- Моля ви, почерпете се от великолепния ми ябълков пай, - предложи Лут.
- Ама тя ти го даде на тебе, - ухили му се Трев – Изям ли твоя пай, шъ има дъ ме пили тя до свършека на света.
- Но вие сте ми приятел, господин Трев, - настояваше Лут – А доколкото това е моят пай, аз решавам какво да го правя.
- Не бе, - отказа Трев – Да, ама имам еднъ малка задачка за теб, щото съм един такъв благ и разбран шеф дето тъ оста’я да бачкаш колкото ти душа иска.
- Да, господин Трев? – оживи се Лут.
- Гленда шъ си дойде към обед. Правичката дъ си ка’ем, нея рядко кога не мо’еш дъ я видиш тук. Та шъ ми се иска да я подпиташ, такова, за името онова маце, дето беше там снощи.
- Онази, която ви се разкрещя ли, господин Трев?
- Същата, - подтвърди Трев.
- Разбира се, че ще я питам, - увери го Лут – Но защо сам не питате госпожица Гленда? Тя нали ви познава.
Трев пак се подсмихна:
- Вярно, познава ме тя, и ето що си знам, че ще ме отсвири. Колкото разбирам, а аз съм бая добър разбирач, шъ има тя мерак да те поопознае. Ей, не съм виждал досега някоя мадама толкова да обича да жали хората като нея.
- В мен няма кой знае колко нещо за опознаване, - не се въодушеви Лут.
Трев го изгледа дълго и замислено. Лут изобщо не беше отместил очи от работата си. Трев досега не беше виждал някой друг да се увлича толкова лесно. И други хора, завършили в свещоливницата, бяха чудати, то си беше кажи речи длъжностна характеристика, но това дребно тъмно-сиво типче беше някак си чудато в другата крайност.
- Скив с’а, - каза му той – Шъ трябва повечко да излизаш, господин Луд.
- О, струва ми се че това изобщо не е за мен, - разтревожи се Лут – И ми позволете любезно да ви напомня, че името ми не завършва на звучна съгласна, благодаря ви предварително.
- Гледал ли си някога ритнитопковски мач?
- Не, господин Трев.
- Е, ‘начи те ‘зимам за мача довечера, - каза Трев - Аз, разбира се, не играя, ама не изпускам мач, стига да мога де. Без студено оръжие, може би де. Скоро почва сезона, та с’а ‘сички загряват.
- Е, много мило от ваша страна, обаче...
- Чуй с’а, шъ те зема оттук в един часа.
- Но хората ще ме гледат! - паникьоса се Лут.
А в главата му звучеше гласът на Милейди, както винаги спокоен и студен: „Не изпъквай. Сливай се с тълпата.”
- Не бе, няма. Ти това го остави на мене. Шъ се опра’я. Да ти е сладък пая. Е, аз съм чао.
Той измъкна от джоба си една консервена кутия, подаде си, подритна я във въздуха, докосна я няколко пъти с връхчетата на пръстите си, така че тя се завъртя и забляска като някое небесно тяло и после и тегли един силен шут, така че тя отпраши с леко дрънчене през цялото мрачно помещение няколко стъпки над топилните. Въпреки всяка логика полетът и спря на няколко стъпки от отсрещната стена, завъртя се за миг на място и се върна обратно, за изумление на Лут, с още по-висока скорост от преди. Трев я хвана без никакво усилие и пак я прибра в джоба си.
- Как го правите, господин Трев? – попита смаян Лут.
- Ненъм, - отвърна Трев – Само се чудя, как другите не го могат. В завъртането му е цаката. Лесна работа. Шъ се видим утре, окей? И да не забра’иш за онова име.

Конските омнибуси не бяха много по-бързи отколкото да си ходиш пеша, да обаче като е пеша си го ходиш ти, а омнибусът си имаше седалки, покрив и пазач с бойна секира, така че общо взето, като за прогизналите сиви часове преди съмване, си струваше двата пенса. Гленда и Жулиета си седяха една до друга, подрусвайки се на дупките на пътя, потънали в мислите си. Е, поне Гленда беше потънала в мислите си, а на Жулиета и половин мисъл и стигаше за да потъне, че и толкова и беше много.
Гленда обаче добре се беше научила да познава кога Жулиета се кани да заговори. Беше нещо като усета на моряците, че вятърът се кани да се промени. Личеше си, все едно мисленето трябваше първо добре да подгрее прекрасния и мозък преди да го подкара.
- Кой беше оня пич дето дойде за бъбъл-енд-скуик, а? – попита незаинтересувано тя, или по-точно тя сигурно си е мислела че е било незаинтересувано, или, още по-точно, сигурно е щяла да си го мисли, ако знаеше думи като „незаинтересувано”.
- А, това е Тревър Младонадеждов, - отговори Гленда – И хич не ти трябва да се занимаваш с него.
- Що па не?
- Той е мътняк! Че и за битка се пише. А пък Големия Дейв Младонадеждов му е татко! Твоят татко направо ще побеснее, само да чуе че изобщо си говорила с него.
- Готина усмивка има, - промълви Жулиета с копнеж в гласа, задействал всички възможни аларми в главата на Гленда.
- Тоя е негодник, - заяви твърдо тя – Нахален та стой ти гледай. А и ръцете му много шарят.
- Ти па откъде знаеш? – реагира Жулиета.
Това беше едно друго смущаващо нещо в Жулиета. Часове наред между съвършените и уши изглежда не се случва нищо и изведнъж на ти, някой такъв въпросец ти връхлети свистейки с въртящите си остриета.
- Знаеш ли, трябва да опиташ да говориш по-стилно, - промени темата Гленда – С тази твоя фигура можеш да си намериш някой, който да мисли и за друго освен за бира и ритане. Само ако вкараш малко класа в приказките си, а? Няма защо да звучиш като...
- А билетче, госпожа?
Те вдигнаха погледи към пазача хванал брадвата си така, че насмалко да не е заплашително. И нямаше нужда да вдигат много погледите си, понеже собственикът на брадвата беше много нисък.
Гленда полека отмести оръжието и въздъхна:
- Я не ми го размахвай това, Роджър. Не ти прилича.
- Ох, съжалявам, госпожице Гленда, - колкото джуджешко лице се виждаше под брадата, цялото се беше изчервило – Тежка смяна беше. Четири пенса, дами. Извинявайте много за брадвата, но като се научиха разни да скачат без да плащат.
- Трябваше да го изпроводят поживо поздраво откъдето там се е пръкнал, - измърмори Жулиета, когато пазачът продължи нататък по омнибуса.
Гленда реши да не обръща внимание на това. Доколкото можеше да каже тя, поне досега, приятелката и не беше имала собствено мнение, а само повтаряше каквото и да и кажеха другите. Но накрая не можа да се сдържи:
- Значи да го пратят на Шосето на Петмезената Мина? Той е от града.
- А, миньорец значи. Е, май и по-зле мо’еше да е.
- Мисля, че на джуджетата не им пука за ритнитопка, - изтъкна Гленда.
- Аз па мисля, че нема как да си истински морпоркец, ако не викаш за отбора си, - гласеше поредната порция изтъркана народна премъдрост от Жулиета.
Гленда си замълча. Понякога да спориш с приятелката и беше все едно да удряш мъглата. Да не говорим, че конете вече се тътреха покрай тяхната улица. Те слязоха в движение.
Вратата на Жулиетината къща беше цялата в остатъци от множество ръце боя, или по-скоро, на множество буци и налепи от различни бои. Всеки път беше използвана възможно най-евтината боя. В крайна сметка човек можеше да си купи или бира или боя, а боята не може да се пие, освен ако не си г-н Джонсън от четиринадесети номер, който очевидно постоянно това правеше.
- Та значи, няма да казвам на татко ти, че си закъсняла, - обеща Гленда и и отвори вратата вместо нея – Но те искам на работа рано-рано, ясно?
- Да, Гленда, - отвърна хрисимо Жулиета.
- И никакви мисли за тоя Тревър Младонадеждов.
- Да, Гленда, - и този отговор беше хрисим, но Гленда разпозна искрата, защото веднъж я беше видяла в огледалото.
Сега обаче тя имаше да сготви за вдовицата Крауди, която живееше в къщата отсреща и в последно време не можеше да излиза сама, да и ошета, да свърши още туй онуй докато изгрява слънцето, а накрая и да си легне.
Последната и мисъл, когато потъна в сън беше: „Гоблините не крадяха ли кокошки? Странно, този не ми изглежда такъв...”
В осем и половина един съсед я събуди като метна чакъл по прозореца и. Искаше тя да види баща му, който бил „зле” и денят започна. Изобщо не и се налагаше да си взима будилник.

Защо им трябва на другите хора толкова много да спят? Лут не преставаше да недоумява по този въпрос. Толкова скучно беше да си сам.
Някога в замъка в Юбервалд винаги имаше някой, с когото да си говори. Милейди предпочиташе нощния живот, а изобщо не излизаше на ярка слънчева светлина, така че повечето посетители идваха точно тогава. Той, разбира се, се налагаше да се покрива, но пък познаваше всички проходи между стените и тайните отвори за наблюдение. Виждаше изискани господа, винаги в черни костюми, и джуджета в железни ризници блестящи като злато (по-късно, долу в миришещото на сол и гръмотевични бури мазе Игор му показа как се прави това). Имаше и тролове, на вид малко по-излъскани от онези, от които се беше научил да бяга в горите. Най-яркият му спомен беше един трол искрящ като скъпоценен камък (Игор каза, че кожата му е от жив диамант). И това само щеше да стигне да го запечата в паметта на Лут, но веднъж, както диамантеният трол беше седнал на голямата маса с други тролове и джуджета, елмазните му очи се вдигнаха и видяха Лут, надзъртащ през мъничката шпионка от другата страна на стаята. Лут беше сигурен, че онзи го видя. Той отскочи толкова припряно, че си тресна главата в отсрещната стена.
Постепенно изучи всички подземия и работилници на замъка на Милейди. Ходи където поискаш, говори с когото поискаш. Питай каквото поискаш, ще ти се отговори. Ако искаш да се учиш, ще те учат. Използвай библиотеката. Отваряй която книга поискаш.
Хубави дни си бяха. Където и да отидеше, хората спираха да работят за да му покажат как се рендосва или резбова, как се вае или китва, как се топи желязо и как се правят подкови, но не и как ги коват, защото всички коне пощръкляваха още щом влезеха в конюшнята. Един веднъж изби дъските на задната стена.
Този следобяд той отиде в библиотеката, където г-ца Церикаишова му намери книга за обонянието. Той я прочете толкова бързо, че очите замалко не оставиха следа по хартията. Той определено остави следи в библиотеката: двадесет и двата тома на „Компендиум на ароматите” на Брейкфаст скоро бяха натрупани на малката масичка, последвани от „Фанфари за Конната Езда” на Споут, а след това, след обиколка на историческия отдел, Лут задълба във етнографския отдел, а г-ца Церикаишова едва успяваше да върти педалите на подвижната си библиотечна стълба след него.
Тя го наблюдаваше с нещо като доволно страхопочитание. Когато беше пристигнал едва сричаше, но гоблинчето се беше заело да си подобри четмото както някой боксьор би се готвил за бой. Всъщност той си водеше бой с нещо, но тя не беше сигурна с какво, а Милейди разбира се нищо не обясняваше. По цели нощи той си седеше под лампата си втренчен в настоящата си книга, с речник от едната страна и енциклопедия от другата, изтръгвайки значението на всяка дума до последната и мачкайки неспирно собтсвеното си невежество.
Когато тя намина сутринта, пред него вече имаше и джуджешки речник и „Речта на Троловете” от Посталюм.
Не може да се учи така, казваше си тя. Така знанието няма да може да се усвои като хората. Не може просто да си го наблъскаш в главата. Трябва първо да се смели. Не можеш ей така направо да почнеш да знаеш, трябва първо да схванеш.
Тя сподели това с ковача Фасел, който пък спомена:
- Слушай сега, госпожице, идва той при мен оня ден и казва, че и преди е гледал ковач как работи и не могло ли да опита. Е, нали знаеш заповедите на Милейди, така че му връчих малко материал и чук и щипци, и само след някой момент го гледам, той вече се оправя с тях като с... ами като с чук и щипци! Хубаво ножче изкара, ама наистина хубаво. Използва си той главата. Направо си виждаш как грозната му чутура чатка нещата. А да си срещала досега други гоблини?
- Колко странно, че споменавате това, - вметна тя – Съгласно каталога ни, би трябвало да разполагаме с един от извънредно малобройните екземпляри на „Пет часа и Шестнадесет минути сред Гоблините от Далечен Юбервалд” на Дж.П. Гафдогаф, но изобщо не мога да я намеря. А е безценна.
- Пет часа и шестнадесет минути не ми изглежда като дълго познанство, - забеляза ковачът.
- Нали? Обаче съгласно лекцията изнесена от г-н Гафдогаф пред Анкх-Морпоркското Общество на Натрапниците то е било пет часа по-продължително от необходимото. Той казва, че размерите им варирали от неприятно големи до противно дребни, нивото им на култура било приблизително колкото на киселото мляко и прекарвали времето си предимно в неуспешни опити да си бъркат в носа. Пълна загуба на пространство, казва той. Това вдигна голям шум. Никак не подобава на антрополози да пишат такива неща.
- И значи младият Лут бил един от тях?
- Да, и аз останах изумена от това. Видяхте ли го вчера? Нещо в него пощурва конете, така че той дойде в библиотеката и намери стара книга за Конеукротителската Дума. Те са били нещо като тайно общество, които са знаели да правят специални мазила, от които конете са им се подчинявали. После той изкара един слудобед долу в криптата с Игор варейки боговете го знаят какво и сутринта вече ето го язди кон по двора! Не че на коня му харесваше, имайте предвид, но все пак той спечели.
- Чудно как само грозната му главица още не е гръмнала, - изкоментира Фасел.
- Ха! – гласът на г-ца Церикаишова беше пълен с горчивина – Чакайте да видите какво ще стане сега, след като е открил Шибънската Школа .
- Какво, какво?
- Не какво, а кои. Те са философи. Е, като казвам философи, те всъщност, ами...
- А, значи онези дето пишат мръсно, - подсмихна се Фасел.
- Аз не бих го нарекла мръсно, - каза г-ца Церикаишова и си беше вярно, доколкото една библиотекарка и дама не би употребила тази дума в присъствието на ковач, особено ако последният се хили така – По-скоро да го кажем „неделикатно”?
На наковалнята няма много файда от деликатността, така че ковачът продължи без да се смущава:
- Те бяха ония които разправяха какво става като нямат жените достатъчно кренвирши и пак те казват, че пурите били...
- Това е нон секвитур!
- Точно така, и аз това прочетох, - ковачът определено се забавляваше – И значи Милейди му позволява да чете тея работи?
- Нещо повече, тя почти настояваше. Не мога да си представя, какво ли си мисли тя.
Нито пък той, като стана дума, рече си наум тя.

Имаше ограничение за броя на свещите, които Лут можеше да прави, както му беше казал Трев. Не изглеждало добре да направи твърде много, беше обяснил Трев. Тогава на шапките могло да им скимне, че не им трябвали всичките хора в свещарницата. Лут разбираше това. Какво иначе ще правят Безликия или Цимент или Ревливия Муко? Те нямаше къде другаде да отидат. Можеше да живеят само в простичък свят, защото иначе беше твърде лесно животът да ги смачка.
Той се беше опитал да обикаля другите мазета, но там нямаше какво толкова да се случва нощем, а и хората го гледаха странно. Милейди не беше господарка тук. Да обаче магьосниците си падат малко мърлячи, а никой дори не се опитваше да чисти сериозно, защото опитващите се не оцеляваха, така че всевъзможните складове и зарити с боклуци работилници станаха общо взето негово царство. А там имаше какво да намери хлапе с добро нощно зрение. Вече беше видял няколко светещи лъжични мравки помъкнали вилица, а забравените мазета бяха обиталище на извънредно рядкото партакешоядно животно Необикновен Чорапояд. В тръбите също живееха някакви същества, които периодично се обаждаха с едно „Аук! Аук!” Кой знае какви чудовища ще за обитават там.
Той изми много грижливо тавите от пая. Гленда беше любезна с него. Той трябваше да покаже, че и той е любезен. Много важно беше да си любезен. А той знаеше откъде да намери малко киселина.

Личният секретар на лорд Ветинари пристъпи в Продълговатия Кабинет почти без да потревожи въздуха. Негова светлост вдигна поглед:
- А, Дръмнот. Мисля, че ще трябва пак да пиша до „Вестника”. Сигурен съм, че едно отвесно, шест хоризонтално и девет отвесно бяха налице в същата комбинация и преди три месеца. В петъчен брой, доколкото си спомням, - той хвърли страницата с кръстословицата на бюрото си гледайки я отвратено - И това ми било Свободна Преса.
- Отлично, милорд. Архиканцлерът току що влезе в двореца.
Ветинари се усмихна:
- Най-сетне трябва да е погледнал календара си. Слава на боговете, че си имат Пондър Стибънс. Покани го незабавно след обичайното протакане.
Пет минути по-късно Муструм Ридкъли беше поканен да влезе.
- Архиканцлере! На каква спешна нужда дължа това посещение? Обичайната ни среща е, струва ми се, чак в другиден.
- Ъх, да, - каза Ридкъли, седна и пред него се появи една много голяма чаша шери - Е добре, Хевлок, положението фактически е такова, че...
- Но като че ли се е намесило провидение в това, че сте тук точно в този момент, - продължи Ветинари без да му обръща внимание - Защото възникна проблем, по който бих искал да се посъветвам с вас.
- О? Нима?
- Да, действително. Отнася се до онази отвратителна игра, наречена Ритни топката...
- Така ли?
Чашата, понастоящем в ръката на Ридкъли, не потрепна дори и отчасти. Той заемаше поста си от много време, още откакто магьосникът който премигнеше, намираше смъртта си.
- Човек трябва да се движи в крак с времето, разбира се, - поклати глава Патрицият.
- Е, ние гледаме да не правим така, та да не го окуражаваме излишно, - забеляза Ридкъли.
- Хората просто не осъзнават ограниченията на тиранията, - говореше като че на себе си Ветинари - Мислят си, че само защото мога да правя каквото поискам, наистина мога да правя каквото поискам. А ако се обмисли това дори само за миг, естествено ще стане ясно, че не можеда е така.
- О, и с магията е същото, - съгласи се Архиканцлерът - Тръгнеш ли да мяташ магии наляво и надясно сякаш ти е за последно, има голяма вероятност наистина да ти е за последно.
- Накратко, - продължи все така да се обръща към въздуха Ветинари - възнамерявам да дам благословията си на играта ритнитопка с надеждата че ексцесиите и биха могли да бъдат донякъде поставени под контрол.
- Е, с Гилдията на Крадците се получи, - вметна Ридкъли изумен от собственото си спокойствие - Щом като и тъй и тъй има престъпност, нека тя поне да е организирана, струва ми се така казваше ти.
- Именно. Налага ми се да призная, че всякакви телесни упражнения с всякаква цел изключая телесното здраве, защитата на държавата и доброто храносмилане представляват варварство.
- Нима? Ами селското стопанство?
- Защита на държавата от гладна смърт. Но не виждам никакъв смисъл в простото ... търчане натам насам. Между другото вие хванахте ли вашия Мегапод?
Как, по демоните, го прави? - зачуди се Ридкъли. Ама наистина, как? На глас той каза:
- Точно така, но не е възможно да намеквате, че сме били просто „търчали натам насам”, нали?
- Разбира се, че не. Тук са приложими и трите изключения. Традицията е най-малкото не по-малко важна от храносмилането, макар и да му отстъпва по непосредствена полза. А, фактически, Сиромашкото Празнувление има своите собствени забележителни традиции, които е възможно да счетете за интересен обект за изследване. Нека бъда откровен, Муструм. Не мога да наложа чисто личната си неприязън срещу натиска от общественост. Добре де, всъщност, строго погледнато, мога, но не и без да прибегна до смехотворни и действително тиранични мерки. И какво, заради някаква си игра? Не, малко вероятно е. Така че... понастоящем положението е, че отбори от яки мъжаги се борят, блъскат, ритат и хапят с бледата надежда, както изглежда, да запратят някакъв нещастен предмет до отдалечена цел. Не виждам проблем в това, че се опитват взаимно да се избият, от това не би последвала голяма вреда, обаче както понастоящем играта за пореден път се популяризира, се стига и до имуществени щети, което в никой случай не може да бъде толерирано. Има съответни коментари във „Вестника”. Не, това което един мъдър човек не може да промени, той го канализира.
- И как възнамеряваш да постигнеш това?
- Като ви прехвърля задачата на вас. Невижданият Университет винаги е имал отлична спортна традиция.
- Много точно е казано това „е имал”, - въздъхна Ридкъли - По мое време всички имахме толкова ... непреклонна физическа култура. Днес обаче, ако им предложа дори някакво си надбягване с яйца на лъжици, те по-скоро ще използват лъжицата за да изядат яйцето.
- Уви, не знаех, че вашето време е отминало, Муструм, - подсмихна се лорд Ветинари.
Стаята, и без това с обичаен шумов фон под средния, беше обзета от още по-дълбока тишина.
- Виж какво сега... - започна Ридкъли.
- Този следобед ще говоря с редактора на „Вестника”, - полекичка приплъзна гласа си над този на магьосника Ветинари с цялото изкуство на роден институционален манипулатор - който, както всички знаем, е много социално отговорно лице. Убеден съм, че той ще приветства факта, че съм помолил университета да укроти демона на Ритни-топката, а вие, след внимателно обсъждане сте се съгласили да поемете задачата.
Не съм длъжен да се съгласявам, помисли си предпазливо Ридкъли. От друга страна, нали точно това искам, така че не се налага да моля за него, следователно би било неразумно да откажа. Проклятие! Колко по ветинариевски само!
- Значи ти не би възразил, ако съберем собствен отбор? - подпита той.
- Всъщност настоятелно ви съветвам да го сторите. Но без магии, Муструм. Тук ще съм пределно ясен. Магията е в противоречие със спортния дух, освен ако разбира се не играете срещу други магьосници.
- О, аз съм голям привърженик на спорстия дух, Хевлок.
- Отлично! Между другото, как се оправя Деканът в Брейзнек?
Ако някой друг беше попитал това, помисли си Ридкъли, това щеше да е просто учтив разговор. Да обаче това е Ветинари, нали така...
- Не съм имал време да се осведомя, - заяви високомерно той - но съм сигурен, че ще е добре, веднъж само да си стъпи на краката.
И те да го издържат, добави наум той.
- Не се съмнявам, че се радвате да видите как старият ви приятел и колега пробива пътя си в света, - подметна невинно Ветинари - Както и Псевдополис като цяло, разбира се. Трябва да кажа, че се възхищавам на почтените бюргери от този град за техния благороден експеримент с тази... тяхна демокрация, - продължи той - Винаги е приятно да видиш как отново и отново го опитват това нещо. А понякога е и забавно.
- И тя си има добрите страни, знаете ли, - изръмжа Ридкъли.
- Да, нали, доколкото знам, и вие я практикувате в университета, - подсмихна се Ветинари - По въпроса за ритнитопката обаче сме в пълно съгласие. Превъзходно. Ще съобщя на г-н Дьо Слов за вашата инициатива. Сигурен съм, че ревностните играчи на ритнитопка ще бъдат заинтересувани, веднъж само да им обясни някой по-дългите думи. Отлично. Моля, опитайте шерито. Споменато ми беше, че било много пивко.
Ветинари се изправи, което беше сигнал че поне на теория, същинската част на срещата вече е приключила, и отиде до полираната каменна плоча, вградена в една квадратна дървена маса.
- И само между другото, Муструм... Как е вашият млад гостенин?
- Моят госте... А, имаш предвид този... ъ...
- Същия, - усмихна се на плочата Ветинари, като че споделяйки си с нея някаква шега, - Както се изразихте вие, „този Ъ”.
- Забелязах сарказъма. Като магьосник трябва да те осведомя, че думите имат сила.
- Като политик трябва да ви осведомя, че съм наясно с това. Та как се оправя той? Загрижени лица биха искали да знаят.
Ридкъли хвърли поглед на малките статуетки на игралната плоча, все едно го подслушваха. В известен засукан смисъл, те може и това да правеха. Най-малкото, сега определено беше добре известно, че ръката, която насочва половината фигурки е женска, живее в голям замък в Юбервалд и принадлежи на дама, която представляваше преди всичко слухове.
- Смиймс казва, че той се държал затворено. Казва, че мислел, че момчето си пада хитрец.
- О, добре, - Ветинари все още изглеждаше напълно погълнат от разположението на фигурите за игра.
- Добре ли?
- В Анкх-Морпорк имаме нужда от хитри хора. Нали си имаме и улица на Хитроумните Майстори?
- Да де, но...
- А, значи онова, което има сила, било контекстът, - Ветинари се обърна с израз на неприкрито удоволствие - Не споменах ли, че съм политик? Хитър: коварен, хлъзгав, измамен, лукав, умен, схватлив, оправен, и не на последно място, дяволит. Дума за всевъзможни похвали или предразсъдъци. Хитър .... хитра дума е това.
- Не мислиш ли, че този твой ... експеримент може и да отива твърде далече? - подпита Ридкъли.
- Хората казваха такива неща и за вампирите, нали? Твърди се, че те нямали същинска реч, но ме осведомиха, че той свободно говорел няколко езика.
- Смиймс казва че той говорел засукано, - призна Ридкъли.
- Но Муструм, в сравнение с Начбул Смиймс и троловете говорят засукано.
- Е, знам, че това... момче е било отгледано от някакъв жрец, - продължи Ридкъли - Но какво ще стане от него като порасне?
- Както слушам, сигурно професор по лингвистика.
- Знаеш какво имам предвид, Хевлок.
- Вероятно, въпреки че се чудя, дали вие знаете. Във всеки случай, предполагам, е малко вероятно той сам по себе си да стане вилнееща орда.
Ридкъли въздъхна и хвърли още един поглед към игралната плоча. Ветинари забеляза това.
- Вижте ги, - той махна с ръка към каменните фигурки - строени и готови за безкрайни сражения по прищявката на играчите. Те се бият, падат и не могат да избягат, защото ги подкарват с бичове, а те не знаят друго освен бичове, да убиват или да бъдат убити. Мрак пред тях, мрак зад тях, мрак и бичове в главите им. Но какво ще стане, ако извадим един от тях от играта, ако се погрижим за него преди това да са сторили бичовете и да го поставим някъде, където няма бичове? Едно същество. Едно единствено същество. Бихте ли им отказал този шанс?
- Обесил си трима души за последната седмица, - спомена Ридкъли без да знае защо.
- Те си имаха своите шансове. И ги използваха за да убиват, че и по-лошо. Всичко което имаме, са шансове. Нямаме благословии. Той пък е бил прикован за наковалня през първите си седем години. И той трябва да получи своя шанс, не мислите ли?
Изведнъж Ветинари отново се усмихна.
- Но нека не ставаме толкова мрачни. Предпочитам да гледав в перспектива как вие да ни въвеждате в нов век на бодри, здравословни упражнения в най-добрата традиция на спортния дух. Точно така, традицията ще е на ваша страна тук, не се и съмнявам. Моля ви, не ми позволявайте да се натрапвам повече във вашето време.
Ридкъли гаврътна шерито. Което поне беше пивко.

Пътят пеш от двореца до Невиждания Университет е кратък, доколкото седалищата на власт обичат да се държат взаимно под око.
Ридкъли си вървеше през тълпите от време на време кимайки към хора, които познаваше, което в тази част на града значеше практически на всекиго.
Тролове, мислеше си той, с троловете се спогаждаме, сега, като се сещат да гледат върху какво стъпват. Имаме ги в Стражата и така нанатък. Съвсем свестни типове, освен някой друг келеш, каквито, боговете са ми свидетели, ги има навсякъде. Ами джуджетата? Тук са от векове. Може и да са малко мъчни, а и са стиснати като патешки задник.. тук той поспря и редактира последния израз на „пазарят се здраво”. Но, както и да е, винаги знаеш с какво имаш работа, като се опре до тях, а пък и са нисички, което си е успокоително, стига да знаеш какви ги вършат там долу. А вампирите? Добре де, Юбервалдската Въздържателска Лига вършеше работа. А и според сведенията от улиците, или така да се каже, от криптите или както и да се казва, те следяли своите си. Всеки нереформиран кръвопиец, който посмеел да се развихри из града, скоро го погвали хора знаещи точно как мисли той и точно къде се крие.
Зад всичко това стоеше Лейди Марголота. Тя беше тази, която чрез дипломация, а вероятно и по-директни мерки, отново е задвижила нещата в Юбервалд, освен това тя имаше някакъв вид... връзка с Ветинари. Всички го знаеха това и никой не знаеше нищо повече по въпроса. Една такава многоточийна връзка. Такива ми ти работи. И никой досега не беше успял да съедини точките.
Тя беше идвала на дипломатични посещения в града, но дори и многоопитните матрони на Анкх-Морпорк не бяха в състояние да доловят и най-малкия слух за нещо повече от делово и добросъседско сътрудничество между тях двамата.
И той играеше с нея неспирни и пресложни игри по щракса, и като се изключи това, това беше, ами това си беше... засега.
И тя му беше изпратила Лут, да е тук на сигурно. Кой знае защо, освен тях двамата де. Някаква политика сигурно.
Ридкъли въздъхна. Едно от тези чудовища, оставено само. Не беше лесно да си го помислиш дори. Те са прииждали с хиляди, като въшки, избивайки всичко и изяждайки труповете, включително тези на техните си хора. Империята на Злото ги беше отглеждала в мрачни подземия, сиви демони без собствен ад.
Боговете знаят какво е станало с тях след рухването на Империята. Но сега имаше убедително доказателство, че някои от тях все още ще да живеят по отдалечените хълмове. Какво ли ще правят? А един от тях, точно сега, лееше свещи в мазетата на Ридкъли. От него пък какво ще стане?
- Досадна гнусотия? - произнесе на глас Ридкъли.
- Ей, ти кого наричаш гнусотия, бе готин? Тая улица да не е твоя, бе!
Магьосникът сведе поглед надолу към много млад господин, който изглежда крадеше дрехите си само от най-добрите простори, макар че дрипавият червено-черен шал около врата му сигурно си беше лично негов. В него се усещаше някакво напрежение, постоянна смяна на тежестта, като че ли всеки момент можеше да духне в непредсказуема посока. Той си подхвърляше една консервена кутия във въздуха и пак я ловеше. Това събуди толкова остри спомени в Ридкъли, че чак го убодоха, но той бързо се съвзе.
- Аз съм Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невиждания Университет, млади момко, и виждам, че носиш цветовете на отбора си. За коя игра обаче? Да не би да е играта на ритнитопка?
- Еми че коя друга. Е и? - каза гаврошчето и осъзна, че ръката му е празна, докато съгласно обичайните закони на гравитацията, би трябвало да е отново пълна. Тенекийката не се беше върнала от последния си полет, а кротко се въртеше на около шест метра над земята.
- Знам, че е малко детинско от моя страна, - призна Ридкъли - но ми трябва цялото ти внимание. Бих искал да стана свидетел на ритнитопковски мач.
- Свидетел? Ама виж, нищичко не съм...
Ридкъли въздъхна:
- Исках да кажа, че ми се гледа някой мач, така ясно ли е? Днес, ако е възможно.
- Ти ли бе? Ма сигурен ли си? То ш’ти е погребението, бе шефе. Шилинг да ти се намира?
Нещо звънна, високо над главите им.
- Тенекийката ще се върне с шилинг в нея. Точното време и място, моля?
- А как тъй зная че може да ти вярвам, а? - запита хлапето.
- Не знам, - отговори Ридкъли - Тънкостите на твоя ум са пълна тайна също и за мен. Но се радвам, че ми вярваш.
- К’во? - момчето сви рамене и реши да рискува, както и без друго не беше закусвало - Завъртяната пресечка оттатък Лъсналото, цицийо смотана, а тебе досега жив не съм те виждал, схващаш ли?
- Това е повече от вероятно? - съгласи се Ридкъли и щракна с пръсти.
Тенекията падна в протегнатата ръка на хлапето. Той изтръска от нея сребърната монетка и се ухили:
- Късмет да те споходи, шефе.
- Има ли какво да се хапне в тая работа? - поинтересува се Ридкъли, за когото обядът беше нещо свято.
- Ами банички, бате, банички с грах, с цаца, с мешано, банички с ... кайма, но най-вече просто банички. Ей така банички, сър. Банички с банички.
- И с какво по-точно?
Информаторът му изглеждаше шокиран:
- Ама туй са банички, бе бате. Не питаш, а нагъваш.
Ридкъли кимна.
- И като последна сделка, ще ти изплатя едно пени за да ти ритна тенекийката.
- Два пенса, - реагира бързо момчето.
- Договорихме се бре хаймана с хаймана.
Ридкъли пусна тенекийката на върха на ботуша си, побалансира малко с нея, после я подхвърли във въздуха и като взе да пада и тегли един як шут който я изпрати със свистене някъде над навалицата.
- Ама не е зле, бе деденце, - ухили се хлапето.
Някъде в далечината се чу вик и как някой се настройва за възмездие.
Ридкъли бръкна в джоба си и погледна надолу:
- Два долара ако побегнеш, хлапе. По-добра далавера днеска няма да намериш!
Момчето се засмя, грабна монетата и хукна. А Ридкъли тръгна най-невъзмутимо, докато годините му се топяха като ланшен сняг.

Той завари Пондър Стибънс да закача с кабърчета някаква бележка на дъската пред Голямата Зала. Доста често правеше такива неща. Ридкъли предполагаше, че така сигурно той ще да се чувства, кой знае защо, по-добре.
Плесна го по гърба, от което онзи си разсипа кабърчетата по каменния под.
- Това е бюлетин на Анкхския Комитет по Безопасност, Архиканцлере, - осведоми го Пондър докато лазеше по пода след забутали се кабърчета.
- Това е университет по магия, Стибънс. Нямаме никаква работа с безопасността. Само това да си магьосник си е небезопасно, и така трябва да си бъде.
- Да, Архиканцлере.
- Но на твое място бих събрал всичките тези кабърчета. Човек не може да е твърде предпазлив. Кажи ми, ние нямахме ли тук преподавател по физкултура?
- Да, сър. Евънс Раирания. Той е изчезнал преди около четиридесет години, доколкото съм осведомен.
- Убит ли е? Да, едно време всичко беше до местенцето на мъртвеца, нали знаеш.
- Не бих могъл да си представя някой да е искал неговата работа. Очевидно той един ден просто се е изпарил както си е правил лицеви опори в Голямата Зала.
- Изпарил се? Що за смърт е това за един магьосник? Всеки магьосник би умрял от срам ако просто вземе да се изпари. Ние винаги оставяме все нещо след себе си, ако ще да е само пушек. Е, добре. Дойде ли часът, иде и... каквото там беше. Сигурно идното в общ смисъл. Какво прави тази ваша мислителна машина тея дни?
Пондър просия:
- Фактически, Архиканцлере, Хексът току що откри нова частица. Тя се движи по-бързо от светлината едновременно в две посоки!
- Можем ли да я накараме да свърши нещо интересно?
- Ами че да! Тя безостатъчно взриви теорията на Сполуитъл за Транс-конгруентността!
- Браво, - похвали го Ридкъли - Добре е когато нещо се взриви наистина без остатък. След като е приключил с взривяването, настрой го да открие или Еванс или някой подходящ заместник. Физкултурниците са доста елементарни частици, така че няма да е трудно. И свикай заседание на Съвета след десет минути. Ще играем ритнитопка!

Истината е жена, понеже е по-скоро прекрасна, отколкото добре изглеждаща. Което, разсъждаваше Ридкъли, докато Академичният Съвет се събираше с много мрънкане, сигурно е обяснението за поговорката, че лъжата могла да обиколи света, докато Истината си обуела, точно така, нейните обувки, тъй-като първо ще трябва да си избере точните обувки. А идеята, че която и да е жена с възможност за избор би имала само един чифт обувки просто не беше правдоподобна. Фактически като богиня тя не може да няма множество най-различни обувки, и следователно доста широк избор: меки пантофи за ежедневни истини, подковани ботуши за нелицеприятни истини, прости дървени обувки за тривиални истини, лъскави лачени обувки за официални истини, а вероятно и някакъв вид сандали на висок ток за самоочевидните истини. Точно сега обаче беше по-важно да се реши, точно какъв вид истина да поднесе на колегите си, и той се спря не на цялата истина, а по-скоро на нищо друго освен истината, което премахваше нуждата от честност.
- Е, казвай де, какво ти каза той?
- Той се вслуша в гласа на разума.
- Нима? И къде е уловката?
- Няма такава. Но той желае правилата да са по-традиционни.
- Не може да бъде! На мен пък ми се струва че те и така са си практически доисторически!
- Освен това той иска университетът да поеме водеща роля, че и по-бързичко. Господа, след около три часа ще се играе мач. Предлагам да го наблюдаваме. За която цел ще ви помоля да облечете ... панталони.
Малко по-късно Ридкъли си извади часовника, един от онези старомодните захранвани от демонче и надеждно неточни. Той отвори златния капак и търпеливо загледа дребничкото създание как върти педалите за стрелките. Когато възраженията не затихнаха след минута и половина, той затръшна капачето. Щракването имаше въздействие, каквото не би могла да постигле никаква степен на надвикване.
- Господа, - изказа се тежко-тежко той - Налага ни се да вземем участие в играта на народа, тоест на хората, от които, бих добавил, произхождаме и самите ние. Дали някой от нас през последните няколко десетилетия дори и мимоходом е зървал как се играе играта? Мисля, че никой. Би трябвало по-често да излизаме сред народа. В случая не искам от вас да сторите това заради мен, нито дори заради стотиците обикновени хора, които се трудят за да ни осигурят живот, в който дискомфортът толкова рядко надига глава. Вярно, много други гнусни глави са се надигали, но винаги ни се е усмихвала и вечерята. Ние, колеги магьосници, сме последната линия на защита на града от всички ужаси, които биха могли да го връхлетят. Въперки това, никой от последните не притежава такъв потенциал на опасност, като самите нас. Факт. Не ми се мисли, какво би могло да стане, ако някои магьосници наистина огладнеят. Така че, в дадения случай ви умолявам, направете го заради платото с мезетата.
Историята е познавала и по-благородни призиви за бой, Ридкъли пръв би признал това. Този обаче беше добре нагласен спрямо целевата си аудитория. Е, имаше известно мрънкане, но да се каже това, беше същото като да се каже, че небето е синьо.
- Ами обедът? - изрази дълбоките си подозрения Лекторът по Съвременни Руни.
- Ще ядем по-рано, - успокои ги Ридкъли, - а и бях информиран, че баничките предлагани по време на играта са просно ... несравними.
Истината пред огромния си многокамерен гардероб си избра черни кожени ботуши на висок, тънък ток за такава една безсрамна истина.