Нещо което човек не бива да забравя като си има работа с джуджета е, че те, ако и да споделят с нас един и същи свят, все пак, метафорично казано, гледат на него като на обърнат наопаки. Само най-богатите и най-влиятелните джуджета живеят в най-дълбоките пещери. За едно джудже апартамент с изглед на всичките четири страни в самия център на града ще е нещо като най-изпаднало гето. Джуджетата обичат да им е тъмно и прохладно. И не само това. Ако едно джудже върви нагоре, значи му е наистина нанагорно, а най-долната прослойка джуджета беше техният висш клас. Едно богато, здраво и самоуважаващо се джудже със собствен плъхоразвъдник по право изпадаше на самото дъно на пропастта и си печелеше ниска репутация. Разговаряш ли с джуджета, няма как, обръщаш ума си с главата надолу. А също и града си. Та нали, като тръгнеш да копаеш надолу в Анкх-Морпорк, намираш само още от Анкх-Морпорк. И то хиляди години от Анкх-Морпорк, само чакащи да бъдат разкопани, подсилен с крепежи и облицовани с лъскавите джуджешки тухли.
На това се основаваше „Грандиозният Инфрас-прас-структурен проект” на Лорд Ветинари. Градските стени сгягаха града като с най-щастливия сън на някой фетишист. Гравитацията позволяваше само ограничени възможности за растеж нагоре, обаче наносните пластове на равнината предлагаха безгранични запаси от надолу.
Така че Гленда беше доста изненадана да намери Гофна точно на повърхността на Блъскалото, редом до най-луксозните бутици за човешки дамски облекла. Което обаче не беше лишено от смисъл, защото ако искаш да направиш скандален пробив в продажбата на дрехи, не е зле да се маскираш като останалите магазини, заети със същото. Тя имаше известни притеснения относно името, но явно „гофна” значеше на джуджешки „чудна изненада” и ако тръгнеш да се смееш на подобни неща, няма да ти остане време да си поемеш дъх от смях.
Тя пристъпи към входа настръхнала като някой, напълно сигурен, че още от момента в който кракът и стъпи вътре, ще и таксуват по пет долара в минута за дишането на тамошния въздух, а после ще я обърнат с главата надолу и каквото от имуществото не успеят да и го изтръскат, ще и го изтръгнат с кука.
И наистина си беше класно. Но класно по джуджешки. Което значеше колкото си щеш плетени ризници и оръжеен арсенал достатъчен да се превземе прилично голям град. Но при внимателен поглед се виждаше, че и ризниците и оръжията са дамски. И очевидно до това се беше стигнало ето така: На джуджетата жени им беше писнало постоянно да изглеждат точно като джуджета мъже и те се заели метафорично казано да претопяват доспехите си за да си изковат нещо малко по-леко и позволяващо нагласяване за прилягане по фигурите им.
Жулиета разясни това докато слизаха, въпреки че, естествено, Жулиета не употреби думата „метафорично”, която беше няколко реда етимология отвъд нейния обсег. Пълно беше с бойни брадви и бойни чукове, но във всичките имаше и по някакъв дамски нюанс. Една бойна брадва, очевидно способна да разсече цял гръбнак надлъжно, беше красиво гравирана с цветенца. Това беше цял нов свят и както беше застанала на входа и се оглеждаше, Гленда почувства облекчение, че тук имаше и други човешки същества. Фактически за нейна изненада те даже не бяха малко. Една от тях, човешка девойка на стоманени токчета петнадесет сантиметра високи се плъзна към тях сякаш привлечена от магнит. А като се има предвид количеството железа по нея, тя надали би могла просто така да подмине безгрижно един магнит. Тя носеше поднос с питиета.
- Заповядайте моля: черна медовина, червена медовина и бяла медовина, - провъзгласи тя и после понижи глас с няколко децибела и три социални класа - Ама червената медовина всъщност е шери и всичките джуджешки дами само такава пият. Не искат да се налага да лочат.
- Ще трябва ли да плащаме за това? - разтревожи се Гленда.
- Безплатно е, - успокои я момичето, след което посочи на подноса си купичка малки черни неща, всяко със забучена в него коктейлна сламка и без особена надежда предложи - Опитайте и плъхски плодове.
Преди Гленда да успее да я спре, Жулиета си взе едно и ентусиазирано го задъвка.
- От коя част на плъха е този плод? - поинтересува се Гленда.
Момичето с подноса не я погледна в очите като отговори:
- Е, нали сте чували за овчарска баница?
- Знам дванадесет различни рецепта, - информира я Гленда в изблик на рядко самодоволство.
Което всъщност беше лъжа. Тя надали знаеше повече от четири, защото какво толкова може да се стори с месо и картофи, но искрящото метално великолепие наоколо и лазеше по нервите и тя почувства нуждата да покаже че и тя е не коя да е. И тогава я огря:
- О, да не би да имате предвид традиционната овчарска баница, която се прави от...?
- Опасявам се че да, - отвърна момичето - Но са много популярни сред дамите.
- Не взимай повече, Жу, - бързо се разпореди Гленда.
- Ма те са много хубави, - оплака се Жулиета - Не може ли още едничко?
- Добре, ама само едно, - склони Гленда - Колкото да закръглим плъха.
Тя самата си взе шери, а момичето, което с грижливо балансиране съумя да направи три различни неща с две различни ръце, и връчи гланцирана диплянка.
Гленда я прегледа и установи, че първоначалното и впечатление е било напълно вярно. Заведението беше толкова скъпо, че не посочваше цената на нищо. Винаги можеш да си сигурна, че ще е страшно скъпо, когато не ти казват цените. Няма какво да го гледаш, то все ще ти изсмуче надницата през очните ти ябълки. Безплатно пиене значи? Да бе.
Като нямаше какво друго да прави, тя огледа останалото множество. Всички тук, като се изключи растящото и, наистина, доста многобройно човешко присъствие, бяха брадати. Всички джуджета бяха брадати. Това си беше част от това да си джудже. Тук обаче брадите бяха малко по-фини, отколкото можеше да види човек обикновено из града, а можеха да се видят и някои експерименти със студено накъдряне или връзване на опашки. Вярно, имаше множество рудничарски кирки, но всичките прибрани в много луксозни калъфи, като че ли собственичката им би могла да мерне обещаваща въглищна жилка както си отива да понапазарува и просто не би могла да се сдържи.
Тя сподели тази си мисъл с Жулиета, която обаче посочи към краката с внушителни токчета на поредната клиентка и изтъкна:
- К’во? И да си скапе тея невероятни ботушки? Ма те са Усойничко Цепишлемки, без майтап! Пет стотака на парче, а трябва и шест месеца да си чакаш реда!
Гленда не можа да види лицето на собственичката на обувките, но нямаше как да не види промяната в езика на тялото. Намек за надуване, видим дори и в гръб. Добре де, помисли си тя, ако речеш да похарчиш целия годишен доход на едно трудово семейство за чифт ботушки, сигурно ще ти е приятно все някой да забележи.
Като наблюдаваш хората обаче е лесно да забравиш, че и хората наблюдават теб. Гленда не беше много висока, което значеше, че от нейна гледна точка джуджетата не бяха чак толкова ниски. И тя видя, че ги приближават доста решително две джуджета, едното от което беше извънредно изразено в талията и носеше доспехи, толкова изящно изковани и орнаментирани, че да влезеш с тях в битка би било акт на художествен вандализъм. Като проговори, той (не трябваше да се забравя, че всяко джудже беше „той” освен ако то не обявеше нещо друго) извади глас, звучащ като най-тъмния и най-скъп вид тъмен шоколад, вероятно и опушен. А ръката, която той протегна имаше по толкова много пръстени на всеки пръст, че трябваше да се вгледаш внимателно за да разбереш, че това не е бойна ръкавица. Освен това тя беше тя, тук Гленда беше сигурна: този ми ти шоколад беше нещо твърде богат и сочен.
- Колко се радвам, че можахте да ни посетите, милички, - проговори тя и шоколадът се заразтапя - Аз съм Мадам Фашкие. Тъкмо се чудех, дали не бихте могли да ми помогнете? Иначе и не бих си помислила да ви безпокоя, но аз съм, както се изразявате вие хората, натясно.
Всичко това, за най-голямо раздразнение на Гленда беше адресирано до Жулиета, която си хапваше плъха като че ли и беше за последно, което предположително си беше така за плъха. Жулиета се изкиска.
- Тя е с мен, - обяви Жулиета, и без да иска добави - Мадам ли?
Мадам махна пренебрежително с другата си ръка посред блясъка на още пръстени:
- Този салон юридически погледнато си е мина (златна надявам се), а това означава, че съгласно джуджешкия закон аз съм кралят на мината и в нея моята дума е закон. И в качеството си на Крал аз постановявам, че съм Кралица. Джуджешкият закон пука и трещи, но все пак не е нарушен.
- Е, тогава, - започна Гленда - ние... Ей ти!
Това беше отправено към по-тънкия спътник на Мадам, който всъщност беше извадил шивашки метър и се суетеше около Жулиета.
- Това е Пепе, - представи го Мадам.
- Добре, ама ако ще си позволява такива волности, само се надявам да е жена, - заяви Гленда.
- Пепе ... си е Пепе, - отвърна спокойно Мадам - Него и без друго няма как да го промениш, или нея. Това лепене на етикетчета може да е толкова подвеждащо, или поне аз така го усещам.
- Особено пък вашите етикети, както не пишете на тях цени, - изръси Гленда, просто защото беше твърде изнервена.
- Ах, да, тези неща си се забелязват, - Мадам подмигна така обезоръжаващо, че още малко да разтопи железарията наоколо.
Пепе изгледа възбудено Мадам, която продължи:
- Питам се, дали вие, дали тя... дали и двете няма да възразите да ни съпроводите зад кулисите? Въпросът е малко деликатен.
- Ооо, да, - незабавно възкликна Жулиета.
Изсред множеството се материеализираха като че от нищото още човешки момичета и внимателно отвориха път към задната част на грамадното помещение, по който Мадам заплава като че ли задвижвана от невидими сили.
Гленда почувства, че изведнъж ситуацията и се е изплъзнала от ръцете, но шерито беше добре дозирано и сега и нашепваше: „Що не даваш от време на време на ситуацията да ти се изплъзва? Или поне веднъж, а?” Тя нямаше представа, какво ще да е очаквала оттатък позлатената врата в далечния край на залата, но определено не беше очаквала пушеци, огньове, викове и някой разпищял се в един ъгъл. Изглещдаше като стоманолеярна в деня когато в нея са пуснали клоуните.
- Минавайте, минавайте. Да не ви безпокои всичко това, - говореше Мадам - Винаги е така като има шоу. Нерви, нали разбирате. То и без друго всички в този бизнес са под ниско напрежение, а с микроризницата поначало си го имаше този проблем. Новост си е, нали разбирате. Според джуджешкия закон би трябвало да е маркирана на всяко звено, но това би било не само кощунствено, но и изключително трудно за постигане.
Излиза значи, че зад сцената Мадам става малко по-малко шоколадена и малко по-приземена.
- Микроризница! - възкликна Жулиета, все едно и бяха показали пътя към нечувани богатства.
- Вие знаете, какво е тя? - учуди се Мадам.
- То тя за друго не говори, - оплака се Гленда - А не спира да говори.
- Е, то си е невероятно нещо, - каза Мадам - Меко почти като плат, несъмнено по-добро от кожата...
- ... и не дрънчи, - довърши Жулиета.
- Което винаги е от значение за по-традиционното джудже, което не би облякло плат, - разправяше Мадам - Тези стари племенни обичаи, как само ни задържат, задръжки са си и толкоз. Ние се измъкваме от мината, но някак си повличаме и част от мината с нас, където и да отидем. Ако можеше да стане по моему, коприната щеше да се прекласифицира като метал. Как се казвате, госпожице?
- Жулиета, - отговори автоматично Гленда и се изчерви.
Ама че това си беше чисто и просто майчинска изцепка. Още малко ще вземе да накара някого да наплюнчи кърпичката си и да избърше с тази кърпичка лицето на този някой. Девойката с питиетата ги беше последвала и избра точно този момент да подмени празната чаша от шерито на Гленда с пълна.
- Ще имаш ли нещо против само за мъничко да повървиш натам насам, Жулиета? - помоли Мадам.
Гленда понечи да пита защо пък, но понеже устата и беше пълна със шери използвано като противопритеснително средство, тя остави това попълзновение да мине ей така.
Мадам наблюдаваше Жулиета критично, подпряла с едната си ръка лакътя на другата.
- Да, това е. Но имах предвид по-бавно, все едно не бързаш да стигнеш до някъде си и не ти пука, - заинструктира я Мадам - Представи си, че си волна птичка в небето, рибка в морето. Носи света като одеяние.
- Вярно бе, - рече Жулиета и почна отначало.
Още преди Жулиета да беше минала и половината от разстоянието за втори път, Пепе избухна в сълзи:
- Къде е била тя досега? Къде се е обучавала? - писна той, или предположително тя, пляскайки се по бузите и с двете си ръце - Вземай я на мига!
- Тя вече има добра и сигурна работа в университета, - намеси се Гленда.
Шерито също се намеси като каза: „От време на времето още не е свършило. Недей да разваляш всичко!”
Мадам, която определено имаше инстинкти за тея неща, сложи ръка на рамото и:
- Проблемът с джуджешките момичета е, нали разбирате, че повечето от нас малко се срамуват да станат център на внимание. Освен това трябва да имам предвид и че джуджешкото облекло доказано събужда интерес и сред някои млади човешки същества с определена умствена нагласа. Дъщеря ви е човешко същество... - Мадам се обърна закратко към Жулиета - Човеек си, нали, скъпа? Намирам, че е полезно да се провери.
Жулиета, явно втренчена жадно в някакъв нейн си свят само кимна въодушевено.
- Прекрасно, - караше нататък Мадам - А тя не само че е неимоверно добре сложена и се движи като сбъдната мечта, а и не е твърде много по-висока от средностатистическото джудже. А и откровено казано, миличко, някои дами биха мечтали да са малко по-височки отколкото са. Е, тук може и малко да преувеличавам, но пък тази походка, просто нямам думи. Джуджетата имат бедра, няма спор, но рядко имат представа за какво са им... Извинявайте, да не би да сбърках нещо?
Толкова наскоро погълнатата от Гленда четвъртинка литър шери най-накрая отстъпи пред натиска на нейния гняв:
- Не съм и майка. Аз съм и приятелка.
Мадам и хвърли още един от онези нейни погледи, от които тя имаше чувството, че закратко са и извадили за кратък оглед мозъка.
- Тогава ще имате ли нещо против ако платя на вашата приятелка, - тук Мадам направи пауза - пет долара за да бъде днес мой модел?
„И какво сега?” - обърна се към Гленда шерито - „Цяла вечер се чудиш до какво ли ще те доведа и ето. Харесва ли ти гледката? И сега какво ще правиш?”
- Двайсет и пет долара, - каза Гленда.
Пепе пак се плясна по бузите и изкряска:
- Да! Да!
- Плюс отстъпка за пазаруване в магазина, - добави Гленда.
Мадам я изгледа продължително и накрая каза:
- Извинете ме за момент.
Тя взе Пепе под ръка и го заведе забързано към един ъгъл. Гленда не можа да чуе нищо, защото някой наблизо занитваше някакви дрехи, а друг някой имаше истерия. Накрая Мадам се върна насилено ухилена и следвана от Пепе.
- Имам да започвам шоу точно след десет минути, а най-добрият ми модел си е изпуснала кирката върху крака. По-нататъшни ангажименти обаче ще се договарят допълнително. И ще престанеш ли, моля те, да ми подскачаш така, Пепе?
Гленда примигна. „Не мога да повярвам, че току-що направих това”, - мислеше си тя - „Двадесет и пет долара само за да облече някакви дрехи! Та това е повече отколкото аз печеля за месец! Това просто не е редно!” А шерито и каза: „И какво точно му е нередното? Ти примерно за двадесет и пет долара би ли облякла метална ризница, с която после да се изтъпанчиш пред цяла зала непознати?”
Гленда потръпна. „Разбира се, че не”, - ужаси се наум тя.
„Е, тогава за какво си говорим?”, - изтъкна и шерито.
„Но всичко ще завърши със сълзи”, - помисли си Гленда.
„Не, само казваш така, защото част от теб си мисли че така било трябвало”, - възрази шерито - „Много добре знаеш, че има далеч по-лоши неща, които едно момиче би могло да направи за двадесет и пет долара, от това да облече някакви дрехи. Да ги свали например.”
„Но какво ще кажат съседките?” - беше последният отчаян аргумент на Гленда.
„Да духат супата”, - каза шерито - „А те и без друго няма как да разберат, нали така? Народът от Кукличките не пазарува на Блъскалото, защото тук на тях им е твърде претенциозно. Виж сега, говорим си за двадесет и пет долара. Което ще и дадат за да направи това, което сега няма да можеш да я спреш да направи и с ковашки чук. Само и виж лицето! Все едно някой и е запалил отвътре лампа.”
Вярно си беше.
„Е, добре тогава”, предаде се Гленда.
„Хубаво” - каза шерито - „И между другото нещо ми стана самотно”.
А понеже подносът пак се беше озовал точно до лакътя и, тя посегна без изобщо да се замисля. Жулиета вече беше обкръжена от джуджета и, доколкото можеше да се чуе, получаваше светкавично обучение за това как да носи дрехи. Защо ли се хабят? Че на нея и чувал да и навлечеш, пак ще и стои добре. За Гленда, от друга страна, никога не се намираше нещо подходящо за размера и, а ако си говорим без заобикалки, рядко се намираше и каквото и да е за размера и. Теоретично погледнато все нещо би трябвало да и стане, но тя досега беше намирала само факти, които просто не вървяха.

- Е, времето като гледам е само като за мач, - каза Архиканцлерът.
- Май ще вали, - вметна с надежда Лекторът по Съвременни Руни.
- Предлагам два отбора по пет души, - продължи Ридкъли - Просто приятелска среща, разбира се, само колкото да му схванем цаката.
Пондър Стибънс се въздържа от коментари. Магьосниците си падаха по съперничеството. То си беше част от магьосничеството. Тяхната представа за приятелска среща не беше малко като представата която би имала котката за приятелска среща с мишки. Университетските морави се простираха пред тях.
- Разбира се следващия път ще сме с подобаващи фанелки, - добави Ридкъли - Г-жа Уитлоу вече е мобилизирала момичетата си да работят по въпроса. Господин Стибънс!
- Да, г-н Архиканцлер?
- Вие ще сте пазителят на правилата и ще съдийствате справедливо. Аз, естествено, ще съм капитан на единия отбор, а ти, Руни, ще предвождаш другия. В качеството си на Архиканцлер предлагам аз пръв да си избера отбора, след което ти ще можеш съвсем свободно да избереш твоите хора.
- Всъщност не е прието да става така, г-н Архиканцлер, - възрази Пондър - Вие избирате един за вашия отбор, след това той избира един за неговия и така нататък докато или не запълните отборите, или не се изчерпят кандидатите, които не са прекомерно дебели или не треперят видимо от нерви. Поне такива са моите спомени, - Пондър в юношеството си бееш прекарал твърде много време редом до дебелото хлапе.
- Е добре тогава, щом като не е прието, значи предполагам, че ще се наложи да го направим по вашия начин, - съгласи се намръщено Архиканцлерът - Стибънс, ваша задача ще е да наказвате противниковата страна за всяко извършено от тях нарушение.
- Може би имахте предвид да наказвам всяка от двете страни за всяко извършено от тях нарушение, г-н Архиканцлер? Нали трябва да е справедливо.
Ридкъли го зяпна с отворена уста, все едно Пондър беше споменал нещо принципно невъобразимо.
- Да де, май нещо такова ще да е.
Най-различни магьосници се бяха насъбрали тук този следобед, кой от любопитство, кой от подозрението, че присъствието тук би могло да се окаже благоприятстващ кариерата ход, а кой заради изгледа може би да погледа как някой колега заорава в моравата по нос.
Майчице, мислеше си Пондър, когато избирането започна. Наистина си беше като навремето в училище, само че в училище никой не искаше дебелото момче. Тук, разбира се, случаят по-скоро беше никой да не иска най-дебелото момче, което, след напускането на Декана, беше въпрос на фина преценка. Пондър бръкна в робата си и извади една свирка, или по-скоро дядото на всички свирки, двадесет сантиметра дълга и дебела като свинска наденица за която не са пестили свинското.
- И откъде се намери това нещо, Господин Стибънс? - поинтересува се Ридкъли.
- В интерес на истината, г-н Архиканцлер, открих го в кабинета на покойния Евънс Раирания.
- Каква забележителна свирка, - отбеляза Ридкъли.
Това невинно изречение някак си успя ненатрапчиво да намекне, че толкова забележителна свирка явно ще да отива зян в ръцете на Пондър Стибънс, когато би могла да бъде притежание, примерно, на Архиканцлера на университета. Пондър забеляза това, тъй като го беше очаквал.
- Тя ще ми е необходима за целите да сигнализирам и контролирам поведението на двата отбора, - заяви високомерно той - Вие ме назначихте за рефер, г-н Архиканцлер, така че се боя, че в продължение на мача аз ще съм, тъй да се каже, този който - той малко се поколеба - ще има думата.
- В този университет, нали разбирате, съществува йерархия, Стибънс?
- Да, сър, а това е ритнитопковски мач. Както беше установено, процедурата се състои в това аз да поставя топката на земята и след сигнал със свирката всяка страна ще се опита да вкара топката в целта на противниковата страна, като същевременно се старае да предотврати влизането на топката в тяхната собствена цел. Това ясно ли е?
- На мен си ми е съвсем ясно, - каза Завеждащият катедра Неопределени Изследвания под хор от утвърдително мърморене.
- Независимо от това настоявам преди срещата да свирна със свирката.
- Разбира се, г-н Архиканцлер, стига след това да ми я върнете. Аз съм разпоредителят на тази игра.
Той предаде свирката.
Първият опит на Ридкъли да я надуе остави без подслон един паяк, живял там безпроблемно, макар и без много удобства в продължение на последните двадесет години и го запрати в брадата на Професора по Природнонаучни Изследвания, който случайно минаваше наблизо. Вторият опит откърти вкаменилото се бобче от нея и въздухът отекна на втечнен бронз. А после...
Ридкъли се смрази. Лицето му скорострелно почервеня от врата нагоре. Звукът от следващото му вдишване беше като божествено възмездие. Туловището му се разшири, очите му се стесниха като върхове на игли, над главата му удари гръм и той изрева:
- КАК МОЖАХТЕ ПАК ДА СИ ИЗПОЗАБРАВИТЕ ЕКИПИТЕ БЕ ПИШЛЕМЕТА НЕЩАСТНИ?!
Огньове на св.Елм забумтяха по цялата свирка. Небето притъмня и ужас обзе всички присъстващи, когато времето се върна назад и пред тях се изправи гигантският, маниакално кряскащ Евънс Раирания. Същият, който бе вдъхновил онези несръчно скалъпени извинителни бележки от майка ти, същият онзи ентусиаст на дългото бягане в лапавицата и поборник на общите душове като средство за преодоляване на срамежливостта след подрастващите, същият онзи, който ако не си донесеш подходящата екипировка те кара да ИГРАЕШ ПО БЕЛИ ГАЩИ. Достопочтени магьосници, които десетилетия наред се бяха изправяли лице в муцуна срещу най-коварни чудовища се тресяха в позорен юношески страх докато крясъците продължаваха ли продължаваха, докато не секнаха също толкова внезапно, колкото бяха започнали.
Ридкъли падна ничком в тревата.
- Извинявайте за това, - сниши жезъла си д-р Хикс - Донякъде това беше зло дело, естествено, но съм сигурен, че ще се съгласите, че беше необходимо предвид обстоятелствата. Пръстенът с черепа, нали се сещате? Университетският устав? А ако изобщо съм виждал случаи на обладание от артефакт, това беше възможно най-очевидният такъв.
Насъбралите се магьосници, чиято студена пот вече беше започнала да се изветрява, закимаха мъдро. О, да. С прискърбие, съгласиха се те, наистина си бе необходимо. За негово собствено добро, съгласиха се те. Трябваше все някой да го направи, съгласиха се те. А после това заключение беше подтвърдено и от самия Ридкъли, след като отвори очи и каза:
- Това пък по демоните какво беше?
- Ъъ, душата на Евънс Раирания, струва ми се, г-н Архиканцлер, - обясни Пондър.
- А кой ме халоса?
Всеобщо пристъпяне от крак на крак и мърморене извести, че в резултат на демократично разбирателство бе решено, че най-добре на въпрос въпрос би могъл да отговори д-р Хикс.
- Това беше допустимо предателство в рамките на университетския устав, сър. Бихте ли имали нещо против да прибера свирката в Мрачния Музей, ако никой не възразява?
- Така де, така де, - одобри Ридкъли - Браво бе човек. Вижда проблема и го решава от раз.
- Мислите ли, че може да ми бъде позволено едно злобно подхилване, сър?
Ридкъли се освести.
- Не. Ще трябва да се откажем от тази свирка, господин Стибънс. А сега, господа, да се захващаме с играта.
И така, след още някое време разтакаване, започна първият ритнитопковски мач в Невиждания Университет от десетилетия насам. Незабавно, поне от гледна точка на Пондър Стибънс, изникнаха най-разнообразни проблеми. Най-неотложният беше, че всички магьосници бяха облечени като магьосници, което ще рече, че всички си приличаха. Пондър се разпореди единият отбор да играе без шапки, което предизвика допълнително дърлене. След което този проблем беше задълбочен от обстоятелството, че имаше толкова много сблъсъци, че и официално носещите шапките си все си ги губеха. По-нататък играта беше прекъсната, защото бе заявено, че статуята във възпоменание на Архиканцлер Скръбс откриващ блита била в действителност почти десет сантиметра по-тясна от величествената статуя на Архиканцлер Фланкър откриващ Третата Закуска, което онеправдавало безшапъчната дружина.
Но всички тези проблеми, предвидими и неизбежни, бледнееха и губеха всяка значимост в сравнение с проблема с топката. Топката си беше официална: Пондър се беше погрижил да е така. Обаче островърхите обувки, даже и да имаха много дълги върхове, не можеха да поемат тежестта от удара на човешки крак в това, да си го изврещим правичката, парче дърво обвито с малко плат и кожа. Постепенно, след като поредният магьосник беше изведен под ръце с навехнат глезен, дори и Ридкъли не издържа и рече:
- Това е пълна простотия, бе Стибънс! Не може да няма нещо по-добро.
- По-масивни ботуши? - предложи Лекторът по Съвременни Руни.
- Ако са достатъчно масивни, че да може да се ритне това нещо, ще ви е голям зор изобщо да ходите с тях, - изтъкна Пондър.
- Да не говорим че мъжете от амфората са си били направо боси. Предлагам, като се има предвид това, да преминем към разбора. Какво още ни е нужно, Стибънс?
- По-добра топка, сър. Както и поне някакъв опит за движение по терена. И общо съгласие, че не е добра мисъл да спреш и да си запалиш лулата посред играта. По-подходящи цели, защото е много болезнено да се блъснеш в голяма каменна статуя. Поне някакво разбиране, ако ще и съвсем зародишно, за колективни действия в игрова ситуация. Твърда решимост да не бягаш когато член на противниковия отбор се е втурнал срещу ти. И осъзнаване на факта, че владеенето на топката не може да се осъществява с всякакви средства. Мога ли да ви напомня, че се отказах да спирам играта заради това откакто вие, господа, като се превъзбудихте, не преставахте да хващате и стискате топката, а в един отделен случай, да я скриете под робата си и да седнете отгоре. С оглед на всичко това бих искал да подчертая, че би било от голяма полза да се култивира усет за посока с лице към противниковата врата. Колкото и да е приканващо, не е уместно да се рита топката в собствената ти врата, нито да се поздравява и да се тупа по гърба някой извършил такъв подвиг. От общо три гола отбелязани в нашия мач, броят вкарани от играч в собствената му врата е, - той се свери със записките си - три. Което представлява похвално висока резултатност в сравнение със съвременната ритнитопка, обаче за пореден път ще ви обърна внимание че въпросите с посоката и това чия е вратата са от ключово значение. Една, признавам, изглеждаща обещаващо тактическа схема, беше струпването на играчите плътно около целта им, така че да не остане възможност каквото и да е да премине покрай тях. За съжаление обаче, ако и двата тбора се придържат към нея, това няма да бъде толкова игра, колкото жива картина. По-обещаваща беше тактиката, както изглежда възприета от един двама от вас, да се дебне в близост до вратата на съперниците, така че ако топката долети в това направление, да сте идеално позициониран да я прекарате покрай пазителя на целта. Фактът, че в отделни случаи вие и пазителят на съперниците се облягахте дружествено на статуята и си споделяте цигара докато гледате как другите играят, доказва наличието на дух на доброжелателство и не е изключено да представлява първа стъпка към някаква тактика на по-високо ниво, обаче не мисля че това следва да се поощрява. В същия общ дух ми се налага да подчертая, че докато напускането на терена поради зов на природата или за глътка въздух е допустимо, то напускането му за закуска не е. Имам усещането, г-н Архиканцлер, че всеобщото за колегите ни желание никога да не се отдалечават на повече от двадесет минути от някое ястие би могло да бъде удовлетворително покрито от пауза по средата на играта. Което би донесло допълнителното преимущество, че ако двата отбора си разменят целите в този момент, това ще прекрати оплакванията, че едната цел била по-голяма от другата. Да? - обърна се той към Завеждащия катедра Неопределени Изследвания, който беше вдигнал ръка.
- Ако си разменим целите, - запита Завеждащият катедра - това ще значи ли, че головете вкарани преди почивката в собствената ни цел ще се превърнат в голове вкарани в целта на съперника, доколкото физически тя вече е станала точно такава?
Пондър обмисли метафизическите проблеми в отговарянето на този въпрос и мина само с:
- Не, разбира се че не. Имам още цял списък от забележки, г-н Архиканцлер, и за съжаление ако ги обобщя, ще трябва да кажа, че не сме особено добри в тази игра.
Магьосниците се смълчаха.
- Тогава да започнем от топката, - наруши тишината Ридкъли - Имам една идея за топката.
- Да, сър. Предполагах, че ще имате.
- Тогава ела да се видим след вечеря.

Жулиета беше погълната от умопобъркания цирк, какъвто беше в този момент задкулисната част на Гофна и никой повече не обърна на Гленда каквото и да е внимание. Точно в този момент тя беше спънка, излишък, безполезна за никого, препятствие, изискващо грижи за преодоляването му, външен наблюдател на играта. Недалече от нея хубаво джудже с брада на две опашки чакаше търпеливо докато му запояваха нещо изглеждащо като сребърни доспехи. Работници я обкръжаваха също както васали биха обкръжавали рицар докато го готвят за битка. Малко по-настрани от тях стояха две малко по-високи джуджета, чието въоръжение изглеждаше малко по-функционално отколкото декоративно. Тези двамата бяха мъже. Гленда разбра това просто защото всяка жена от всеки разумен вид знае как изглежда мъж, който точно в момента няма какво да прави в обкръжение понастоящем явно окупирано от и изцяло под контрола на жени. Те изглеждаха като че бяха на стража.
Подтикната от шерито, тя се запъти натам.
- Това трябва да струва купища пари, - обърна се тя към по-близкия пазач.
Той я изгледа малко смутено от прямия подход.
- На думайте. Лунно сребро, така му казват. Ние трябва да я съпровождаме даже и на подиума. Говорят че щяло да бъде голям удар, но просто не знам. Хич няма начин да спре прилично острие. А и не може да се изкове без помощ от Игори. Казват че струвало повече и от платината. Само дето изглежда добре и казват, че изобщо не усещаш че я носиш. Дядо ми на такова нещо и метал нямаше да му вика, да, ама те казват, че трябвало било да се върви в крак с времето. Лично аз не бих го окачил и на стената си, но кой ме пита.
- Момичешка броня, - изкоментира кратко другият пазач.
- Ами оная щуротия микроризницата? - попита Гленда.
- А, това вече е съвсем друга бира, госпожице, - каза първият пазач - Чух че я изработвали и ковали направо тук в града, щото най-добрите майстори са си тук. Ама каква работа само! Плетена ризница тънка като плат и яка като стомана! А и се говори, че щяла да поевтинее, а най-вече не била...
- Скив с’а, Глендинка, а познай кой е?
Някой докосна Гленда по рамото. Тя се обърна и се изправи пред умопомрачително красиво видение в тежки но много изискани доспехи. Беше Жулиета, но Гленда я позна само по бледо сините и очи. Жулиета имаше брада.
- Мадам казва че по-добре да я нося, - обясни тя - Не е джуджешко, ако няма брада. К’во ш’ ка’еш?
Този път шерито успя да вземе думата първо.
- Всъщност е доста привлекателно, - продума все още в потрес Гленда - Много е ... сребристо.
Брадата си беше женска, това се виждаше. Изглеждаше оправена и нагласена и нямаше късчета плъх полепнали по нея.
- Мадам казва че запазила място за теб на първия ред, - съобщи и Жулиета.
- Ох, ама аз не може да седя на първия ред... - започна автоматично Гленда, но шерито се намеси твърдо: „Абе я млъквай и престани да разсъждаваш като майка си, моля те, ами върви да сядаш на проклетия му първи ред”.
Една от вездесъщите девойки избра точно този момент да хване Гленда за ръката и да поведе леко оплитащите и се стъпки през хаоса на подготовката, през вратата и обратно в приказното царство. Където наистина я чакаше място на първия ред.
За щастие, макар да беше на предния ред, то беше по-настрани. Щеше да умре от срам, ако беше точно посредата. Тя се вкопчи с две ръце в ръчната си чанта и чак тогава рискува да се огледа. Всички места бяха заети. И то не изключително от джуджета. Имаше си и няколко човешки дами, фино облечени, малко по-слаби от колкото трябва (ако питаха нея), почти оскърбително не проявяващи никакви признаци на притеснение, бърборещи без спир.
Още едно шери мистериозно се появи в ръката и, след като тишината беше прерязана като с капан за плъхове, Мадам Фашкие излезе иззад завесата и заговори на препълнената зала. Гленда тъкмо си помисли, че би и се искало да беше облечена с по-добро палто... когато шерито я сложи да си легне и я целуна за лека нощ.
Само след като мина някое време Гленда си възвърна способността да мисли нормално, когато на главата и падна някакъв букет. Беше я уцелил точно над ухото и като вдигна поглед, посред капещите като дъжд скъпарски венчелистчета, тя видя лъчезарната усмивка на сияещата Жулиета на самия край на подиума точно канеща се да викне „Пай се!”
... Имаше и още разни летящи цветя и хора изпостанали на крака и възторжено крещящи и музика и изобщо усещане като че ли си под водопад, само че вместо вода я обливаха бурни талази от звуци и светлина.
И от всичко това изригна Жулиета, метна се на врата на Гленда и я прегърна.
- Тя ме иска пак тук! - заговори задъхано тя - Казва че може да отида в Куирм и даже в Генуа! Казва, че ще ми плаща повече, ако не бачкам за никой друг и че света бил стрида. Това не го знаех.
- Но ти си имаш сигурна работа в кухнята... - започна Гленда, все още само на три четвърти освестила се.
По-късно, по-често отколкото би и се искало, тя не преставаше да си припомня, как казва тези думи докато аплодисментите кънтят около тях.
Сега обаче някой лекичко я докосна по рамото. Беше една от взаимозаменяемите млади жени с поднос.
- Мадам ви праща поздрави, госпожице, и би желала да покани вас и Госпожица Жулиета да се присъедините към нея в частния и будоар.
- Много мило от нейна страна, но мисля че вече ни е ... Будоар ли казахте?
- О да. А бихте ли желали още едно питие? В крайна сметка нали празнуваме.
Гленда се огледа в дърдорещата, смееща се и най-вече пиеща тълпа. Залата беше станала като пещ.
- Добре, но не това шери, благодаря ви за любезността все пак. Да ви се намира нещо студено и газирано?
- Ами че да, госпожице. Колкото щете.
Момичето извади огромна бутилка и сръчно напълни висока кристална чаша очевидно с мехурчета. Когато Гленда я изпи, мехурчетата напълниха и нея.
- Ммм, доста е хубаво, - зазапъва се тя - Малко като лимонадата като порастне.
- Поне Мадам го пие точно така.
- Ъ, този будоар, - пробва се Гленда следвайки момичето с доста олюляване - Колко е голям?
- О, даже си е огромен, поне според мен. Там вече трябва да са се събрали около четиридесет души.
- Така ли? Това ще е голям будоар.
Е, слава на боговете, помисли си Гленда, поне това се изясни. Защо ли не вземат някой път да сложат в тея романи прилични обяснения?
Нямаше как да бъде сигурна какво би могло да се очаква да завари в един будоар, като се има предвид, че си нямаше представа какво е будоар. Това което завари там, бяха хора, жега и цветя. Не цветя на букети, а на стълбове и извисяваши се подставки, изпълващи почти всичкия въздух с облаци натрапчив аромат, докато хората отдолу го изпълваха с думи, много плътно наблъскани. Нямаше начин който и да е да чуе какво казва някой друг, каза си Гленда, но вероятно това нямаше значение. Сигурно важното беше да си тук, че да те видят че го казваш.
Множеството се раздели и тя зърна Жулиета, все още в бляскавото си одеяние, все още с брадата, заета с това ... да е тук. Ту тук ту там святкаха саламандри, което значеше хора с иконографи, нали така? Клюкарските вестници бяха пълни само с хора бляскащи като за снимка. Е тя си нямаше нищо общо с тях. И което беше още по-лошо, никой не даваше за нейното неодобрение и пукната пара. Те и бездруго си бляскаха. А най-много от всички бляскаше Жулиета.
- Май ще ми дойде добре малко свеж въздух, - измънка тя.
Водачката и деликатно я заведе до една ненатрапчива врата.
- Тоалетната е нататък, моля.
Нататък си беше, само че и това дълго, приглушено осветено помещение беше нещо като приказка, цялото в кадифе и драперии. Петнадесет смаяни отражения на Гленда я зяпнаха от също толкова огледала. Беше толкова втрещяващо, че я накара да се отпусне в много скъпарско кресло с извити крачета, което се оказа също така и много удобно за разпускане...
Като се сепна от сън, тя се запрепъва навън, загуби се в цял тъмен свят от вмирисани коридори отрупани с кашони и сандъци, докато не се натъкна на една наистина огромна стая. Тя беше по-скоро нещо като пещера. В далечния и край имаше двойна врата, която сигурно се срамуваше да пропусне сивкавата светлина, която не толкова осветяваше, колкото обвиняваше. Още хаос от закачалки за дрехи и празни кашони беше пръснат по пода. На едно място вода беше покапала от тавана и образувала локва на пода, подгизваща някакъв картон.
- Виж ги само, гледаш ги целите бляскави и префинени, а отзаде всичко тъне в кал и боклуци, нали мило? - чу се глас в тъмнината - Ти като гледам си от онези дами, които ще познаят една метафора само те зяпне.
- Нещо такова, - измърмори Гленда - Кой е тоя дето пита?
Оранжева светлинка проблясна и се изгуби в мрака. Някой пушеше цигара в тъмното.
- Навсякъде е все същото, душа. Ако имаше награда за най-назадниково положение и разположение, борбата за първото място щеше да е наистина жестока. Виждал съм аз навремето някой друг дворец и всичките са все същото: отпреде колонади и знамена, а накъм задницата слугински стаички и тръболяци. Какво ще кажеш да ти досипя? Не може да се размотаваш така наоколо с празна чаша, тук хората не правят така.
От по-прохладния въздух тя започна да се поосвестява. В ръката и наистина имаше празна чаша.
- Какво беше това питие?
- Значи, ако това беше някое друго парти, сигурно щеше да е най-евтиното шупнало вино, което успееш да прецедиш през чорап. Мадам обаче не ще ментета. Това тук си е самата истина. Шампанско.
- Какво? А аз си мислих че него го пият само разни светлости и сиятелства!
- Не бе, душа, само хора червиви от пари. Е, понякога то си е същото.
Тя се вгледа по-внимателно и ахна:
- Какво? Ама ти Пепе ли си?
- Същия, бе душа.
- Но ти изобщо не си... не си... - тя трескаво заразмахва ръце.
- Сега не съм на работа, бе душа. Няма що да се грижа за... - той заразмахва ръце също толкова трескаво - Тук имам една бутилчица само като за нас с теб. Да си я делнем, а?
- Ами аз трябва вече да се връщам при...
- Що бе, душа? За да и трепериш като някоя дърта квачка ли? Остави я малко на мира, бе душа. Тя е като пате за пръв път видяло гьол.
В тъмнината Пепе изглеждаше по-висок. Може би заради езика му или заради това че не се суетеше. Да не говорим че до Мадам всеки ще изглежда дребен. Той обаче беше като че ли целият направен от жили.
- Ама нещо може да и се случи!
Пепе я озари с една усмивка:
- Ами че да! Но сигурно няма. От мен да знаеш, тя ни продаде куп микроризница, без майтап. Казах аз на Мадам, че имам добро предчувствие. Пред нея се отваря невероятна кариера.
- Не, тя си има добра, стабилна работа в Нощната Кухня при мен, - възрази Гленда - Парите може и да не са много, но пък ти ги дават всяка седмица. В кърпа вързани, а и няма да си загуби работата ако се намери някоя по-хубава.
- Кукличките, нали? Като слушам някъде край улица Ботни, - каза Пепе - Сигурен съм. Не е чак толкова зле, доколкото си спомням. Тамошните не ме биеха толкова, ама като му теглиш чертата все същата каца раци.
Гленда беше шашната. Тя беше очаквала гняв или снизхождение, но не и такова подхилване.
- Да ти кажа, много нещо знаеш за града като за джудже от Юбервалд.
- Не бе, душа, знам много за Юбервалд като за хлапе от Лобин Клаут, - парира гладко Пепе - Пресечка „Разкапано Сирене”, ако сме съвсем точни. Тукашно момче съм си. Не винаги съм бил джудже, нали разбираш. Не бях, но станах.
- Ама как? Как е възможно това?
- Е да де, не е като да са пуснали обява. Но може, стига да познаваш когото трябва. А Мадам знаеше когото трябва, ха, знаеше тя каквото трябва за когото трябва. Не беше голям зор. Е трябва да вярваш в туй онуй, да спазваш туй онуй и, разибра се да откажеш къркането... - той се усмихна когато погледът и прикова чашата в ръката му и продължи - По-кротко бре душа, тъкмо щях да добавя „когато не съм на бачкане”, а бачкането си го бива. Няма значение дали правиш крепеж на рудник или занитваш кринолин, важното е че да си майстор пикльо е просто тъпо. А поуката от всичко това е че или грабваш живота за гушата или си затъваш в кацата раци.
- О нали, лесно е да се приказва така, - наежи се Гленда чудейки се какво общо имат с цялата тази работа раците - Но в истинския живот хората си имат отговорности. Може и да нямаме лъскави професии за много пари, но това от което се нуждаят хората са истинските професии! Мен щеше да ме е срам да продавам ботуши за по четиристотин долара парчето, каквито могат да си позволят само някакви богаташи. Какъв му е смисълът на това?
- Е, не може да не признаеш, че това прави богаташите по-малко богати, - чу тя иззад гърба си шоколадовия глас на Мадам, която като много други едри хора можеше да се движи тихо като балон, на какъвто приличаше - Не е зла като за начало, нали? А печалбата отива за заплати за миньори и ковачи. Както казват хората, всичко циркулира.
Тя се отпусна тежко на един кашон с чаша в ръка.
- Е, най-накрая се отървахме от повечето от тях, - каза тя, затършува в обеместия си нагръдник със свободната си ръка и измъкна тлъста пачка хартия - Големите клечки искат да се включат в това и всички го искат ексклузивно, така че ще ни трябва още една ковачница. Утре ще ходя до банката, - тя направи пауза колкото да бръкне още веднъж в металния си корсет - Като джудже съм откърмена с вярата, че златото е единствената истинска валута - забеляза тя отброявайки няколко новички хрущящи банкноти - но трябва да се признае, че това тук топли повече. Ето петдесет долара за Жулиета, двадесет и пет от мен и двадесет и пет от шампанското, което нещо се е разчувствало. Жулиета каза да ти ги дам на тебе да ги наглеждаш.
- Госпожица Гленда мисли, че водим нейното съкровище към живот изпълнен със суета, греховност и разврат, - подхвърли Пепе.
- Е, идеята си я бива, - подметна Мадам - но нещо не си спомням кога за последно съм видяла малко разврат.
- Вторника, - услужливо и напомни Пепе.
- Цяла кутия шоколадови бомбони изобщо не е развратно. Да не говорим че ти измъкна картончето между двата реда, което ме подлъга. Не съм възнамерявала да изям долния ред. На мен не ми трябва долният ред. Това практически си беше издевателство.
Пепе се прокашля:
- Стряскаме нормалната дама, мило.
Мадам се усмихна:
- Гленда, знам какво си мислиш. Че сме двойка покварени зли смешници, пропиващи живота си в свят на въздух под налягане. Добре де, точно сега това си е съвсем вярно, но днес беше завършекът на цяла година здрава работа, виждаш ли.
А вие си дуднете като някакви стари съпрузи, помисли си Гленда. Цепеше я глава. Беше опитала плъхски плод, заради него беше, тя си го знаеше.
- Сутринта ще ида да покажа тези поръчки на управителя на Кралската Банка и ще му поискам много пари. Ако той ми се довери, ти ще ми се довериш ли? Ние се нуждаем от Жулиета. Тя просто... блести.
Освен това се държите за ръце. Нежно. Нещо в Гленда взе че се разчувства.
- Е добре тогава, вижте какво, - каза тя - Ще направим така. Жу си отива с мен право вкъщи тая нощ, та да и се избистри главата. А утре... добре де, ще видим.
- Не бихме могли да искаме нищо повече от вас. Нали така? - Мадам потупа Гленда по коляното - Жулиета, знаете ли, ви има за всичко на света. Тя казва, че трябвало първо вие да кажете да. Разправи на всичките хайлайфни дами за вашите баници.
- Приказвала е с хайлайфни дами? - възкликна Гленда с изумление изпъстрено с трепет и обагрено в почуда.
- Абсолютно. Те всички искаха да видят микроризницата по-отблизо, а тя просто си се разбърбори пред тях, ей така най-непосредствено. Съмнявам се, че някой изобщо в целия им живот досега им е казвал „Скив с’а!”
- О не! Толкова съжалявам!
- Какво му има да съжаляваш? Те бяха доста трогнати. Освен това наистина ли можеш да опечеш мариновани лукчета в баница, така че да останат хрупкави?
- И това ли им е казала?
- О да. Както подразбрах всичките възнамеряват да накарат готвачите си да пробват същото.
- Да бе. Няма начин да се сетят как! - рече удовлетворено Гленда.
- И Жу така им каза.
- Ние... обикновено я наричаме Жулиета, - каза Гленда.
- А тя ни каза да и викаме Жу, - отвърна Мадам - Проблем ли има?
- Е, ъъ, не е точно проблем, - измънка окаяно Гленда.
- Е, добре тогава, - заключи Мадам, която определено знаеше кога да не забелязва разни нюанси - А сега да я изтръгнем от ръцете на новите и приятелки, та да можеш да се погрижиш тя да се наспи добре.
Разнесе се смях и момичетата помагащи около шоуто се изсипаха от нагъчканите помещения, където се бабуваше на красотата. Жулиета беше с тях и най-шумният смях беше нейният. Като видя Гленда, тя веднага се втурна към нея и пак я прегърна.
- О Глендинка, не е ли велико? Същинска приказка!
- Да де, и така може да е, - отвърна Гленда - те обаче не винаги свършват щастливо. Само да не забравяш, че сега си имаш добра работа, с изгледи за бъдеще и редовно остатъци, които да си носиш вкъщи. Това не може да се захвърли просто така с лека ръка.
- Не, не може. Това трябва да се захвърли целенасочено и с все сила, - обади се Пепе - Гледайте сега, за какво си говорим? Въгленяшка! Вълшебната пръчица е размахана, всички придворни я приветстват, цяла сурия прекрасни принцове се редят на опашка само да помиришат пантофката и, а ти искаш от нея да се върне в кухнята да прави тикви? - той забеляза неразбиращите им лица - Добре де, това сигурно ви се е сторило малко объркано, но не може да не сте проследили главната нишка? Та това е голям шанс! По-голям от туй здраве му кажи. Измъквачка от кацата!
- Като гледам ни е време да се прибираме, - вирна брадичка Гленда - Хайде, Жу.
- Видя ли, - каза Пепе, когато те си излязоха - все същата каца раци.
Мадам надникна в бутилката та да не би въпреки всяка вероятност да е останала още поне една глътчица.
- Знаеш ли, че тя общо взето е отгледала малката? Жу ще направи каквото тя каже.
- И всичко ли ще иде зян? - простена Пепе - Недей да превземаш света на щурм, ами си стой тук и прави баници? На това живот ли му викаш?
- Все някой трябва да прави баници, - отвърна с вбесяваща хладна разсъдителност Мадам.
- О моооля ти се! Не и тя. Само да не е и тя. И то за остатъци? О не!
Мадам взе още едно празно шише. Знаеше си, че ще е празно, защото се намираше в близост до Пепе на края на тежък ден, но все пак го прегледа, защото жаждата умира последна.
- Ммм. Може и да не се стигне до там, - рече тя - Имам чувството, че госпожица Гленда е на път да започне да се замисля. Това доста жалко палтенце и тези кошмарни обувки крият един могъщ ум. А днес може и да е щастливият му ден.