Един стар военен навремето казваше, че Фред Колън олицетворявал абсолютната неориентираност и объркване. Един индивид който, според Фред, -не беше в състояние да различи задник от закуска.
Това винаги озадачаваше Ваймс. Чудеше се що за проучване е направил. Дори сега, с уста пълна с вкуса на притоплено вчера и с, във всяко едно отношение, като по чудо изострено виждане, той си мислеше дали ще може да намери разликата. Само по възможност да включва и чаша кафе, за начало.
Беше получил, следователно, беше време за закуска. Всъщност, беше почти обяд, какво да се прави.
Тролът познат на всички останали, а от време на време и на себе си, като Тухла седеше в една от големите тролски килии, но от уважение към факта че никой не можеше да реши дали той е затворник или не, вратата беше оставена отключена. Споразумението беше следното, при условие че не се опитва да си тръгне, никой няма да го спира да си тръгне. Тухла поглъщаше третата си купа от богата на минерали кал, което за троловете беше хранителна супа.
- Какво е Скалоизстъргвач? - каза Ваймс, облегнат в един свободен стол в стаята и загледан в Тухла, както зоолог би преценявал интересен, но твърде непредсказуем нов вид. Беше сложил каменната топка от мистериозния Г-н Блясък на масата до купата, за да види дали ще предизвика някаква реакция, но тролът не му обърна никакво внимание.
- Скалоизстъргвача? Не може да се намери много от него напоследък, когато проклетия Скалотръс е толкова евтин! - избуботи Детритус, който гледаше новата си придобивка със собственически вид, както кокошка гледа пиле което е на път да напусне гнездото. – То е туй „ което изстъргваш” разбирате ли? Малко утайка от Скалотръс, сварен в калай със спирт и гълъбови курешки. Коет` уличните тролове правят когат` нямат пари и.. К`во друго нямат а Тухла?
Движещата се лъжица спря.
- Ня`ат само-уважение сержант! - каза той, с увереността на някой на когото урокът е бил набиван с викове в ушите през последните двадесет минути.
- За Йо, схванал го е! - каза Детритус, шляпвайки мършавия Тухла по гърба толкова яко, че младият трол си изтърва лъжицата в димящия бъркоч. – Обаче тоя момък ми обеща, че `сичко туй веч` е зад гърба му и че е тръгнал в правата посока, благодарение на т`ва, че изкара мойта Програма С-Една-Стъпка! Нал` тъй Тухла? Никакви Скалотръс, Скалоизстъргвач, Скалорез, Скалохлъз, Скалопад, Скаломляс или Скалоцеп вече за това момче, нали?
- Да сержант! - каза Тухла покорно.
- Сержант, защо имената на всички тролски наркотици започват със С*? каза Ваймс.
*Б.пр. - на английски всички започват с S, а аз просто ги нагласих без да се съобразявам твърде с оригинала.
- А, по лесно се помнят, сър! - каза Детритус, кимайки мъдро.
- Аха, разбира се. Това не бях забелязал. - каза Ваймс. - Сержант Детритус обясни ли ти защо я нарича Програма С-Една-Стъпка, аТухла?
- Ъъ . . . щот` няма да ме остави да стъпя накриво сър? - каза Тухла сякаш четеше от карта с указания.
- И Тухлата има още нещо да ви каже, нали Тухла? - каза майчицата Детритус. - Хайде, кажи на Господин Ваймс.
Тухла гледаше надолу към масата.
- Извинявай дет` опитах да т`утрепя, Г-жо Ваймс. - прошепна той.
- Ами добре, това после ще го видим, става ли? - каза Ваймс за да каже нещо по-добро. – Между другото, мисля че искаше да кажеш Господин Ваймс, а и аз го предпочитам, ако не за друго, то поне за това, че хората които се сражават до мен ме наричат Господин Ваймс.
- Ами, технически Тухла се би ...- започна Детритус, обаче Ваймс рязко остави чашата си за кафе. Ребрата го боляха.
- Не, "пред" не е същото като "до"; сержант! - каза той. – Наистина не е.
- Не е наистина негова грешка, сър, беше по скоро случай на сбър-канасамо-личност.- възрази Детритус.
- Искаш, че не е знаел кой съм аз? - каза Ваймс. – Това не ми изглежда твърде.....
- Несър. Не знаеше кой е той сър. Мислел си е, че е купчина светлини и фойерверки. Доверете ми се сър, смятам че мога да направя нещо по въпроса. Моля? Сър, не е бил на себе си от Големия Чук и все още го държи!
Ваймс се загледа в Детритус за момент и след това погледна в Тухла.
- Г-н Тухла, кажи ми как влезе в мината, ще ми кажеш ли? – каза той.
- Казах на другия полицай.- започна Тухла.
- Сега кажи на Господин Ваймс! -изръмжа Детритус. - Веднага!
Отне малко повече време, заради прекъсванията в мозъка на Тухла докато превключваше на позиция, обаче Ваймс го сглоби до следното:
Нещастникът Тухла си притотвил Скалоизстъргвач с няколко аверчета улични тролове в един стар склад някъде из бъркотията от улици отзад Парковата Алея, и се набутал долу в мазето за да си намери добро местенце където да гледа зарята, и подът под него се продънил. Според него падал доста дълго, но ако съдим по присъщото за трола надрусано състояние, най-вероятно се е носил надолу като пеперудка. Накрая се озовал в тунел – като мина, да `найш, с `сичките му дървении дет` държат покрива горе и се загубил из него, надявайки се да го отведе на повърхността или до нещо за ядене.
Не се разтревожил докато не се озовал в много по-голям тунел и думата –джуджета накрая достигнала до тупкащия му мозък, не му оставало нищо освен да слуша.
Тролът в джуджешка мина веднага се развилнява. Това беше едно от онези положения, като слон в стъкларски магазин.
Но Тухла изглежда беше изненадващо освободен от омраза към всеки. Стигаше само да има достатъчна наличност от онези неща дето започват с буквата -С за да карат главата му да бръмчи, а в града нямаше недостиг от тях, не му пукаше твърде какво още прави. Тухла, там в канала, беше пропаднал дори под най-ниската точка. Нищо чудно, че главолезите на Хризопраз не го бяха окошарили. Тухла беше нещо което подминаваш.
На Тухла, стоящ там в мрака с звучащите далечни гласове на джуджетата, вероятно му бе минала идеята да се уплаши. И тогава е видял, през големите кръгли порти, как едното джудже хваща здраво другото и му нанася удар по главата. Беше тъмно като в рог, но троловете имат добро нощно виждане, а винаги ги имаше и червеите. Тролът не забеляза много подробности, а и всъщност не гледаше за тях. На кого му пука какво си правят джуджетата едно на друго? Докато нямаше нищо общо с него, той не виждаше проблем. Но когато джуджето което млатеше започна да крещи, тогава вече стана проблем, мноого голям.
А голямата метална врата до него се отвори с трясък и го фрасна право в лицето. Когато надзърна иззад нея, видя как няколко въоръжени джуджета изтичаха покрай него. Не се интересуваха от това какво има зад вратата, още не! Правеха това което правят хората, което е да тичат право към източника на крещенето. Тухла, от друга страна, беше заинтересован да се омете възможно най-далече от крясъците, а точно тук имаше отворена врата. Той се възползва от нея, и хукна без да спира докато не излезе навън в свежия нощен въздух.
Никой не го преследвал. Ваймс не беше изненадан. Трябва да притежаваш специален вид мисловна дейност за да бъдеш охрана. От нези които са подготвени да съжителстват с тяло, което да стои и се взира в нищо конкретно часове наред. Такъв ум не получава големи заплати. Такъв ум, също, би било невероятно да тръгне да претърсва тунел през който току що е минал. Не би бил най-острия нож в чекмеджето.
И така, безцелно, без умисъл, лоши чувства или дори любопитство, блуждаещият трол попаднал в джуджешка мина, под въздействието на наркотик станал свидетел на убийство, и си излязал навън отново. Може ли някой да измисли план за нещо такова? Къде беше логиката? Къде беше смисъла?
Ваймс се загледа във воднистите, като пържени яйца очи, мършавото тяло, в тънката капка, от боговете знаят какво, която висеше от корясалата му ноздра. Тухла не лъжеше. Тухла си беше имал достатъчно проблеми с неща които бяха неистински.
- Кажи на Господин Ваймс за wukwuk*. - подсказа Детритус.
- О, да! - каза Тухла. – Имаше го и оня големия wukwuk в пещерата.
- Мисля, че пропуснах съществен момент тук! - каза Ваймс.
- Wukwuk е т`ва дето се прави от въглища, селитра и Скалотръс! - каза сержантът. - `Сичко завито в хартия като пура, знаете? Каза че било...
- Викаме им wukwuks щот приличат на ... знаете де, wukwuk! - каза Тухла, със смутена гримаса.
* Б.пр. wukwuk – според обяснението на Discworld languages в TheFreeDictionary – скална цигара. Също и издължена част от тялото която твърде много прилича на цигара – и понеже не ми достига въображение, а най-вероятно и акъл, го оставям така непреведено, ако на някого му дойде идея за оригинален превод да го предложи.
- Да, става ми ясно, каза Ваймс с досада. – И опита ли се да го изпушиш?
- Несър. Беше голямо! - каза Тухла. - `Сичко се изтъркаля в пещерата, точно край скапния тунел в който паднах.
Ваймс се опита да обмисли това по свой начин, и се отказа за по-късно.
Так значи... джудже е извършило убийството? Добре. И за момента той повярва на Тухла, въпреки че кофа с жаби би била по-надежден свидетел. И без друго в момента нямаше смисъл повече да го тормози.
- Окей! – каза той. Той се протегна и взе мистериозния камък който беше оставен на пода в управлението. Беше с обиколка около осем инча, но пък любопитно лек.
- Разкажи ми за Г-н Блясък, Тухла. Приятел ли ти е?
- Г-н Блясък е навсякъде! - каза Тухла пламенно. - Него Диамант!
- Ами, преди половин час той беше в тази сграда. - каза Ваймс. -Детритус?
- Сър? - каза сержантът, виновна физиономия се разстилаше по лицето му.
- Какво знаеш ти за Г-н Блясък? каза Ваймс.
- Ъъ ... той нещо като тролски бог ..: - промърмори Детритус.
- Тук не се свъртат много богове, по принцип. - каза Ваймс. – Някой им щипнал Тайната на Огъня, виждал ли си ми златната ябълка? Невероятно е колко често не забелязваме такива неща в тефтера с престъпленията. Той е трол нали?
- Един вид като ... крал. - каза Детритус, сякаш му вадеха думите с ченгел.
- Мислех че троловете си нямат крале напоследък! - каза Ваймс. – Мислех, че всеки клан си управлява за себе си.
- Вярно, вярно! - каза Детритус. – Вижте, Господин Ваймс, той Г-н Блясък, окей? Не говорим много за него. – Изражението на трола представляваше смес от страдание и неподчинение.
Ваймс реши да си намери по - лабава мишена.
- Ти къде го откри а Тухла? Искам само да....
- Той беше призован да ти помогне! – озъби се Детритус. – К`во пра`иш Господин Ваймс? Защо задаваш толкоз въпроси? С джуджетата ти се държиш като котенце, да не би да се засегнат, о не, но какво щеше да правиш ако бяха тролове, ъ? Да изкъртиш вратата, няма проблем! Г-н Блясък ти доведе Тухла, даде ти добър съвет, а ти говориш за него сякаш е лош трол! Чух как Капитан Керът, казваше на джуджетата за Двамата Братя. Мислиш ли, че това ме прави щастлив? Ние знаем, че джуджедата лъжат още от деня на раждането си, да! Израстнали сме с това! Искаш да видиш Г-н Блясък, покажи смирение, покажи уважение, да!
Отново Долината Куум, помисли си Ваймс. Никога не беше виждал Детритус така сърдит, поне не на него. Тролът си беше на място, изпитан и надежден.
При Долината Куум, две племена се срещнали и никой не трепнал.
- Извинявам се. – каза той, като премигна. –Не знаех. Нямах на мерение да засегна някого.
- Добре! - каза Детритус, огромната му ръка думна по масата.
Лъжицата изскочи от празната купа от която Тухла беше ял супа. Мистериозната каменна топка се претърколи през масата, издавайки неизбежния търкалящ се звук, и се разби на две в пода.
Ваймс погледна надолу към двете спретнати половини.
- Пълно е с кристали. – каза той. После погледна по-отблизо. В едната блестяща полусфера имаше парче хартия.
Той го вдигна и прочете:
Пойнтър & Пикълс, Кристали, Минерали & Средства за Жонглиране,
Улица Десето Яйце № 3, Анкх-Морпорк.
Ваймс внимателно остави листчето настрана и вдигна двете парчета камък. Съедини ги едно с друго и те си паснаха с едва забележима, тънка като косъм, пукнатина. Нямаше никаква следи от използването на каквото и да е лепило.
Той погледна към Детритус.
- Знаеше ли че това ще се случи? – каза той.
- Не, - каза тролът. – Но мисля, че Г-н Блясък е знаел.
- Дал ми е адреса си, сержант.
- Аха. Значи може да иска да го посетиш. - допусна Детритус. – Това си е чест да знаеш. Ти не можеш да намериш Г-н Блясък, Г-н Блясък намира теб.
- Той как намери тебе, г-н Тухла? каза Ваймс.
Тухла погледна паникьосано Детритус. Сержантът дигна рамене.
- Един ден той ме вдигна. Даде ми ядене. - промърмори Тухла. – Показа ми къде мога да отида за още. Каза ми и да държа онез неща далече от мене. Но ...
- Да ... ? - подсказа Ваймс.
Тухла закърши чифт уплашени, възлести ръце по начин който изразяваше, далеч по – логично отколкото той би могъл, че от едната страна има цяла вселена а Тухла е от другата, и кой би могъл да устои на толкова чудеса?
И така премина под отговорността на Детритус. - помисли Ваймс. Това изравняваше чудесата донякъде.
Той стана и кимна към Детритус.
- Трябва ли да занеса нещо сержант?
Тролът помисли над въпроса.
-Не, - каза, - но може да оставиш някои мисли зад гърба си.
„Трябваше аз да ръководя нахлуването в мината, - мислеше си Ваймс. - Изглежда в края на краищата ще започнем война, и съм сигурен, че хората щяха да се чувстват по-добре ако знаеха че е имало някой началник там, когато се случи. Защо тогава ми се струва, че по-важното нещо е да отида и да се срещна с мистериозния Г-н Блясък?”

***

Капитан Керът беше зает. Градските джуджета го харесваха. Така че той успя да направи това което Ваймс не би успял, или най-малкото не толкова добре, т.е да занесе калната джуджешка огърлица в къщата на джуджето на Нова Обущарска и да обясни на двамата му родители как е бил открит.
Събитията се случиха доста бързо след това, и едната от причините за бързането беше, че мината беше затворена. Случи се така, че пазачи, работници и джуджета насочени по пътеките на джуджешкия палат, срещнаха заключени врати. Сметката беше платена, а джуджетата бяха много стриктни за тези неща. Голяма част от огромния обем на джуджешката наука беше свързана с договорите. Трябваше да ти се плати.
Никаква политика повече, си каза Ваймс. Някой е убил четири от нашите джуджета, не някакъв си побъркан бунтовник-демагог, и ги е оставил там долу в мрака. Не ми пука кои са били, ще бъдат измъкнати на светло. Такъв е законът. Отдолу нагоре и отгоре надолу.
Но това трябва да бъде свършено от джуджета. Джуджета ще слезнат в онзи кладенец, и ще копаят и ще намерят доказателствата.
Той отиде в главния участък. Керът беше там, с още половин дузина джуджешки полицаи. Изглеждаха свирепо.
- Всичко наред ли е? - каза Ваймс.
- Да, Сър. Ще се срещнем с другите при Емпиричния Полумесец.
- Разполагаш ли с достатъчно копачи?
- Всички джуджета са копачи сър! - каза Керът сериозно. – Там има греди по пътя, също и механизъм със зъбчатка. Някои от миньорите се присъединиха към нас и помогнаха в разкопаването на тунела, сър. Познавали са онези момчета. Малко са объркани и разгневени.
- Обзалагам се. Тогава ни вярват, така ли?- каза Ваймс.
- Ъъ ... горе долу, сър. Ако телата ги нямаше, щяхме да загазим.
- Без съмнение. Твоите момчета осведомени ли са какво са откопали?
- Не, Сър. Просто са получили заповед от мрачните джуджета. А различните екипи копаеха в различни посоки. На дълго разстояние в различни посоки. Към Улица Парична Клопка и Паяшката* Улица.
*Б.пр Ettercap -1. персонаж от играта Подземия и Дракони - кръстоска между човек и паяк, хуманоид със сиворозова кожа, бял корем, паяшко лице, дълги мършави ръце, къси крака и т.н. 2. от норвежки архаична дума за отровен паяк, използвана е от Дж.Р.Р. Толкин в Хобитът.
- Това си е голямо парче от града!
- Дасър. Но имаше нещо странно.
- Продължавай капитане! - каза Ваймс. – Много ни бива в странните работи.
- От време на време всички трябваше да спират работа и външните джуджета прослушваха стените с голямо, ъъ, нещо, подобно на слухова тръба. Сали намерила нещо подобно когато била долу.
- Прослушвали са? В лепкавата тиня? Ослушвали са се за какво? Пеещи червеи?
- Джуджетата не знаят, сър. Мислеха си за попаднали в капан миньори. Предполагам, че има смисъл. Доста от разкопките преминаваха през стара каменна зидария, така че предполагам е възможно онези другите миньори да са попаднали някъде където има въздух.
- Но не и толкова, че да стигне за седмици, със сигурност? А защо се копае в различни посоки?
- Това е пъзел, сър, няма съмнение по въпроса. Но ние ще стигнем до дъното на тази работа съвсем скоро. Всички са твърде услужливи.
- Добре. Но гледай да играеш в отбора на Стражата, става ли? Това са просто група загрижени граждани, които се опитват да открият любимите си след съобщение за случило се нещастие в мината, ясно? Стражниците само им помагат в търсенето.
- Имате предвид "не забравяйте, че съм джудже" сър?
- Благодаря ти за това, Керът. Да, точно така, каза Ваймс. – А сега аз излизам за да се срещна с легенда с име като на препарат за лъскане.
Веднага щом излезе, забеляза символа на Призоваващият Мрак. Менюто за напитки от Клуб Розови Писенца беше грижливо сложено на рафт до прозорец, където беше максимално осветено. То блестеше. Може би защото червилото Заскрежена Роза Горещи Устни* беше направено така, че да се вижда отвсякъде на оскъдната светлина в препълнен бар, но изглеждаше сякаш плува над о-толкова-забавните лепкави имена на коктейли като Просто Секс, Пуси Галор* и Безмозък*, карайки ги да изглеждат избледнели и нереални.
*Б.пр. Горещи Устни - прякор на главната медицинска сестра от филма Военнополева болница, Пуси Галор - мацката на Джеимс Бонд от филма Златният пръст, No Brainer - термин влязъл в употреба през 50те години на 20 век означава - изисква се минимална мозъчна дейност.
Някой, някои след по – внимателен поглед, беше запалил свещи около него, за през нощта.
Не трябваше да стои на тъмно, помисли си Ваймс. Искаше ми се да не бях си го помислял.

***

В Пойнтър & Пикълс беше прашно. Прахта беше основополагащият елемент в магазина. Ваймс трябва да беше минавал покрай него хиляда пъти, беше от онзи вид магазини, от вида който подминаваш. Прах и умрели мухи покриваха малкото прозорче, което въпреки това показваше замъглената панорама на големи купчини камъни, покрити с прах, отвън.
Камбанката над врата издрънча прашно щом Ваймс влезе в мрачното помещение. Звукът изчезна, и на негово място се настани определеното чувство че това е знакът за края на представлението за днес.
След това в тежката тишина се зароди някакво далечно тътрене. Оказа се че принадлежи на една много стара жена която, на пръв поглед, беше прашна колкото и камънака който, както можеше да се предполага, продаваше. Ваймс се усъмни дори и в това. Такива магазини често изглеждаха сякаш продажбата на стока като тази е в някаква степен предателство на свещено дверие.
И сякаш за да подчертае това, тя носеше тояга с пирон. Когато тя беше достатъчно близо за разговор, Ваймс каза:
- Дойдох тук за да….
- Вярвате ли в лечебната сила на кристалите младежо? – сопна се жената вдигайки тоягата заплашително.
- Какво? Каква лечебна сила? каза Ваймс.
Старата жена му се ухили и пусна тоягата.
- Добре, - каза тя. – Ние предпочитаме клиентите ни да приемат геологията си сериозно. Тази седмица получихме малко тролит.
- Добре, но всъщност аз…
- Това е единствения материал който пътува назад във времето, да знаете.
- Тук съм за да се видя с Г-н Блясък. – успя да каже Ваймс.
- Г-н кой? - каза старицата, като сложи ръка на ухото си.
- Г-н Блясък? - каза Ваймс, увереността му вече беше започнала да намалява.
- Никога не съм чувала за него скъпи.
- Той, ъъ, ми дадде това.- каза Ваймс и и показа двете парчета от каменното яйце.
- Аметистов геод, много хубав екземпляр, ще ти дам седем долара. - каза старицата.
- Вие ли сте, ъъ, Пикълс или Пойнтър?-каза Ваймс, като последно средство.
- Аз съм Госпожица Пикълс, скъпи. Госпожица Пойнт… тя спря. Изражението на лиццето и се смени, стана малко по-младо и значително по-будно.
- А аз съм Госпожица Пойнтър, скъпи. – каза тя. – Не се тревожи за Пикълс, тя просто се грижи за тялото когато аз имам да върша друга работа. Ти ли си Командир Ваймс?
Ваймс се облещи.
- Да не ми казвате, че вие сте двама души? С едно тяло?
- Да скъпи. То беше нещо като заболяване, но мога да ти кажа че винаги сме се спогаждали добре. Аз никога не съм й споменавала за Г-н Блясък. От предпазливост никой не е пострадал! Насам, хайде.
Тя го поведе през прашните кристали и скални парчета към задната част на магазина, където имаше просторен коридор опасан с рафтове. Кристали от всякакви размери блещукаха по протежението му.
- Разбира се, троловете винаги са предизвиквали интерес у геолозите, поради факта че са напрвени от метаморфорна скала, каза Госпожица Пойнтър/Пикълс разговорливо. – Вие самият май не сте любител на скали, а Командире?
- Имало е моменти в които са ме замеряли с камъни, - каза Ваймс. – Никога не съм си правил труда да проверявам от кой вид са били.
- Ха! Толкова е жалко, че тук почвата е глинеста, - каза жената, когато шумът от тихи гласове се приближи. Тя отвори вратата и се спря отстрани. – Давам им помещението под наем – каза тя. – Хайде влезте.
Ваймс видя най-горните стъпала от стълбище което се спускаше надолу.
Леле божке, - помисли си той. Пак слизаме под земята. Но там долу се процеждаше топла светлина, и гласовете бяха по-силни.
Мазето беше просторно и хладно. Имаше маси навсякъде, с по двама души до всяка, наведени над карирани дъски. Игрална зала? Играчите бяха джуджета, тролове и човеци, но общото между тях беше съсредоточеността. Безучастни лица хърляха по някой поглед към Ваймс, който спря по средата на стълбището, и тогава се загледа в започналата игра.
Ваймс продължи надолу до нивото на пода. Дали беше важно? Сигурно! Г-н Блясък е искал той да види това. Хора - човеци, тролове, джуджетата – играещи игри. От време на време някоя от двойките играчи ще се спогледат един друг, ще кимнат и ще си стиснат ръце. Тогава единият от тях се премествa на нова маса.
- Какво забелязвате, Господин Ваймс? - каза дълбок глас зад него. Ваймс се насили да се обърне бавно.
Фигурата която стоеше в сенките отзад беше изцяло забулена в черно. Той беше с доста голяма глава по-висок от Ваймс.
- Всички са млади? – предположи той, и добави: - Г-н Блясък?
- Точно така! Напоследък много младежи наминават насам. Седнете, сър.
- Защо дойдох на среща с вас, г-н Блясък? -каза Ваймс, докато сядаше.
- Защото искахте да разберете защо трябва да се срещнем, - каза тъмната фигура. – Защото сте се заблудил в мрака. Защото Господин Ваймс, с неговата значка и неговата полицейска палка, е изпълнен с гняв. Повече от обикновено. Грижете се за този гняв, Господин Ваймс.
Загадки, помисли си Ваймс.
- Искам да видя с кого разговарям- каза. – Какво сте вие?
- Ако махна качулката няма да можете да ме виждате - каза Г-н Блясък. – Колкото до това какво съм аз, ще ви попитам следното: Ще бъде ли вярно да се каже, че Капитан Керът, доволно щастлив да служи в Стражата, е законният крал на Анкх-Морпорк?
- Имам проблем с думата "законен". - каза Ваймс.
- Е, разбирам. Може да се окаже, че това е една причина, поради която той е решил засега да не се обявява. - каза Г-н Блясък. – Но няма значение. Е ами, аз съм законният, извинявайте, и безспорен крал на троловете.
- Нима? - каза Ваймс. Не беше кой знае каква реплика, но в момента изборът на реплики беше ограничен.
- Да. И когато казвам безспорен, не се шегувам, Господин Ваймс. Тайните човешки крале трябва да разчитат на вълшебни мечове или легендарни подвизи за да възстановят рожденото си право. Аз не. Аз просто трябва да бъда. Вие сигурно имате обща представа относно понятието метаморфорна скала?
- Имате предвид онова дето троловете приличат на някои видове скали?
- Именно. Шиста, Слюда, Глина, и така нататък. Дори Тухла, бедничкият млад Тухла. Никой не знае защо става така, а са изхабили хиляди думи за да го опишат. О, да върви по дяволите, както бихте казал вие. Вие заслужавате да хвърлите един поглед. Пазете си очите. Аз, Господин Ваймс…- Протегна се увита в черно ръка, черната кадифена ръкавица беше свалена. Ваймс си затвори очите навреме, но от вътрешната страна клепачите му избухнаха в огнено червено.
- съм диамант! - каза Г-н Блясък.
Ослепителният блясък леко понамаля. Ваймс рискува да отвори очите си съвсем малко и вдигна ръка, всичките гъвкави части на която блещукаха като призми. Играчите хвърлиха по едно око, но явно бяха виждали това и преди.
- Заскрежава формите доста бързо. - каза Г-н Блясък.
Когато Ваймс се осмели да надзърне, ръката заискри като сърцето на зимата.
- Май се криете от бижутерите? – смогна да каже, докато се отдръпваше.
- Ха! Всъщност този град е много походящо място за хора които не искат да бъдат видяни, Господин Ваймс. Тук аз имам приятели. А притежавам и дарби. Доста трудно ще ви бъде да ме откриете, ако аз не желая да бъда открит. Също така съм, честно казано, интелигентен, и то през цялото време. Нямам нужда от Склада за Бъдещо Свинско. Мога да регулирам температурата на мозъка си като отразявам цялата топлина. Диамантените тролове са много редки, и когато се случи да се появим, царуването става наша съдба.
Ваймс изчака. Г-н Блясък, който слагаше ръкавиците обратно на ръцете си, изглежда имаше дневен ред. Най - умната постъпка беше да го остави да говори докато всичко придобие смисъл.
- А знаете ли какво се случва когато ние станем крале? - каза Г-н Блясък, отново безопасно забулен.
- Долината Куум? – прдположи Ваймс.
- Браво! Сплотени тролове, и получаваме все същата уморителна стара война, последвана през вековете от свади и раздори. Това е тъжната, глупава история на троловете и джуджетата. А сега, и Анкх-Морпорк ще бъде въвлечен в нея. Известно ви е, че под управлението на Ветинари тролското и джуджешкото население се разрастна неимоверно.
- Добре, но щом вие сте крал, не можете ли просто да наложите мир?
- Просто така? Ще ми е нужно много повече от това. - Качулката на робата му се поклати тъжно. –Вие наистина знаете твърде малко за нас, Господин Ваймс. Познавате ни като низши същества, които се клатят тромаво и говорят простовато. Нямате представа за историческия епос, за Дългия Танц или музиката с камъни. Виждате само прегърбен трол, който влачи тоягата си. Този образ ни създадоха джуджетата, много отдавна. Превърнаха ни, във вашите представи, в тъжни, безмозъчни чудовища.
- Не гледайте мен когато го казвате, - каза Ваймс. - Детритус е един от най-добрите ми офицери!
Настъпи тишина. След товаГ-н Блясък каза
- Да ви кажа ли какво според мен търсят джуджетата Господин Ваймс? Едно от техните си неща. То е нещо което говори. И са го намерили, и мисля че това което е трябвало да каже е пряката причина за петте смъртни случая. Вярвам, че знам как да открия тайната на Долината Куум. След няколко седмици всеки ще знае. Но до тогава, мисля, че ще бъде твърде късно. Вие също трябва да я откриете, преди войната да ни е помела всички.
- Откъде знаете всичко това? - каза Ваймс.
- Защото аз съм магически! - каза гласът изпод качулката.
- О, добре, щом това е начинът по които вие….. - започна Ваймс.
- Търпение Командире! - каза Г-н Блясък. – Аз само ... го казах по-просто. Приемете, в замяна, че аз съм много ... умен. Имам аналитичен ум. Изучавал съм историята и науката на моя наследствен враг. Имам приятели които са джуджета. Доста учени джуджетата. Доста ... влиятелни джуджета, които искат тази семейна вражда да приключи, не по-малко от мен. А и обичам игрите и пъзелите. Законникът не беше толкова ужасно предизвикателство.
- Ако това ще ми помогне да открия убийците на онезе джуджета в мината тогава трябва да ми кажете какво знаете!
- Защо да вярвате на това което ви казвам? Аз съм трол, аз съм предубеден, може да искам да отклоня мислите ви в грешна посока.
- Може вече да сте го сторил! - каза Ваймс разгорещено. Знаеше, че се е направил на глупак, което само го разядоса оше повече.
- Чудесно, какъв дух само! - каза Г-н Блясък. – Съмнявайте се във всичко което ви казах! Къде щяхме да сме ако Командир Ваймс разчиташе на магията, а? Не, тайната на Долината Куум трябва да бъде открита след разследване и задаване на въпроси и факти, факти, факти. Възможно е аз да ви помогна да ги разкриете малко по-бързо отколкото иначе бихте го направил. Аз просто трябва да помисля за това какво знаете вие Командире. А, междувременно, може ли да изиграем една малка игра?
Г-н Блясък вдигна една кутия от стола си и я отвори върху масата.
- Това е Прас, Господин Ваймс, - каза той, докато малките каменни фигурки се изсипваха върху игралната дъска. - Джуджета срещу тролове. Осем трола и тридесет и две джуджета, безконечно водещи малките си битки върху картонена Долина Куум. – Той започна да подрежда фигурите по местата им, ръцете му обути в черни ръкавици се движеха с не-тролска бързина.
Ваймс отмести стола си.
- Приятно ми беше да ви срещна, Г-н Блясък, но единственото което ми подхвърляте са разни гатанки и…
- Седнете Командире. - Тихият глас имаше едно такова началноучителско звучене, което накара краката на Ваймс сами да се прегънат. - Добре, каза Г-н Блясък. - Осем трола, тридесет и две джуджета. Джуджетата винги започват първи. Джуджето е малко и бързо и може да се движи през възможно най-много полета във всяка посока. Тролът – защото ние сме глупави и само си мъкнем тоягите, както всеки знае – може да се придвижва само с по едно поле във всяка посока. Има и други видове ходове , но кажете какво разбрахте дотук?
Ваймс се опита да се концентрира. Беше трудно. Това беше игра, не беше истинско. Освен това, отговорът беше толкова очебиен, че просто не можеше да е правилният отговор.
- Изглежда така сякаш джуджетата трябва да побеждават винаги. – предположи той.
- Аха, природно съмняващ се, това ми харесва. Всъщност, сред най-добрите играчи пристрастни към играта, благоразположението макар и крехко е в полза на троловете, - каза Г-н Блясък. – Това до голяма степен се дължи на факта, че тролът може, при точните обстоятелства, да причини доста големи щети. Как са ребрата ви, между другото?
- Много по-добре за ваше сведение. - каза Ваймс кисело. Той ги беше забравил за двадесет благословени минути, сега го заболяха отново.
- Добре. Радвам се, че Тухла попадна на Детритус. Той има добър ум, ако е възможно да бъде убеден да спре да го изпържва на всеки половин час. Да се върнем към нашата игра….предимствата на всяка една от страните, обаче нямат никакво значение, тъй като цялата игра се състои от две битки. В едната ти трябва да играеш с джуджетата. В другата, трябва да играеш с троловете. Както може би и очаквате, джуджетата намират, че по-лесно се играе от страна на джуджетата, което изисква стратегия и начин на атакуване което се отдава лесно на едно джудже. Нещо подобно се случва и с троловете. Но за да спечелите трябва да играете и от двете страни. Вие трябва, в деиствителност, да бъдете способен да мислите като древния си враг. Много опитен играч… Ами, огледайте се Командире. Погледнете към задната страна на стаята където приятелят ми Филит играе срещу Нилс Мишичук.
Ваймс се обърна.
- Какво гледам? – каза той.
- Каквото виждате.
- Ами, онзи трол ей там носи нещо което прилича на голям джуджешки шлем.
- Да, едно от играещите джуджета му го направи. А той говори сносен джуджешки.
- Той пие от рог, както правят джуджетата ...
- Трябваше да си намери такъв направен от метал! Тролската бира може да стопи всеки обикновен рог. Нилс пък може да изпее доста голяма част от тролския исторически епос. Погледнете Габро, ей там. Добро тролско момче, но знае всичко което може да се знае за джуджешкия боен хляб. Всъщност, стува ми се, че онова нещо отстрани на масата до него е бумерангова кифличка. Само за церемониални цели, разбира се. Командире?
- Мм? - каза Ваймс. - Какво?
Дребничко джудже зад една от масите го гледаше с интерес, сякаш го мислеше за някакъв вид очарователно чудовище.
Г-н Блясък се засмя под мустак.
- За да изучиш врага си трябва да му влезеш под кожата. Когато си в неговата кожа започваш да гледаш света през неговите очи. Габро е толкова добър в играта от джуджешка гледна точка, че играта му с тролове доста куца, и иска да отиде до Медноглав да се учи от някои от джуджешките майстори на прас там. Надявам се да отиде, те ще го научат как да играе като трол. Нито един от тези момчета не излезе снощи да се бие пиян. И по този начин се преодоляват планини. Водата капе върху камъка, утаява се и изчезва. Променя формата на света, капка по капка. Водата капе върху камъка, Командире. Водата течаща в подземията, избликва нагоре на неочаквани места.
- Мисля че ще ви е нужно нещо повече от бликване, каза Ваймс. – Не мисля, че група хора играещи игрички ще може да събори планината скоро.
- Зависи къде пада капката. - каза Г-н Блясък. – След време те може да отмият долината, най-малко. Трябва да се за питате защо бяхте толкова настоятелен да влезете в онази мина.
- Защото там е било извършено убийство!
- И това е единствената причина? - каза увитият Г-н Блясък. – Разбира се! А всеки знае какви клюкари са джуджетата, - каза Г-н Блясък. – Е, аз см сигурен ,че ще дадете най-доброто от себе си, Командире. Надявам се да откриете убиеца преди Мракът да ги довърши.
- Г-н Блясък, някои от моите полицаи запалиха свещи около онзи проклет символ!
- Правилно мислене, бих казал.
- Значи вие наистина вярвате, че това някаква заплаха? Между другото, откъде знаете толкова за джуджешките знаци?
-Изучавал съм ги. Приемам факта, че те съществуват. Някои от вашите полицаи вярват. Повечето от джуджетата също, някъде в чепатите си дребни душици. Уважавам това. Може да измъкнете джуджето от мрака, но не може да изгоните мрака от джуджето. Тези символи са много стари. Те притежават истинска сила. Кой знае какво древно зло съществува в дълбоката тъмнина под планините? Нищо не може да се сравни с нея.
- Вие можете да си направите майтап, и то с ченге, каза Ваймс.
- Ах, Господин Ваймс, имал сте натоварен ден. Случват се толкова събития, а толкова малко време за мислене. Намерете време да поразмишлявате над това което знаете, сър. Аз съм личност склонна към размисъл.
- Командир Ваймс? Гласът дойде откъм Госпожица Пикълс/ Пойнтър, на средата на стълбището. – Един голям трол ви търси.
- Колко жалко, каза Г-н Блясък. – Това трябва да е Сержант Детритус. Новините на са добри, подозирам. Ако трябва да предположа, бих казал че троловете са изпратили тролската тояга. Трябва да вървите, Господин Ваймс. Ще се видим отново.
- Не мисля, че аз ще ви видя, каза Ваймс. Тои стана, и после се поколеба.
- Един въпрос нали? И без странни отговори, ако нямате нищо против, - каза той. – Кажете ми защо помогнахте на Тухла. Защо ви пука за един изкалян мизерен трол?
- На вас защо трябва да ви пука за няколко мъртви джуджета? - каза Г-н Блясък.
- Защото на някого трябва да му пука!
- Точно така! Довиждане, Господин Ваймс.
Ваймс забърза нагоре по стълбите и последва Госпожица Пикълс/Пойнтър навън в магазина. Детритус стоеше между образците минерали, с неловък вид, като човек в морга.
- Какво се е случило? каза Ваймс.
Детритус се обърна смутено.
- Извинете, Господин Ваймс, но аз съм единственият който знае къде...- започна.
- Да, добре. Става дума за тролската тояга нали?
- Как разбрахте за това, сър?
- Не съм. Какво е тролска тояга?
- То е прословутата военна тояга на троловете, каза Детритус.
Ваймс, който все още виждаше в съзнанието си мирната картинка на тролския кръжок долу, не можа да се спре.
- Искаш да кажеш, че подписвате и си спретвате различна война всеки месец? – каза той.
Но такъв подход просто не работеше при Детритус. Той се отнасяше към хумора, като към мозъчно отклонение при хората, което се преодолява като им говориш бавно и спокойно.
- Не, сър. Когато така-така е из-пра-те-на до всички кланове, означа-ва призова-ва-не към война. – каза той.
- О, по дяволите! Долината Куум?
- Да, сър. А дочух също и, че Низшият Крал и Юбервалдските джуджета са вече напът към Долината Куум. Само за това се говори по улиците.
- Ъ ... дзън, дзън, дзън ... ? - каза слабо и много нервно гласче.
Ваймс извади Цариградското грозде и го прониза с поглед. Точно в този момент ...
- Е? – каза той.
- Пет и двадесет и девет е, Въведи - Името - Си – Тук. - каза духчето изнервено.
- Е и?
- Пеша, по това време от деня, трябва да тръгнете веднага за да си бъдете вкъщи в шест часа. - каза духчето.
- Патрицият иска да ви види и си имаше щрагограма и `сичко. - каза Детритус настоятелно.
Ваймс продължи да се взира в духчето, което изглеждаше смутено.
- Отивам си у дома, - каза той и тръгна. Над главата му се кълбяха тъмни облаци, предвещаващи поредната лятна буря.
- Открили са три джуджета близо до кладенеца сър.- каза Детритус, клатушкайки се след него. – Изглежда другите джуджета са ги убили, сигурно е. `сичките граги ги няма. Капитан Керът сложи пазачи на всеки изход който откри...
„ Но те копаят, - помисли си Ваймс. Кой знае къде водят всички тунели?”
-... и той иска разрешение да разбие големите железни врати под Шосето на Петмезената Мина. – продължи Детритус. – Така може да ги хване до последното джудже.
-Какво казаха джуджетата за това? - каза Ваймс през рамо. – Живите искам да кажа?
- Много от тях видяха мъртвите джуджета когато ги изкара навън. - каза Детритус. – Мисля, че мнозина ще му подадат железен лост.
Lets hear it for the mob, помисли си Ваймс. Grab it by its sentimental heart. Освен това, бурята започва. Защо да се притесняваме за някоя и друга капка в повече?
- Добре. – каза той. – Кажи му следното. Знам, че Отто ще бъде там с проклетата си кутия за снимки, така че, когато изтърбушва онази врата да изглежда че джуджетата го правят, ясно? Снимка пълна с джуджета?
- Ясно, сър!
- Как е младият Тухла? Ще даде ли свидетелски показания? Да ли разбира за какво става дума?
- Смятам, че би могъл, сър.
- Пред джуджетата?
- Ще може като го помоля сър, каза Детритус. – Това мога да ви го обещая.
- Добре. И прати някого да пусне съобщение по щракса, до всеки градски страж и селски полицай между нас и планините. Кажете им да да се оглеждат за отряд тъмни джуджета. Намериха това за което дойдоха и сега бягат, знам го.
- Искате да се опитат да ги спрат? – попита сержантът.
- Не! Никой да не се и опитва! Кажете им, че имат оръжия които изстрелват огън! Искам само да ме уведомят къде са се появили!
- Ще им кажа това сър.
- А аз си отивам у дома. – повтори Ваймс на себе си. Всеки иска нещо от Ваймс, даже и да не съм най-острия нож в чекмеджето. По дяволите, вероятно съм лъжица. Е, ще бъда Ваймс, а Ваймс чете Къде Е Моята Крава? на малкия Сам в шест часа. С подобаващите звуци.

До тук съм стигнала и няма да продължавам, защото книгата вече излезе. Забавлявайте се!