- Е, на това му се казваше забава, - отбеляза Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на университета докато се отпускаше в едно огромно кресло във Всекинощната Стая толкова устремно, че насмалко да отскочи като от трамплин – Ще трябва пак да го направим някой път.
- Да, сър. Ще трябва. След сто години, - съобщи лукаво новият Пазител на Традициите прелиствайки страниците на огромната си книга.
Като стигна до пращящия лист озаглавен „Ловът на Мегапода”, записа датата и времето, което им отне да уловят споменатия Мегапод и се подписа засукано: Пондър Стибънс .
- Между другото, какво е Мегапод? – поинтересува се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания докато си сипваше портвайн.
- Някакъв вид птица, ако не се лъжа, - отвърна разсеяно Архиканцлерът и посочи с ръка количката с питиетата – Заповядайте.
- Първоначалният Мегапод е намерен в помощник-лакейския килер, - обясни Пазителят на Традициите – Изплъзнал се е посред вечеря и предизвикал това, което моят предшественик отпреди хиляда и сто години определя като ... „същинска джабала докато Колегите го преследваха из университетските помещения със забележителна веселба и приповдигнат дух”.
- Защо? – обади се завеждащият отдел Посмъртни Комуникации, пъргаво грабвайки една гарафа с повдигащо духа съдържание докато минаваше покрай него.
- О, не може да оставим един Мегапод да се развява наоколо без контрол, доктор Хикс, - измърмори Ридкъли – Питай когото щеш.
- Не, имах предвид, защо ще трябва да го правим пак веднъж на сто години? – уточни завеждащият отдел Посмъртни Комуникации .
Старшият Дискусионен Наставник се извърна настрани и изпъшка:
- О, богове мили...
- Такава е традицията, - обясни Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, докато си свиваше цигара – Трябва да си имаме традиции.
- Щото са традиционни, - подтвърди Ридкъли и махна към един от слугите – И няма да се посвеня да призная, че от тази поне поогладнях. Бихте ли донесли подноси с мезета менюта от първо до пето? И, ами, също от онова студено говеждо печено, и някое свинско, някоя друга филийка и, разбира се, сирената, - той вдигна поглед – Някой да се сеща за още нещо?
- Не бих отказал някой плод, - обади се Професорът по Отвлечени Феномени – Ами вие, Библиотекарю?
- Уук, - изръмжа запречващата огъня от камината фигура.
- Ама че разбира се, - съгласи се Архиканцрелът и махна с ръка към чакащия сервитьор – Значи и плодовете. Погрижете се ако обичате, Даунбоди. И... сигурно може да ги донесе онова новото момиче? Трябва да свиква с Всекинощната Стая.
Все едно беше изрекъл магично заклинание. Стаята с нейния едва виждащ се от синкавия пушек таван изведнъж бе обзета от тежка, някак си препълнена тишина, което се дължеше предимно на мечтателни спекулации, но в отделни редки случаи и на отдавнашни спомени.
Новото момиче... От самата мисъл старчески сърца опасно се разтуптяваха.
Много рядко се случваше красота да нахлуе в ежедневната рутина на Н.У., който беше също толкова мъжки, колкото и миризмите на стари чорапи, на дим от лули, както и, като се има предвид разпространената сред преподавателския състав немарливост при изтръскване на лулите, също и на обгорени чорапи. Г-жа Уитлоу, икономка на университета и носителка на дрънчащата връзка за ключове и грамадния трещящ като кораб посред буря корсет, от звука на който Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания припадаше, та тя обикновено много внимаваше да подбира персонал, който макар да е и от женски пол, да не е в прекалена степен такъв и обикновено се отличаваше с работливост, спретнатост, румени бузи и изобщо бяха накратко от онзи вид жени, които гравитират към басма и ябълкови сладкиши. Това задоволяваше магьосниците, които също гравитираха към ябълковите сладкиши, макар че можеха да минат и без басмата.
И как стана така, че икономката взе на работа Жулиета? Какво ли ще да си е мислела? Момичето навлезе в университета като нов свят във слънчева система и оттогава небесните сфери смущаващо се поклащаха. Също както впрочем и кръшните бедра на Жулиета.
Съгласно обичая и дългогодишната практика магьосниците съблюдаваха безбрачие, официално по причина че жените били разсейващ фактор и се отразявали зле на магичните органи, обаче след една седмица присъствие на Жулиета мнозина от преподавателския състав изпитаха непознати (за повечето от тях) копнения и странни сънища и изобщо положението малко се понапече, но какво да се прави: това нейното беше отвъд красотата. Беше нещо като дестилат на красотата, витаещ около нея и насищащ околния ефир. Когато тя минаваше, магьосниците чувстваха подтик да пишат поезия и да купуват цветя.
- Вероятно ще ви е интересно да научите, господа, - обади се новият Пазител на Традициите, - че днешното преследване беше рекордно дълго за цялата история на традицията. Предполагам, че дължим благодарности на днешния Мегапод...
По някое време той осъзна че държи реч пред глухи уши.
- Ъъ, господа? - подсети ги той и се огледа.
Магьосниците се бяха зазяпали някак си задушевно в каквото и да им се въртеше в главите.
- Господа? - повтори той и този път колективна въздишка ознаменува тяхното събуждане от внезапен пристъп на мечтателство.
- Какво значи? - реагира Архиканцлерът.
- Тъкмо отелязвах, че днешният Мегапод безспорно постави рекорд, Архиканцлере. Беше Ринсуинд. Официалният Мегаподски костюм му стана общо взето като по поръчка. Мисля, че е отишъл да си полегне.
- Какво? А, това ли? Да де, да. Вярно. Браво на човека, - съгласи се Ридкъли и магьосниците откликнаха с онова бавно ръкопляскане и тропане по масата, което е белег за одобрение сред мъже на определена възраст, класа и талия, съпроводено с възгласи като „Ей бе, браво на човека!” и „Чиста работа!” Очите обаче останаха приковани към вратата, а ушите се напъваха да чуят трополенето на количката, което ще предизвести появата на новото момиче и, разбира се, сто и седем чешита сирене, както и над седемдесет разновидности туршии, салати и други мезета. Новото момиче може и да беше въплъщение на красотата, но Н.У. не беше място за хора, които забравят за сирената си.
Е, ако не друго, тя поне е разсейващ фактор, помисли си Пондър докато затръшваше книгата, а университетът напоследък се нуждае от такива. Много се беше закучило положението откакто напусна Деканът, ама много. Кой е чувал досега някой да напусне Н.У.? Такова нещо просто не може да го бъде! Понякога хората си отиваха в немилост, в сандък или, в някои случаи, на парчета, но такова нещо като изоставяне на длъжността просто нямаше. Работата в Невиждания Университет беше за цял живот, а често и доста по-оттатък.
Длъжността на Пазител на Традициите неминуемо се беше стоварила върху плещите на Пондър Стибънс, на когото му се струпваха всички задължения изискващи някой, който да си мисли че нещата трябва да стават навреме и че числата тлябва да излизат точно.
За съжаление, когато беше отишъл да уточни туй онуй с предишния Пазител на Традициите, който, както се съгласяваха всички, не се беше мяркал наоколо в последно време, той установи, че човекът бил умрял преди двеста години. Не че беше чак толкова необичайно това нещо. Пондър след всичките си години в Невиждания все още не знаеше точния брой на преподавателския състав. Как можеше да ги проследи някой в наши дни в тази сграда, където стотици кабинети си деляха един прозорец, но само като се погледне отвън, или където стаите се изместваха нощем от вратите си, неусетно пресичаха задрямалите зали и приставаха някъде съвсем другаде?
В собствения си кабинет един магьосник може да прави каквото си поиска. Някога това означаваше, че може да пуши каквото му скимне и да пърди на воля без да се извинява. Сега означаваше, че си надстроява стаята в система от изометрични измерения. Дори Архиканцлерът го правеше, поради което на Пондър не му беше лесно да протестира: в банята си имаше половин миля поток за пъстърви, а и твърдеше, че тъкмо игричките в собствения му кабинет са нещото, което държи един магьосник настрани от белите. И, както всеки знаеше, така си беше. Обикновено това го вкарваше не в бели, а в неприятности.
Пондър не възразяваше, защото вече беше съзрял като мисия на живота си да подклажда огньовете поддържащи Муструм Рикдъли добре загрят, с което да прави университета щастлив. Както на кучето се отразяват настроенията на стопанина му, така и университетът отразява Архиканцлера си. Всичко което можеше да стори той като единствената осъзната напълно съзнателна личност в университета беше да поддържа нещата колкото се може повече в руслото им, да потушава врясъците по отношение на особата, по-рано известна като Декана и да намира начини да държи Архиканцлера достатъчно забаламосан за да не се пречка на Пондър.
Пондър тъкмо се канеше да остави Книгата на Традициите, когато тежките страници се отвориха с трясък.
- Странно.
- О, как се вкоравяват само тези стари подвързии, - вметна Ридкъли - Понякога придобиват самостоятелен живот.
- Някой да е чувал за професор Х.Ф. Подкреватски или за доктор Ератамус?
Преподавателският състав прекрати да гледа към вратата и се спогледа.
- На някой да му проблясва нещо? - подкани ги Ридкъли.
- Даже не промъждуква, - отвърна ведро Лекторът по Съвременни Руни.
Архиканцлерът се обърна наляво.
- Ами ти, Декане? Познаваш всичките стари...
Пондър изстена. Останалите магьосници затвориха очи и се присвиха.
Ридкъли се втренчи в двата празни стола, всеки с по един отпечатък от ягодица. Един двама от преподавателския състав захлупиха шапки над очите си. Вече бяха минали две седмици и изобщо не беше олекнало.
Той пое дълбоко въздух и изрева:
- Предател!
Ужасно е да се каже такова нещо на две вдлъбватини в тапицерия.
Завеждащият катедра Неопределени Изследвания сръга Пондър Стибънс, давайки да се разбере, че той, за пореден път, е избран за дежурна жертва.
За пореден път.
- Да ни напусне той за някаква си шепа сребърници! – скара се на вселената като цяло Ридкъли.
Пондър си прочисти гърлото. А само как се беше надявал, че ловът на Мегапода ще отвлече мислите на Археканцлера от тази тема, да обаче умът на Ридкъли пак и пак се връщаше към отсъствието на Декана като език не спиращ да опипва щърбината от изваден зъб.
- Ъ, в интерес на фактите, доколкото е известно, неговото възнаграждение е най-малкото... – започна той, но при настоящото настроение на Ридкъли никакъв отговор не би могъл да е правилен.
- Възнаграждение ли? Откога, питам аз, магьосниците работят на надница? Ние се занимаваме с чиста наука, г-н Стибънс! Не ни пука за някакви си пари!
За нещастие Пондър беше чист логик, който в мигове на мисловно объркване се облягаше на разумността и правдивостта, което спрямо един разгневен Архиканцлер не беше особено, ако употребим подходящия академичен термин, адекватно. Освен това той не мислеше стратегически, което винаги е погрешно при разговори с учени колеги, и в резултат на всичко това той допусна грешката да прибегне в този момент към здрав смисъл:
- Това е защото всъщност нямаме много много какво да плащаме, а ако на някой му потрябват джобни, просто си взима от голямото гърне...
- Ние сме част от самата материя на университета, господин Стибънс! Взимаме само това от което се нуждаем! Не ламтим за богатство! И безусловно не приемаме „извънредно отговорна длъжност, включваща атрактивен пакет в областта на възнаграждението”, каквато и простотия да значи това, „както и други изгоди, включително щедра пенсия”! Пенсия, представете си! Кога е било магьосник изобщо да се пенсионира?
- Ами, доктор Иъруиг ... – не съумя да се спре Пондър.
- Той напусна за да се ожени! – сряза го Ридкъли – Това не е никакво пенсиониране, а си е същото като да умреш.
- Ами доктор Хаузмартин? – не мирясваше Пондър.
Лекторът по Съвременни Руни го срита по пищялката, но Пондър само изохка и продължи:
- Той подаде отставка поради тежък случай на жаби по служебни причини, сър!
- Ами като не можеш да носиш на напечено, изнасяй се – изсумтя Ридкъли.
Напрежението се запоразрежда и островърхи шапки предпазливо се запонадигаха. Избухванията на Архикарцлера траеха само по няколко минути. Което щеше да е по-голяма утеха, ако не беше обстоятелството, че приблизително през пет минути все нещо му напомняше за според него абсолютно предателското поведение на Декана, а именно да кандидатства и да постъпи на работа в друг университет след най-обикновена реклама във вестника. Един повелител на магиите не можеше да се държи така. Не може той да ми застане пред някаква комисия от бакали, зарзаватчии и обущари (които макар и да са несъмнено чудесни хора, солта на земята, тъй да се каже, но все пак...) да го оценяват и преценяват все едно е породиста хрътка (несъмнено ще да са му огледали и зъбите!). Така той излага целокупното магьосническо братство, да, точно това прави...
И в коридора отвън изскърцаха колела и всички магьосници като един застинаха в очакване. Вратата се отвори и първата претрупана количка биде вкарана в стаята.
Разнесе се поредица от въздишки докато всяко око се съсредоточаваше в тикащата я слугиня, последвани от доста по-шумни въздишки, когато те установиха, че тя, собствено не е тази която са очаквали.
Не че беше грозна. Сигурно можеше и привлекателна да се нарече, но така както привлича някой хубав уютен и спретнат дом с мушкато на прозорците и надпис „добре дошли” на изтривалката и ябълков пай в печката. Мислите на магьосниците обаче, кой знае защо, точно в този момент не бяха насочени към храната, макар че някои от тях смътно все още и да клоняха в тази насока. Изобщо тя фактически си беше едно съвсем даже симпатично момиче, въпреки че гърдите и определено трябва да са били предназначени за някоя три глави по-висока. Но, каквото и да се каже за нея, тя не беше Нея .
Преподавателският състав се поомърлуши, но после значително се ободри когато керванът от колички заизпълва стаята. Нищо не вдига духа толкова колкото, както е известно на всички, закуската в 3 часа следобяд.
Е, добре значи, помисли си Пондър, този път поне изкарахме вечерта без нищо счупено. По-добре от вторника най-малкото.
Добре известен факт е, че във всяка една организация ако искаш нещо да се свърши, трябва да го възложиш на някой и без това много зает. Това е причинило известен брой самоубийства, както и, в един случай, смъртта на един директор порави нееднократно удряне на главата на последния в един много малък каталожен шкаф.
В Н.У. този зает човек беше Пондър Стибънс. Даже беше започнало да му харесва. Ако не друго, повечето задачи, които му казваха да свърши, нямаше нужда да се вършат и на повечето старши преподаватели не им пукаше, че не са свършени, стига само те да са тези, които не са ги свършили. Освен това Пондър много го биваше да изнамира ефикасни системчици за пестене на време и, вчастност, много се гордееше със системата си за протоколиране на заседанията, която беше разработил с помощта на Хекса, все по- и по-полезната мислителна машина на университета. Детайлният анализ на предходните заседания съчетан с неимоверните предиктивни възможности на Хекса в повечето случаи на базата на ограничен набор от лесно събираеми данни като дневния ред (който така или иначе беше под контрола на Пондър), състава на комисията, времето изминало от закуска и оставащо до вечеря и т.п., позволяваше протоколите да се напишат предварително.
Изобщо той разглеждаше всичко това като свой принос към поддържането на избрания от самия университет курс на благожелателна и динамична стагнация. А да се поддържат нещата така винаги беше усилие с добра възвръщаемост, като се имат предвид алтернативите.
Една самообръщаща се страница обаче, поне според Пондър, беше аномалия. Така че, докато се усилваше шумът от вечерята-преди-закуска, той оглади страницата и внимателно се зачете.

Гленда с удоволствие би счупила някоя чиния в сладката празна главица на Жулиета, когато момичето най-сетне цъфна в Нощната Кухня. Или поне с удоволствие би си помислила за това, при това съвсем преднамерено. Но нямаше смисъл да си изпуска нервите, защото обектът на тези нерви не го биваше много да забелязва какво си мислят другите хора. Не че беше лошо момичето, но просто някак все не можеше да стигне до мисълта, че някой би могъл да не е мил с нея. Така че Гленда се ограничи с едно:
- Къде беше? Казах на г-жа Уитлоу, че си се прибрала вкъщи по болест. Татко ти направо ще се поболее от грижа! А и пред останалите момичета никак не изглежда добре.
Жулиета се отпусна в креслото с толкова изящно движение, че все едно прозвуча музика.
- Абе на мача бях, къде. Нали играхме срещу говедата от Мътни Извор.
- До три часа сутринта ли?
- Ми че то си е по правилата, ма. До края на цяловремето, до внезапна смърт или до първи гол.
- Кой би?
- Не’нъм.
- Как така не знаеш?
- Ми че като си ходих, го решаваха по пукнати глави. Абе аз без друго излязох с Мухлясалия Джони, нал’тъй.
- А аз мислех, че си скъсала с този.
- Ми че той ме черпи една вечеря бе.
- Не трябваше да ходиш. Не ти е работа да ги вършиш такива едни.
- К’ви такива? – отвърна Жулиета, която понякога си мислеше, че въпросите са отговори.
- Защо просто не вземеш да измиеш съдовете? – приключи въпроса Гленда.
И пак ще трябва аз да ги мия след теб, помисли си тя, когато най-добрата и приятелка се запъти към редицата големи каменни мивки. Това което Жулиета правеше с чиниите, не беше точно миене, а бегло кръщаване. Не че магьосниците бяха от хората които да забележат налеп от вчерашно яйце на чинията, обаче г-жа Уитлоу можеше да го съзре и през две стаи в трета.
Гленда хареснаше Жулиета, ама наистина, макар че понякога се чудеше защо. Вярно, че бяха израстнали заедно, но тя не можеше да спре да недоумява как Жулиета, която беше толкова красива, че като минаваше момчетата се вцепеняваха, а понякога припадаха, може да е толкова, ами да си го кажем направо, глупава. Като стана дума за израстване, тази която израстваше беше всъщност Гленда. За Жулиета тя не беше сигурна, но понякога на Гленда и се струваше, че самата тя е порастнала и за двете.
- Виж сега, трябва само малко да попотъркаш, това е, - не издържа тя след няколко секунди унило бълникане, изтръгна четката от съвършената ръка на Жулиета и после, когато мръсотията беше изпроводена по канален ред, си помисли: Отново го направих. Всъщност отново го направих отново. Колко пъти ли са станали вече? Случвало ми се е дори и да си играя с куклите й вместо нея!
Чиния след чиния проблясваха в Глендините ръце. Нищо не изчиства упорити петна по-добре от подтиснатия гняв.
Мухлясялия Джони, моля ви се. За боговете, че той мирише на котешка пикня! И е бил единственото момче, толкова тъпо, че да си въобрази, че има някакъв шанс. Майчице мила, да има такава фигура и да излиза все с абсолютни загубеняци! Какво ли би правила без мен?
След тези кратки вълнения Нощната Кухня отново се върна в рутината си и жените известни като „другите момичета” продължиха с обичайните си задължения. Редно е да се каже, че за повечето от тях е могло да се каже че са момичета само в отдавна минало време, но те работеха добре и Гленда се гордееше с тях. Г-жа Хеджс се оправяше със сирената като за световно. Милдред и Рейчъл, официално фигуриращи във ведомостите по заплатите като „жени за зеленчуците”, бяха добри и надеждни и тъкмо Милдред беше измислила прочутата рецепта за сандвичите с червено цвекло и сирене крема.
Всички си разбираха от работата. Всички си вършеха работата. Нощната Кухня беше надеждна, а Гленда обичаше да е надеждно.
Тя си имаше дом, където да се прибере и се грижеше са ходи там поне по веднъж дневно, но тъкмо в Нощната Кухня тя живееше. Тук беше нейната крепост.

Пондър Стибънс се беше втренчил в страницата пред очите му. Умът му се преизпълни с противни въпроси, най-големият и най-противният от които беше просто: Има ли някакъв начин някой да изкара, че аз съм виновен за това? Няма. Добре!
- Ъъ, тук има една традиция, която за съжаление изглежда сме пропуснали да съблюдаваме в продължение на немалко време, Архиканцлере, - спомена той, съумявайки да не допусне в гласа си загриженост.
- Да не би да има някакво значение? - каза Ридкъли и се протегна.
- Тя е традиционна, Архиканцлере, - отвърна укорително Пондър - Въпреки, че с известно напъване би могло да се каже дори, че самото и несъблюдаване, уви, се е превърнало в традиция.
- Че това не е ли прекрасно? - учуди се Ридкъли – Щом като сме направили традиция да не съблюдаваме друга традиция, това ще е двукратно традиционно, нали? Къде му е проблема?
- Това е Завещанието на Архиканцлер Запазен Големански, - заобяснява Пазителят на Традициите – Именията на Големански се отразяват много добре на университета. Много богато семейство са били.
- Ммм, да. Нещо смътно ми напомня това име. Свестно старче. Е и?
- Ъъ, щеше да бъде по-добре, ако моят предшественик беше обръщал повече внимание на някои от традициите, - поде Пондър, който беше привърженик на подаването на лошите новини капка по капка.
- Добре де, той си беше мъртъв.
- Да, разбира се. Може би, сър, би било добре, ъ-хъм, да установим традицията да се проверява здравето на Пазителя на Традициите?
- О, той си беше съвсем здрав, - възрази Архиканцлерът – Само дето е мъртъв. Съвсем здрав като за мъртвец.
- Та той беше станал на прах, Архиканцлере!
- Не е точно като да е бил болен, собствено, - изтъкна Ридкъли, който беше привърженик на това никога да не се предава – Общо взето това състояние си е съвсем стабилно.
Пондър продължи нататък:
- Има едно условие към завещанието. В дребен шрифт, сър.
- О, мен никога не ме е грижа дребния шрифт, Стибънс!
- Мен пък ме е грижа, сър. Там пише: „... и тъй да пребъде, дорде Университетът отбор вкарва в играта ритни-топка иженарицаема Сиромашко Празнувление”.
- Сиромашко празнене ли? – вметна Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.
- Това е просто смешно! – възмути се Ридкъли.
- Смешно или не, Архиканцлере, това е условието към завещанието.
- Но ние престанахме да участваме още преди години, - не се успокояваше Ридкъли – Тълпи вилнеещи по улиците, ритащи се, блъскащи се и кряскащи... и това играчите! Имайте предвид, зрителите бяха почти също толкова лоши! По стотици души в отбор! Един мач продължаваше понякога с дни наред! Ето защо беше прекратено.
- Фактически, собствено казано, то никога не е било прекратявано, Архиканцлере – намеси се Старшият Дискусионен Наставник – Ние, действително, го прекратихме, гилдиите също. Беше престанало да е игра за джентълвени.
- Независимо от всичко, - пак взе думата Пазителят на Традициите сочейки с пръст в страницата – условията са такива. Има и купища други клаузи. Леле мале. Ох, мъко, мъкичко. Ох, не може да бъде...
Устните му се движеха безмълвно докато продължаваше да чете. Цялата стая заизвива вратове.
- Айде де, изплюй камъчето, бе човек! – изрева Ридкъли.
- Мисля, че ще трябва да проверя някои неща, - измърмори Пазителят на Традициите – Не бих искал да ви тревожа излишно – той пак погледна надолу – Олеле, мътните да го вземат!
- Какво става бе, човек?
- Ами, изглежда сякаш... Не, няма да е честно да ви развалям вечерта, Архиканцлере, - запротестира Пондър – Сигурно съм го прочел неправилно. Безусловно не би могъл да има предвид... Ох, майчице мила...
- Накратко, ако обичаш, Стибънс, - изръмжа Ридкъли – Струва ми се че аз съм Архиканцлерът на този университет. Поне на вратата ми така пише.
- Разбира се, Архиканцлере, обаче от моя страна би било много некоректно да...
- Оценявам загрижеността ти да не ми развалиш вечерта, драги ми господине, - прекъсна го Ридкъли – Аз обаче няма да се поколебая да ти разваля целия утрешен ден. Така че, като имаш предвид това, какви, да пукнеш дано, ги дрънкаш?
- Ъъъ, изглежда, Архиканцлере, че такова... Кога ще да е била последната игра, в която сме участвали, знаете ли случайно?
- Някой да се сеща? – обърна се към стаята като цяло Ридкъли.
Смотолевената дискусия достигна до консенсус от рода на „Към двайсетина години, общо взето”.
- Общо взето какво точно? – настоя Пондър, който мразеше такива неща.
- Е, нали знаеш. Нещо в тоя порядък. Горе долу в тези рамки, така да се каже. Нещо като такова. Нали разбираш.
- Нещо като такова ли? – възмути се Пондър – Не може ли малко по-точно?
- Че защо?
- Защото ако университетът не е играл на Сиромашкото Празнувление за период от двадесет години или повече, наследството преминава към понастоящем живите потомци на Архиканцлер Големански.
- Ама че тази игра е забранена със закон, бе човек! – изтъкна Архиканцлерът.
- Ъ, не точно. Всеобщо е известно, че лорд Ветинари не я одобрява, но, доколкото разбрах, при условие че играта се провежда извън центъра на града и не излиза от задните улички, Стражата си затваря очите. Доколкото, както ми изглежда, привържениците и играчите значително надвишават по брой всичките служители на Стражата, струва ми се това за нея ще е по-добре отколкото да си ги насини.
- Много остроумно казано, господин Стибънс, - похвали го Ридкъли – Много съм изненадан от вас.
- Благодаря, Архиканцлере, - Пондър всъщност беше заимствал това от една уводна статия във „Вестника”, който магьосниците не обичаха, защото или не печаташе каквото те казваха или пък го печатаха с възмутителна точност.
Окуражен той добави:
- Между другото бих искал да отбележа, Архиканцлере, че според законите на НУ, тази забрана няма значение. На магьосниците не им подобава да обръщат внимание на такива забрани. Ние не сме подчинени на мирското законодателство.
- Разбира се. Но въпреки това обикновено е удобно да се съобразяваме с гражданските власти, - произнесе Ридкъли толкова предпазливо, сякаш метафорично вадеше някои от думите да ги разгледа по-обстойно на дневна светлина.
Магьосниците закимаха. Това, което те чуха беше: „Ветинари може и да си има някои косури, обаче от столетия не сме имали по-здравомислещ човек на трона, той ни оставя на мира, а и никога не знаеш какви козове е скрил в ръкава си”. Няма как да се възрази на това.
- Е, добре, Стибънс, какво предлагаш? – рече Ридкъли – В последно време ми съобщаваш за някой проблем само ако вече си измислил решение. Уважавам това, макар и да го намирам за малко гадно. Та значи имаш ли някакъв начин да ни измъкнеш от тази каша?
- Струва ми се, че да, сър. Мисля си, че бихме могли да сформираме, ами, отбор. Никой нищо не казва за печелене, сър. Просто трябва да играем, това е.

В свещоливницата винаги беше възхитително топло. За съжаление беше също така изключителто влажно и по някакъв хаотичен и непредсказуем начин доста шумно. Това беше защото грамадните тръби от централната отоплителна система на Невиждания Университет минаваха точно под тавана, окачени на редици метални скоби с различен коефициент на линейно разширение. Това обаче беше само като за начало. Тук бяха още огромните тръби за балансиране на диференциала на слуда из територията на университета, тръбата на супресора за потока на антропичните частици, който в последно време не работеше като хората, тръбите за въздушна циркулация, която също не работеше откакто се беше разболяло магарето, прастарите тръби, които бяха единствените останки на злополучния опит на един предишен архиканцлер да изгради университетска комуникационна система посредством дресирани мармозетки. Всеки ден по някое време всичките тези тръбопроводи гръмваха в цяла подземна симфония от бълбукания, къркорения, смущаващи органични прошляквания и, понякога, необясним цвърчащ звук отекващ през подземните етажи.
Всецяло-импровизираната природа на конструкцията на системата беше допълнително подчертана от факта, че като мярка за икономия, големите железни тръби за топлата вода бяха увити в стари парцали, овързани с канапи. Понеже някога някои от тях са били принадлежали към магьоснически одеяния, които колкото и да ги търкаш, не можеш да изличиш всичките магии от тях, така че постоянно излизаха спорадични изблици от многоцветни искри, а понякога и по някое топче за пинг-понг.
Въпреки всичко Лут се чувстваше у дома си в свещоливницата. Странна работа – горе в старата родина хората от улицата го бъзикаха, че бил направен в свещоливница. Въпреки че Брат Овес му беше обяснил, че това било глупаво, кротко бълбукащата лой някак го привличаше. Тук той се чувстваше на мира.
Сега тъкмо той управляваше свещоливницата. Смиймс не знаеше, защото той изобщо не си даваше труда да слиза тук. Трев разбира се знаеше, но докато Лут вършеше работата му вместо него, това значеше, че той може да прекарва повече време като рита консервена кутия на някое бунище, така че той беше доволен. Мнението на останалите покапвачи и топячи всъщност нямаше значение. Да работиш в свещоливницата означаваше, че що се отнася до трудовия пазар, все още ускоряваш като стигнеш дъното и продължаваш да задълбаваш в скалната основа. Да работиш тук означаваше, че вече нямаш достатъчно представителност за да си просяк. Означаваше, че бягаш от нещо, може би от самите богове или пък от демоните в тебе си. Означаваше, че ако изобщо посмееш да вдигнеш поглед, то високо-високо над себе си ще видиш утайките на обществото. Така че най-добре да си седиш тук долу на топло в сумрака, където хранят прилично и няма неудобни срещи и, добави наум Лут, никой не те бие.
Не, с топячите нямаше проблем. Като можеше, той правеше за тях каквото можеше. Самият живот ги беше пребил дотолкова, че не им беше останала сила да бият някого другиго. Това идваше доста добре. Като разберат хората, че си гоблин, няма какво друго да очакваш освен неприятности.
Той си спомни как му викаха хората по селата като беше малък, а след думите следваше по някой камък.
Гоблин. Тази дума имаше багаж колкото цял керван волски коли. Нямаше значение какво кажеш или направиш, керванът просто те прегазваше. Той им показваше нещата, които беше сътворил, а камъните ги трошаха, докато селяните му кряскаха като ястреби на лов и добавяха още думи.
Това свърши през деня, когато Пастор Овес пристигна кротко в градчето, ако няколкото колиби и една улица от утъпкана кал изобщо можеха да се нарекат град, и донесе със себе си... опрощение. Онзи ден обаче никой не искаше да бъде простен.
Някъде в мрака тролът Цимент, който се друсаше до освяткване със скалотръс, скалоцеп, скалотоп и скалосвлач и щеше да смърка даже и железни стружки ако Лут не го беше спрял, изхлипа на дюшека си.
Лут запали нова свещ и нави самоделното си покапвателно приспособление, което забуча весело и от което пламъкът загоря хоризонтално. Той полагаше толеми грижи за произведенията си. Един добър покапвач никога не върти свещта докато я покапва. В дивата природа свещите почти никога не покапваха в повече от една посока, точно според течението. Нищо чудно, че магьосниците харесваха изготвените от него: има нещо шашардисващо в свещ, която изглежда е покапвала във всички посоки едновременно. Човек направо да не знае накъде духа вятърът .
Той работеше чевръсто и вече оставяше деветнадесетата добре покапала свещ в коша за готова продукция, когато чу дрънченето на консервена кутия подритвана по каменния под на прохода.
- Добро утро, господин Трев, - поздрави той без да гледа.
След миг една тенекия се приземи пред него на тесния си край, точно като късче от пъзел заставащо на мястото си.
- Че как позна че съм аз, бе Гобльо?
- По вашия лайтмотив, господин Трев. И предпочитам да ме наричат Лут, благодаря ви предварително.
- Лайт- к’во? - не разбра гласът зад гърба му.
- Лайтмотив: повтаряща се тема или акорд асоциирани с определен персонаж или идея, господин Трев, - обясни Лут грижливо оставяйки още две топли свещи в коша - Визирах вашето хоби да ритате тенекия натам насам. Изглежда сте в приповдигнато настроение, сър. Как мина денят?
- К’во викаш?
- Фортуна беше ли благосклонна към Мътни Извор?
- К’ви ги плещиш бе?
Лут още повече се присви. Имаше известна опасност да не пасне, да не е от помощ, да не е тактичен.
- Вие ли бихте, сър?
- А, не. Пак равен без гол. Право дъ си ка’ем, загуба на време. Ама беше само приятелски. Никой не пукна, - Трев огледа пълните кошове с реалистично покапали свещи и добави благодушно - Ей че си ги нацвъкал, бе лапе.
Лут пак се поколеба, после много предпазливо подпита:
- Значи ли това, че независимо от скатологичния епитет, одобрявате голямото, но неопределено количество свещи, които съм покапал за вас?
- Мътните го ‘зели, т’ва па к’во беше, бе Гобльо?
Лут затърси трескаво уместния превод. Накрая се реши на едно:
- Аз добре направил?
Трев го потупа по гърба:
- Даа! Браво! Шапка ти свалям! Да ама що не земеш дъ се научиш да приказваш нормално бе? Щото и пет минутки няма да ми издеяниш такъв по наште места. А на бас че шъ те замлатят с някоя тухла.
- Това, исках да кажа т’ва, фактически е известно, че ... ста’а, - опита се да се съсредоточи Лут.
- Честно казано ич не вдявам, що им е на ‘ората да се впрягат толкова, - отбеляза благо Трев - Зарад онея големи битки ли? Е и к’во? Че то е било преди много време и далече оттук, нал’тъй, и не че троловете и джуджетата не съ го раздавали не по-добре от ваште хора, прав ли съм? От вас, нали, гоблините? И к’во толкова? Ваште ‘ора само съ рязали гърла и са тафили к’вото сварят, нал’тъй? Че това по някои тукашни улици си минава практически за културно.
Сигурно, помисли си Лут. Никой не е могъл да остане неутрален, когато Мрачната Война заля Далечен Юбервалд. Възможно е и да е имало същинско зло там някъде, но странна работа, очевидно злото всеки път се е оказвало на другата страна. Може пък да е било заразно. Някак си във всичките объркани истории написани или възпети, гоблините винаги излизаше да са били гадни пъзливи копеленца, колекциониращи собствената си ушна кал и винаги са били на другата страна. Уви, когато е дошло времето да се напише историята, неговият народ не е имал дори молив.
Усмихвай се на хората. Харесвай ги. Бъди услужлив. Старай се да заслужиш повече. Той харесваше Трев. Биваше го да харесва хората. Като е ясно че харесваш хората, те ще са мъничко по-склонни да харесват теб. И най-малкото нещо беше от помощ.
На Трев пък изглежда изобщо не му пукаше за историята, освен това беше осъзнал, че да има някой в свещоливницата, който не само че не напира да яде лойта, но и да върши повечето от неговата работа, при това да я върши по-добре отколкото би си дал труда да я върши самият той, си беше актив, който си струваше да се пази. Трев никога не си даваше твърде много зор. Трев караше живота си през просото.
- Майстор Смиймс дойде да пита за теб, - съобщи Лут - Аз се оправих.
- А, - каза Трев и толкова. Никакви въпроти. Той харесваше Трев.
Но младежът просто си стоеше и се взираше в него, сякаш се мъчеше да го разбере.
- Скив са, - каза Трев - Я ела с мен до Нощната кухня да си измуфтим кльопачка, а?
- О не, господин Трев, - стресна се Лут и насмалко да изпусне една свещ - Не мисля, извинявайте, не мислим, че е редно.
- Айде де, кой ще разбере? А там има една дебела мацка, която готви чудно. По-добра манджа не си опитвал.
Лут се заколеба. Винаги се съгласявай, винаги бъди услужлив, винаги бъди подръка, никога не плаши никого.
- Мислим си, що да не дойда с теб, - каза накрая той.

Много има какво да се каже за стъргането на тиган докато не можеш да се огледаш в него, особено ако си таила мисли как да тупнеш лекичко с него някого по главата. Изобщо Гленда не беше в настроение за Трев, когато той се качи по каменните стъпала, целуна я по тила и каза весело:
- Здрасти, муцинка, нещо топличко за тая нощ шъ се намери ли?
- Нищо за такива като теб, Тревър Младонадеждов, - отряза тя и го отпъди с тигана - и гледай да си държиш ръцете да не шават, благодаря много!
- Ама нищо ли не ти се топли за най-добрия ти приятел, а?
Гленда въздъхна и склони:
- В подгряващата печка има бъбъл-енд-скуик , ама не казвай нищо, ако те хване някой.
- Ей, тъкмо като за човек претрепал се от бачкане цяла нощ! - възкликна Трев, потупа я твърде свойски и се отправи към пещите.
- Пак си бил на мач! - избухна Гленда - Вечно си на някой мач! И това ми го наричаш работа!
Момчето се засмя, а тя изгледа ядно спътника му, който бързо отстъпи като че пред бронебойни очи.
- А вие, момчета, що не се миете преди да идвате тук, - подкара тя, зарадвала се, че си е намерила мишена която не и се хили и не и раздава целувки - Тук, знаете ли, храна се приготвя!
Лут преглътна. Това беше най-продължителният му разговор със същество от женски пол, без да се броят Нейна Милост и г-ца Церикаишова, а той самият даже не беше продумал.
- Уверявам ви че се къпя най-редовно, - изпротестира той.
- Но ти си сив!
- Е, нали някои хора са черни, а други са бели, - почти проплака Лут.
О, защо изобщо, о защо беше излязъл от свещоливницата? Там долу беше толкова хубаво и мирно, а и тихо, стига Цимент да не беше на железен оксид.
- Това няма да мине. Ти нали не си зомби? Знам, че те правят каквото могат и че човек умира както може, аз обаче няма пак да си навличам тази беля. Всеки може да си остави ръцете в супата, но да се търкалят ръце по дъното на купата? Не е редно това нещо.
- Аз съм жив, госпожице, - заоправдава се Лут.
- Да де, но жив какъв, ще ми се да разбера.
- Гоблин съм, госпожице, - той се поколеба като казваше това. Звучеше му като лъжа.
- Аз пък си мислих, че гоблините са рогати, - изтъкна Гленда.
- Само напълно порастналите, госпожице, - е, поне за някои гоблини си беше вярно.
- Ти нали няма да правиш никакви гадории, нали? – настоя Гленда втренчила се в Лут.
Той обаче го разпозна като един вид остатъчно втренчване. Тя вече си беше казала думата, а това сега беше малко театралничене, колкото тя да покаже кой е шефът тук. А шефовете могат да си позволят щедрост, особено ако изглеждаш понаплашен и подобаващо впечатлен. Това винаги вършеше работа.
И Гленда каза:
- Трев, вземи за господин...
- Лут, - подсказа Лут.
- Вземи значи за г-н Лут малко бъбъл-енд-скуик. Че като го гледам ще вземе да ми умре от глад.
- Имам много бърз метаболизъм, - поясни Лут.
- Нямам нищо против това, - рече благосклонно Гленда – стига да не го показваш наляво надясно. Стига ми на мене...
Зад гърба и нещо изтрещя.
Трев беше изпуснал подноса с бъбъл-енд-скуика. Беше се вкаменил и зяпнал Жулиета, а тя отвръщаше на погледа му с израз на дълбоко отвращение. Накрая тя проговори с глас като камбанки:
- Ти дъ не си кьорав бе, твойта кожа? Ама си и нахален да ми съ дуеш тука с тоя парцал на врата! Секи знае че Мътни Извор са пълни ливади. Бийзли и с мрежа не може дъ я поеме топката.
- Така ли бе? Е, аз пък чух как ви прегазиха лобинците миналата седмица. Лобин Клаут! А секи знае че тея са едни баби!
- Тъй ли било? Да ама Стейпъл Прав излезе от Тръшкалника предния ден! Да ви видя аз как шъ ви смачка той вас мътняци мръсни!
- Дъртия Стейпъл ли? Ха! Той размята сичко, вярно, ама на търчане не дига повече от волска кола! Ние шъ си го обикаляме на кръгчета...
Тиганът на Гледна рязко издрънча по железния плот.
- Я престанете и двамата! Тъкмо започвам почистваненто за деня и хич не искам ритни-топка да ми цапа хубавите повърхности, чувате ли ме? Ти, мойто момиче, чакай тук, а ти, Тревър Младонадеждов, да ми се пръждосваш в мазето си и си искам чинията измита и върната до утре вечер, иначе можеш да си крънкаш манджи от някоя друга, ясно ли е? И си прибери и приятелчето. Приятно ми беше да се срещнем, г-н Лут, но бих предпочела да те видя в по-добра компания.
Тя се позамисли. Лут изглеждаше толкова изоставен и объркан. Боговете да са ми на помощ, помисли си тя, пак се превръщам в майка ми.
- Не, чакай малко, - тя се наведе, отвори една от подгряващите пещи и извади друга голяма чиния. Уханието на печени ябълки изпълни кухнята – Това е за вас, г-н Лут с моите благопожелания. Трябва да позагладиш ребрата, че да не те отнесе вятърът. Не си давай труда да си го делиш с този нехранимайко, щото, питай когото щеш, той е един ненаситен муфтаджия. А сега трябва да чистя и освен ако вие, момчета, не искате да помагате, марш от кухнята ми! А да, и тази чиния също я искам върната!
Трев сграбчи Лут за рамото:
- Айде, нали я чу какво каза.
- Да и не бих имал нищо против да помогна...
- Идвай!
- Благодаря ви много, госпожице, - смотолеви Лут докато го извличаха надолу по стълбите.
Гленда сгъна грижливо пешкира си за горещо докато ги гледаше как си отиват.
- Гоблини, - проговори замислено тя - Ти изобщо виждала ли си досега гоблин, Джули?
- К’во?
- Виждала ли си досега гоблин?
- Не’нъм.
- Мислиш ли че той е гоблин?
- К’во?
- Г-н Лут. Той гоблин ли е, как мислиш? - каза колкото се може по-търпеливо Гленда.
- Е, ‘начи е тузарски гоблин. В смисъл кат’ го слушам ‘се едно чете книги и такова.
Такова уточнение, поне според Гленда, като за Жулиета практически си беше наблюдателност на ниво криминалистичен анализ. Тя се озърна и за своя най-голяма изненада установи, че Жулиета е седнала да чете нещо, или най-малкото да се вглежда съсредоточено в буквите.
- Какво е това дето си взела? - попита тя.
- Викат му „Ала-баламур”. Такова, за к‘во пра’ят важните личности.
Гленда надзърна над рамото на приятелката си, докато тя прелистваше страниците. Доколкото можеше да види тя, всичките важни личности споделяха една усмивка и носеха неподходящи за това време на годината дрехи.
- И какво ги прави важни? - поинтересува се тя - Само това, че са в списанието ли?
- Има и модни съвети, - засегна се Жулиета - Ето скив, казват, че хромо-медната микроризница е писъкът на сезона.
- Това е страницата за джуджета, - въздъхна Гленда - Айде, взимай си партакешите и ще те изпратя до вкъщи.
Жулиета все още четеше докато чакаха конския рейс. Такова внезапно увлечение по печатното слово разтревожи Гленда. Последното нещо, което тя искаше беше в главата на приятелката и да влязат разни идеи. Вътре имаше толкова простор за тях да се блъскат натам насам и да причиняват поразии. Самата Гленда четеше едно от нейните евтини романчета, подвързано в страница от „Вестника”. Тя четеше така както се хранят котките: крадешком, и само да посмее някой да забележи.
Когато впрягът се затътри към Кукличките, тя извади шалчето от чантата си и разсеяно го върза на китката си. Лично тя мразеше ритнитопковското насилие, но беше важно да принадлежиш някъде. Да не принадлежиш никъде, особено след голям мач, може да бъде вредно за здравето. Важно беше да показваш правилните цветове на твоята родна почва. Важно беше да се вписваш.
Кой знае поради каква причина тази мисъл незабавно пренасочи ума и към Лут. Колко странен беше той. Малко нещо грозен, ама много чист. Миришеше на сапун и изглеждаше толкова нервен. Имаше нещо в него...

Атмосферата във Всекинощната Стая се беше смразила като ледникова вода.
- Да не би да ни казвате, господин Стибънс, че би трябвало да участваме в игра за грубияни, побойници и гамени? - възмущаваше се Завеждащияг катедра Неопределени Изследвания - Невъзможно!
- Малковероятно, да, но чак невъзможно? Не, - отвърна морно Пондър.
- Определено не е възможно! - включи се Старшият Дискусионен Наставник и кимна към Завеждащия катедра - Да се боричкаме с разни типове от самото дъно!
- Дядо ми е вкарал два гола в мач срещу Мътни Извор, - проговори тихо и делнично Ридкъли - Малцина са успявали да вкарат и един за целия си живот в онея дни. Струва ми се че най-многото голове вкарани от един човек за целия му живот са четири. Това беше Дейв Младонадеждов, разбира се.
Надигна се вълна от припряно преосмисляне и препозициониране.
- Ах, да, разбира се, тогава времената са били други, - гласът на Старшия Дискусионен Наставник изведнъж беше станал сладък като сироп - Несъмнено дори и квалифицирани работници са се включвали понякога да се позабавляват.
- Не им е било до забава ако са се изпречвали пред Дядо, - поухили се Ридкъли - Той беше професионален бияч. Пребиваше хора за пари и кръчмите го викаха когато се случеше наистина опасно сбиване. Разбира се, в известен смисъл, сбиването от това ставаше още по-опасно, но повечето от него излизаше навън на улицата.
- Той е изхвърлял хора от прозорците ли?
- О да. Ако сме честни, обикновено е било от приземния етаж и винаги е отварял предварително прозореца. Много фин човек е бил, както разбирам. Правил е музикални кутийки, и награди е печелил за тях. Пълен въздържател, нали разбирате, че и доста религиозен. Млатенето на хората е било само бачкане. Сигурен факт е че никога не е порил нещо, така че да не може да бъде зашито наново. Много свестен човек, от където и да го погледнеш. Никога не съм го виждал, за съжаление. Винаги ми се е искало да имам нещо с което да си спомням старчето.
Целият преподавателски състав като един магьосник сведе погледи към грамадните ръчища на Ридкъли. На размер като тигани. Той прещрака с кокалчетата си. Чу се ехо.
- Та, господин Стибънс, всичко което ни трябва е да излезем срещу друг отбор и да загубим, така ли? - каза той накрая.
- Точно така, Архиканцлере, - подтвърди Пондър - Просто отбиваме номера.
- Но да загубим ще значи да ни видят че не печелим, прав ли съм?
- Ами да, така ще да е.
- В такъв случай по-скоро бих предпочел да победим, а вие?
- Ама Муструм, това отива твърде далече, - намеси се Старшият Дискусионен Наставник.
- Моля? - повдигна вежди Ридкъли - Може ли да ви напомня, че съгласно устава на този университет Архиканцлерът е пръв между равни?
- Разбира се.
- Добре. Е, това съм аз. Думата „пръв” е, мисля, съвсем уместна в случая. Виждам, че драскате нещо в бележничето си, господин Стибънс?
- Да, Архиканцлере. Проверявам, дали не бихме могли да минем и без завещанието.
- Само така, - зарадва се Старшият Дискусионен Наставник, изглеждайки ядно Ридкъли - Знаех си че няма причина за паника.
- В действителност имам удоволствието да ви съобщя, че бихме могли да се оправим съвсем прилично само с минимално съкращение на разходите, - продължи Пондър.
- Ето, - посочи Старшият Дискусионен Наставник, изглеждайки триумфално първия между равните - Виждате ли какво става като не се поддава човек на паника.
- Действително, - отвърна спокойно Ридкъли и с поглед все така впит в Старшия Дискусионен Наставник добави - Господин Стибънс, бихте ли били толкова добър да ни просветлите: на какво се равнява в реално изражение това „минимално съкращение на разходите”?
- Завещанието представлява доверителен фонд, - заобяснява Пондър все още смятайки - Можем да използваме значителния доход от много мъдро инвестираните средства на душеприказчиците на Големански, но не можем да пипаме капитала. Въпреди всичко, лихвите са достатъчни да покрият, съжалявам че не съм достатъчно точен, около осемдесет и седем процента от сметките на университета за храна.
Той изчака търпеливо докато възмущението поутихне. Удивително е, помисли си той, как хората са склонни да спорят срещу цифри без по-добро основание от „трябва да има някаква грешка”.
- Сигурен съм, че Ковчежникът не би се съгласил с тези цифри, - измърмори кисело Старшият Дискусионен Наставник.
- Наистина, - съгласи се Пондър - Но се страхувам, че това е защото го дразни десетичната запетая.
Преподавателският състав се спогледа помежду си.
- Кой тогава се занимава с финансовите ни въпроси? - поинтересува се Ридкъли.
- За последния месец ли питате? Аз, - осветли ги Пондър - Но ще се радвам да прехвърля отговорността на първия доброволец.
Това подейства. За съжаление винаги действаше.
- В такъв случай, - наруши настъпилата пълна тишина той - в съответствие с калорийните таблици съставих хранителен режим, който ще предостави на всекиго тук ядене три пъти дневно...
Старшият Дискусионен Наставник се намръщи:
- Три пъти дневно ли? Три пъти дневно? Че кой яде по три пъти дневно?
- Някой, който не може да си позволи по девет пъти, - поясни с равен глас Пондър - Бихме могли да поспестим пари ако спазваме здравословна диета от зърнени храни и пресни зеленчуци. Това би ни позволило да запазим платото със сирената с избор от, примерно, три вида сирене.
- Три вида сирене не е избор, а издевателство! - възмути се Лекторът по Съвременни Руни.
- Или пък бихме могли да изиграем една игра на ритнитопка, господа, - плясна весело с ръце Ридкъли - Само една игра. И толкова. Толкова ли е мъчно това?
- Толкова мъчно като лице размазано от подкован ботуш, предполагам? - изказа се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания - Хората направо ги размазват по паветата!
- Ако всичко друго се провали, бихме могли да намерим доброволци от студентското тяло, - подметна Ридкъли.
- По-добре да се каже направо „труп”.
Архиканцлерът се облегна в креслото си:
- Какво прави от един човек магьосник, господа? Умението с магиите ли? Да, разбира се, но ние, събралите се на тази маса знаем, че за подходящия ум, те не са толкова трудни за придобиване. За това не трябва някаква, тъй да се каже, магия. Небеса, даже и вещиците се справят. За един използвач на магия обаче е нужен такъв склад на ума, който се вглежда малко по-надълбоко в света и начина по който той работи, в начина по който теченията му оплитат съдбините на човечеството, и тем подобно и тем подобно и тем подобно. Накратко, той би трябвало да е такава личност, която да е в състояние да изчисли, че гарантираното пълно отличие си струва временното неудобство да си търси зъбите по паважа.
- Да не би сериозно да предлагате да даваме дипломи за прости физически дадености? - не повярва Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.
- Не, разбира се че не. Сериозно предлагам да даваме дипломи за изключителни физически дадености. Бих ли могъл да ви напомня, че пет години подред гребах за този университет и имам Браун?
- И какво добро е донесло това, ако не възразявате?
- Е, на вратата ми пише „Архиканцлер”. Спомняте ли си защо? Академичният Съвет по онова време прие много правилния възглед, че може би е настъпил моментът за водач, който да не е нито тъп, нито луд, нито умрял. Дори да приемем, че повечето от това не е точно квалификация в нормалния смисъл на думата, но би ми се искало да считам, че лидерските умения, тактиката и творческо мамене, които развих по реката са помогнали. И така, в наказание за греховете ми, които всъщност не си спомням да съм извършвал, но които трябва да са били доста въпиющи, се озовах на върка на окончателен списък от един човек. Избор от три вида сирене ли бяхте споменали, господин Стибънс?
- Да, Архиканцлере.
- Само проверявах, - Ридкъли се наведе напред - Господа, сутринта, поправка, по-късно тази сутрин, възнамерявам да заявя твърдо на Ветинари, че университетът има намерение пак да играе ритнитопка. А тази задача се пада на мен в качеството ми на пръв между равните. Освен ако някой от вас не желае да си опита късмета в Продълговатия Кабинет, само кажете и отивате.
- Той, знаеш ли, ще заподозре нещо, - предупреди Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.
- Той всичко подозира. Ето защо е все още Патриций, - Ридкъли стана - Обявявам това засе... тази твърде затегнала се закуска... за закрита. Господин Стибънс, елате с мен!
Пондър забърза след него с притиснати до гърдите си книги и щастлив, че има извинението да се измъкне, преди останалите да са се нахвърлили срещу него. Носителят на лоши новини никога не е популярен, особено когато ги носи на празно блюдо.
- Архиканцлере, аз... - започна той, но Ридкъли вдигна пръст пред устните си.
След кратка наситена тишина отвътре внезапно се развихри цял ръкопашен фестивал на безмълвно боричкащи се мъже.
- Браво на тях, - заключи Ридкъли и тръгна по коридора - Чудех се колко ли време ще им трябва да осъзнаят, че може би за последен път за някое време виждат препълнена количка със закуски. Насмалко да се изкуша да изчакам да ги видя как ще излязат кламбуцайки с прогизнали роби.
Пондър го зяпна:
- Да не би да се радвате на това, Архиканцлере?
- Божичко, не, - отговори с пробляснали очи Ридкъли - Как можа да си помислиш такова нещо? Освен това след някой друг час ще трябва да кажа на Хевлок Ветинари, че възнамеряваме да станем лично оскърбление. Едно нещо е невежествената тълпа да се покосява взаимно, но не вярвам, че ще го зарадва перспективата и ние да се присъединим.
- Разбира се, сър. Ъъ, има още една дребна подробност, сър, една малка задачка-закачка, ако щете... Кой е Лут?
На Пондър му се стори, че Ридкъли направи малко по-голяма пауза отколкото беше необходимо преди да отговори:
- Този Лут беше...?
- Работи в свещоливницата, сър.
- Откъде знаете това, Стибънс?
- Оправям заплатите, сър. Просто Момчето за Свещите казва, че Лут просто се бил появил една нощ с бележка, казваща, че трябвало да бъде приет и да му се плаща минимална заплата.
- И какво?
- С това се изчерпва всичко, което знам, сър, а го научих само защото разпитвах Смиймс. Смиймс казва, че бил добро хлапе, но малко странен.
- Значи би трябвало да се впише добре, не мислиш ли, Стибънс? Фактически ние виждаме колко добре се вписва.
- Е да де, сър, тук няма проблем, той обаче е, очевидно, гоблин, а в общия случай, нали знаете, стана нещо като странна традиция, че когато за пръв път хора от някаква нова раса пристигат в града, те започват от Стражата...
Ридкъли си прочисти гърлото, шумно:
- Проблемът със Стражата, Стибънс, е че задават твърде много въпроси. Аз лично предлагам, ние да не им подражаваме, - той погледна Пондър и изглежда взе някакво решение - Ти знаеш ли, имаш блестящо бъдеще тук в Н.У., Стибънс.
- Да, сър, - провеси нос Пондър.
- Бих те посъветвал, като имаш това предвид, напълно да забравиш господин Лут.
- Извинете ме, Архиканцлере, но тая просто няма да я бъде!
Ридкъли се олюля, като някой подложен на нападение от досега коматозна овца. А Пондър се втурна напред, защото веднъж метнеш ли се от ръба на пропастта, единствената ти надежда е да настояваш да се отмени гравитацията.
- Аз в този университет заемам дванадесет длъжности, - каза той - Върша цялата книжна работа. Занимавам се с всичките сметки. Фактически аз правя всичко изискващо каквато и да е мяра усилия и отговорност! И продължавам да го правя даже въпреки че от Брейзнек ми предложиха поста на Ковчежник! С мой си екип! Имам предвид истински хора, а не смешно оцветена роба. А сега... Ще... Ми... Се... Доверите ...Ли? Какво толкова важно има относно Лут?
- Копелето му мръсно се е опитало да те отмъкне? - надигна глас Ридкъли - По-страшно и от змийски зъб е туй неблагодарен Декан ти да имаш! Няма ли нещо пред което да се спре той? Колко ли ти е...
- Хич не го попитах, - намеси се тихо Пондър.
За момент настъпи тишина и после Ридкъли го потупа няколко пъти по рамото.
- Проблемът с господин Лут е, че хората искат да го убият.
- Кои хора?
Ридкъли погледна Пондър в очите. Устните му се раздвижиха. Запримижава ту така ту онака като човек потънал в сложни изчисления. Накрая сви рамене и каза:
- Вероятно всички.