Глава Четиринадесета
Пчелна царица


А седмица по-късно, един следобед, Тифани отиде да види Баба Вихронрав.
Беше само на петнадесет мили полет с метла. А понеже Тифани все още не обичаше да лети с метла, г-ца Здравомислова я закара.
Беше невидимата част на г-ца Здравомислова. Тифани само си лежеше плътно на дръжката и стискаше с ръце, крака, колене, а ако можеше и с уши. Носеше си и книжен плик за повръщане, защото никой не обича да му падне от небето анонимно повръщано. Носеше и голяма торба, която придържаше много грижливо.
Не си отвори очите докато не заглъхна фученето и на слух ни си усити, че е съвсем близо до земята. И наистина, г-ца Здравомислова беше много любезна. Когато тя падна защото краката и се бяха схванали, метлата беше докарана точно над един особено дебел мек мъх.
- Благодаря, - каза Тифани докато ставаше, защото винаги си заслужава да си учтива като си имаш работа с невидими хора.
Тя беше с нова рокля. Зелена като предишната. Сложният, изплетен от услуги и задължения свят, в който живееше и се подвизаваше г-ца Здравомислова, даде плод - два метра чудесен плат (за безпроблемното раждане на бебенцето на г-ца Бързакова) и няколко часа шев и кройка (болният крак на г-жа Авджийска вече върви на оправяне, благодаря много). Черната тя я беше върнала. Когато остарея ще нося полунощ , реши тя. Засега обаче, стига толкова чернота.
Тя огледа поляната на склона, от три страни обкръжена от дъбове и чинари, но отдолу се отваряше прекрасна гледка към разположените по-надолу земи. От чинарите се сипеха хвърчилки и се виеха лениво над няколкото лехи. Които не бяха оградени, нищо че наблизо пасяха няколко кози. Ако се зачудите, как така козите не опоскват градината, значи сте забравили кой живее тук. Освен това имаше кладенец. И, разбира се, къщурка.
Г-жа Уховрътска определено щеше да има възражения срещу нея. Беше все едно излязла от приказките. Стените се облягаха една на друга, сламеният покрив се смъкваше надолу като калпава перука, а комините бяха вити като тирбушони. Ако смятате, че от къщичката от сладки твърде ще се надебелява, значи това ще е следващият по лошотия избор.
Дълбоко в гората в една къщурка живееше Злата Стара Вещица...
А това беше къщурка от по-гадния вид приказки.
Кошерите на Баба Вихронрав бяха скътани от едната страна на къщурката. Някои бяха от старите сламени, повечето бяха надве натри сковани дъсчени. Всичките се бяха разхръвчали като за последно, нищо че лятото вече отминаваше.
Тифани отиде да ги разгледа и пчелите заизригваха от кошерите в плътен черен поток. Стекоха се към Тифани, сляха се в колона и...
Тя се засмя. Те бяха образували фигурата на вещица, хиляди пчели увиснали във въздуха. Тя вдигна дясната си ръка. Повдигайки нивото на жуженето, пчелната вещица също вдигна ръка. Тифани се завъртя. Фигурата също. Пчелите старателно повтаряха всяко потрепване на роклята и, като тези от края зажужаха отчаяно, защото трябваше да летят най-бързо.
Тя грижливо остави торбата си на земята и протегна ръка към пчелите. Крилцата им пак се разбучаха, за момент те се пръснаха и пак се построиха малко по-нататък, но този път ръката на фигурата беше протегната към Тифани. Пчелата образуваща върха на показалеца и зависна точно пред пръста на Тифани.
- Ще танцуваме ли? - покани ги Тифани.
И посред поляната изпълнена от въртящи се хвърчилки, тя завъртя рояка в танц. Пчелите я следваха доста добре, с жужащи пръсти плътно до нейните, обръщаха се когато тя се обръщаше, макар че винаги по няколко пчели изоставаха и отчаяно догонваха фигурата.
По едно време роякът вдигна две ръце и се завъртя на другата страна, а пчелите от „полата” се завихриха в шшеметни дипли. Роякът се учеше бързо.
Тифани се разсмя и направи същото. Рояк и момиче се завихриха през поляната.
Тя се беше толкова щастлива, че даже се чудеше, дали някога досега е изпитвала такова щастие. Златната светлина, сипещите се хвърчилки, танцуващите пчели... всичко се беше сляло в едно. Това беше обратното на мрачната пустиня. Тук светлината беше навсякъде и я изпълваше отвътре. Тя се чувстваше където си е, но все пак виждаше себе си отгоре, валсираща с жужащата сянка, проблясваща в златисто, когато слънцето се отразеше от пчелите. Заради моменти като този си струваше да се премине през какво ли не.
Тогава направената от пчели вещица се приближи към Тифани като че ли взирайки се в нея с хилядите си очички като скъпоценни камъчета. Някъде от вътрешността на фигурата нещо като че смътно изсвири и пчелната вещица се пръсна в бръмчащ облак от насекоми, които хвръкнаха и заминаха. И на поляната не остана да се движи нищо друго освен падащите семена на чинарите.
Тифани издиша.
- Брей, някои хора това щеше да ги изплаши, - обади се един глас из-зад гърба и.
Тифани не се обърна веднага. Първо каза:
- Добър ден, Бабо Вихронрав.
Чак тогава се обърна. И попита, все още наполовина опиянена от удоволствие:
- А ти някога правила ли си така?
- Не е учтиво да се започва с въпроси. Най-добре ела в къщи на чаша чай, - отвърна Баба Вихронрав.
В тази къща човек можеше да реши, че никой не я обитава. До огъня имаше два стола, единият от които люлеещ се, а до масата още два, които не се люлееха, но се клатеха поради неравния каменен под. Имаше бюфет и парцалена черга пред огромното огнище. В единия ъгъл на стената беше облегната метла, а до нея имаше нещо тайнствено и островърхо, покрито с плат. Имаше много тясно и тъмно стълбище. И толкова. Нямаше нищо лъскаво, нищо ново, нищо ненужно.
- На какво дължа удоволствието да те видя? - попита Баба Вихронрав сваляйки осаждено черно котле от огъня и пълнейки също толкова черен чайник.
Тифани отвърза торбата, която беше донесла.
- Дойдох да ти върна шапката, - каза тя.
- Я, - изсумтя Баба Вихронрав - Тъй ли било то? И защо?
- Защото е твоята шапка, - обясни Тифани оставяйки я на масата - Благодаря ти, че ми я зае все пак.
- Да ти кажа аз, много млади вещици и кътаните си зъби ще дадат за тая моя стара шапка, - отбеляза Баба вдигайки шапката.
- Вярно, - съгласи се Тифани и не добави: „Всъщност се казва кътни зъби”, а вместо това добави - Но аз мисля, че всяка вещица трябва сама да си намери шапка. В смисъл, точната шапка като за нея си.
- Да ама, като гледам, ти носиш купешка, - забеляза Баба Вихронрав - Една от ония Небостъргачите. Със звездички, - добави тя и в тази дума „звездички” имаше достатъчно киселина да поряде бакър, след което да прокапе през масата и пода и да прояде още бакър на долния етаж - Да не мислиш, че това я прави по-вълшебна, а? Звездички?
- Аз... така мислих, като я купувах. А сега засега и тя върши работа.
- Докато не си намериш точната шапка, - вметна Баба Вихронрав.
- Да.
- Която няма да е мойта?
- Няма.
- Добре.
Старата вещица прекоси стаята и смъкна покривалото от нещото в ъгъла. Оказа се, че то било голям дървен конус, точно колкото е една висока островърка шапка, на висока подставка. И върху нея се ... изграждаше шапка, от тънки резки върбова кора, карфици и корав черен плат.
- Сама си ги правя, - поясни тя - Всяка година. Няма друга шапка като тази, която сама си направиш. Слушай ме, няма да сгрешиш. Вкоравявам аз хасето и го правя непромокаемо с една специална настойка. Ще се учудиш, колко нещо можеш да наместиш в шапка, която сама си си направила. Да, ама ти не си дошла да приказваш за шапки.
И Тифани най-сетне изплю камъчето.
- Онова беше ли истинско?
Баба Вихронрав си сипа чай, взе чашата и чинийката, след което грижливо сипа от чая в чинийката. Вдигна я и много внимателно, сякаш вършеше нещо много важно и деликатно, го духна. И всичко това го правеше бавно и спокойно, докато Тифани се мъчеше да прикрие нетърпението си.
- Роилникът вече го няма, нали? - проговори Баба.
- Не. Но...
- Как беше усещането? Докато се случваше? Усещаше ли се като истинско?
- Не, - отговори Тифани - Усещаше се като повече от истинско.
- Е, значи това е то, - провъзгласи Баба Вихронрав и си сръбна от чинийката - Верният отговор е: И да не е било истинско, не е било и неистинско.
- Беше като сън, когато почти си се събудила и, нали разбираш, можеш да го контролираш, - заразправя Тифани - Стига да внимавам, всичко ставаше. Беше все едно се издигам във въздуха като се дърпам за връзките на обувките си. Все едно сама си разказвам приказка...
Баба кимна:
- Винаги има някоя приказка. То всичко си е все приказки. Че слънцето изгрява всяка сутрин, пак е приказка. Във всичко има по някоя приказка. Промениш ли приказката, променяш света.
- А какъв беше твоя план да победиш роилника? - не издържа Тифани - Моля те? Трябва ми да знам!
- Моя план ли? - отвърна невинно Баба Вихронрав - Моят план беше да те оставя ти да се оправиш с него.
- Така ли? А какво щеше да правиш, ако бях загубила?
- Всичко по силите ми, - отговори спокойно Баба - Както правя всеки път.
- Щеше ли да ме убиеш, ако пак бях станала роилника?
Чинийката с чая не трепна в ръката на старата вещица. Тя се вглеждаше замислено в нея.
- Щях да те пощадя стига да можеше, - заключи тя - Но не ми се наложи, нали така? Нямаше по-добро място от Изпитанията. Повярвай ми, вещиците могат да действат задружно, ако се наложи. По-трудно е отколкото да подкарваш стадо котки дори, но може да се направи.
- Само че на мен все ми се струва, че ние... обърнахме всичко на малко шоу, - отбеляза Тифани.
- Нищо подобно. Направихме го на голямо шоу! - възрази с доста удовлетворение Баба Вихронрав - Гръм и мълния, бели коне и невероятни подвизи! Добро представление като за пени, какво ще кажеш? А с времето ще разбереш, момичето ми, че по малко шоу тук там хич не се отразява зле на репутацията ти. А и чини ми се, г-ца Здравомислова вече го е разбрала, сега като може едновременно да жонглира с пет топки и да си вдига шапката! Слушай ме какво ти казвам, няма да сгрешиш!
Тя отпи изискано от чая в чинийката и после кимна накъм вехтата шапка на масата:
- Твойта баба, тя шапка носеше ли?
- Какво? А... обикновено не, - отгоори Тифани, все още мислейки си за голямото шоу - Ако времето съвсем се развалеше тя си връзваше като забрадка някоя стар чувал. Тя казваше, че шапките все ти хвърчат по вятъра и иди ги гони през баира.
- Значи си е направила шапка от небето, - заключи Баба Вихронрав - А палто носеше ли?
- Ха, овчарите казват, че видиш ли Баба Болежкова с палто, значи ще е такава буря, че ще издухва и канари! - каза гордо Тифани.
- Значи тя и от вятъра си е направила палто, - рече Баба Вихронрав - Умение си е това, да. Дъждът не вали върху вещица, како тя не го иска, обаче аз лично предпочитам да си се намокря и да съм благодарна.
- Благодарна за какво? - не разбра Тифани.
- Че после ще изсъхна, - отговори Баба Вихронрав и остави чашата с чинийката на масата - Ти, чедо, си дошла тук да научиш, кое е истина, а кое не е, но малко неща мога да те науча аз, дето ти вече да не ги знаеш. Просто още не знаеш, че ги знаеш. И още цял живот ще има да учиш това, дето ти е в костите. Ей ти я истината.
Тя погледна изпълненото с надежда лице на Тифани и въздъхна:
- Е, тогава да излезем и ще ти дам урок номер едно. То друг урок няма. И няма нужда да го пишеш в някаква книга с очи отгоре.
Тя я заведе до кладенеца в задния си двор и намери на земята някаква пръчка.
- Ето, виж, вълшебна пръчка, - каза тя и от пръчката изригна зелен пламък, от което Тифани се стресна и подскочи - А сега опитай ти.
На Тифани нищо не и се получи, колкото и да тръскаше пръчката.
- И няма как да стане, - обясни Баба - То си е просто пръчка. Е, може и да съм накарала огъня да излезе от нея, а може да съм направила така че ти да си мислиш, че е излязъл огън. Ама все тая. Едно ще ти кажа, аз бях това, а не пръчката. Ти си оправи ума, и пръчката ще ти стане жезъл, небето ще ти е шапка, а всяка локва ще е вълшебната ти... вълшебното ти... ъ, как им се викаше на онея натруфените чаши?
- Ъ... потири, - сети се Тифани.
- А така. Вълшебен потир. Не са важни вещите. Хората са всичко, - Баба Вихронрав изгледа накриво Тифани - А аз мога да те науча как да търчиш през баирите със заека как да летиш на тях с ястреба. Мога да те науча на тайните на пчелите. Мога да те науча на всичко това и на още много друго, ако само направиш едно нещо за мен още тук и сега. Нещо много лесно, съвсем простичко.
Тифани кимна с широко отворени очи.
- Е, тогава значи нали разбираш, че всичко дето блести са само дрънкулки и играчки, а играчките само те отбиват от пътя?
- Да!
- Тогава, момиче, вземи това блещукащо конче, дето го носиш на врата си и го хвърли в кладенеца.
Послушна, наполовина хипнотизирана от гласа и Тифани посегна зад врата си и откачи огърлицата.
Парчетата на сребърния кон заблестяха на слънцето, в ръката и точно над водата.
Тя ги зяпна, като че ги виждаше за пръв път и тогава...
Тя изпитва хората, помисли си Тифани. Постоянно.
- Е? - подкани я старата вещица.
- Не, - реши Тифани - Не мога.
- Не можеш или не искаш? - попита я рязко Баба.
- Не мога, - отвърна Тифани и вирна брадичка - И не искам!
Тя отдръпна ръката си и пак си закачи огърлицата гледайки непокорно Баба Вихронрав...
Вещицата се усмихна.
- Браво, - рече и тихо тя - Не знаеш ли кога да постъпиш по човешки, значи не знаеш и кога да си вещица. А ако много те е страх да не се отбиеш от пътя си, до никъде няма да стигнеш. Ще ми дадеш ли да го погледна, моля?
Тифани я погледна в тези нейни сини очи. След което откачи верижката и и подаде огърлицата. Баба я вдигна нагоре.
- Чудна работа, как изглежда сякаш препуска само като проблесне на слънцето, - промълви вещицата завъртайки го натам-насам - Майсторска работа. Вярно, не е то каквото кон изглежда, но определено е то, каквото конят е.
Тифани я поглезна със зяпнала уста. За момент пред нея беше застанала ухилена Баба Болежкова, а следващия момент пак беше Баба Вихронрав. Тя ли го направи това, зачуди се тя или сама си го направих? И смея ли да попитам?
- Дойдох не само за да върна шапката, - осмели се да каже тя - А и ти донесох подарък.
- Сигурна съм, че на никого не съм давала повод на мен да ми се носят подаръци, - изсумтя Баба Вихронрав.
Тифани не и обърна внимание, защото умът и все още беше в шаш. Тя пак бръкна в торбата си и извади малък мек пакет, мърдащ в ръцете и.
- Аз повечето неща ги върнах на г-н Силен-в-ръката, - обясни тя - Но си помислих, че това може и да ... ти влезе в работа.
Старата жена бавно разви бялата хартия. Наметалото „Полъх на зефира” се разгърна из-под пръстите й и изпълни въздуха като дим.
- Прекрасно е, но не е за мен, - поясни Тифани докато наметалото се извиваше по нежните течения на поляната - За да се носи такова наметало, е нужно достолепие.
- Доста-летие ли? - попита лязко Баба Вихронрав.
- Достолепие... о, това е достойнство. Тежест. Мъдрост. Такива неща, - разясни Тифани.
- А, - поуспокои се малко Баба.
Тя се вгледа в нежно диплещия се плат и вдъхна въздух. Наистина беше невероятно творение. Едно нещо можеше да им се признае на магьосниците: бяха направили едно от онези неща, които запълваха празнина в живота ти, която докато не го виждаш, изобщо не си подозирала че я е имало.
- Е, сигурно има такива, които могат да носят такова наметало и такива, които не могат, - заключи тя, наметна го и го пристегна със брошка във формата на полумеесец - Но пък е твърде претенциозно за такива като мен. Малко префърцунено си пада. С него ще взема да изглеждам като някоя фльорца.
Това последното беше казано като утвърждение, но завършваше с въпросинелна извивка.
- Не, много ти отива, ама наистина, - увери я бодро Тифани - Не знаеш ли кога да постъпиш по човешки, значи не знаеш и кога да си вещица.
Птичките спряха да пеят. Горе по дърветата катериците побягнаха и се скриха. Дори и небето като че притъмня за миг.
- Ъ... поне така чух, - добави Тифани - От някой, който ги разбира тези неща.
Сините очи се взряха в нейните. От Баба Вихронрав не може да криеш тайни. Каквото и да кажеш, тя внимава, какво имаш предвид.
- Някой път може пак да наминеш, - каза тя, обръщайки се бавно и гледайки как наметалото се вихри във въздуха - Тук винаги е толкова тихо.
- С удоволствие, - откликна Тифани - Да кажа ли на пчелите, че ще идвам, та ти да си готова с чая?
За момент Баба Вихронрав я изгледа ядно, след което лицето и се промени в лукава усмивка.
- Ах че си умна, - похвали я тя.
Какво ли се крие в теб? - помисли Тифани. Кой си ти всъщност, дълбоко в себе си? Правиш се на голямата лоша вещица, да, но не си. Постоянно изпитваш хората, изпитваш ли изпитваш, но всъщност ти се иска някой да е достатъчно умен, че да те бие. Защото сигурно е тежко това, да си най-добрата. Не ти е позволено да спреш. Може само някой да те бие, а пък си твърде горда за да загубиш. Гордост! Ти си я обърнала на страховита сила, но тя те яде отвътре. Дали не смееш да се засмееш от страх да не се окаже това началото на изкикотването?
Някой ден пак ще се срещнем. И двете го знаем. Пак ще се срещнем, на Изпитанията за Вещици.
- Достатъчно съм умна да разбера, как успяваш да не мислиш за розови носорози, когато някой каже да не мислиш за тях, - осмели се да каже на глас тя.
- О, дълбока магия е това, да, - рече Баба Вихронрав.
- Не. Не е. Ти не знаеш, как изглеждат носорозите, нали?
Слънчева светлина изпълни поляната, когато старата вещица се разсмя, ясно като планински поток.
- Правилно! - каза тя.