Ридкъли крачеше по коридорите на Невиждания Университет, робата му плющеше уверено до дирите му. Крачката му беше широка и на Пондър, притиснал отбранително папка към гърдите си, му се налагаше да подтичва почти по рачешката за да не изостава.
- Нали знаете, че се съгласихме, че то не бива да се използва за каквито и да е други цели освен чисто изследователски, г-н Архиканцлер? Самият вие всъщност подписахте заповедта.
- Нима? Това не си го спомням, Стибънс.
- Аз обаче си го спомням най-отчетливо, сър. Беше точно след случая с господин Флорибунда.
- Тоя пък кой беше? - подхвърли Ридкъли все така целенасочено давайки напред.
- Той беше онзи, който като го засърбяло веднъж под лъжичката, поръчал на Бюрото сандвич с бекон за да види какво ще стане.
- Аз пък си мислих, че всичко извадено от Бюрото трябва да бъде върнато там в срок от 14,14 часа?
- Да, сър. Случаят е точно такъв, обаче Бюрото явно се подчинява на странни правила, които все още не разбираме напълно. Във всеки случай оправданието на господин Флорибунда беше, че си е бил помислил, че четиринадесетчасотово правило не било важало за сандвичи с бекон. Освен това той не беше казал на никого, така че състудентите от неговия етаж научили едва когато след четиринадесет часа и нещо чули писъците.
- Поправи ме ако греша, - рече Ридкъли покривайки коридорно разстояние със все така впечатляваща скорост - но в този момент сандвичът не би ли трябвало вече да е смлян от стомаха му?
- Да, сър. Но той в крайна сметка си се върна в Бюрото, тъй да се каже, самоинициативно. Това беше извънредно интересно откритие. Не знаехме, че подобно нещо би могло да се случи.
Ридкъли спря и Пондър се блъсна в него.
- Какво точно му се случи на този тип?
- Не бихте искали да ви описвам картината, сър. Във всеки случай добрата новина е, че скоро ще може да стане от инвалидната количка. Фактически, както подразбрах, той вече много добре ходел с бастун. Какви дисциплинарни мерки да се приложат към него зависи, разбира се, изцяло от вас. Преписката по случая е на бюрото ви, както всъщност и значително количество други важни документи.
Ридкъли пак закрачи напред.
- Направил го е за да види, какво ще се случи, нали така? - подпита той весело.
- Поне той така твърди, сър, - отговори Пондър.
- И с това е нарушил моите изрични заповеди, нали?
- Да, абсолютно безспорно, сър, - подтвърди Пондър, който познаваше своя Архиканцлер и вече имаше чувството как ще свърши всичко това - И следователно, сър, съм длъжен да настоявам той да...
И той пак се блъсна в Ридкъли, защото Архиканцлерът беше спрял пред огромна врата с надпис с големи червени букви гласящ: „Нито Един Предмет Да Не Бъде Изнасян От Това Помещение Без Изрично Разрешение На Архиканцлера. Подпис Пондър Стибънс pp Муструм Ридкъли”.
- Подписал си това вместо мен? - произнесе Ридкъли.
- Да, сър. Бяхте постоянно зает, а ние нали се бяхме разбрали по въпроса.
- Да, разбира се, но защо ти трябваше да ме рр-сваш така? Спомни си какво каза за Н.У. онази млада дама.
Пондър извади грамаден ключ и отвори вратата.
- Бих ли могъл да ви напомня, г-н Архиканцлер, че се споразумяхме да наложим мораториум върху използването на Бюрото за Рядкости докато не успеем да почистим поне някои от остатъчните магии в сградата. Досега изглежда не сме успяли да се отървем от калмара.
- Споразумели ли сме се, Господин Стибънс, - рязко се обърна към него Ридкъли - или ти си се споразумял със себе си рр мен, тъй да се каже?
- Амии, ъъ, мисля, че схванах духа на вашето мислене, сър.
- Е, а това е чистият изследователски дух, - обяви Ридкъли - Това е изследването по въпроса, как бихме могли евентуално да спасим сирената си. Мнозина биха се съгласили, че не би могло да се намери по-достойна цел. Колкото до младия Флорибунда...
- Да, сър? - подкани го отчаяно Пондър.
- Повиши го. На каквото и ниво да е сега, качи го с едно нагоре.
- Струва ми се, че това би отправило неправилия вид сигнал, - пробва се Пондър.
- Напротив, господин Стибънс. Това ще отрави точно най-подходящото послание до студентското тяло.
- Но той не се е подчинил на изрична заповед, ако ми е позволено да подчертая?
- Точно така. Проявил е независимо мислене и известна доза кураж, при което, да не забравяме, значително е допринесъл за нашите знания относно Бюрото.
- Но той можеше да разруши целия университет, сър.
- Точно така, в който случай срещу него щяха да бъдат предприети най-строги дисциплинарни мерки, стига разбира се да можехме да намерим нещо останало от него. Той обаче не стори тази беля, а излезе късметлия, пък на нас са ни нужни магьосници с късмет. Повиши го, по пряка моя заповед, без никакви там рр-та. Между другото, колко силни му бяха писъците?
- В интерес на истината, г-н Архиканцлер, първият беше толкова сърцераздирателен, че продължи да звучи дълго след като му свърши дъха и очевидно придоби самостоятелно съществуване. Отново случай на остатъчна магия. Наложи се да го заключиме в едно от мазетата.
- А той каза ли всъщност как му се е сторил сандвичът?
- На влизане или на излизане, сър? - поиска да уточни Пондър.
- Само на влизане, струва ми се, - реши Ридкъли - В крайна сметка аз имам живо въображение.
- Той каза, че това било най-вкусният сандвич с бекон, който някога бил опитвал. Това било сандвичът с бекон, за който човек мечтаел като чуел думите „сандвич с бекон”, но никога не могъл да достигне такова съвършенство.
- С кафяв сос? - размечта се Ридкъли.
- Разбира се. Явно това е бил завършекът на всички сандвичи с бекон.
- Замалко да стане такъв, за него поне. Но ние вече не знаем ли това нещо за Бюрото? Че то винаги предоставя съвършения екземпляр?
- В действителност имаме много оскъдно сигурно знание по предмета, - уточни Пондър - Знаем само, че не би съдържал нищо, което не би се побрало въ вътрешността на куб с размери 14 на 14 инча, че ще спре да работи, ако, както вече знаем, неорганичен предмет не би бил върнат в него в срок от 14,14 часа от момента на изваждането, и че нищо от съдържанието му не е розово, макар че не знаем, защо би следвало да е така.
- Беконът обаче е определено органичен, Господин Стибънс, - посочи Ридкъли.
Пондър въздъхна.
- Да, сър, и това не знаем, защо е така.
На Архиканцлера му дожаля за него.
- Може пък да е бил от онези особено хрупкавите, - подметна любезно той - От оня вид дето ти се троши между пръстите. Обожавам това в сандвичите с бекон.
Вратата се отвори и ето го. Съвсем мъничко в центъра на много обширна стая...
Бюрото на Рядкостите.
- Мислите ли, че това е разумно? - не мирясваше Пондър.
- Разбира се, че не, - отвърна Ридкъли - А сега ми намери топка като за ритане.
На една от стените имаше бяла маска, като онези носени на карнавал. Пондър се обърна към нея:
- Хекс, моля, намери топка подходяща за играта ритни-топка.
- Тази маска нещо ново ли е? - поинтересува се Ридкъли - Аз си мислех, че гласът на Хекса се придвижваше във блит-пространството?
- Да, сър. Гласът му просто изниква от нищото, сър. Но, кой знае защо, човек се чувства по-добре като има на какво да говори .
- Каква топка ви е нужна? - попита Хексът с глас гладък и мазен като рафинирано масло - Овална или сферична?
- Сферична, - отговори Стибънс.
Бюрото изведнъж се разтресе.
Тази пущина винаги безпокоеше Ридкъли. Като начало изглеждаше някак твърде самодоволна. Все едно ти казваше: „Не знаеш какви ги вършиш. Използваш ме като някаква моментна лотария и се обзалагам, че изобщо не си си помислял за това, колко много опасни неща могат да се съберат във вътрешността на куб четиринадесет на четиринадесет инча”. В действителност Ридкъли си беше мислил за това, най-често в три сутринта, и никога не влизаше в стаята без няколко суб-критични магии в джоба просто за всеки случай. Да не говорим пък за този Лут... Добре де, надявай се на най-доброто и се готви за най-лошото, това винаги е било мотото на Н.У.
Едно чекмедже се подаде и се заплъзга през стаята докато не стигна до стената, след което предположително ще да е продължило в някой друг гостоприемен комплекс от измерения, защото никога не се подаваше от другата страна на стената, колкото и често да поглеждаше човек.
- Много гладко работи днес, - забеляза той, когато от пода изникна още едно чекмедже, което се разпъпи в следващо чекмедже точно като него на размер, което се заразпъва целеустремено накъм далечната стена.
- Да, Момчетата от Бързнек стъкмиха един нов алгоритъм за обработване на вълнови пространства на високоблитно равнище. Което е в състояние да ускори нещо като Бюрото до порядъка на около 2000 фиркина.
Ридкъли се намръщи:
- Това току що си го измисли, нали?
- Не, сър. Предложи го Чарли Фиркин от Бързнек. Така е по-кратко да се каже, отколкото 15000 итерации за първи отрицателен блит. А е и много по-лесно за запомняне.
- Та значи хора, които познаваш в Бързнек ти пращат разни неща, а? - заинтересува се Ридкъли.
- О, да, - отговори Пондър.
- Безплатно?
- Разбира се, сър, - изгледа го изненадан Пондър - Свободното споделяне на информация е от централно значение за развитието на природонаучната премъдрост.
- А и ти им пращаш туй онуй, така ли?
Пондър въздъхна.
- Да, разбира се.
- Това не съм сигурен, че го одобрявам, - каза Ридкъли - Аз съм изцяло за свободното споделяне на информация, стига те да са тези, които свободно споделят тяхната информация с нас.
- Да, сър, но ми се струва, че тук силно ни възпрепятства значението на думата „споделяне”.
- И все пак, - започна Ридкъли и млъкна.
Един толкона тих знук, че едва-едва се чуваше, току що беше престанал. Бюрото за Рядкости се беше събрало и отново беше станало просто една единица дървена мебел в центъра на стаята, но когато те го погледнаха, предните му вратички се отвориха, отвътре се изтърколи кафява топка и тупна на пода с едно „пльонг!” Ридкъли отиде, взе я и я завъртя в ръцете си.
- Интересно, - каза той и я хвърли със сила в пода.
Тя отскочи по-високо от главата му, но той реагира достатъчно бързо и я хвана докато пак падаше.
- Забележително, - поправи се той - Какво ще кажеш за това, а Стибънс?
Той подхвърли топката във ъвздуха и я ритна яко през стаята. Тя се върна този път към Пондър, който, за собствена най-голяма изненада, я хвана.
- Като че има свой собсвен живот, - Пондър я пусна на земята и пробва един шут.
Тя полетя.
Пондър Стибънс беше съвършеният, перманентен приносител на сто-метрова извинителна бележка от на леля му стринката, която освен друго молеше той да бъде освободен от всички видове физкултурно гимнастични дейности, защото бил страдал от дюстабанлизъм на ушите, хроничен стигматизъм, мрънкащ нос и нервна меланхолия. По свое собствено признание той по-скоро би бягал десет мили, прескочил двуметрова ограда и изкатерил висок хълм, отколкото да участва в каквато и да е спортна дейност.
Топката обаче го зовеше. Пееше му „пльонг!”.
Няколко минути по-късно той и Ридкъли вървяха обратно към Голямата Зала от време на време тупвайки топката по каменните плочи. В тоя звук „пльонг!” имаше нещо, от което ти се искаше да го чуеш отново.
- Знаеш ли, Пондър, мисля че поначало бяхме подходили неправилно. На Небесата и на Диска има много повече неща, отколкото е сънувала нашата философия.
- Сигурно е така, сър. Моята философия доколкото знам изобщо не сънува.
- Всичко идва от топката, - продължи Ридкъли още веднъж тупвайки я с все сила в пода и пак хващайки я - Утре ще я донесем тук и ще видиме какво ще стане. Вие, господин Стибънс, я шутирахте тази топка едно хубаво, нищо че по собственото ви признание сте от кекав по кекав.
- Да, сър, освен това съм мърда, и се гордея с тези си качества. Най-добре да ви напомня, г-н Архиканцлер, че това нещо не бива да прекарва твърде дълго извън Бюрото.
„Пльонг!”
- Но пък може да го изкопираме, нали така? - посочи Ридкъли - То нали не е нищо повече от съшити парчета кожа, вероятно защищаващи някакъв мехур. Обзалагам се, че всеки свестен занаятчия ще може да направи още една за нас.
- Какво, сега ли?
- Светлините никога не гаснат на Улицата на Хитроумните Майстори.
В който момент те стигнаха Голямата Зала, Ридкъли я обходи с поглед и засече две фигури тикащи количка натоварена със свещи.
- Вие двамата, я елате! - викна той, а те престанаха да бутат количката и се приближиха - Ето господин Стибънс тук би искал да отърчите да му свършите едно малко поръченийце. От значителна важност. Вие кои сте?
- Тревър Младонадеждов, шефе.
- Лут, г-н Архиканцлер.
Очите на Ридкъли се присвиха.
- М-да... Лут, - провлачи той сещайки се за магиите в джоба си - Покапвачът на свещи, нали? Е, може да свършиш нещо което си струва. Имате думата, господин Стибънс.
Пондър Стибънс протегна топката напред.
- Имате ли някаква представа какво е това?
Лут я взе от ръцете му и няколко пъти я тупна по пода.
„Пльонг! Пльонг!”
- Да. Това явно е проста сфера, въпреки че, технически погледнато, доколкото разбирам, е в действителност съкратен икосаедър, изготвен чрез съшиване на известен брой шестоъгълници от дебела кожа, а съшиването предполага отвори, което от своя страна предполага пропускане на въздух... А да, тук има връзки, виждате ли? Във вътрешността трябва да се помещава някакъв вид мехур, вероятно от животински вътрешности. Тоест практически балон, осигуряващ лекота и еластичност, с кожена защитна обвивка, просто и елегантно решение, - той върна топката в ръцете на Пондър, на който му беше паднало ченето.
- Да не би да знаете всичко, господин Лут? - проговори той накрая със сарказъма на роден педагог.
Лут продължително обмисляше отговора си преди да каже:
- Не съм сигурен относно множество подробности, сър.
Пондър чу иззад гърба си подхилване и усети как се изчервява. Някакъв си покапвач му беше държал тон, нищо че досега не беше срещал толкова неприлично ерудиран покапвач колкото Лут.
- Знаете ли къде може да ни направят копие на това? - намеси се гръмогласно Ридкъли.
- Предполагам, че да, - отговори Лут - Изглежда джуджешката гума ще е каквото ви трябва.
- Горе на Стара Калдъръмджийска е пълно с джуджета, дето ще ви стъкмят някоя, шефе, - включи се Трев - Бива ги в тая работа, да ама ще искат мънгизи, няма как да не искат мънгизи. Имаш ли алъш вериш с джудже, забрави за авантите.
- Бихте ли връчили на тези млади господа двадесет и пет долара, господин Стибънс?
- Това са много пари, г-н Архиканцлер.
- Така си е, но, разбирате ли, джуджетата, макар и да са солта на земята, не разбират кой знае колко добре от малки суми, а на мен това ми трябва спешно. Сигурен съм, че мога да доверя тези пари на господин Младонадеждов и господин Лут, нали така? - той каза това добродушно, но в гласа му имаше и остра нотка.
Трев, ако не друг, схвана посланието забележително бързо. Един магьосник може безрезервно да ти вярва поради адското бъдеще, което би могъл да ти осигури в случай че доверието му бъде излъгано.
- Абсолютно можете да ни се доверите, шефе.
- Да, и аз си мислех, че ще е така, - кимна Ридкъли.
След като те си тръгнаха, Пондър Стибънс изрази смайването си:
- Вие им поверихте сумата от двадесет и пет долара?
- Точно така, - отвърна бодро Ридкъли - Ще е интересно да се види резултатът.
- И все пак, сър, длъжен съм да отбележа, че това не беше разумно решение.
- Благодаря ви за ценния ви принос, господин Стибънс, но бих ли могъл деликатно да ви напомня, на кого точно тук му викат „шефе”?

За вкъщи Гленда и Жулиета взеха тролобус, което беше поредната чудовищна екстравагантност, но все пак, разбира се, Гленда носеше повече пари отколкото беше виждала досега накуп. Беше натъпкала банкнотите в сукмана си, по метода на Мадам, където те май излъчваха собствена топлина. Возенето на трол си беше безопасно. Ако на някой му скимне да халоса трол в гръб, ще му се наложи да използва цяла къща на прът.
Жулиета се беше смълчала. Това озадачи Гленда, която беше очаквала тя да изригне като цял фонтан от сапунени мехури. Мълчанието обаче изнервяше.
- Виж сега, знам, че беше страхотно преживяване, - заговори Гленда - но да показваш разни дрехи не е като да е като истинска работа, нали така?
Разбира се, за истинските работи ти плащат много по-малко, помисли си тя.
Това пък откъде беше дошло? Жулиета си държеше устата затворена, а тролът все още беше покрит с високопланински лишеи и речникът му беше само от едносрични думи. От мен си е дошло, помисли си тя. Става дума за мечти, нали така? Е, тя е една мечта. Не ще и дума, тази микроризница е голямо нещо, но Жу я накара да блесне. А аз какво да и кажа? Виж какво, ти помагаш в кухнята. Вършиш си работата, стига да не се размечтаеш много, но изобщо не знаеш как да водиш сметки или да съставиш седмично меню. Какво ще да правиш без мен? Как ще се оправиш в разни чужбински места, където народът е тедин такъв?
- Ще трябва да ти отворя банкова сметка, - каза тя на глас - Това ще бъде нашата малка тайна, нали? Няма ли да е чудесно да си имаш нещо скътано?
- А ако Тате не знае, че зех тея мангизи, няма да ми ги гепи и да ги изпикае в някой заден двор, - каза Жулиета вдигайки поглед към тържественото и невъзмутимо лице на трола.
Ако Гленда знаеше как да каже „Pas devant le troll”, щеше да го каже. Но си беше вярно: г-н Столоп държеше всички семейни доходи да се сливат в един фонд, а именно в джоба му, след което те се преливаха в наливане заедно с приятелите му в бара „Пуйка & Зеле” и в крайна сметка биваха окончателно изливани във вмирисания двор зад бара. Така че Гленда се ограничи само с:
- Аз не бих се изразила точно така.

Пльонг! Пльонг!
Новата топка си беше същинска магия, няма криво ляво. Отскачаше и се връщаше в чакащата я ръка на Трев, като че по собствена воля. Той насмалко да рискува да и тегли един шут, но зад него, Лут и топката вече се беше събрало цяло шествие любопитни улични хлапетии, така че стореше ли това, гарантирано нямаше да я види повече.
- Ама наистина ли си наясно, как работи това? - обърна се той към Лут.
- О, да, Господин Трев. То е много по-просто отколкото изглежда, въпреки че по многоъгълниците ще трябва доста да се поработи, но като цяло...
Една ръка тупна на рамото на Трев.
- Я, ама това бил Трев Младонадеждов, - каза Анди - С неговия малък любимец, който е по-трудно да утрепеш и от хлебарка, както гледам. Нещо се мъти, нал’тъй, Трев? А ти с’а ще ми кажеш какво. Ей, какво си хванал?
- Не сега, Анди, - заотстъпва Трев - Късмет извади, че не свърши в Тръшкалника с господин Едното Дръпване да ти взима мярка за конопено шалче.
- Аз ли? - изуми се най-невинно Анди - Че аз нищо се съм сторил! Да не съм аз виновен, какви ги върши някой смотан Столоп. Да но нещо става с ритнитопката, нал’тъй? На Ветинари му се иска да прецака всичко.
- Що просто не ме оставиш на мира? - отвърна Трев.
Зад Анди се беше насъбрала по-голяма шайка от обикновено. Напоследък братя Столоп благоразумно бяха спестили на улиците присъствието си, но хора като Анди винаги ще си намерят последователи. Както се казваше, по-добре е да си до Анди, отколкото право пред него. А с Анди човек никога не знае, кога той просто ще...
Само за миг абордажната сабя беше изтеглена. Такъв си е Анди. Каквото и да сдържаше вътре в него предвечната ярост, винаги можеше да се изключи просто ей така. И ето го острието, на което беше изписано бъдещето на Трев, с много кратки думи. И то спря посред въздуха, а гласът на Лут изрече:
- Уверен съм, че бих могъл да натисна достатъчно силно, че да приведа костите ви в трошливо-течно състояние, Анди. Човешката китка съдържа двадесет и седем кости. Искрено съм убеден, че с незначителен допълнителен натиск бих могъл да приведа в негодност всяка една от тях. Въпреки това бих искал да ви дам шанса да преосмислите настоящите си намерения.
Лицето на Анди беше смес от най-различни цветове: пребледняло почти до посиняване и побесняло почти до ярко алено. Той се опитваше да изтръгне ръката си, но Лут си стоеше все така спокоен и съвършено неподвижен.
- Дръжте го! - изпъшка той на света като цяло.
- Позволете ми с най-голямо съжаление да ви напомня, господа, че имам още една ръка, - спомена Лут.
И сигурно беше натиснал повече, защото Анди изстена и ръката му застърга по дръжката на оръжието му.
Както му беше твърде добре известно на Трев, Анди нямаше приятели, а само следовници. Те виждаха поразения си водач и виждаха Лут, виждаха също така пределно ясно, че Лут не само че има свободна ръка, но и какво е способен да извърши с нея. Никой от тях не помръдна.
- Отлично, - продължи Лут - Вероятно това тук не е било нищо повече от прискърбно недоразумение. А сега ще отпусна хватката си точно колкото да ви е достатъчно да пуснете сабята, г-н Анди, ако обичате.
Последва още едно изпъшкване от страна на Анди и дрънчене на хвърлена на паважа абордажна сабя.
- А сега, моля да ни извините, Господин Трев и аз ще продължим по пътя си.
- Вземи проклетата му сабя! Не я оставяй тая сабя на земята, - развълнува се Трев.
- Сигурен съм, че г-н Анди няма да тръгне след нас, - рече Лут.
- Абе ти полудял ли си? - възкликна Трев, наведе се, грабна сабята и рече задъхано - А с’а го пускай и да бягаме.
- Много добре, - отвърна Лут.
Този път сигурно беше натиснал още по-силно, защото Анди рухна на колене.
Трев дръпна Лут и го повлече през постоянната градска навалица.
- Ама това е Анди, бе, - заобяснява той, карайки го да побързат - От Анди логика не чакай. Не чакай да „осъзнае грешките си”. Изобщо не търси смисъл, като е тръгнал Анди след тебе. Чат ли си? И хич не се мъчи да му приказваш, като че е човешко същество. А с’а бързо с мен и не изоставай.

Джуджешките дюкяни вървяха добре тея дни, предимно защото осъзнаваха първото правило на търговията, а именно: Аз имам стока за продан, а парите са у клиента. Аз трябва да се докопам до парите, а, за съжаление, това означава клиентът да се докопа до стоката ми. За която цел, следователно, не бива да казвам неща от рода на: „Това на витрината ни е последното и не можем да ви го продадем, защото иначе как хората ще разберат, че го имаме за продан”, или „Аз къде да си ги държа тея неща, по рафтовете ли?”, или „Може да ни го докарат в сряда”, или пък „Писна ми да обяснявам на всички, че за тея неща няма никакво търсене”. Аз ще гледам да осъществя продажба с всички достъпни средства освен физическо насилие, защото без продажби само заемам напразно мястото.
Гльонг Снорисон живееше според това правило, макар и да не обичаше особено хората, предразположение спохождащо мнозина, на които им се налага да имат работа с населението за по-продължително време. А двамата души от отсрешната страна на тезгяха му го изнервяха. Единият беше мъничък и на пръв поглед безопасен, но нещо толкова дълбоко в психиката на Гльонг, че сигурно беше наслоено в гените му, го тревожеше. Другият навле... клиент беше почти хлапе и следователно беше напълно вероятно да извърши престъпление.
Гльонг реагира на ситуацията като се престори, че не разбира какво му говорят и като замървори тъпи обиди на матерния си език. Рискът от това - кажи го никакъв. Само Стражата учеше джуджешки, така че той доста се изненада, когато обезпокоително безопасният тип му заговори на по-добър Лламедоски джуджешки отколкото и самият Гльонг го говореше в последно време:
- Подобна неучтивост към любезни непознати посрамва брадата ти и изтрива писанията на Так, о древни търговецо.
- К’во му каза? - полюбопитства Трев, когато Гльонг се заскъсва да се извинява.
- А, просто традиционен поздрав, - отвърна Лут - Би ли ми подал топката, ако обичаш?
Той я взе и я тупна в пода.
Пльонг!
- Предположих, че би могло да ви е известно как се прави жупелирана гума?
- Ама това беше мойто... на дядо ми името, - запелтечи Гльонг.
- О, добра поличба значи, - намеси се бързо Трев, хвана топката и пак я запрати в пода.
Пльонг!
- Аз мога да скроя и съшия външната обвивка, ако вие изработите мехура, - предложи Лут - а за това ние ще ви заплатим петнадесет долара и ще ви предоставим лиценз да направите още колкото си искате такива.
- Ще забогатееш като стой ти гледай, - окуражи го Трев.
Пльонг! Пльонг! - подтвърди топката, а Трев добави:
- И освен туй лиценза е университетски, така че на никой няма да му стиска да ти се бърка.
- Как така знаете за жупелираната гума? - попита Гльонг.
Видът му беше на джудже сгащено на тясно, но нямащо да се предаде без бой.
- Защото преди шест месеца Рис, кралят на джуджетата, подари рокля от жупелирана гума на Лейди Марголота и съм съвсем сигурен, че схванах принципа.
- На нея? На Мрачната Владетелка? Но тя убива хора само с мисъл!
- Тя ми е приятелка, - осведоми го спокойно Лут - А аз ще ви помогна.

Гленда не беше съвсем наясно, защо даде на трола два пенса бакшиш. Той беше стар и тромав, но пък си поддържеше добре тапицерията, беше сложил два чадъра, а и не беше шега работа за тролове да ходят толкова навътре в квартала, защото уличните хулиганчета могат да го покрият с графити чак до пояса преди да успее да се измъкне от тук.
Докато вървеше към вратата си, тя усещаше върху си потайни погледи, но не и пукаше.
- Така значи, - обърна се тя към Жулиета - Що не си вземеш свободна нощ, а?
- Връщам се да бачкам при теб, - отговори за нейна изненада Жулиета - Мангизи нали ни трябват, а нали не мога да кажа на Тате за педесете долара, нал’тъй?
Разни очаквания се сблъскаха в главата на Гленда, докато Жулиета караше нататък:
- Права си, то си е стабилно бачкане и искам да си го запазя. А съм толкова смотана, че сигурно шъ се издъня на другото бачкане. Вярно, голям кеф беше и всичко такова, ама пък, като си помисля, нали винаги си ми давала добри съвети, пък и се сетих за когато ти така срита Хлъзгавия Деймиън в чатала, като взе да ми се пра’и на интересен, та после цяла седмица ходеше превит на две. Пък и да ида с тях шъ значи да изоставя махалата и Тате с момчетата. А то си е страшно. А и ти нали каза да внимавам с приказките, и си си права, щото половината време в приказките все се развяват разни таласъми. А и не нъм к’во ш’ пра’я без теб да ме поправяш. Ти си серьозна, нямаш грешка. Не мога да си смомня някога да не си била до мен, а като ти се присмя едно от момичетата за старото ти палто, аз и казах, че работиш много здраво.
А Гленда си помисли: „Досега можех да те чета като по книга, и то книга с големи шарени картинки и малко думи. А сега не мога. Какво е станало? Съгласяваш се с мен и би трябвало да съм самодоволна от това, но не съм. А се чувствам криво, без да знам защо, което е много обидно.
- Може би ще е по-добре да решиш, след като поспиш, - предложи тя.
- А не, шъ се издъня, знам си че шъ се издъня.
- Добре ли си? - нещо вътре в Гленда яростно и крещеше.
- Окей съм, - отговори Жулиета - Е, голям кеф беше и всичко такова, ама то е за богати мадами, не за мен. Само блясък е то, нищо трайно. Баницата обаче си е баница, нал’тъй? Серьозна работа! А пък и кой ще гледа Тате и момчетата?
Не, не, не, - пищеше гласът на Гленда в главата и, - не и това! Не бях искала това. Чакай, не беше ли това? И какво съм си мислила че правя като и пробутвах всичките тея вехти дрънканици? Тя нали гледа мен, и аз се втурвам да и давам добър пример! И защо? Защото исках да я защитя. Тя е толкова... беззащитна. Майчице, направила съм я да е като мене, а и тая работа даже съм я оплескала!
- Е, добре тогава, може да се върнеш с мен.
- Ще го видим ли тоя банкет? Тате много се е наплашил от тоя банкет. Той мисли, че Лорд Ветинари шъ ги изколи всичките.
- Досега колко пъти е правил такова нещо?
- Да, ама Тате казва, че го потулвали.
- Е, там ще да се съберат стотици хора. Голямо потулване ще му трябва.
А ако не ми хареса това, което чуя, всичкото потулване в целия свят пак няма да му стигне, реши наум тя.

Трев се шляеше безцелно из дюкяна докато Лут и джуджето се бяха заели с топката. Нещо като че леко издращи по покрива. Като че от хищнически нокти. Просто някаква птица, каза си той. Дори и Анди не би тръгнал да нахлува през покрива. А се очертаваше още една неотложна работа. Тук не може да няма клозет, нали? Най-малкото имаше задна врата, която неизбежно ще води до някой заден двор, а, така де, за какво са задните дворове освен за спалня за скитници и за зова на природата? Може би, ако си по-жесток, на едно и също място.
Трев си разкопча колана, обърна се към зловонната стена и се загледа разсеяно нагоре, както правят доста мъже в подобна ситуация. Но повечето мъже не се озовават лице в лице с две изненадани птицеподобни жени, застанали, не, кацнали на покрива. Те изкряскаха „Аук! Аук!” и отлетяха в мрака.
Трев набързо офейка подмокрен обратно в дюкяна. Проклетият му град с всеки ден ставаше все по-шантав.
След това времето за Трев потече бързо, и всяка секунда до една вонеше на сяра. Досега беше виждал как Лут покапва свещи, но онова беше охлювско размотаване в сравнение със скоростта, с която сега се кроеше кожата. Но това не беше плашещо, това си беше нормално за Лут. Плашещото беше, че той не мереше нищо. След някое време Трев не можа да издържи повече, спря да се подпира на една от стените, посочи едно от многоъгълните парчета кожа и попита:
- Колко му е дължината на това?
- Четиридесет и девет и две десети милиметра.
- Откъде знаеш като не си го мерил?
- Измерих го, на око. Това е умение. Може да се научи.
- И то те прави да струваш?
- Да.
- А кой казва, че е така?
- Аз.
- Ето го, Господин Лут, още топличко, - пристигна от задната стая на дюкяна Гльонг носейки нещо, на външен вид като че измъкнато от някакво животно, което, човек можеше само да се надява, ако мисли доброто на животното, то понастоящем да е мъртво.
- Естествено, ако имах повече време, можех да го направя по-добре, - продължи той - но само като го надуете през ей тая тръбичка...
Трев само гледаше в захлас, когато изневиделица му хрумна, че за целия си живот е направил само някоя друга свещ и купища простотии. Колко ли струваше самият той?
Пльонг! Пльонг!
Две надути топки, мислеше си Трев, но все пак изръкопляска, когато Лут и Гльонг си стиснаха ръцете, а после, докато те още се възхищаваха на творението си, той закри с гръб един тезгях, пошари с ръка по него и сви една кама.
Той не беше крадец. Е, по някой плод от някоя сергия, което всички знаят, че не се брои, или да бръкне в джоба на някое конте, което си е само преразпределение на благата, както също беше ясно на всички, а и нали като намериш нещо, което и така си изглежда като загубено, та, еми, нали все някой ще си го прибере, та защо този някой да не си ти?
Вярно, чае от оръжия хората си умираха, често поради причината, че размахваха такова. Но нещата бяха отишли твърде далече. Той беше чул как се пукат костите на Анди, а Лут го беше повалил на колене без даже да се изпоти. И имаше две причини незабавно да се вземат предпазни мерки. Първата беше, че докараш ли веднъж Анди до падане, най-добре да се погрижиш той да не стане повече, защото иначе пак ще ти дойде с кървясали очи. А втората и по-лошата беше, че точно сега Лут го плашеше повече и от Анди. С Анди той поне знаеше кое как е...
Всеки хванал по топка, те забързаха обратно към университета, като Трев бдително оглеждаше покривите по пътя им.
- Да се чудиш и маеш, - заговори по някое време той - какво ли няма по покривите на тоя град. Одеве, знаеш ли, там имаше двечки такива едни, като вампири.
- А, те ли? Те работят за Милейди. Тук са за защита.
- Чия? - поиска да знае Трев.
- Недейте да се безпокоите за тях.
- Да бе! А знаеш ли к’во още по-странно стана одеве? - продължи Трев, когато вече зърнаха университета - Ти предложи на това джудже петнайсе кинта, а той изобщо не се запазари. Че то това си е нечувано. Трябва да е от магията на Пльонг!
- Да, но аз всъщност му дадох двадесет долара, - каза Лут.
- Че защо? Той нали не е поискал повече.
- Не, но свърши добра работа, а допълнителните пет долара ще го възмездят повече от достатъчно за камата, която му откраднахте, докато ви бяхме обърнали гръб.
- Нищо подобно не съм правил! - отрече разпалено Трев.
- Забелязах вашия автоматичен, несъзнателен и зареден като на пружина отговор, Господин Трев. Също както и вида на камата на тезгяха, не след дълго последвана от отсъствието и на същото място. Не съм ядосан, защото видях как съвсем благоразумно метнахте злощастната абордажна сабя на г-н Изцепков през дувара, освен това разбирам разтревожеността ви, но въпреки това съм длъжен да изтъкна, че това беше кражба. Така че ще ви помоля като мой приятел, на сутринта да върнете камата.
- Но така той ще има хем пет долара хем кама, - въздъхна Трев - Е, поне изкярихме по някой долар, - завърши той като влязоха в университета през задния вход.
- Да, и все пак не, Господин Трев. Вие ще занесете останалите пет долара и тази доста мърлява но все пак автентична квитанция за двадесет и пет долара на Господин Стибънс, който си мисли, че от вас добро няма да излезе, и с това си действие ще го накарате да се усъмни в първоначалното си впечатление за вас, че сте крадец и нехранимайко, което ще допринесе за напредъка ви в университета.
- Аз не съм... - започна Трев, но се спря, понеже му стигна честността да признае на себе си, че ножът е в палтото му - Честно, Лут, като тебе друг няма, ама честно.
- Да, - замисли се Лут, - И аз стигам до това заключение.


СКИВ С’А!

Тези думи с огромен шрифт крещяха от първата страница на „Вестника”, точно до голяма снимка на Жулиета блестяща в микроризницата и насочила усмивката си право в читателя. Гленда, застинала за последните петнадесет секунди посред вдигане на филия към устата си, най-сетне отхапа. После премигна, изпусна филията и зачете:
Тайнственият топ-модел „Бижу” беше върхът на сладоледа на вчерашното зашеметяващо модно ревю в Гофна, където тя беше самото въплъщение на микроризницата, изумителния метален „плат”, за който през последните месеци се ширеха какви ли не спекулации и който, подтвърждава тя, не жули. Тя се разбъбри весело и със завладяваща и пряма приземеност с високопоставените особи на ревюто, към които, както не се съмнява пишещият тези редове, никой досега не е обръщал със „Скив с’а”. Те очевидно намериха това преживяване освежаващо и съвършено лишено от жулене...
Тук Гленда спря да чете, защото въпросът „Колко още неприятности ще ни докара това?” настойчиво се опитваше да изпълни цялата и глава. Да ама нямаше никакви неприятности, нали така? Няма и да има. Не може да има. Първо, кой изобщо би си помислил, че тази красавица със сребърна брада като някаква богиня на металургията, може да е помошник-готвачка? И, второ, няма как да има неприятности, освен ако някой не ги причини, в който случай този някой ще трябва да минат през Гленда, която вместо това ще мине през него без изобщо да си поплюва. Защото Жу беше чудесна. Тя не можеше да не го признае. Това момиче пръскаше по страницата такава слънчева лъчезарност, че веднага ти става ясно: да се крие такава красота в някакво мазе би било престъпление. И какво от това че речникът и няма и седемстотин думи? Има колкото щеш хора пълни направо до пръсване с думи, а кой ще иска да ги види тях на първа страница?
Както и да е, помисли си тя, докато си обличаше палтото, то без друго ще е чудо за три дни, а освен това, добави си тя наум, не е като някой да може да забележи, че тяхната „Бижу” е Жулиета. Тя нали в крайна сметка е с брада, което е невероятно, защото уж няма начин брадата жена да изглежда добре, но с нея и това стана. Само си представи, че това се прихване! Ами че то ходенето на фризьор ще е два пъти по-дълго. Някой ще трябва да помисли за това, помисли тя.
Откъм къщата на Столопови не се чуваше нито звук. В което нямаше нищо учудващо. Жулиета не беше много наясно с това, що е стриктност. Гленда отскочи до съседната врата да види как е вдовицата Крауди, след което се отправи през ситния дъжд обратно към безопасното пристанище на Нощната Кухня. На половината път съвсем забравената тежест в бюстието и и напомни за задълженията и и тя се осмели да влезе в Анкх-Морпоркската Кралска Банка. Треперейки от страх и непокорство тя измина целия път до бюрото на служителя и плясна пред него петдесет топли долара с думите:
- Искам да открия банкова сметка, ясно ли е?
Пет минути по-късно тя излезе с лъскава спестовна книжка и приятния спомен, как скъпарският на вид човек зад скъпарското си на вид бюро в тази скъпарска на вид сграда я беше нарекъл мадам, и се наслаждаваше на това усещане докато не се сблъска с реалността, че мадам най-добре да запретне ръкави и да се захваща с работата си.
А имаше доста работа. Тя правеше пайове поне за един ден напред, за да може да узреят, а апетитът на Господин Лут снощи беше опустошил килера и. Поне нямаше да трябват много паеве за тая нощ. Дори и магьосниците не си поръчват пай след банкет.
Ах, да, банкетът, замисли се тя, докато дъждът подгизваше палтото и. Банкетът. Тя трябваше да направи нещо за този банкет. Понякога ако искаш да идеш на бала, трябва сама да си станеш фея кръстница.
А имаше няколко препятствия изискващи докосване на вълшебна пръчица. Г-жа Уитлоу действително поддържаше един вид апартейд между Нощната и Дневната Кухни, все едно един етаж променяше това коя си ти. Следващата трудност беше, че що се отнася до университетските традиции, Гленда нямаше подходяща фигура за да сервира на тържествени събития, особено на такива с външни посетители. И, последно, Гленда нямаше нужния темперамент за да сервира на тържествени събития. Не че не можеше да се усмихва; тя беше напълно способна да се усмихва, стига да е предварително предупредена, но страшно мразеше да се усмихва на хора, които всъщност заслужаваха по-скоро да ги пернеш през ушите със салфетката. Мразеше да отнася чинии с недовършена храна. Винаги и се налагаше да потиска порива си да каже примерно: „Защо изобщо си пълните чинията, като не смятате да ядете?” или „Гледайте сега, оставили сте повече от половината, а то е по два долара килото” или „Разбира се, че ще е изстинало, след като вместо да си гледате яденето се задявате с дамата отсреща”, или ако нищо друго не помогнеше „Дечицата в Клач, нали знаете...” - това последното тя го беше прихванала от майка си, нищо че явно значителна част от него си остана за нея пълна тайна.
Мразя храна да отива зян, мислеше си тя вървейки по каменния коридор към Нощната Кухня. А такова нещо не ставаше, ако знаеш кое как е в кухнята и ако тези които ядат, имаха приличието да възприемат храненето насериозно. Тя се усещаше, че мислите и нещо се щурат. От време на време си вадеше вестника от торбата за да погледне пак снимката. Наистина се беше случило и ето ти го доказателството. Но странна работа: всеки ден се случваше все нещо толкова важно, че да излезе на първата страница. Как нямаше поне веднъж като си купи вестника, да вземат да напишат: „Извинявайте, ама днес не се е случило нищо интересно”. А утре, колкото и да е чудна тази картинка, с нея ще увиват риби и наденички и всички ще са забравили за нея. Толкова по-добре, с една грижа по-малко.
Някой се прокашля учтиво. Тя позна че е Лут, който кашляше толкова учтиво, колкото изобщо е възможно.
- Да, Господин Лут?
- Господин Трев ме изправи да донеса това писмо за Госпожица Жулиета, Госпожице Гленда, - Лут очевидно я беше чакал край стъпалата и подаде писмото сякаш беше двуостър меч.
- Боя се, че още не е дошла, - отговори Гленда и Лут я последва по стъпалата - Но ще го оставя на ей онази полица, където тя няма как да не го види, - тя погледна Лут и видя как очите му са приковани към рафтовете с пайовете - Ах да, аз май съм направила един ябълков пай повече от поръчаното. Чудя се, не би ли могъл да ми помогнеш с изнасянето му от тук?
Той и се усмихна благодарно, взе пая и си отиде забързано.
Останала отново сама, Гленда се загледа в плика. Беше от най-евтините, от онея, които все едно бяха направени от рециклирана тоалетна хартия. И кой знае как и се стори, че той сам си се увеличи. Непонятно защо, тя се усети да си спомня, че лепилото на тези пликове беше толкова калпаво, че като се опре до залепването им, може би най-добре да имаш наистина силна хрема. Всеки можеше да го отвори, да прочете каквото има вътре, да го залепи пак с малко ушна кал и никой нищичко няма да усети.
Да но това щеше да е много лоша постъпка.
Гленда премисли същата тази мисъл поне петнадесет пъти, докато Жулиета най-сетне пристигна в Нощната Кухня, закачи си палтото на куката и си сложи престилката.
- На омнибуса имаше един човек, той четеше вестник, там имаше картинка и аз бях на нея, - сподели възбудено тя.
Гленда кимна и и подаде нейния вестник.
- Е да, като гледам, аз съм си, - заключи Жулиета навела глава настрани - И с’а к’во ш’ пра’им?
- Отвори проклетото писмо! - изкрещя Гленда.
- К’во? - стресна се Жулиета.
- Ами, ъъъ, Трев ти е пратил писмо, - обясни Гленда, грабна го от лавицата и и го подаде - Защо не вземеш да го прочетеш ей сега веднага?
- А, той сигурно нещо се бъзика.
- Не! Защо просто не го прочетеш веднага? Аз не съм се опитвала да го отварям!
Жулиета взе плика. Отвори се общо взето сам. Злата страна на Гленда отбеляза, че то почти си е нямало лепило! Можеше ей така просто да си го отворя!
- Не мога да чета като ми дишаш така във врата, - оплака се Жулиета.
След известно време мърдане на устни тя каза:
- Нещо не схващам. То са все едни дълги думи. Ама пък много сладки заврънкулчици. Ей тук пише, че съм била като слънчев ден. Ама к’во иска да каже? - тя напъха писмото в ръцете на Гленда - Айде, прочети ми го, Глендинка, а? Нали знаеш, че не ме бива с разните му там чужди думи.
- Е, аз съм малко заета, - каза Гленда - но щом като е за тебе.
- За пръв път имам писмо, дето да не е само с главни букви, - похвали се Жулиета.
Гленда седна и зачете. Жизненият и опит с това, което дори и тя наричаше блудкави любовни романчета, изневиделица даде плод. Писмото изглеждаше все едно някой беше отворил кранчето на поезията, забравил го така и заминал на ваканция. Но пък какви чудесни думи имаше! Имаше я например думата „възлюбена”, което беше сигурен белег, както и доста нещо за цветя, а също доста нещо, приличащо на умоляване, но увито в едни много накъдрени букви. След някое време тя извади кърпичката и си повя с нея като с ветрило.
- Е, к’во казва? - подкани я Жулиета.
Гленда въздъхна. Откъде да започне? Как да и обясняваш на Жулиета за сравнения, метафори и поетична волност, всичкото това увито в чудесен засукан почерк? Тя се постара колкото можеше:
- Амииии, като опре до същината, казва ти, че много си пада по тебе, че си страшно парче, какво ще кажеш да излезете, обещава, че без всякакви такива. А отдолу има три малки кръстчета.”
- Ей, ама толкова е гооотинооо. Само си го представи, как е седнал да пише всичките тея думи само за мене. Истинска поезия само за мене. Като си легна ще го си сложа под възглавницата.
- Да, предполагам, че и той е имал нещо такова предвид, - заключи Гленда мислейки си: „Трев Младонадеждов поет? Друг път.”

Мехурът на Пепе беше пълен до пръсване, а той беше заклещен на тясно, ако не е твърде обидно да се опише така това да си легнал между Мадам и стената. Тя спеше. И величествено хъркаше, с онова традиционно хъркане в много части, известно на онея, постигнали щастието да го слушат всяка нощ, като кантата в „хръ-хръ-хррръх-пръц!”. И беше затиснала крака му. А в стаята беше тъмно като в рог. Той някак си успя да си измъкне крака, половината от който още спеше, и се зае с всеизвестното търсене на определена съдина, като го започна с настъпнаве на празно шише от шампанско, което се изтърколи на някъде и го остави проснат по гръб. Той напипа шишето в мрака, провери го дали наистина е празно, защото знае ли човек кога ще му излезе късмета, след което, понеже то си беше празно, той го напълни и го остави на нещо, което може и да беше маса, но с оглед на тъмнината и ошашавеността му, можеше да е било и мравояд.
Още някакъв звук влизаше в съзвучие с виртуозното изпълнение на Мадам. Това трябва да го беше събудило. Той си намери гащите с опипване и само от трети опит успя да ги навлече с крачолите отдолу, опаката страна отвътре и предницата отпред. Бяха малко студени. Това си беше проблем с микроризницата, която в крайна сметка си беше от метал. От друга страна обаче тя не жулеше и изобщо не се налагаше да я переш. Пет минути на огъня и ей я на толкова хигиенична, че повече здраве му кажи. Освен това във варианта на Пепе имаше и специална изненада.
И така, почувствал се във вид, в който да може да се изправи пред света, или поне пред онази му част, на която ще й стигне да вижда само горната му половина, той се закламбуца към вратата на магазина, проверявайки всяка бутилка по пътя си за наличие на течно съдържание. Колкото и да е странно, една бутилка порто беше оцеляла с 50 процента от вместимостта си. При буря се насочваш към най-близкия порт, помисли си той и си изпи закуската.
Вратата на магазина се тресеше. Беше снабдена с малък плъзгащ се отвор, през който персоналът да определя дали биха искали да пуснат обещаващия клиент, защото като си луксозен магазин като Гофна, не може да продаваш чак пък на всекиго. Чифтове очни ябълки изникваха в полезрението и пак изчезваха докато хората скупчили се отсреща се бореха за вниманието му. Някой извика:
- Тук сме да се видим н Бижу.
- Тя почива, - отговори Пепе.
Този отговор винаги вършеше работа и можеше да значи какво ли не.
- Видяхте ли снимката във „Вестника”? - попита гласът и продължи - „Гледайте”, - когато ликът на Жулиета бе показан пред вратата.
Леле, каза си той наум.
- Денят за нея беше много уморителен, - каза той на глас.
- Обществеността иска да знае всичко за нея, - обади се един по-настоятелен глас.
А един далеч не толкова агресивен женски глас възкликна:
- Тя изглежда толкова изумително.
- Такава си е, такава си е, - каза Пепе и заимпровизира отчаяно - но тя никак не обича публичността, а освен това е малко такава, артистична личност, ако разбирате за какво ви говоря.
- Добре, ама аз идвам да направя голяма поръчка, - обади ес още един глас, чийто собственик бе успял да се доблъска до удобна позиция.
- О, добре, няма защо да я събуждаме за това. Само един момент и ще ви посрещна, - той гаврътна още от портото.
Като се обърна, Мадам, в нощница която можеше да побере цял взвод, е, поне ако имат много тесни приятелски връзки, се носеше към него с чаша в едната ръка и бутилка от шампанско в другата.
- Тая гадост съвсем е изветряла, - оплака се тя.
- Ей сега ще отърча за нещо по-прясно, - реагира той, измъквайки и бутилката от ръцете - Тук са ни обсадили вестникари и клиенти и всичките искат Жу. Да си спомняш къде живееше тя?
- Сигурна съм, че ми беше казала, - замисли се Мадам - Но сега всичко изглежда като че е било толкова отдавна. Онази другата, Гленда ли беше, тя беше готвачка на някакво важно място в града. Между другото, защо им е да я виждат?
- Във „Вестника” има невероятна снимка, - отговори Пепе - Спомняш ли си като казваше, че сме щели да забогатеем? Е, излиза че не си мислила достатъчно мащабно.
- Какво предлагаш, мило?
- Аз ли? - каза Пепе - Приеми поръчката, защото си е добър бизнес, и кажи на останалите, че Жу ще се срещне с тях по-късно.
- Мислиш ли, че ще се вържат?
- Ще им се наложи, защото не знаем, къде по всички демони се е дянала тя. Някъде в тоя град един милион долара се разхождат на два крака.