- Как е сега, Господин Трев? - попита загрижено Лут, докато хората се нижеха покрай тях.
- Боли като шибания, да ме прощаваш за клачианския, - измърмори Трев притискайки наранената си ръка - Ама ти сигурен ли си, че не държеше някой чук?
- Никакъв чук, Господин Трев. Много съжалявам, но вие поискахте и аз...
- Зная, зная. Откъде си се научил да удряш така?
- Изобщо не съм се учил, Господин Трев. Никога не бива да вдигам ръка срещу никого! Но вие така настоявахте и...
- Не бе, имах предвид, ама ти си такава хърба!
- Дълги кокали, Господин Трев, оттам дълги мускули. Наистина много се извинявам!
- Сам съм си виновен, Гобльо, изобщо не си знаех собствената ти сила...
Внезапно Трев литна напред и се стовари върху Лут.
- Къде се дяна бе, мой човек? - каза лицето, което го беше потупало силно по гърба - Нали се разбрахме, че ще се чакаме до будката за цаца!
След което говорещият видя Лут и очите му се присвиха:
- Брей, кой е тоя навлек, дето си мисли че е от наште?
Не беше точно да се втренчи в Лут, но определено се чувстваше как го претегля, при това на недоброжелателна везна.
Трев се отръска с нехарактерно притеснен вид:
- Здрасти, Анди. Ъъ, това е Лут. Бачка за мен.
- Като какво бе? Като парцал за под ли? - подметна Анди и групичката зад него се разсмя.
На шегите на Анди винаги някой се смееше. Това беше първото, което човек забелязваше за него, по-точно първото след блясъка в очите му.
- Бащата на Анди е капитанът на Мътни Извор, гобльо.
- За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър, - протегна ръка Лут.
- Я-ааа, за мен е удоволствие да се запозная с вас, сър, - изимитира Анди и Трев изтръпна, когато мазолестата му длан колкото супник сграбчи тънките като макарони пръсти на Лут.
- Ама че на него ръката му е като на някое малко момиченце бе, - изказа наблюдението си Анди и стисна.
- Господин Трев ми е разказвал забележителни неща за Мътняците, сър, - разприказва се Лут, докато Анди изръмжа и Трев забеляза как кокалчетата му побеляват от усилие, а Лут най-спокойно си дърдореше - Другарските чувства във спорта трябва да са прекрасно нещо.
- Да бе, да, - изръмжа Анди, най-сетне успял да си откопчи ръката, а лицето му излъчваше гневно недоумение.
- А това е приятелчето ми Макси, - побърза да се намеси Трев - А тоя е Портър Пръдльото...
- Сега вече е Баш-пръднята, - поправи го Портър.
- Ъ-хъ, тъй де. А това е Джъмбо. С него да не земеш да дремеш. Той е крадец. Джъмбо може да отвори ключалка по-бързо отколкото ти да си отвориш очите.
Споменатият Джъмбо показа малка бронзова значка и поясни:
- Гилдията, разбира се. Иначе ти заковават ушите за вратата.
- Имате предвид, че преживявате като нарушавате закона? - ужаси се Лут.
- Ма ти не си ли чувал за Гилдията на Крадците бе? - намръщи се Анди.
- Гобльо е отскоро тук, - защити го Трев - Не е излизал много. Той е гоблин, горе от планините.
- Слизаме отгоре да отмъкваме работни места, а? - обади се Портър.
- Ама че ти се едно някога си искал да бачкаш, а? - контрира Трев.
- Добре де, някой ден може и да поискам.
- Да издоиш кровите като се приберат у дома ли? - вметна Анди и веднага му се засмяха.
С това представянето свърши за най-голяма изненада на Лут. Той беше очаквал все някой да спомене краденето на кокошки. Вместо това Портър извади две тенекийки бира от джоба си и ги хвърли на Лут и Трев.
- Ами, аз поразтоварвах малко долу на пристана, такова, - оправда се той сякаш малко нормална работа беше някакво престъпление - Тея дойдоха с гемия от Четирте Хикса.
Джъмбо пак бръкна в джоба си и имъкна нечий чужд часовник.
- След пет минути е първият сигнал, - обяви той - Аре в Блъсканицата... ъ, ако те устройва Анди?
Анди кимна и Джъмбо го изгледа с облекчение. Винаги беше важно всичко да устройва Анди. А Анди все така се взираше в Лут както котка би гледала някоя необичайно нахакана мишка, гледаше го и си разтриваше китката.

Г-н Отоми си прочисти гърлото, от което адамовата му ябълка заподскача нагоре надолу като колеблив залез. Крещенето пред публика, да, това му допадаше, но виж говоренето пред публика, това беше съвсем друго унижение.
- Ами, ъ, вижте, хора, истинският футбол, дето ще го гледаме сега, та той е най-вече до Блъсканицата, до което след малко ще се стигне и при вас, господа...
- Аз пък си мислех, че ще гледаме две групи играчи как се борят помежду си да вкарат топката във вратата на противника?
- Може би, сър, всичко е възможно, - допусна блюстителят - Но в действителност поддръжниците и на двата отбора по улиците, виждате ли, те предприемат опити и усилия да съкратят, такова, размера на полето, в зависимост от хода на играта, така да се каже.
- В смисъл, като живи стени ли? - поиска да уточни Ридкъли.
- Нещо като такова, сър, да, сър, - подтвърди почтително Отоми.
- Ами вратите?
- О, те може и вратите да ги местят, м-да.
- Моля? - възмути се Пондър - Зрителите могат да местят вратите?
- Напипахте точно болното място на проблема, сър.
- Но това си е жива анархия! Пълна бъротия!
- Някои от по-старите момчета казват, че стандартите на играта са се понижили, сър, което си е вярно, вярно си е.
- Толкова са се понижили, че ще вземат да изпаднат през дъното на света, ако питате мене.
- Ама пък става да си поиграе човек с магийчици, - обади се д-р Хикс - Струва си да се опита.
- Който си разбира, разбира си, - отбеляза неподозирайки колко е прав Отоми - Но пробвате ли го това с някои от типовете, дето играят тея дни и ще си носите червата за жартиери. Сериозни типове са те, няма лабаво.
- Господин Отоми, сигурен съм, че никой от моите момци не носи жартиери... - тук Ридкъли спря, изслуша каквото имаше да му каже шепнешком Пондър Стибънс и продължи - Добре де, може и да има един, най-много двама, а и светът щеше е скучен до втръсване, ако всички бяхме еднакви, ако питате мен де, - той се огледа и сви рамене - Та значи това било то ритнитопката, а? Само изпразнената обвивка на играта е останала, какво ще кажете? Колкото до мен, аз нямам намерение да кисна цял ден под дъжда, докато други обират целия кеф. Да вървим да намерим топката, господа. Та ние сме магьосници. Това не може да не се брои за нещо.
- А аз си мислех че сега сме набори, - заяде се Лекторът по Съвременни Руни.
- Все същото, - измърмори Ридкъли, мъчейки се да се взре над главите на навалицата.
- А, не е същото!
- Добре де, - рече Ридкъли - наборът не е ли някой, който обича да си пийва с приятели без женска компания? А и без друго ми писна тук. Както и да е, стройте се зад мен. Да вървим да я видим тази ритни-топка.

Напредването на магьосниците порази Отоми и Нобс, които до този момент бяха виждали в тях меки затлъстели създания в развод с реалния живот. Обаче за да стане човек старши магьосник и да остане такъв са нужни дълбоки резерви от решителност, гаднярщина и онова захаросано нахалство, което е белег на всеки истински джентълмен от типа „О, но това Вашият крак ли беше? Колко ужасно съжалявам.”
Освен това тук беше, разбира се, и д-р Хикс, когото беше добре да държиш под ръка като е понапечено, понеже той (по щат) официално беше лош човек, в съответствие с характерното за Н.У. бодро приемане на неизбежността . Някоя организация не чак толкова зряла колкото Н.У. би могла да реши, че напредничавото решение ще е да се издирят и обезвредят всички подобни ренегати до един, колкото и рискове и разходи да струва това. Н.У. обаче беше предоставил на Хикс и екипа му катедра, бюджет и кариерно развитие, както и шанса от време на време да се вясват в мрачните пещери и да мятат огън и жупел по неофициалните зли магьосници. И всичко това работеше много добре, стига никой да не тръгне да изтъква, че всъщност Катедра Посмъртни Куминикации, като се замисли човек, не е ли само по-учтива форма на н*е*к*р*о*м*а*н*т*и*я*т*а, а?
И така, д-р Хикс беше толериран в качеството си на полезен, макар и леко досаден член на Съвета, преди всичко защото му беше позволено (по щат) да изрича някои гадни неща, които всъщност много би им се искало да кажат и на другите магьосници. А човек с козя брадичка, пръстен с череп, зловещ жезъл и черна роба се предполагаше да разпространява малко зло наоколо, макар че университетският правилник беше преквалифицирал стандартите за допустимо зло в случая на неудобства от типа на вързани помежду си връзки на обувки или кратък пристъп на сърбеж в слабините. Това не беше най-доброто възможно уреждане на нещата, но пък беше в най-добрата традиция на Н.У.: Хикс кротичко заемаше ниша, в която иначе би могъл да се намести някой, който наистина да си пада по оная работа с разкапващите се трупове и олющените черепи. Вярно, че той постоянно пробутваше на колегите си магьосници безплатни билети за най-разнообразни аматьорски театрални постановки, към участието в които беше пристрастен, обаче, в крайна сметка, като се тегли чертата, всички бяха съгласни, че това все пак е по-добре от олющените черепи.
Според Хикс тази навалица изобщо не беше за изпускане. Не само че имаше изобилие от връзки за обувки, които да оплете майсторски, но имаше и ужасно много джобове. Той винаги си носеше по няколко диплянки за най-новата постановка в робата си , а то не беше да е джебчийство, тъкмо напротив даже. Така че той ги пъхаше във всеки джоб в който можеше.

Този ден беше пълна мистерия за Лут и си оставаше мистерия и ставаше все по-мистериозен с всяка изминала минута. В далечината изсвири свирка и някъде там в тази движеща се, блъскаща се, мачкаща се и в повечето случаи пиеща бира гмеж очевидно се играеше мач. Налагаше се да се довери на думата на Трев по въпроса. Отнякъде се разнасяше „Ееее” и „Уууу” и в отговор тълпата напираше и се лашкаше. Трев и аверите му, наричащи себе си, доколкото можа да чуе в глъчката Лут, Мътноизворската Мека Китка, се възползваха от всяко временно отворило се пространство и се придвижваха все по-близо и по-близо към тайнствената игра, отстоявайки спечеления терен, когато натискът беше насрещен и здраво блъскайки, когато беше попътен. Натискаш, задържаш, блъскаш... и нещо във всичко това отекваше в Лут. Просмукваше се през ходилата и дланите му и с измамен финес се плъзваше право в мозъка му, сгрявайки го, изключвайки в него самия него и правейки го само пулсираща част от живото и трептящо нещо около него.
Скандирането дойде и отмина. Беше започнало някъде от другия край на играта и каквото и да е било отначало, сега беше само четири срички рев, от стотици гърла и множество галони бира. Като отмина, отнесе със себе си и стоплящото чувство на съпринадлежност и остави празнота.
Лут погледна Трев в очите.
- И на тебе ли ти се случи? - забеляза Трев - Бързо стана бре.
- Това беше... - започна Лут.
- Зная. Не се приказва за туй, - прекъсна го с равен глас Трев.
- Но то ми проговори без...
- Не се приказва за туй, ясно? Не и за такива работи. Скив! Избутаха ги. Отваря ни се място! Да натискаме!
А Лут беше добър в натискането... много добър. Под неотвратимия му натиск хората биваха отместени или полека изтикани от пътя му с дращещи отчаяно по паважа подковани обувки, докато собствениците им, поради липса на друг избор, се въртяха и приплазвъха покрай Лут и Трев и изоставаха зад тях, донякъде зашеметени, объркани и гневни.
Точно сега, обаче, някой трескаво задърпа Лут за колана.
- Стига натискал! - изкрещя Трев - Че другите останаха назад!
- Фактически в момента напредъкът ми е възпрепятстван от сергия за пити с грах и шкембе-чорба. Старая се колкото мога, Господин Трев, но тя доста ме забавя, - заоправдава се през рамо Лут, - и Госпожица Гленда също. Здравейте, Госпожице Гленда.
Трев се оглеждаше зад гърба си. Там отзад се беше развихрил бой и се чуваше бойният вик на Анди. Обикновено покрай Анди все се намираше някой бой, а ако не се намираше, той започваше някой. Но нямаше как да не харесваш Анди, защото... ами просто няма как. Той... чакай, Гленда значи е отпред? Но това не значи ли, че и тя е тук?
Малко по-напред настана суматоха и един леко продълговат предмет обвит във вече оръфан плат се издигна във въздуха и пак падна посред радостните възгласи и освиркванията на тълпата. Трев досега е бил на предните редици на много мачове. Не беше някаква голяма работа. Топката той вече я беше виждал десетки пъти. Но колко ли време Лут е бутал пред себе си шкембеджийската сергия все едно рине сняг? Леле, помисли си Трев, на това му се вика играч! Как ли го прави? Та той изглежда сякаш умира от глад!
Поради липса на друг път в навалицата Трев пропълзя между краката на Лут и за момент огледа панорамата от поли на балтони, ботуши и, точно пред очите му, на два крака значително по-привлекателни от тези на Лут. После излезе на повърхността само на няколко пръста от небесно сините очи на Жулиета. Тя не изглеждаше изненадана. Изненадата е нещо скоротечно, а докато Жулиета я регистрира, изненадата вече преставаше да изненадва. Гленда от друга страна беше от хората, които моментално накълцват изненадата със сатъра на възмущението и я сготвят на пържолата алангле на яростта, така че тъкмо когато техните погледи се срещнаха и метафоричните славейчета си прочистиха гърлата за коронния си номер, тя изникна между тях и поиска да знае:
- Какво по демоните търсиш тук, Тревър Младонадеждов?
Славейчетата се изпариха.
- Ами ти какво правиш тук отпред? - отвърна Трев.
Не беше отговор като отговор, а просто най-доброто което успя да искара както му се беше разтуптяло сърцето.
- Че нас ни бутаха, - изръмжа Гленда - Вие ни бутахте, бе хора!
- Аз ли? Нищо такова! - възмути се Трев - Беше... - тук той се поколеба. Лут ли? Ами виж го само какъвто е нервен и мършав, сякаш цял си живот не е ял до насита. И аз сам не бих си повярвал, а аз съм си аз - Тея отзад бяха - завърши той смутено.
- Да бе, тролове с големи ботуши, а? - гласът на Гленда беше като оцет - Вече щяхме да сме посред мача ако не беше Господин Лут да ни задържи всичките назад!
Несправедливостта на това обвинение стъписа Трев, но той реши, че е по-добре да си остане стъписан, отколкото да спори с Гленда. В нейните очи Лут не би могъл да е неправ, а Трев не би могло да е прав, на което той би могъл да възрази, но по-скоро в смисъл да бъде поправено, че не може да е сериозно неправ.
Обаче пред него беше усмихващата му се Жулиета. Когато Гленда се обърна да каже нещо на Лут, тя пъхна нещо в ръката му и му обърна гръб като че ли нищо не се беше случило.
С разтуптяно сърце Трев надзърна в ръката си и какво да види - мъничка емайлирана значка в черно и бяло: цветовете на омразния враг. Все още пазеща топлината от Нейната ръка.
Той бързо затвори ръка и се озърна да види дали случайно някой не е забелязал това предателскво на всичко добро и почтено, сиреч на доброто име на Мътни Извор. Ами представи си че го просне в несвяст някой трол и някое от момчетата я намери в него! Ами ако Анди я намери в него!
Да, но това беше дар от Нея! Той го пъхна в джоба си, колкото се може по-надълбоко. Много се бяха оплели нещата, а Трев не беше човек, който да обича усложнения в живота си.
Шкембеджията, успял предприемчиво да продаде няколко порции по време на неочакваното си пътуване, се протегна към Трем, предложи му нещо топло и каза:
- Тоя твой авер колко е як само. Някакъв вид трол, а?
- Не е трол. Гоблин е, - отговори Трев под приближаващата се врява от съревнованието.
- Аз пък си мислих, че те са едни дребни пикльовци...?
- Е, тоя не е, - на Трев така му се искаше човекът да се разкара.
И внезапно настъпи локална тишина. От оня вид, когато се чува, как хората затаяват дъх. Той вдигна поглед и съзря топката, за втори път през този мач.
Някъде в недрата и имаше сърцевина от ясеново дърво, покрита с кожа и няколко слоя плат за по-добър захват. И всичко това фучеше с неотвратима точност право към прекрасната заблеяна главица на Жулиета. Без изобщо да му мисли той се метна към Нея и Я завлече под количката точно преди топката да тупне на паважа точно където Тя беше украсявала света присъствието си.
Много неща едновременно минаха през ума му, когато топката удари земята. Тя беше в ръцете му, нищо че се оплакваше, че си е изцапала дрехата. Можеше да се каже даже, че я беше свалил. Като нищо ще да е спасил Нейния живот, което от романтична гледна точка си значеше че работата е опечена и... ох, да. Само да го види някой независимо дали от мътняшката или от кукляшката агитка, и следващото нещо което ще мине през главата му ще е нечий ботуш.
Тя се изкиска.
- Шът! - проговори той - Освен ако не ти харесва да ти острижат тая прекрасна коса!
Трев надникна изпод сергията и привлече съвсем никакво внимание.
Това беше защото Лут беше вдигнал топката и я въртеше ли въртеше в ръцете си намръщил каквото се виждаше от онова, което от любезност можеше и да се нарече негово лице.
- И това ли е всичко? - обърна се той към поразената Гленда - Крайно неподходящ завършек за такова приятно обществено мероприятие с любопитни закуски! Къде ли се предполага да му е мястото на това нещастно нещо?
Гленда, хипнотизирана от гледката, посочи с треперещ пръст общо взето надолу по улицата.
- Виждаш ли оня голям кол? Боядисан в бяло... добре де, опръскан с червено отдолу...
- А, да, виждам го. Добре, в такъв случай ще... Вижте, хора, бихте ли престанали да се блъскате? - добави Лут за народа напиращ да види какво става.
- Да, но няма начин да метнеш до там! - изкрещя Гленда - Просто го остави тук и да се махаме!
Трев чу, как Лут изхриптя, и как остатъкът от света потъна в тишина. Ох не, помисли си той. Вярно няма как. Та до там има, кажи го, поне сто и петдесет метра, а тея неща летят като кофи с чакъл. Няма начин да успее...
Далечно „тряс” наруши задавилата се тишина, която моментално се излекува. Трев видя през рамо как петнадесетметровият стълб не издържа на битката си с дървоядите, гниенето, лошото време, гравитацията и Лут и се срина посред облак от прах. Беше толкова изненадан, че почти не забеляза как Жулиета се изправя до него .
- Това да не е нещо като, такова, знак? - попита Жулиета, която вярваше в такива неща.
Точно в този момент Трев вярваше в това, да посочи с пръст накъм другата страна на улицата и да извика: „Ей го, натам отиде!”, да повлече Жулиета за ръката и да сръга Лут в стомаха, като добави „Да се омитаме!”. Нямаше какво да направи за Гленда, но нямаше страшно; докато държеше Жулиета за ръката, Гленда ще ги следва като надушил мръвка лешояд. Някои хора се опитваха да се втурнат накъм изгубилата се врата, други се отправяха към предполагаемото местоположение на голмайстора. Трев посочи напосоки и изкрещя: „Натам тръгна! Един такъв едър с черна шапка!” Объркването винаги помагаше, стига да не е твое. А стане ли време за кой-кого, гледай да е ясно, че си кой, а не кого.
Спряха се няколко пресечки по-нататък. В далечината все още се носеше врявата, но е по-лесно да се загубиш в градска тълпа отколкото в гора.
- Вижте, сигурно би трябвало да се върна и да се извиня, - поде Лут - Нищо не ще ми струва да изработя нов стълб.
- Криво ми е че ти го казвам, Гобльо, но май си ядосал хора от оня вид, дето не слушат извинения, - обезкуражи го Трев - Хайде, да не се мотаем
- Какво би могло да ги ядоса?
- Ами, господин Лут, първо на първо, не е твоя работа да бележиш гол, щом като играта не е твоя, а и без друго ти си публика, а не играч, - заобяснява Гленда - И второ на второ, удар като този им излиза на хората през носа. Ама че ти можеше да убиеш някого!
- Не, Госпожице Гленда, уверявам ви, че не бих могъл. Съзнателно се целих в стълба.
- Е и? Това изобщо не значи, че непременно ще го уцелиш!
- Ъ, бих казал че значи, Госпожице Гленда, - измънка той.
- Как можа да го направиш? Та ти го направи тоя стълб на трески! Те стълбовете да не растат по дърветата! Всичките ще ни вкараш в беля!
- Що па да не може той дъ е играч? - обади се Жулиета, както си се оглеждаше в един прозорец.
- Какво? - сепна се Гленда.
- Мамка му, - съгласи се Трев - С него в отбора хич не ти трябва отбор!
- Ще спести много проблеми значи, - заключи Жулиета.
- Тъй значи, а? - възрази Гленда - Ами къде остана удоволствието от играта? Това вече няма да е ритни-топка...
- Наблюдават ни, - намеси се Лут - Съжалявам, че ви прекъснах.
Трев се огледа. Улицата си беше оживена, вярно, но основно с нейния си живот.
- На никой тук не му пука за нас, Гобльо. Бая далечко сме.
- Усещам го с порите на кожата си, - настоя Лут.
- Какво, през всичките тези вълнени обвивки ли? - ахна Гленда.
Той обърна към нея кръглите си одухотворени очи и отговори:
- Да.
После си спомни как Милейди го беше изпитвала за това. А тогава му беше изглеждало като някаква игра. Той погледна нагоре и една голяма глава припряно се скри зад корниза. Леко замириса на банани. А значи онзи. Той беше добър. Лут понякога го зърваше да се разхожда по тръбите.
- Шъ е най добре да си одите вкъщи, - каза Трев на Гленда.
Гленда потрепери.
- Не е добра идея това. Старецът Столоп ще я пита, какво е видяла на мача.
- Е и?
- Е, тя ще му каже. Както и кого е видяла...
- Не може ли да излъже?
- Не и като теб, Трев. Просто не я бива да измисля. Вижте сега, да се връщаме в университета. Нали всичките работим там, а аз често ходя да поотметна малко работа. Ние ще минем напряко, а вие двамата ще заобиколите. Изобщо не сме се виждали, разбрахме ли се? И в името на всичко свято, не го оставяй да направи някоя глупост!
- Извинявайте, Госпожице Гленда, - обади се плахо Лут.
- Да, какво?
- На кого от нас говорихте?

- Аз ви изложих, - рече по някое време Лут, докато си крачеха полекичка посред след-мачовата тълпа. Или поне Трев си вървеше полекичка; Лут се движеше с някаква странна походка като че нещо не му беше наред с тазобедрената става.
- Не бе, поправимо е, - зауспокоява го Трев - Всичко е поправимо. А на мене само ми дай да оправям. К’во са видели значи хората? Само някакъв пич с мътняшки екип. Ми че ние сме хиляди. Нема да се плашиш. Ъъ, а как тъй си станал толкова як, бе Гобльо? Да не си вдигал от малък тежести, да речем?
- Предположението ви е съвсем точно, Господин Трев. Преди да бъда роден, действително вдигах тежести. И разбира се, тогава бях само дете.
Още някое време продължиха да си крачат полекичка преди Трев пак да проговори:
- Я повтори, моля те. Че нещо ми се забило това в ума. И да ти кажа, забило се е, щото не се побира.
- Ах, да. Вероятно съм оставил неяснота. Имаше време, когато умът ми беше потънал в мрак. После Брат Овес ми помогна да достигна светлината и се родих.
- Аа, религьозни работи.
- Но ето ме сега тук. Питахте ме, защо съм силен. Докато живеех в мрака на ковачницата аз вдигах тежести. Първо това бяха щипците, после малкия чук, след това най-големия чук и ето че дойде ден, когато можех да вдигам наковалнята. Това беше добър ден. Донесе ми известна доза свобода.
- И що е било толкова важно да вдигаш наковалнята?
- Аз бях прикован за наковалнята.
И те пак повървяха известно време в мълчание, докато Трев не каза подбирайки внимателно всяка дума:
- Май горе у вас е било бая напечено?
- Вече не е чак толкова лошо, струва ми се.
- Е, значи има какво да си спомня човек, такива ми ти неща.
- Като присъствието на определена млада дама ли, Господин Трев?
- Да, щом като стана дума. Не мога да спра да си мисля за нея! Ма наистина си падам по нея! Пък тя да е Кукличка! – една групичка запалянковци се обърна да ги изгледа и той понижи гласа си до шепот – Ама тя има братя с юмруци като волски гъз!
- Доколкото съм чел, Господин Трев, любовта се надсмива над ключарите.
- Нали? А к’во пра’и като и размажат физиономията с волски гъз?
- Поетите не са задълбавали в този аспект, Господин Трев.
- Освен туй, - продължи Трев – ключарите, като ги гледаш, са едни такива кротки типове. Внимателни и търпеливи и такова. Като тебе. Като гледам, от тях мо’еш да се отървеш и с някой друг майтап. Няма начин да не си срещал момичета. Е да де, не си картинка с рамка, нали, ама пък ги говориш едно изтупано. А на бас че скоро ти кацат право в ръчичката... след като си я измиеш ръчичката де.
Лут се поколеба. Беше срещал Милейди, разбира се, а и Госпожица Церикаишова, никоя от които обаче не можеше просто така да се класифицира като „момиче”. Беше се виждал, естествено, и със Сестричките, които бяха явно млади и несъмнено от женски пол, но трябва да се каже, че приличаха по-скоро на разумни кокошки и не бяха в най-добрия си вид докато се хранят, но и в техния случай „момичета” не беше най-подходящата дума.
- Не съм се срещал с много момичета, - каза накрая той.
- Ами Гленда? Ама наистина си и хванал окото. Само че внимавай, че тя, само да я оставиш, ще вземе да ти се разпорежда с живота ти. На нея само това и дай. На всички все това им прави.
- Между вас двамата да няма някаква история, - попита Лут.
- Ама ти сече пипето, а? Уж тихичко, ама чат-чат-чат. Като с нож. Ъхъ, като гледам, шъ да е имало история. Щеше ми се да нямаше между нас и география, ама тя всеки път ме пляскаше през пръстите, - Трев направи пауза и зачака в лицето на Лут да трепне нещо, но накрая добави без много надежда – Това беше майтап.
- Благодаря че ме осведомихте, Господин Трев. Ще го разшифровам по-късно.
Трев въздъхна:
- Ама това беше преди, пък Жулиета... добре де, цяла миля шъ пълзя по строшено стъкло само да ми падне в ръцете, без майтап.
- Едно стихотворение често може да отключи сърцето на любимата, - забеляза Лут.
Трев просия:
- Да бе, нали ме бива в приказките. Ако зема да и напиша писмо, ти нали шъ и го занесеш, а? Ако и го пиша на някоя шик хартия, нещо да речем като... „Мисля че си наистина страшно парче. Аре да излезем? Без глупости, честна дума. Цунки. Трев.” К’во ш‘ ка’еш?
- По дух е чисто и благородно, Господин Трев. Но, ммм, ако бих могъл малко да ви съдействам...?
- Трябват му по-завъртяни думи, нали? И малко по-накъдрен език? – предположи Трев.
Вниманието на Лут обаче беше другаде.
- Ей че си се разчувствал, - обади се един глас над главата на Трев – Ти да не знаеш някоя, която дъ мо’е да чете, бе умнико?
Трябваше да им се признае едно нещо на братята Столоп: те не бяха Анди. Погледнато като цяло, като ти се заслепят очите от кръв, разликата не беше чак толкова голяма, обаче, накратко, Столоповци си знаеха, че грубата сила винаги вършеше работа, така че изобщо не им хрумваше да пробват с друго, докато Анди си беше закоравял психопат и имаше последователи само защото беше по-безопасно да си с него, отколкото на пътя му. Той можеше и да е много чаровен, прихванеше ли го шеметно променливото му настроение (това беше най-подходящото време да побегнеш). Колкото до Столоповци, на един изследовател нямаше да му трябва кой знае колко време да установи, че Жулиета е мозъкът на семейството. Едно предимство от гледна точка на Трев беше, че те се мислеха за умни, защото никой не им беше казвал че не са.
- Ей ти, тъй-наречения Господин Трев, - смуши го с пръст като хипопотамска наденица Били Столоп – Като си толкова умен, що не ни ка’еш кой строши вратата, а?
- Ми, че аз бях у Блъсканицата, бе Били. Отде да знам.
- Тоя за мътняците ли шъ играе, а? – настояваше Били.
- Били, даже и татко ти в най-добра форма няма да може да прати топката и наполовина колкото разправят. Наясно си с това, нал’тъй? Няма как да стане. Както чух, вратата на Ангелите сама си паднала, а някой си е измислил тея врели некипели. Да не мислиш, че шъ те лъжа, Били? – Трев умееше да измисля лъжи, които си бяха почти като истината.
- Ъхъ, щото си мътняк.
- Хубаво де, хвана ме, ей с’а шъ си призная сичко, - разпери ръце Трев – Свалям ти шапка и ала-бала, Били... Ей го Лут, той метна оная топка. От мен друго няма да чуеш.
- Главичката трябва да ти откъсна за туй, - Били изгледа пренебрежително Лут – Това лапе като го гледам не може и да я дигне топката.
И тогава един глас из-зад Трев каза:
- Я, Били, ама тебе да не би да са те пуснали да се разхождаш без каишка?
Лут чу как Трев измърмори под нос:
- О, богове, а толкова добре се оправях, - след което приятелят му се обърна и каза - Това е свободна улица, Анди. Нема лошо дъ си се разхожда човек, нал’тъй?
- Кукляците убиха стареца ти, бе Трев. Ти срам немаш ли?
Останалите от Мъжката Агитка се бяха наредили зад Анди, на лицата им смесица от непокорност и осъзнаване, че за пореден път са на път да бъдат въвлечени в нещо. Защото сега бяха насред главните улици. Стражата не си даваше зора да се намесва в кютеците по задните улички, но тук, на открито, те все нещо трябваше да направят, та да не би иначе данъкоплатците да вземат да се оплачат, а отрудените ченгета като не обичат да правят нещо, гледат да го свършат твърдо и основателно, така че с малко късмет да не им се налага скоро да го правят отново.
- Я кажи к’во знаеш за оная работа за мътняшкото момче и кукляшката курва, дето се държели за ръчички в Блъсканицата? - поиска да знае Анди и отпусна тежката си ръка на рамото на Трев - Аре с’а, нали си ми умник, винаги разбираш всичко преди другите.
- Курва ли? - обади се Били, чиято мисъл имаше да извърви дълъг път от ушите до мозъка му - Кое момиче в Кукличките ще е лудо да поглежда сифилитичната ви сган бе?
- А, ето откъде сме се били заразили! - намеси се Портър Пръдльото.
Това на Лут при настоящите обстоятелства твърде му заприлича на подстрекателство. Вероятно, помисли си той, ритуалът ще да се състои в размяна на детински оскърбления докато и двете страни не се почувстват напълно в правото си да преминат към нападение, както посочва д-р Фонмаузбергер в „Ритуалната агресия при подрастващите плъхове”.
Анди обаче вече беше измъкнал от ризата си къса абордажна сабя. Гадно оръжийце, в разрез със спортния дух на ритни-топка, който обикновено се усмихва пренебрежително на разните му там синини, белези, фрактури, и добре де, в най-лошия случай, ако много се е напекло положението и някое извадено око . Но ето че изниква Анди, който просто не е наред. А намери ли се един Анди, ще се намерят и други като него, така че всяко диване, което иначе би отишло на мач само с по някой месингов бокс колкото да се изперчи, сега го гледаш как забележимо подрънква при ходене и падне ли, не може да се изправи без чужда помощ.
И ето че и сега се заизваждаха оръжия.
- Ей, внимателно бе хора, - предупреди ги Трев отстъпвайки и размахвайки успокоително ръце - Тая улица е пълна с народ, чаткате ли? Само да ви види Дъртия Сам да се биете и ще ви скочи с големи ама големи палки и ще ви пердашат докато не си издрайфате червата и що? Щото ви мразят, щото зарад вас ще трябва да пишат като гламави вместо да си седят да си кльопат понички.
Той отстъпи още малко назад и продължи:
- А после на основание че сте им увредили оръжията с главите си, шъ ви закикерчат в Тръшкалника з аедна нощна почивка на Колелцето. Познато ли ви е? Толкова ли ви хареса, че се натискате пак за там?
Той с удовлетворение си отбеляза израза на смутено припомняне по лицата на всички освен на Лут, който не би могъл да си има представа, и на Анди, който с Колелцето беше като дупе и гащи. Но дори и Анди не беше склонен да скача срещу Сам. Само да убиеш един от тях и Ветинари ще ти представи единствения за цял живот шанс да пробваш, можеш ли да застанеш право във въздуха.
Те се поотпуснаха, но не много. В тези сфинктеронатегнати обстоятелства беше достатъчно само някой идиот да...
Оказа се, че и някой извънредно умен можеше да я свърши тая работа. Лут се обърна към Алджърнън, най-младия от братята Столоп, и му подхвърли весело:
- Ако знаехте, сър, колко наподобява настоящата ви ситуация описаната от Фонмаузбергер в монографията му за експеримента му с плъхове.
В който момент Алджърнън, след една секунда от каквото минаваше при Алджърнън за замисляне, го удари с все сила с тоягата си. А Алджърнън беше едър момък.
Трев успя да хване приятеля си преди да се просне на паважа. Тоягата беше ударила Лут право в гърдите и разкъсала вехтия пуловер. Кръв беше наквасила бримките.
- Що ти трябваше да земеш да го удряш бе, тъпанар смотан? - викна Трев на Алджърнън, за когото дори и братята му бяха съгласни, че е тъп като гьон - Нищо те ти правеше, бе. Що ти беше това бе, а? - той скочи на крака и преди Алджърнън да успее да помръдне, си свали ризата и се заопитва да спре кръвта на Лут.
След още половин минута пак се изправи, метна прогизналата риза срещу Алджърнън и му се развика:
- Няма пулс, бе кретен! К’во ти беше направил, бе?
Дори и Анди се беше стъписал. Никой досега не беше виждал Трев такъв, не и добрия стар Трев. Даже кукляците знаеха, че Трев е умник. Трев хитрягата. Трев не беше от онези, които да се самоубиват чрез крещене срещу сбирщина типове и без туй налитащи за бой. Злощастният Алджърнън, почти опарен от яростта на Трев успя да измънка:
- Ма той, такова... нали е мътняк...
- Кой си ти бе? Проклет тъпанар, ето какво си! - изкряска Трев и се обърна сочейки с тресящ се пръст останалите - Какви сте вие? Какви? Нищо не сте! Боклуци! Лайна на дъжд! - после той протегна пръст към Лут - Ами той? Той правеше к’во ли не. Знаеше к’во ли не. И до днес нито веднъж не е ходил на мач! Шала го носеше само да не изпъква!
- Нямаш грижа, Трев, приятелю, - изсъска Анди и надигна заканително сабята - За тая работа шъ дигнем цяла проклета война!
Трев обаче изведнъж му връхлетя като разгневена оса.
- Ти к’во-о? Абе ти си психо, бе! И на представа си нямаш, а?
- Виждам шлемове, Анди, - намеси се разтревожено Джъмбо.
- К’во аз бе? Аз пък к’во съм направил?
- Същото като глупавите Столоповци. Мътняци и кукляи, а? Боговете да ви серат върху всичките, дано!
- Ама те съвсем са наближили, бе Анди.
Братята Столоп, които бяха крайно, но не и безкрайно тъпи, вече се изнизваха. Вярно че хора с ритнитопковски шалчета кръстосваха навсякъде из града. Стражата не можеше да гони всички. Да, но да цапардосаш някакъв тип, който да закърви и да престане да диша, ами това си беше равнозначно на убийство, а в тези обстоятелства Дъртия Сам можеше внезапно да развива страшна скорост.
Анди протегна яростно пръст към Трев:
- Труден е животеца в Блъсканицата като си тъп келеш без авери.
- Това не ти е Блъсканицата!
- Абе я се събуди, бе лапе. Блъсканицата е всичко.
И Агитката напусна бегом, само Джъмбо се поспря за миг и измънка „сори”. Не само те бяха побягнали. Народът по улицата обожаваше безплатното шоу, но точно това можеше да има съпътстващи неудобства: като например отговарянето на небезопасни метафизични въпроси от типа на „Видяхте ли нещо?” и тем подобно. Стражата можеше колкото си иска да казва, че „невинните няма от какво да се безпокои”, но на кой му пукаше за невинните и техните безпокойства, когато Стражата наближава?
Трев приклекна до изстиващото тяло на покойния Лут.
И тогава, за пръв път през последните минути, както му се стори на Трев, той пак продиша. Беше престанал да диша, когато се беше развилнял срещу Анди. Защото говориш ли такива неща на Анди, и без друго вече си пътник, така че що да си хабиш дъха?
Не може да няма какво да се направи, нали? Не трябваше ли да се блъскат гърдите, та, да речем, да покажеш на строшеното сърце как да забие наново? Но той не знаеше как, а не трябваше много ум да схванеш, че не е добра идея тепърва да се учиш на живо, докато Стражата наближава. Нямаше как да създаде правилното впечатление.
Ето защо когато двама стражари пристигнаха бегом, Трев тръгна насреща им залитайки с Лут на ръце. С облекчение видя, че старшият им беше Стражник Херингов - той поне беше от тея, които първо задават въпроси. Зад него, запречвайки целия пейзаж, идваше тролът Флуорит, който можеше да разчисти една улица само като застане посред нея.
- Може ли да ми помогнете да го отнеса до „Лейди Сибил”, Господин Херингов? Много е тежък, - примоли се Трев.
Стражник Херингов отметна прогизналата от кръв риза и зацъка с език. С опита идва и фамилиарността.
- Моргата е по-близо, момчето ми.
- Не!
Хадок поклати глава:
- Ти не беше ли сина на Дейв Младонадеждов?
- Мога и да не ти казвам!
- Вярно, щото съм прав, - рече равнодушно Стражник Херингов - Хубаво, Трев. Флуорит ще го отнесе този човек, когото предполагам досега през целия си живот не си виждал, а ние двамата ще бягаме да не изостанем. Оня ден през ноща имаше хубава буря с гръмотевици. Може и да извади късмет. Може и ти да извадиш.
- Не съм го направил!
- Ама че разбира се. А сега... да видим кой бяга по-бързо, а? Първо болницата.
- Искам да остана с него, - каза Трев, когато огромното ръчище на Флуорит нежно хвана Лут.
- Не, момчето ми, - отвърна Херингов - Ти оставаш с мен.