продължи Ридкъли - А хората като вземат да вдигат една джабала. Както и да е, поне спорем мен този свят винаги се нуждае от повече любов. Да не говорим, че ако не харесваш мъжка компания, изобщо няма какво да търсиш тук. А така! Ей, браво на човека! - последното отрази факта, че докато вниманието на Ридкъли беше отклонено, ритнитопковците бяха започнали да ритат и тук-таме показваха много ловка работа с краката - Да, какво има?
До Ридкъли беше изникнал един блюстител.
- Един господин е дошъл да се види с Архиканцлера, сър. Магьосник, сър. Той, ъъъ, всъщност е Декана, така де, само дето той казва, че и той също бил Архиканцлер.
Ридкъли се поколеба, но само опитен изследовател на Ридкъли като Пондър би могъл да забележи това. Когато Архиканцлерът заговори, думите му бяха спокойни и внимателни, до една изковани на наковалнята на самоконтрола:
- Каква приятна изненада, г-н Нобс. Поканете Декана. О, и моля ви, не поглеждайте към господин Стибънс за подтвърждение, благодаря покорно. Аз все още съм Архиканцлерът в близката околност. По-точно единственият такъв. Проблем ли има, господин Стибънс?
- Ами, сър, тук мястото е малко, такова, публично, и...
Пондър се запъна, защото изведнъж осъзна, че никой не му обръща внимание. Не беше видял, че топката се беше търкулнала към Блюстител Нобс (без роднинска връзка). Нито зверския удар, нанесен й от него, все едно е трябвало да реагира на нахално нашествие на консервената кутия на някое улично хлапе. Но видя топката величествено издигаща се във въздуха накъм отсрещния край на Залата, където, оттатък органа, сияеше витражът посветен на Архиканцлер Абасти и показващ всеки ден по една от няколкото си хиляди сцени от мистично или духовно естество. Интуицията на Пондър, която вече беше успешно изчислила траекторията и разстоянието, му съобщи, че настоящата многоцветна картина „Епископ Хорн осъзнаващ, че не е било разумно да иска пай с алигатор” се бе появила тъкмо навреме да я сполети извънредно нещастие.
И тогава, като някаква нова планета, изникнала в полезрението на изследователя на небесата (нещо, към което новите планети имат склонност) се издигна ръждиво-червена фигура, разгъна се в полет, улови топката и се приземи на клавиатурата на органа с „пльонг!” в си минор.
- Браво бе, човекоподобно! - провикна се Архиканцлерът - Прекрасно спасяване, но, за съжаление, е против правилата!
За изненада на Пондър, това беше посрещнато с ропот на недоволство от всички играчи.
- Уверен съм, че това решение само би спечелило от известно обмисляне, - обади се из-зад тях едно тихо гласче.
- Кой се обади? - Ридкъли рязко се обърна и се взря във внезапно изпълнилите се с ужас очички на Лут.
- Лут, сър. Оклепвачът на свещи. Срещнахме се вчера. Помогнах с вашата топка...?
- И ми казваш, че не съм прав. Така ли?
- По-скоро бих се изразил, че предлагам начин, да сте още по-прав.
Ридкъли отвори уста и пак я затвори. Аз знам, какво е той. А той знае ли? Или са му спестили това?
- Отлично, господин Лут. Имате ли нещо конкретно предвид?
- Да, сър. Каква е целта на тази игра?
- Да се победи, разбира се!
- Именно. За съжаление, тя не беше играна по този начин.
- Нима?
- Не беше, сър. Всички играчи само се опитваха да ритат топката.
- Това не е ли очевидната им задача? - подметна Ридкъли.
- Само, ако смятате, че целта на играта са здравословни упражнения, сър. Играете ли шах?
- Е, някога играх.
- И смятате ли, че е подходящо всички пешки да наводнят дъската с надеждата да матират царя?
За момент на Ридкъли му се привидя лорд Ветинари, реещ се във въздуха над една самотна пешка и казващ, в какво би могла да се превърне тя.
- О, хайде сега, това е нещо съвсем различно! - избухна той.
- Да, но майсторството е тактически правилното разпореждане с наличните ресурси.
И тогава Ридкъли видя как зад Лут, като изгрев на яростно светило, изниква едно лице.
- Да не си посмял да говориш с господата, Лут, не е твоя работа да им губиш времето с твойте дрънканици...
Ридкъли се присви от симпатия към Лут, още повече че Смиймс, какъвто е навикът на хора като него, постоянно поглеждаше към Архиканцлера като че ли търсейки и, още по-лошо, очаквайки одобрение на дребното си тиранство. Но властимащите трябва да се подкрепят взаимно, най-малкото публично, иначе няма да остане никаква власт, следователно по-висшият властимащ е принуден да подкрепя по-нисшия, дори ако този по-висш властимащ е убеден, че въпросният нисш властимащ е досаден дребен загубеняк.
- Благодаря ви за вашата загриженост, г-н Смиймс, - каза той - но всъщност аз попитах г-н Лут за мнението му по въпроса за нашата игричка, доколкото тя е играта на народа, а той е значително по-народен от мен. Няма да го задържам задълго от изпълнението на задълженията му, г-н Смиймс, нито пък вас от вашите, които, както знам, са както жизненоважни, така и спешни.
Дребните, несигурни властимащи, стига да не са луди, могат да усетят, кога по-голям властимащ им дава шанса да се оттеглят достойно.
- Съвсем вярно, сър! - викна Смиймс след не повече от секунда колебание и се изнесе към безопасността.
Съществото на име Лут явно трепереше. Помислил си е, че се е провинил в нещо, реши Ридкъли, а пък аз не бива да си мисля за него като за „същество”. Някакво магьосническо чувство го накара да се озърне и да срещне погледа на, как се казваше този младеж, аха, Тревор Младонадеждов.
- Имате ли да добавите нещо, господин Младонадеждов? Че точно сега съм малко зает.
- Върнах на Господин Стибънс рестото и разписката, - увери го Тревор.
- С какво се занимавате тук, млади момко?
- Въртя свещоливницата, шефе.
- Тъй значи? Напоследък вие, момчета, много добре го оклепвате.
Трев май не обърна внимание на това.
- За господин Лут нали няма нищо страшно, шефе?
- Нищо, доколкото знам.
Но какво знам аз? - се запита Ридкъли. Лут по определение е нещо страшно. Но пък Библиотекарят каза, че той се заглавичквал с поправянето на разни неща и че общо взето бил мека мария, а говорел сякаш изнасял лекция . Това дребничко човече, което в действителност, като се вгледа човек, не беше толкова дребно, колкото изглеждаше, защото се присвива скромно, та това дребно човече носеше име толкова страшно, че някакви селяни го бяха приковали за наковалня, тъй-като били твърде наплашени за да го убият. Може пък Ветинари и приятелите му да бяха прави по техния си високомерен начин, че вълкът можел да си смени и нрава заедно с кожата. Да се надяваме, че е така, защото иначе вълкът ще е нищо работа. А пък всеки момент ще довтаса Деканът, кожицата му предателска.
- Щото той ми е приятел, шефе.
- Много добре, значи. Всеки трябва да си има приятел.
- Няма па да дам никой да го пипне, шефе.
- Храбра амбиция, млади момко, ако ми бъде позволено да се изразя така. Та значи, господин Лут, защо възразихте срещу изказването ми, че Библиотекарят, колкото и великолепно да беше стремителното му спасяване, все пак е нарушил правилата?
Лут изобщо не вдигна поглед, а само каза тихичко:
- Беше изящно. Беше прекрасно. Играта трябва да е красива като добре водена война.
- О, надали ще се намерят много хора да се съгласят, че войната е нещо забавно, - отбеляза Ридкъли.
- Красотата, както казват, е неутрална, сър. За разлика от благото и доброто.
- А на мен ми се струваше, че това важи за истината, - помъчи се да не изостава Пондър.
- Която нерядко е ужасна, сър, обаче плонжът на Господин Библиотекаря беше както прекрасен, сър, така и добър, сър, следователно по необходимост е самата истина, от което следва, че правилото възпрепятстващо такива спасявания не е нито прекрасно нито истинно и, следователно, е погрешно.
- Тъй си е, шефе, - подкрепи го Трев - Народа доста ще се кефи на това.
- Искате да кажете, че ще приветстват невкаран гол? - учуди се Пондър.
- Разбира се! И ще стенат! Нали нещо се случва, - Ридкъли изсумтя - Нали видяхте оняденшния мач! С много късмет може и да зърнеш за малко сурия възедри тромави мъже боричкащи се за топка като пън. Хората искат да видят вкарани голове!
- И спасени голове, не забравяйте! - изтъкна Трев.
- Именно, млади момко, - съгласи се Ридкъли - Тази игра трябва да е на скорост. Нали в крайна сметка сме в годината на Замисления Заек. Хората не търпят размотаване. Нищо чудно, че постоянно има побоища. Необходим ни е, нали така, спорт, по-вълнуващ от млатенето на други хора по главата с тежко оръжие.
- Този последният винаги е бил много популярен, - изказа съмненията си Пондър.
- Е, ние нали все пак сме магьосници. А сега трябва да ходя да приветствам проклетия му така наречен Архиканцлер на Брейзнекския така наречен колеж в подобаващия скапан дух на братско доброжелателство!
- Така наречен, - измърмори Пондър, но не достатъчно тихо.
- Какво казваш? - изрева Архиканцлерът.
- Просто се чудих, какво ще искате да правя по-нататък, г-н Архиканцлер?
- Как какво? Карай ги да играят! Виж кой го бива в тая работа! Установи, кои ще да са най-красивите правила, - викна през рамо Ридкъли изнасяйки се бързо от Залата.
- Как, сам ли? - ужаси се Пондър - Направо съм отрупан с работа!
- Делегирай отговорността!
- Но нали знаете, сър, че съм безнадежен в делегирането!
- Значи делегирай работата по делегирането на някой, който може! А аз трябва да побързам, докато оня не е отмъкнал сребърните прибори!

Много рядко се случваше Гленда да вземе почивка. Да оглавяваш Нощната Кухня беше състояние на ума, а не просто бачкане. В къщи тя се отбиваше понякога само да закуси, и то винаги набързо. Сега обаче тя си открадна малко време да продава мечти. Мей Хеджис наглеждаше кухнята, а тя беше стабилна и добре се разбираше с всички, така че там нямаше грижи.
Слънцето изгря и ето че тя почука на задната врата на работилницата на г-н Силен-в-ръката. Джуджето и отвори с пръсти целите омацани с руж.
- А, здравей, Гленда. Как е?
Тя гордо плясна на масата пачка заявки и отвори куфара. Който беше празен.
- И ще ми трябват още доста мостри, - заяви тя.
- О, ама това е чудесно, - възкликна джуджето - Кога успя?
- Тази сутрин.
Беше толкова лесно. Врата след врата се отваряха пред нея и всеки път едно гласче в главата и се обаждаше: „Сигурна ли си, че това е редно?”, а друг, по-дълбок глас, който някак много приличаше на този на Мадам Фашкие, възразяваше: „Той иска да ги прави. Ти искаш да ги продаваш. Те искат да ги купуват. Мечтата се върти ли върти, парите също”.
- Червилото тръгна много добре, - каза тя - Тея тролски момичета си го слагат с мистрия, без майтап. Така че това, което ви трябва на вас, сър, е да им продавате мистрии. Ама хубави, в лъскави шарени кутийки.
Той я изгледа възхитен:
- Все едно не си ти, Гленда.
- Не знам, може и да съм си аз, - Гленда заизсипва мостри в куфара си - Хрумвало ли ви е да се заемете и с обувки?
- Мислиш ли, че ще си струва? Те обикновено ходят боси.
- Преди да дойдат тук, те и червило не си слагаха, - изтъкна Гленда - Може пък в обувките да е бъдещето.
- Но краката им са като гранит. Не им трябват обувки.
- Да, но ще ги искат, - възрази Гленда - С тях ще стигнете до върха.
Силен-в-ръката я изгледа неразбиращо и Гленда си спомни, че дори и градските джуджета бяха свикнали с родните си опаки изрази.
- О, извинявайте, исках да кажа до дъното, - поправи се тя и продължи - Освен това за роклите. Гледах къде ли не, но никой не прави подходящи рокли за тролки. Има само човешки рокли в огромен размер. А и ги кроят, така че тролката да изглежда по-слаба, а по-добре щеше да е тя да изглежда по-едра. Повече като тролка, а не като някоя дебела жена. Нали разбирате, трябват ни дрехи, които да крещят: „Вижте ме каква съм страхотна грамаданска тролка”.
- Да не са те ударили с нещо по главата? - възкликна Силен-в-ръката - Защото ако е така, и аз искам.
- Е, ние мечти ли разпространяваме или какво? - рече Гленда, подреждайки грижливо мострите в куфара - А това е доста по-важно, отколкото си мислех.
Мечтите стигнаха до още четиринадесет клиентки, преди Гленда да реши, че за днес стига, пусна заявките в пощенската кутия на Силен-в-ръката и се върна на работа с лек куфар и необичайно леко сърце.