Когато Гленда си дойде в Нощната Кухня, Лут вече я чакаше с гордо, но разтревожено лице. Отначало тя не го забеляза, но като си закачи палтото на пирона му и ето го на, хванал две тави пред себе си като щитове. Насмалко да и потрябва да си засенчи очите, толкова ярко блестяха.
- Надявам се, че така е добре, - изсмотолеви Лут.
- Какво си им направил?
- Посребрих ги, госпожице.
- Как си го направил?
- О, долу в мазетата има какво ли не, а аз, ами, знам да правя туй онуй. Няма да бъде проблем за никого, нали? – добави Лут изведнъж смутил се.
Гленда се замисли по този въпрос. Не би трябвало да има проблем, но нямаше как да е сигурен човек с Г-жа Уитлоу. Добре де, тя ще разреши проблема като ги скрие някъде докато не почернеят.
- Много мило от твоя страна да си сториш целия този труд. Най-често ми се налага да преследвам хората да ми върнат тавите. Вие обаче сте истински джентълмен, - когато тя каза това, неговото лице грейна като слънце.
- Много сте любезна, - заразтапя се той – И сте много привлекателна дама с вашите огромни гърди, което е индикация за изобилие и плодородие...
Утринният въздух замръзна в един голям леден къс. Той се сети че ще да е казал нещо неправилно, но нямаше никаква представа какво по-точно.
Гленда се огледа дали някой не е чул, но огромната тъмна кухня беше, като се изключат те двамата, празна. Тя винаги е идвала първа и си е отивала последна. После тя заговори:
- Тук да стоиш. И на косъм да не си ми помръднал! Нито на сантиметър! И да не крадеш никакви кокошки! – доразпореди се тя просто за пълнота.
Нищо чудно да е оставяла след себе си пара докато излизаше от стаята гърмейки с обувки по каменните плочи. Да вземе да изтърси такова нещо! Той за кого се мисли? Като стана дума, тя самата за кого го мисли? А и за какво го мисли?
Подземията на университета си бяха сами по себе си малък град и хлебари и месари се обръщаха да я изгледат докато тя минаваше с тропот. Сега вече не смееше да се спре, защото щеше да бъде твърде унизително.
Ако познаваш всичките проходи и стълби и ако те поне за пет минутки си останеха по местата, беше възможно да стигнеш докъдето и да е в университета без да излизаш над повърхността. Сигурно нито един магьосник не подозираше за този лабиринт. Малцина от тях ги беше грижа за скучните подробности на стопанството. Ха, те си мислеха, че гостбите се появяват по магия!
Няколко каменни стъпала водеха до малка вратичка. Почти никой не я използваше тея дни. Другите момичета изобщо не биха стъпили тук. Гленда обаче би. Дори и след първия път, когато в отковор на позвъняването беше сервирала среднощния банан, или по-точно, не успя да го сервира поради причина че беше избягала с писъци, та още тогава тя си знаеше, че е длъжна пак да пробва. В крайна сметка никой не избира какъв се е родил, както и беше казала майка й, нито пък някой избира в какво ще го превърне някой магичен нещастен случай без да каквато и да е вина от негова страна, както и беше обяснила Г-жа Уитлоу малко по-непосредствено след случая, след като писъците бяха поутихнали.
Сега, разбира се, тя се чудеше как някой би могъл да намира за странно, че пазителят на всичкото знание, което би могло да съществува, има оранжево-кафява козина и обикновено виси на няколко стъпки над бюрото си, освен това тя беше сигурна, че знае най-малкото четиридесет различни значения на думата „уук”.
Понеже беше ден, огромното помещение зад малката вратичка вреше и кипеше, доколкото този израз може да се употреби за една библиотека. Тя се насочи към най-близкия помощник-библиотекар, който не съумя да отвърне поглед навреме и заяви:
- Трябва ми речник за непристойни думи на „И”!
Неговият надменен поглед леко се посмекчи, когато забеляза, че тя е готвачка. В сърцето на един магьосницик винаги има място за готвачки, защото то е близо до стомаха му.
- А, в такъв случай мисля, „Смущаваща Словозлоупотреба” на Птицеловецов е точно за вас, - усмихна и се той и я заведе до книгата където тя прекара няколко високообразователни минути, след което се върна откъдето беше дошла, малко по-знаеща и значително по-смутена.
Лут все така си стоеше където тя му беше казала да стои и я гледаше ужасен.
- Извинявай, не знаех какво имаше предвид, - каза тя и добави наум: „белег било. Та значи белег за изобилие и плодородие. Е, вярно, разбирам откъде му е хрумнало, но това всъщност не е точно за мен, не и за мен. Аз поне така мисля. Надявам се де.”
- Ами, беше много мило от твоя страна, че ми каза това, - продължи тя – но трябваше да се изразиш иначе.
- Ах, да, толкова съжалявам, - заизвинява се Лут – И господин Трев ми каза за това. Не бива да говоря префинено. Трябваше да кажа, че имаш огромни ц...
- Я чакай! Тревър Младонадеждов те учи теб на бонтон?
- Не, не ми подсказвайте, това го знам... Правилен стил на речта ли имате предвид? – каза Лут – Да, и още той ми обеща да ме заведе на мач, - добави гордо той.
Това предизвика известни разпитвания, от които Гленда само се натъжи. Трев беше прав, разбира се. Хората, които не знаеха дълги думи бяха склонни да стават подозрителни спрямо хора, които ги знаят. Затова нейните съседи от рода на г-н Столоп и неговите авери не вярваха практически на никого. Техните жени, от друга страна, споделяха много по-богат, макар и донякъде специализиран речник, дължащ се на евтините любовни романчета пренасяни като контрабанда от кухня на пералня по всички улици. Ето откъде Гленда знаеше думи като „бонтон”, „въжделение”, „будоар” и „лорнет”, макар че не беше напълно наясно относно „будоара” и „лорнета”, поради което избягваше да ги употребява, което предвид общото положение на нещата не беше чак толкова трудно. Тя имаше някои дълбоки подозрения относно това, какво представлява един дамски будоар и определено не би питала никого, та да не би да и се смеят.
- И ще те води той значи на ритнитопка, а? Господин Лут, та вие ще изпъквате като диамант в ухото на чистачка!
Не изпъквай в тълпата. Толкова много неща трябваше да се помнят!
- Той каза, че ще се погрижи за мен, - провеси нос Лут - Ъъ, чудех се, коя ли е била онази хубава млада дама, която беше тук снощи, - добави отчаяно той, прозрачен като чист въздух.
- Той ли ти е казал да ме питаш, а?
Лъжи. Прикривай се. Да, но Милейди не беше тук! А пък чудесната дама с ябълковите паеве беше точно пред него! Толкова сложно беше!
- Да, - промълви хрисимо той.
И Гленда изненада сама себе си:
- Тя се казва Жулиета и живее тамън врата до врата до мен, така че той най-добре да не се навърта наоколо, ясно ли е? Жулиета Столоп, да го видим, как ще му хареса това.
- Опасявате се, че той ще иска ръката и ли?
- Ще види той ръката на баща и, че и отгоре, само като разбере, че той вика за Мътняците!
Лут я изгледа неразбиращо, така че тя разясни:
- Ама нищо ли не знаеш? Стари Авери Мътни Извор? Ритнитопковския отбор? Кукляците пък са Ритнитопковски Клуб Кукличките. Кукляците мразят мътняците, а мътняците мразят кукляците! Така си е от памтивека!
- Какво ли е причинило такива различия помежду им?
- Какво? Няма никакви различия помежду им, ако не се броят цветовете! Тези два отбора са еднакво отвратителни! Кукличките носят черно-бели екипи, а Мътни Извор розово-зелени. Всичко е пустата му ритнитопка. Проклетата му, пребита, преритана, преблъскана, премачкана, тъпа ритнитопка! - горчивината в гласа на Гленда стигаше да вкисне и крем за торта.
- Но вие имате шалче на Кукличките!
- Щом като живееш там, така е по-безопасно. А и така или иначе, трябва да си поддържаш своите.
- Но не е ли то просто игра като дама или домино или Прас?
- Не! То е по-скоро като война, само че без добрината и любезността!
- Ох, майчице. Но във войната няма добрина, нали? - объркване забули лицето на Лут.
- Не!
- О, ясно. Били сте иронична.
Тя го изгледа накриво.
- Сигурно съм била, - призна си тя - Странен човек сте вие, господин Лут. Откъде сте всъщност?
Старата паника пак се завърна. Бъди безобиден. Бъди услужлив. Сприятелявай се. Лъжи. Но как да се лъжат приятели?
- Време ми е да си ходя, - каза той и се шмугна надолу по каменните стъпала - Господин Трев ще ме чака!
Мил, но странен, помисли си Гленда докато го гледаше как изчезва със скок по стъпалата. И наблюдателен. Да забележи шалчето ми на закачалката на десет крачки оттук.

Звукът на дрънчаща консервена кутия предизвести Лут за присъствието на шефа му още преди да мине през прастария сводест проход към свещоливницата. Останалите и обитатели бяха спряли работата си, което, откровено казано, предвид обичайната й охлювска скорост, не означаваше кой знае каква промяна, и го гледаха равнодушно. Но все пак го гледаха. Дори и Цимент изглеждаше донякъде заинтересуван, макар че Лут забеляза нещо кафяво покапало от крайчеца на устата му. Някой пак му беше давал железни стружки.
Тенекийката хвръкна, когато Трев я докосна с крака си, прелетя над главата му, върна се някак накриво, все едно се търкаляше по невидим склон и кацна в чакащата му ръка. Откъм зрителите се разнесе мънкащо възхищение, а Цимент плясна с ръка по масата, което общо взето ознаваше одобрение.
- Къде се бавиш бе Гобльо? На лафче с Гленда, а? Няма да ти излезе късмета с нея, от мен да знаеш. Бил съм там, пробвал съм, няма начин, - той подхвърли на Лут мърлява торба - Навличай това без да се помотваш, да не ми личиш като диамант...
- На ухото на чистачка? - предположи Лут.
- Ей, да! Бързо зацепваш. Ама стига разтакаване, че ще закъснеем.
Лут изгледа със съмнение дългия, ама много дълъг розово-зелен шал и грамадната жълта вълнена шапка с розов понпон.
- Нахлузи си я добре, че да ти покрие ушите, - разпореди се Трев - Аре бе, мърдай!
- Ъ... розово? - вдигна подозрително шала Лут.
- Е и?
- Добре де, нали ритнитопка е игра за яки мъжаги? Колкото до розовото, извинете ме, обаче то не е ли по-скоро ... женствен цвят?
Трев се ухили:
- Е да, така си е. А помисли малко. Нали ти си умникът тука. И може да мислиш и да вървиш едновременно, знам си че мо’еш. От тая работа изпъкваш от тукашните хора.
- А, мисля, че се сетих. Розовото провъзгласява почти войнствена мъжественост, отправяйки посланието: „Толкова съм мъжествен, че мога да си позволя да те предизвикам да поставиш тази моя мъжественост под въпрос, с което ще ми предоставиш възможността допълнително да я провъзглася като приложа спрямо теб насилие”. Не знам дали сте чел някога „Die Wesentlichen Ungewissheiten Zugehörig der Offenkundigen Männlichkeit” на Офлебергер?
Трев го хвана за раменете и го завъртя към себе си:
- К’ви ги мислиш, бе Гобльо? - заговори той с почервенялото си лице само на няколко пръста от лицето на Лут - К’ъв ти е проблема, а? К’во ста’а с тебе, а? Вадиш думи като за хилядарка и си ги редиш като стой ти гледай! И как така тогава си ми кацнал в свещоливницата, да бачкаш за някой като мен, а? Не се връзва нещо! Да не бягаш от дъртия Сам, а? Нема проблем ако е тъй, така де, освен ако не си бастисал някоя старица или такова, ама трябва да ми го ка’еш!
Твърде опасно, мислеше си отчаяно Лут. Промени темата!
- Тя се казва Жулиета! - проплака той - Момичето, за което ме питаше! Живее врата до врата с Гленда! Честна дума!
Трев го изгледа с подозрение:
- Гленда ти е казала това?
- Да!
- Нещо те е бъзикала. Знаела е, че шъ ми ка’еш на мене.
- Не мисля, че би ме излъгала, господин Трев. Тя ми е приятел.
- Цялата нощ все за нея си мислех, - въздъхна Трев.
- Да, тя е великолепна готвачка, - съгласи се Лут.
- Не бе, говорих за Жулиета!
- Ъъ, още Гленда ми каза да ви съобщя, че другото име на Жулиета е Столоп, - добави Лут, мразейки как става носител на все по-лоши новини.
- К’во-о? Това гадже да е Столоп?
- Да. Гленда каза да съм ви видял, как ще ви хареса това, но аз знам, какво е ирония.
- Ама то е като да намериш черешка в супа от кучешко! Искам да кажа, всичките Столоповци са педераси, кой от кой по-големи, до един са мръсници и балтии, от онея гадни копелета, дето шъ ти натикат семейните бижута в гърлото с ритници.
- Но вие не играете ритнитопка, нали? Вие само гледате.
- Мамка му, така си е! Ама аз съм битка, разбираш ли? По всичките махали ме знаят. Питай който щеш. Всички познават Трев Младонадеждов. Аз съм на Дейв Младонадеждов момчето. Всеки фен в града знае за него. Четри гола! Никой друг не е вкарвал толкова за цял живот! И хич не си поплюваше Тате, ама хич. Един мач той хвана копелето мръсно кукленско както си беше оня с топката и го метна право през вратата. Тежко ги раздаваше моят Татко, тежко, че и отгоре.
- Значи и той е бил педерас, мръсник и балтия, нали?
- К’во? Ти да не искаш нещо да ме работиш мене, а?
- Не бих искал да стане така, господин Трев, - оправда се Лут толкова тържествено, че Трев не можа да не се ухили - но виждате ли, след като е употребявал спрямо противниковия отбор още повече насилие и от самите тях, това не значи ли, че той...
- Той беше татко ми, - заяви Трев - Което значи да ми престанеш с тея шантави математики, ясно?
- Напълно ясно. А вие никога ли не сте искали да тръгнете по стъпките му?
- К’во, и да ме донесат вкъщи на носилка ли? А не, акъла си го имам от мама, не от Тате. Голям пич е бил той и си е обичал ритнитопката, но не беше много по мозъчната част, а оня ден част от мозъка му беше изтекла от ухото му. Кукляците го спипали в мелето и го оправили отвсякъде. Не е за мене тая работа, гобльо. Аз съм умен.
- Да, господин Трев, виждам.
- Слагай такъмите и да вървим, окей? Не може да пропиляваме един мач за ей така, не, не може.
- Не мо’е, - повтори автоматично Лут докато си увиваше грамадния шал около врата.
- Какво? - навъси се Трев.
- К’во? - отвърна Лут с леко приглушен глас.
Имаше твърде много шал. Част от него му запушваше устата.
- Ти да не искаш нещо да се таковаш с мене, бе Гобльо? - каза Трев и му връчи вехт пуловер, избелял и сплъстен.
- Моля ви, господин Трев, не знам! Изглежда има толкова много неща, които без да искам може и да таковам! - той подръпна голямата вълнена шапка за розовия и помпон - Толкова са розови, господин Трев. Трябва да се пръскаме от мъжкарство!
- Не знам от какво лично ти се пръскаш, гобльо, но глей с’а нещо да те науча. “А ми ела като се бараш за мъж”. А сега ти го кажи.
- А ми ела като се бараш за мъж, - повтори послушно Лут.
- Е добре тогава, - завърши инспекцията си Трев - Само да запомниш, като почнат да те блъскат на мача и да ти правят гадно, само им го кажи това и те ще видят че си с мътняшко шалче и ще си помислят добре преди да ти напра’ят нещо. Чаткаш ли?
Лут кимна някъде от измежду грамадната провиснала шапка и приличащия на питон посред удушване на жертвата си шал.
- Иха, ето че си същински ... фен, Гобльо. И майка ти няма да те познае!
Мина някое време преди да се яви глас от планината вълнени вехтории, ужасно приличащи на бебешки дрешки съшити от великанско семейство, не знаещо точно какво очакват:
- Уверявам ви, че преценката ви е точна.
- А? Е няма лошо, нал’тъй? Айде да ходим да се видим с момчетата. Мърдай, ама да не си мръднал от мене.

- Глей с’а, това е досезонен приятелски мач на Ангелите с Грамадите, чат ли си? - заобяснява Трев като излязоха на ситния дъжд, който, поради неизменно замърсения въздух, постепенно се преобразуваше в смог - Те и едните и другите са пълна боза, ама за нищо не стават, да ама Мътняците викат за Ангелите, чат ли си?
Трябваха доста обяснения, но в основата си, поне доколкото можеше да разбере Лут, ставаше дума за следното: Всички ритнитопковски отбори в града са класирани от Мътняците според близостта им - физическа, психологическа или инстинктивно почувствана, с омразните кукляци. Нещата просто са се били наредили така и толкова. Отидеш ли на мач между два други отбора, автоматично, според някакъв сложен и постоянно променящ се датчик свой-чужд за любов и омраза, викаш за отбора най-близко свързан с родната ти почва, или по-точко, с родния ти паваж.
- Чат ли си к’во ти говоря? - завърши Трев.
- Запечатах всичко, което казахте в паметта си, Господин Трев.
- О Брута, бас държа че си го запечатал и такова. И като не сме на бачкане, ми викай просто Трев, ясно? Нали викаме заедно, бе, чат ли си? - той сръга игриво Лут с юмрук в рамото.
- Защото направихте това, Господин Трев? - попита Лут, а очите му, едва едва видими, го гледаха обидено - Та вие ме ударихте!
- Не бе, това не беше удар, бе Гобльо! А приятелско сръгване! Не виждаш ли разликата? Ама и туй ли не знаеш, а? Само леко те потупвам по рамото, да се види, че сме си наши хора. Айде, давай и ти на мен. Айде де, - подмигна Трев.
... Бъди учтив и, най-важното, никога не вдигай ръката си в гняв на никого...
Но този път не беше това, нали? - запита се сам Лут. Трев нали му беше приятел. И това си беше приятелско. Такива работи. Той мушна с юмрук приятелската ръка.
- Това ли ти беше удара? - възмути се Трев - Ти на това ли му викаш удар, бе? И малко момиченце мо’еше да удари по-добре! Как може да си още жив като са ти такива кьопави ударите? Аре давай пак, ама истински!
И Лут даде.

Това да станеш един от множеството беше в разрез с всичко, което представляваха магьосниците. Всъщност един магьосник не би станал заради нищо, заради което може да си остане седнал, но дори и седнал, като си магьосник, трябва да ставаш център на вниманието. Вярно че имаше, разбира се, и такива случаи, когато робите пречеха, особено когато магьосникът работеше в ковачницата си над някакъв вълшебен метал или мобилоидно стъкло или още някое от онея експериментчета по приложна магия, където това да не се подпалиш се брои за голям късмет, така че всеки магьосник имаше някакви кожени панталони и осаждена, проядена от киселини куртка. Те всички споделяха тази малка мръсна тайна, вярно, не особено тайна, но пък направо изтъкана от мръсотия.
Ридкъли въздъхна. Колегите му бяха целели да изглеждат като обикновени хорица, но имаха твърде смътна представа за това как ще да изглеждат обикновените хорица тея дни и сега се подхилкваха, споглеждаха се и си подвикваха неща от рода на: „Добра стига, пусто да опустее, нема лабаво, хей-брей, мой чиляк, мамка му и прасе”. До тях бяха застанали извънредно смутени двама от университетските Блюстители, не знаещи къде да се дянат, освен че биха предпочели да си пушат кротичко някъде на завет.
- Господа, - започна Ридкъли и добави с дяволит проблясък в очите - или може би ще е по-редно да кажа, събратя труженици на ума, този следобед ние... Да, Старши Дискусионни Наставнико?
- Доколко коректно е да сме, собствено погледнато, труженици? Това в края на краищата нали е университет, - изтъкна Старшият Дискусионен Наставник.
- Съгласен съм със Старшия Дискусионен Наставник, - подкрепи го Лекторът по Съвременни Руни - Съгласно Устава на Университета ни е изрично забранено да извършваме извън пределите на университета каквато и да е магия над четвърто ниво, освен ако не бъдем изрично помолени за това от гражданските власти или, съгласно алинея трета, освен ако много ни се иска. Тук се явяваме в качеството си на титуляри, като каквито ни е забранено да работим.
- Тогава ще приемете ли обръщението „събратя безделници на ума”? - подхвана Ридкъли, както винаги с радост проверяващ до колко далече може да стигне.
- Титулярни безделници на ума, - поправи го педантично Старшият Дискусионен Наставник.
Ридкъли се предаде. Той можеше да си кара така и цял ден, но животът не е само игри и забавления.
- След като уредихме това, трябва да ви уведомя, че помолих доблестните господа Искреньо Отоми и Алф Нобс да се присъединят към нас в тази наша малка щуротийка. Господин Нобс ни увери, че след като не носим ритнитопковски емблеми, не би трябвало да привлечем нежелателно внимание.
Магьосниците кимнаха притеснено към блюстителите. Които, естествено, бяха само някакъв обслужващ персонал на университета, докато магьосниците бяха, ами, самият университет, нали така? Нали в крайна сметка същината на университета не бяха тухлите и хоросана, а хората, най-вече магьосниците. Да, ама на всички до един им се тресяха мартинките само от вида на блюстителите.
Те всичките бяха яки мъже, като че изваяни от бекон. И всичките бяха потомци на и практически неразличими от онези мъже, които някога бяха преследвали същите тези магьосници (като млади и по-пъргави, а е удивително колко пъргав ставаш с двама блюстители по петите ти) през мъгливите нощни улици. В случай че те хванат, споменатите блюстители с огромно удоволствие грижещи се за санкциите по частните закони и своеволните правила на университета, ще те завлекат при Архиканцлера с обвинение в Опит за Извършване на Безобразно Напиване. Което все пак беше за предпочитане пред съпротивата, в който случай се говореше че блюстителите не пропускали шанса за някоя малка класова борба. Това е било преди доста години, но и досега внезапната поява на блюстител предизвикваше плъзването на гузен и позорен ужас по костите на тези мъже, спечелили си повече букви зад имената от цяла игра на скрабъл.
Г-н Отоми, съзнавайки това, се подхили и докосна козирката на фуражката си:
- Добърден, гос’да. Хич няма да се плашите. С мен и Алф сте в сигурни ръце. Но най-добре да мърдаме, че до половин час ще са почнали.
Старшият Дискусионен Наставник не би бил Старши Дискусионен Наставник ако можеше да понася звука на тишината. Докато се измъкваха от една задна врата, постоянно сепвайки се от непознатото шумолене на панталони около коленете му, той се обърна към г-н Нобс и заразмишлява:
- Нобс... рядко име е това. Я ми кажи, Алф, да не би по някаква случайност да имаш някакви роднински връзки с прословутия Ефрейтор Нобс от Стражата?
Ридкъли си отбеляза, че г-н Нобс посрещна този удар на висота, като се има предвид неловката неофициалност на обстановката.
- Несър!
- А-а, тогава значи някой отдалечен клон на фамилията...
- Несър! Различно дърво!

Застанала в сивата светлина на антрето си Гленда гледаше куфара и се отчайваше. Редовно беше правила каквото можеше с кафява вакса за обувки, седмици наред, но той беше купен на втора ръка и картонът почваше да прозира изпод кожоподобната обвивка. Клиентките и като че ли никога не забелязваха, тя обаче забелязваше, дори когато не и беше в полезрението.
Това беше тайна част от тайния живот, който тя живееше за по час два през почивния си полуден веднъж седмично, а може и за малко повече, ако сполучеха днешните опити за пръв контакт.
Тя се огледа в огледалото и заговори с наперен глас:
- Всички знаем проблема с опадането на растителността под мишниците. Толкова е трудно да се поддържат лишеите здрави... Обаче, - тя извади тържествено синьо-зелена стъкленица със златна капачка - само едно пръскване с Буйна Пролет ще държи цял ден подмишниците ви свежи като росна поляна...
Повече не можа да издържи, защото това изобщо не беше тя. Напереността никак не и се получаваше. Ама че това нещо е по долар шишенцето! Кой може да си го позволи? Добре де, сума ти тролки, ето кой, а г-н Силен-в-ръката каза, че нямало проблем, защото те си ги имали парите, а пък то наистина подпомагало растежа на мъха. Тя беше отговорила, че добре, обаче цял долар за малко засукано шише вода с някаква храниелна съставка за растения си е множко. Той пък беше казал, че тя Продавала Мечти.
И се купуваше. Това беше най-притесняващото. Те го купуваха и го препоръчваха на приятелките си. Градът беше открил Тежкия Пазар, както беше прочела тя във вестника. Винаги е имало тролове, мъкнещи тежки товари, и изобщо мотаещи се някъде на задния план, ако не направо явяващи се целия заден план. Сега обаче те си имаха семейства и фирми, просперираха и купуваха разни неща, което в крайна сметка ги правеше хора. И ето че други хора като г-н Силен-в-ръката, джудже, продаваха козметика за г-ца и г-жа Трол посредством момичета като Гленда, която беше човек, защото макар че официално тея дни троловете и джуджетата вече бяха големи дружки поради нещо наречено Съглашението от Кумската Долина, тея неща значеха нещо само за оня вид хора, които подписваха договори. Дори и най-добронамерените джуджета не биха тръгнали по някои от пътищата, по които Гленда всяка седмица помъкваше мизерния си полу-картонен куфар да Продава Мечти. Това хем я измъкваше за малко от вкъщи хем се изплащаше. Имаше по малко бели пари за черни дни. А и г-н Силен-в-ръката го биваше по излизане със свежи идеи. Кой би си помислил, че тролките ще си падат по лосион за фалшив загар? Е, продаваше се. Всичко се продаваше. Мечтите се продаваха, както си бяха плитки и скъпи, от което тя се чувстваше продажна. Освен това...
Вечно бдителните и уши доловиха звука от много предпазливото отваряне на съседната входна врата. Така значи, а! Жулиета подскочи, когато Гленда ненадейно изникна до нея.
- Да не излизаме някъде?
- Ми аз на мача дъ погледам, нал’тъй?
Гленда огледа улицата. Една фигура бързо се скри зад един ъгъл. Тя се усмихна мрачно.
- О да, Защо не. И без туй нямах нищо за правене. Нали само ще ме изчакаш да си взема шалчето?
А наум добави „давай Джони!”

С трясък, от който гълъбите се пръснаха напосоки като взривила се маргаритка, Библиотекарят се приземи на любимия си покрив.
Той обичаше ритнитопката. Нещо във викането и блъскането събуждаше родовата му памет. Което беше много интересно, защото, строго погледнато, родът му векове наред най-невинно се е занимавал с търговия на жито и храни и, нещо повече, всичките са имали алергия към височините.
Той седна на корниза с крака провесени през ръба и ноздрите му се разшириха като подуши миризмите надигащи се изотдолу.
Казват, че външният наблюдател виждал повече от играта отколкото участниците. Библиотекарят обаче можеше и да помирише повече, а погледната отвън, играта беше човешката природа. Не минаваше и ден без той да благодари за магичния инцидент, който го беше отнесъл на няколко генчета разстояние от нея. Приматите си се бяха уредили. Никое човекоподобно не би философствало по повод това че „Планината е и не е”. А биха разсъждавали така: „Бананът е. Аз ще изям банана. Банана го няма. Искам още банан”.
Точно в момента той се беше вглъбил в беленето на един, хвърляйки от време на време по някое око на разпрострялата се под него картина. Наблюдателят не само че можеше да види повече от играта, а даже и повече от една игра.
Улицата всъщност беше извита в полукръг, което сигурно е щяло да се отрази на тактиката, ако играчите си бяха падали по подобни високоумни концепции.
Хора се тълпяха и от двете страни, както и от няколко пресечки. Повечето бяха мъже, и то в извънредна степен мъже. Жените се разделяха на две категории: едните довлечени тук от кръвни връзки или пък от изгледите за брак (след което можеха да престанат да се преструват, че тази проклета гнусотия ги вълнува), другите бяха неколцина възрастни жени от типа „мила старица”, безразборно врещящи посред надигащи се изпарения от лавандула и мента неща от рода на „Стига си се помайвал де, ами го сритай едно хубаво в чатала!” и подобни въззвания.
А ето и още една миризма, която той се беше научил да разпознава, макар че не можеше напълно да я проумее. Миризмата на Лут. С нея се бяха смесили миризмите на лой, евтин сапун и дрехи втора ръка, които приматската част на мозъка му категоризира като принадлежащи на „Ритача на консервени кутии”. Който беше просто поредният слуга в лабиринтите на университета, но понастоящем беше приятел на Лут, а Лут беше важен. Освен това нещо с него не беше наред. Той нямаше свое място в света, но все пак беше в него и светът скоро щеше да забележи това.
Библиотекарят добре ги знаеше тези неща. В тъканта на действителността нямаше местенце с етикетче „библиотекар-примат”, докато той не беше паднал право в едно такова, а вълните от това падане бяха направили живота му много странен.
А, още една миризма беше понесена от лекото издигащо се течение. Тази беше лесна: Пищящата Жена с Банановия Пай. Библиотекарят я харесваше. О, първия път като го вида, тя се разпищя и избяга. Също като всички останали. Тя обаче после се върна и миришеше на засрамено. Освен това тя зачиташе примата на словото, също както и него в качеството му на примат. И понякога му правеше бананов пай, което беше израз на добрина. Библиотекарят не беше много наясно с любовта, която винаги му се беше струвала малко ефимерна и лигава, но виж добрината беше нещо практично. С добрината винаги знаеш кое какво е, особено пък ако държиш пай, който тя току що ти е дала. И тя също беше приятелка на Лут. Лут нещо много лесно се сприятеляваше като за някой започнал от нищото. Интересно...
Библиотекарят, каквото и да им се струваше на хората, обичаше порядъка. Книгите за зеле отиваха в секция Листни Зеленчуци, (блит) UUSSFY890–9046 (антиблит1.1), макар че „Голямото приключение на Карфиолчо” очевидно ще бъде по-скоро за UUSS J3.2 (>блит) 9, докато „Даото на Зелето” несъмнено ще е кандидат за UUSS (блит+) 60-sp55-o9-hl (блит). За всеки запознат със седемизмерната библиотечна каталожна система в блит-измерно пространство, това си е ясно като бял ден, стига само да не изпущаш от поглед блита.
А ето ги и събратята му магьосници, крачещи неуверено в шумолящите си панталони и толкова усърдно стараещи се да не изпъкват в множеството, че щяха още повече да изпъкват, ако на остатъка от множеството му пукаше поне ей толкова.

Никой не беше забелязал. Това беше едновременно унизително и възхитително, реши Ридкъли. Обикновено островърхата шапка в съчетание с роба и жезъл разчистваха пътя по-бързо и от трол със секира.
А сега им се пречкаха! И ги блъскаха! Но не беше толкова неприятно, колкото предполагаха тези думи. От всички страни не преставаше един умерен натиск, докато народът прииждаше ли прииждаше, все едно магьосниците бяха нагазили до гърди в някакво море и се поклащаха и лашкаха в бавния му ритъм.
- Леле, - възкликна Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания - Това ли било то ритнитопката? Не е ли малко скучничко, а?
- Не бяха ли споменати едни банички? - извиваше глава Лекторът по Съвременни Руни.
- Че то хората още се събират, бе шефче, - поясни Отоми.
- Но как може да се види нещо тук?
- Зависи от Мелето, бе шефче. Обикновено хората дето са наблизо викат.
- Я, виждам един, дето продава банички, - оживи се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, напредна с няколко стъпки, навалицата точно в тоя момент се лашна и измести и той изчезна.