Скокът не беше преднамерен. Задният и мозък свърши всичко сам.*
*Б.пр.- hindbrain – Обикновено е отговорен за рефлексите на тялото.
Предният и мозък, с ясното съзнание, че сержантите не бива да се опитват да изтърбушат редовите полицаи без да бъдат предизвикани, се опита да спре скока и във въздуха, но простата балистика вече си беше свършила работата. Всичко което тя можа да направи беше да се завърти във въздуха и да се блъсне с гръб в меката стена. Малко настрани запляскаха криле, и звукът беше един такъв органичен, звук който подсказваше идеята че касапинът е имал известни затруднения с опърничав хрущял.
- Знаеш ли, сержант, - каза гласът на Сали, сякаш нищо не се беше случило, - на вас върколаците ви е лесно. Оставате си едно същество и нямате проблеми с телесната маса. Знаеш ли в колко прилепи трябва да се превърщам аз заради телесното ми тегло? Повече от сто и петдесет, толкова много! И винаги има един който да не е тук, който се е изгубил или е отлетял в грешната посока? Не можеш да си събереш мислите докато не събереш всичките си прилепи заедно. И дори няма да зачекна темата за превръщането. То е като най-голямата кихавица за която можеш да се сетиш. Наобратно.
Нямаше нужда от благоприличие, не и тук долу в тъмното. Ангуа си наложи да се преобрази, всяка мозъчна клетка се бореше срещу мнозинството от зъби и нокти. Гневът помогна.
- Защо по дяволите си тук? – каза тя, когато устата и си дойде на мястото.
- Не съм на служба, каза Сали, пристъпвайки напред. – Мислех си да видя какво може да намеря. Беше съвсем гола.
- Какъв късмет! – изръмжа Ангуа.
- О, нямам твоя нос, сержант, - каза Сали и се усмихна сладко. – Но пък имах на разположиние цели сто петдесет и пет летящи, а те могат да покрият доста територия.
- Мислех, че вампирите могат да рематериализират дрехите си, каза Ангуа обвинително. - Отто Вик може!
- Жените не могат. Не знаем защо. Вероятно е част от целия онзи влиятелен бизнес с нощници. И тук отново ни биете по точки, разбира се. Когато си в сто и петдесет прилепски тела е доста трудно да запомниш, че две от тях трябва да се погрижат за чифт гащи. Сали погледна към тавана и въздъхна. – Виж, знам накъде отиват нещата. Всичко е заради Капитан Керът, нали ...? Видях как му се усмихваш! Съжалявам! Можем да бъдем доста представителни! Това е вампирска работа!
- Ти толкова се стремеше да го впечатлиш, а?
- А ти не, така ли? Той е от онези мъже които всеки иска да впечатли!
Те предпазливо се гледаха една друга.
- Той е мой, знаеш, - каза Ангуа, чувствайки как ноктите и започват да се удължават.
- Ти си негова, имаш предвид! - каза Сали. – Нещата са такива. Ти вървиш след него!
- Съжалявам! Това са върколашки работи! – изкрещя Ангуа.
- Задръж! - Сали протегна двете си ръце напред с помирителен жест. – Има нещо за което е по - добре да се погрижим първо, преди да стигнем по-далеч!
- Нима?
- Да. И двете не сме облечени, стоим в нещо, може би си забелязала, което все повече са превръща в кал, и сме на път да си уреждаме сметките с бой. Добре. Но нещо май липсва?
- И то е ... ?
- Доходоносната публика? Можем да спечелим богатство. - Сали намигна. – Или можем да свършим работата за която сме дошли?
Ангуа насили тялото си да се отпусне. Тя не трябваше да казва онези неща. Тя беше сержант, нали?
- Добре, добре, - каза. – И двете сме тук, о`кей? Да го оставим така. Казваше, че тези джуджета са били убити от нещо ... в кладенеца?
- Вероятно. Но ако са били убити, е използвана брадва, каза Сали. -Погледни. Остържи малко кал. Процежда се върху тях откакто съм дошла. Вероятно за това си го пропуснала! – добави тя великодушно.
Ангуа издърпа едно джудже от бестящата пихтия.
- Виждам, - каза тя и остави тялото да се свлече обратно, - Този е бил жив още два дни. Както забелязвам не са се престарали да ги скрият.
- Защо да си правят труда? Спрели са да отводняват тези тунели; подпорите изглеждит временни, калта се връща обратно. А и кой би бил толкова глупав, че да слезе тук?
Парче стена се хлъзна надолу, с органичен, някак по кравешки лепкав звук. Слаби плясъци и капене изпълваха тунела. Анкх-Морпоркскят подземен свят тихмълком си връщаше своето.
Ангуа затвори очи и се концентрира. Вонята на тиня, миризмата на вампир и водата, която вече беше дълбока до глезен, всичко се блъскаше за вниманието и, но състезанието беше в ход.не можеше да позволи на вампира да поведе в резултата. Щеше да е толкова ... традиционно.
- Имало е и други джуджета, промърмори. - Две - не, три ... ъъ ... четири още. Усещам ... машинно масло. Далечна миризма на кръв. Надолу по тунела. – изправи се толкова рязко, че замалко не си удари главата в покрива на тунела -Cmon!
- Започва да става нестабилен...
- Можем да разплетем тази работа! Хайде! Не може да те е страх от смъртта! - Ангуа се спусна нататък.
- Да не си мислиш, че да прекараш няколко хиляди години погребана в тиня е възможност за забавление? - изкрещя Сали, но се оказа че говори на пълзящата кал и зловонния въздух. Поколеба са за момент, изстена и последва Ангуа.
По-нататък по продължение на главния тунел, имаше още разклоняващи се проходи. От тях, от всяка страна вече прииждаха реки от кал, като изстинала лава,. Сали прецапа покрай нещо, което приличаше на огромна полицейска свирка, поклащаща се кротко по течението.
Тук тунелът беше по – добре построен, за разлика от участъците по - близки до кладенеца. И там в края му се процеждаше бледа светлина и Ангуа беше там, наведена край голяма кръгла джуджешка порта. Сали не и обърна внимание. Погледна бегло падналото с гръб към вратата джудже. В замяна на това, се вторачи в големия символ, надраскан върху метала. Беше голямо и нескопосано, и може би кръгло опулено око с опашка, и блещукаше с зелено-бялата светлина на червеите.
- Написал го е в кръвта си - каза Ангуа, без да гледа. – Оставили са го защото са го помислили за мъртъв. Успял е да се придвижи до тук, но убийците са затворили вратата. Драскал е по нея – тук се усеща – докато си протрие пръстите. След това е нарисувал знака със собствената си топла кръв и е седнал тук, притиснал раната, гледайки как червеите го обгръщат. Бих казала че е мъртъв от около 18 часа. Хм?
- Мисля че веднага трябва да изчезваме оттук, каза Сали, докато даваше заден ход. – Знаеш ли какво означава този знак?
- Знам че е минен знак, това е всичко. Ти знаеш ли какво означава?
- Не, но знам, че е един от наистина злите. Не е добре да го видиш тук. Какво смяташ да правиш с тялото? - Сали се дръпна още по-назад.
- Ще се опитам да разбера кой е бил. - каза Ангуа, претърсвайки дрехите на джуджето. – Това е едно от нещата които правим в Стражата. Не се мотаем наоколо зазяпани в някакъв си знак на стената. Какъв е проблема?
- Точно сега? - каза вампирката. - Той ... капе по малко.
- Ако аз мога да го понеса , значи и ти можеш. Доста кръв виждаме покрай тази работа. Съветът ми е да не се опитваш да я пиеш. - каза Ангуа, все още тършувайки. - Аха ... има огърлица с руни. И – тя издърпа ръката си от якето на мъртвото джудже – не мога много добре да преценя, но подушвам мастило може би е писмо. Ясно. Да се махаме. – Тя се огледа за Сали. –Чу ли ме?
- Знакът е написан от умиращ, - каза Сали, все още на разстояние.
- Е и?
- Тогава най- вероятно е проклятие.
- И какво? Не сме го убили ние, - каза Ангуа, докато ставаше на крака с известно затруднение.
Те погледнаха надолу към течащата кал, достигнала вече до колене.
- Мислиш ли, че има значение? – Сали отбеляза безспорния факт.
- Не, но мисля че там може би има друг изход през онази последната пресечка по която минахме. - каза Ангуа, като се оглеждаше назад в тунела.
Тя посочи. Оттеглящата се със сляпа непоколебимост, колона от червеи маршируваща през капещия таван почти толкова бързо колкото леещата се кал долу. Бяха се насочили към страничен тунел в бляскащ поток.
Сали се спихна.
- Май се струва да опитаме?
Те напуснаха, и звукът от шляпането им скоро заглъхна. Калта бавно се издигна ромолейки в мрака. Влачещата се колона от червеи постепенно изчезваше нагоре. Червеите които оформяха знака останаха, обаче, защото за пиршество като това си струваше да умреш. Техният блясък примигваше, едно по едно насекомо.
Тъмнината под света галеше знака, който пламна в червено и угасна.
Мракът остана

***
На този ден през 1802 художникът Метод Калпазански се опита да набута нещото под купчина стари чували, в случай че е събудило Кокошката и довърши последния трол като използваше най-малката четка за да нарисува очните му ябълки.

***

Беше пет часа през нощта. Дъждът пръскаше от небето, не силно, а с кротко постоянство. На Площад Сатор, и на площада на Счупените Луни, той съскаше в бялата пепел на кладите, и от време на време откриваше оранжева жар, която за кратко ипращяваше и пускаше искри.
Семейство гноли душеха наоколо, всеки един от тях влачеше, неговата или нейната си, малка каручка. Няколко полицаи ги държаха под око. Гнолите не бяха придирчиви към това което събират, стига само да не бяга, а дори и за такива случаи се носеха слухове. Обаче ги търпяха. Нищо не може да почисти мястото като гнол.
Оттук изглеждаха като малки тролове, всеки с огромна купчина тор на гърба си. Тя представяше цялото имущество на съществото, и обикновено това имущество беше изгнило.
Сам Ваймс потрепна от болката встрани. Пустият му късмет. Само две ченгета пострадали в цялата проклета бъркотия, и той ли трябваше да е единият? Игор беше направил максималното, но счупените ребра са си счупени ребра и щеше да мине седмица или две, преди подозрителното зелено мазило да промени нещата.
Застанал неподвижен, той се наслаждаваше с леко гневен възторг на цялата тази работа. Бяха използвали добрата старомодна полицейска практика, а докато добрите старомодни полицаи бяха с посоянна по –голяма численост, той щеше да прилага добрите старомодни методи хитрост, измама и всяко ужасно оръжие което ръцете ти могат да удържат.
Всъщност трудно можеше да се нарече битка изобщо. Джуджетата в повечето време седяха и пееха мрачни песни защото в опита си да станат бяха паднали на земята, или опитвайки да станат се проснаха и захъркаха.
Троловете, от друга страна, бяха в по - голямата си част изправени но се строполяваха когато ги бутнеш. Един или двама, малко по-прозорливи от другите, се вяха втурнали в тромаво смехотворно сражение, но паднаха под удара на най-старомодния от полицейските методи – добре подложен ботуш. Е повечето от тях паднаха. Ваймс се опитваше да пренебрегне болката, трябваше да види как онзи приближава.
Но всичко е добре когато свършва добре, нали? Нямаше умрели и, за да сложи малка черешка на сутрешната торта, той държеше в ръцете си ранното издание на Вестника, чиято заглавна статия осъждаше бандите вилнеещи из града и питаше дали Стражата се е заела с разчистването на улиците.
Ами, да, заели сме се, ти надуто копеле такова!
Ваймс блъсна клечката по щракалката и си запали пура в израз на жалък, но мрачен задоволяващ триумф. Боговете знаеха, че те се нуждаеха от такъв. Стражата беше поела целия удар от тая работа с проклетата Долина Куум, и беше добре, че момците му бяха взели участие в нещо с което да се гордеят за разнообразие.
Като се вземе всичко предвид, това определено си беше Резултат!
Той се загледа в пиедестала. Не можеше да си спомни каква статуя е била някога тук. Сега прославяше поколения художници на графити.
Беше декориран с откъслек от тролски графити, заличили всичко направено от други случайни художници. Той прочете:

Г-Н БЛЯСЪК
ТОЙ ДИАМАНТ

Минен знак, градски драсканици, си помисли той. Нещата вървят на зле, а хората си мрат да рисуват по паметници ...
- Командире!
Той се обърна. Капитан Керът, с блестяща ризница, бързаше към него, неговото лице както обикновено излъчваше изражение на сто процента чист интерес.
- Мисля, че казах на всеки полицай, който не е зает с арестанти, да поспи малко, капитане, - каза Ваймс.
- Само уреждам някои неща, сър, каза Керът. - Лорд Ветинари е изпратил съобщение до Двора. Иска доклад. Мислех си, че е по-добре да ви съобщя сър.
- Тъкмо си мислех капитане, - каза Ваймс сърдечно. – дали не трябва да поставим малка табела? Нещо простичко? Може да пише нещо като "Битката при Долината Куум Не Се Случи Тук, Пети Груни, Годината на Скаридата." Може ли да ги накараме да издадат и някаква проклета марка? Какво мислиш?
- Мисля, че вие самият имате нужда от сън, Командире, - каза Керът. – И технически Денят на Долината Куум е едва в събота.
- Разбира се, паметници на битки които не са се състояли може би е малко пресилено, но марка....
- Лейди Сибил наистина се тревожи за вас, сър. - Керът излъчваше загриженост.
Бръмченето в главата на Ваймс затихваше. Като че ли събудени от препоръките на Сибил, кредиторите в тялото му се наредиха на опашка за да размахат просрочените си ІOU*; крака: смъртно уморени и имам нужда от баня; стомах: разбълбукан; ребра: в огън; гръб: болящ; мозък: пиян от собствените си отрови. Баня, сън, ядене ... добри идеи. Но все още има неща за свършване ...
*Б.пр. I Owe You - дължа ти
- Как е нашият г-н Черногледски? – каза той.
- Игорите го закърпиха, сър. Малко е изумен от цялата бъркотия. Сега, знам че не мога да ви заповядам да отидете на среща с негова светлост....
- Не, не можеш, защото аз съм Командирът, капитане, каза Ваймс, все още леко пиян от изтощение.
- ...но тои може и трябва, сър. И каретата ви ще ви чака отвън пред двореца, когато излезете. Такива са заповетите на Лейди Сибил, сър,- каза Керът, позовавайки се на по – висока инстанция.
Ваймс огледа грозната грамада която представляваше дворецът. Изведнъж, чистите чаршафи му се сториха толкова примамлива идея.
- Не мога да се изправя пред него в този вид, - промърмори той.
- Поприказвах си със секретаря Дръмнот, сър. Топла вода, бръснач и голяма чаша кафе ще ви чакат в двореца.
- Помислил си за всичко, Керът. ..
- Надявам се сър. Сега бихте ли.....
- Но аз си мислех за нещо? - каза Ваймс, полюлявайки се бодро. – По-добре мъртво пиян отколкото само мъртъв, а?
- То си е класическа хитрост, сър, каза Керът насърчително. – Една от онези в историческите книги. Сега, хайде вървете, сър. Аз ще потърся Ангуа. Не е спала в леглото си.
- Но, по това време на месеца....
- Знам, сър. Не е спала и в кошницата си, също.

***

Във влажно мазе което някога е било таван, а сега беше наполовина пълно с кал, червеите се изливаха от малка дупка в прогнилите дъски.
Един юмрук си проби път. Влажна греда се сцепи и натроши.
Ангуа се издърпа в този нов мрак, след това се протегна надолу за да помогне на Сали, която каза:
- Е, ето ни в още една хубава каша.
- Можем да се надяваме, каза Ангуа. – Мисля че трябва да се придвижим нагоре поне още с едно ниво. Ето тук има проход. Хайде.
Имаше твърде много задънени улици, забравени вонящи стаи и лъжливи надежди, и изобщо твърде много тиня.
След малко миризмата придоби почти материален характер и успя да стане просто още една част от мрака. Жените бродеха и минаваха от една капеща, воняща стая в друга, пробвайки тинестите стени за скрити врати, търсейки дори най-малката точица светлина в таваните накичени с интересни, но ужасни израстъци.
Сега, те чуха музика. Пет минути газене и хлъзгане ги доведе до блокиран вход, но понеже за запълването му беше изполван много модерният за Анкх-Морпорк хоросан от пясък, конски фъшкии и обелки от зеленчуци, няколко тухли вече се бяха свлекли надолу. Сали отстрани повечето от останалите само с един удар.
- Съжалявам за това. - каза. – Това са вампирски работи.
Мазето зад разрушената стена беше запълнено с разни бъчви и изглеждаше доста употребявано. А също си имаше и истинска врата.
Глуха, повтаряща се музика проникваше долу през дъските на тавана. На него имаше капак.
- Добре, каза Ангуа. – Горе има хора, мога да ги подуша..
- Мога да преброя петдесет и седем туптящи сърца. - каза Сали.
Ангуа я погледна.
- Знаеш ли, ако бях на твое място, този по-специално талант, бих го запазила за себе си. – каза тя.
- Извинявай, сержант.
- Това не е от нещата които хората биха искали да чуват. - Ангуа премина нататък. – Искам да кажа, лично аз мога да строша човешки череп между зъбите си, но не ходя да разправям това на всеки.
- Ще си взема бележка, сержант, - каза Сали, със смирение което най-вероятно беше престорено.
- Добре. Сега... Как изглеждаме? Като блатни чудовища?
- Да, сержант. Косата ти изглежда отвратително. Като огромна буца зелена тиня.
- Зелена?
- Опасявам се, че е така.
- Дрехите ми за спешни случаи останаха някъде там долу, каза Ангуа. – А също така се и разсъмна. Можеш ли да, ъъ, станеш на прилепи сега?
- На дневна светлина? Сто петдесет и пет дезориентирани мои части? Не! Но ти би могла да ни измъкнеш като вълк, би ли могла?
- Някакси предпочитам да не съм като блатното чудовище излязло от пода, ако това е всичко което ти идва на ум. – каза Ангуа.
- Да, виждам. Не прави добра реклама. - Сали отстрани бучка тиня- Уф, това нещо е отвратително.
- Така че , най-доброто на което можем да се надяваме е когато притичаме никой да не ни разпознае, - каза Ангуа, издърпвайки буца тресящо се зелено нещо от косата си. – Най-малкото ние.......О не. ..
- Какво не е наред? - каза Сали.
- Ноби Нобс! Той е горе! Мога да го подуша! – тя посочи бързо към дъските отгоре.
- Искаш да кажеш Ефрейтор Нобс? Дребният......човек с петната? каза Сали.
- Не сме под сградата на Стражата нали? - каза Ангуа, оглеждайки се наоколо паникьосано.
- Не мисля. Някой танцува, под звуците на музика. Но виж, как можеш да подушиш един човек измежду всичко ....това?
- Никога не те напуска, повярвай ми! - Миризмата на престаряло зеле, крем против акне и не-злокачествената кожна болест на Ефрейтор се Нобс бяха видоизменили в странен аромат който преминаваше през носа ти както трион през арфа. Не беше лоша сама по себе си, но сякаш беше негов гостоприемник: странна, вездесъща и адски трудна за збравяне.
- Е, той е колега полицай нали? Няма ли да ни помогне? - каза Сали.
- Голи сме, редови-полицай!
- Само Технически погледнато. Тази кал наистина боде.
- Имам предвид под калта! каза Ангуа.
- Да, но ако бяхме облечени с дрехи, под тях също щяхме да сме голи! –отбеляза Сали.
- Сега не е време за логика! Сега е момента в който не виждам как Ноби ми се подхилва!
- Но той те е виждал във вълчи облик нали? - каза Сали.
- Е и? - отсече Ангуа.
- Ами, технически тогава си била гола, нали?
- Да не си му казала!

***

Ноби Нобс, сянка в топлия червен мрак, кимна на Сержант Колън.
- Не трябва да си държиш очите затворени сержант. – каза той. – Всичко е законно. Това е артистична прослава на женското тяло, както казва Тауни. И без това тя е облечена.
- Два пискюла и сгъната носна кърпичка не са дрехи, Ноби, каза Фред, докато потъваше в седалката. Розовите Писенца! Тъй, което си е право право си е, когато си бил и в армията и Стражата, не е възможно да си прекарал всичкото това време в униформа без да видиш едно-две ....или три неща, -той си припомни- и беше вярно, както отбеляза Ноби, че балерините от Операта не оставяха много на въображението, поне не и за въображението на Ноби, но след всичко казано и направено балетът трябваше да е Изкуство, ако и да беше малко ощетен откъм пиедестали и урни, за сметка на възскъпичката цена за да го гледаш, и още повече че балерините не фучаха наоколо с главите надолу.
И най-кофти от всичко беше, че той вече забеляза двама познати в публиката. За щастие те не го бяха видели, което се случваше защото, всеки път когато той завърташе глава към тях, те гледаха в напълно противоположна посока.
- Ей този номер сега си е бая труден. - прошепна Ноби разговорливо.
- Ъъ ... е ли? - Фред Колън отново си затвори очите.
- О, да. Това е Тройния Тирбушон...
- Виж, управата не те ли забелязва че идваш тук? – забеляза Фред, докато се опитваше да се сниши още по –надолу в седалката си.
- О, не. На тях им харесва когато тук има стражници. - каза Ноби, все още загледан в сцената. – Казват че това карало хората да се държат прилично. Както и да е, аз само дойдох на помощ за да придружа Бети до дома и.
- Бети е..... ?
- Тауни всъщност е само името и на кола. - каза Ноби. – Тя казва че никой няма да се интересува от екзотична танцьорка с име като Бети. Каза, че то щяло да звучи по-добре около купа с тесто за кейк.
Колън си затвори очите, като се стараеше да отпъди от главата си предложената от мозъка му картинка на загорялата подвижна фигура на сцената и купата с тесто за кейк.
- Мисля че бих могъл да излезна за глътка чист въздух. – изпъшка той.
- О, още не серж. Следва номера на Броколи. Тя може да докосне задния край на главата си с крак, да знаеш...
- Това не го вярвам! - каза Фред Колън.
- Може серж, виждал съм....
- Не мога да повярвам, че има тацьорка с име Броколи!
- Ами, тя се казваше Канди, серж, но после чула че броколито е по –полезно за .....
-Ефрейтор Нобс!
Звукът изглежда идваше изпод масата.
Ноби се вторачи във Фред Колън, и след това погледна надолу.
- Да? – той рискува предпазливо.
- Тук е Сержант Ангуа, каза подът.
- О? каза Ноби.
- Какво е това място? – продължи гласът.
- Клуб Розови Писенца, сержант! - каза Ноби послушно.
- О, богове. - Долу протече някакъв разговор, и след това гласът каза: - Има ли жени там?
- Да, сержант. Ъ, какво правите там долу, серж?
- Давам ти заповеди, Ноби, каза гласът отдолу. – Има ли жени там?
- Да, серж. Много.
- Добре. Моля те, помоли някоя да слезе долу в мазето с бирата. Ще имаме нужда от няколко ведра топла вода и кърпи, разбра ли?
Ноби долови, че музикантите бяха спрели да свирят, а Тауни беше застинала по средата на падане-с-разцепване. Всеки слушаше говорещия под.
- Да сержант, - каза Ноби. - Разбрах.
- И някакви чисти дрехи. И – прозвуча поздемна въздишка – нека ведрата с вода да са повече. И четка за дъски. И гребен. И още един гребен. И още кърпи. О, и два чифта обувки, размер шест и......четири и половина? Наистина ли? Добре. И дали Фред Колън е с тебе, или това е глупав въпрос?
Фред си прочисти гърлото.
- Тук съм сержант, сержант, - рапортува. – Но аз само дойдох за....
- Добре. Бих искала да взема на заем комплект от твоите нашивки. Имам неприятното чувство за следващите няколко часа и не бих искала някой да забрави, че аз съм сержант! Разбра ли, чифт от твоите?
- Пълнолуние е! - прошепна Фред на Ноби, като един мъж на друг, и после каза високо: -Да, сержант. Може и да отнеме малк.......
- Не! Няма! Защото тук долу си имаш върколак и вампир, разбрано? Беше изключително лош ден за косата ми, а нея я боли зъб! Или ще излезем в човешки вид след десет минути, или просто ще излезем! Какво? Имаше още шептене. –Защо червено цвекло? Защо в името на боговете женско шоу да е походящото място за червено цвекло? Какво? Добре. Ябълка ще свърши ли работа? Ноби, Редови-Полицай Гръбозвън има нужда от ябълка - спешно. Или нещо друго което да може да захапе. Сега, действай!