****
Складът За Бъдещо Свинско беше... едно от онзи тип неща с които се сблъскваш в град който е живял рамо до рамо с магията твърде дълго. Окултният аргумент, ако можеше така да се каже, беше този: свинското беше важен търговски артикул за града. Бъдещото свинско, вероятно дори още като неродено свинско, беше обичайна разменна стока между търговците. Следователно, трябваше да съществува някъде.
И Складът За Бъдещо Свинско се появи, леденостуден, където съхраняваха свинското докато се появи на бял свят. Беше достъпно място за съхраняване на хладно на различни стоки – и място за тролове които искаха да мислят бързо.
Дори тук, далече от по - проблемните зони, хората по улиците бяха ....бдителни.
А сега те гледаха Ваймс и неговата разнородна група разположени отвън пред една от вратите на Склада.
- Считам , че поне един от нас трябва да дойде с вас! – дъднеше Детритус, покровителствено като мама квачка. -Хризопраз няма да е сам, може да се обзаложите!
Той свали от рамо Умиротворителя, арбалетът който сам бе преустроил от обсадно оръжие в нещо в което слагаше голям сноп стрели, които излитаха като огнен облак от него.
Те можеха не само да премахнат вратата от рамката, а също и от света на обектите по-големи от кибритена клечка. Неговата невероятна неточност беше част от очарованието на Умиротворителя. Останалата част от отряда много бързо се прегрупира и застана зад трола.
- Тогава само ти сержант! - каза Ваймс. - Останалите, влизате само ако чуете писъци. Моите писъци, това е! – той се поколеба и после отвори Цариградско грозде, което още си мрънкаше под носа. – И без да ме прекъсваш, разбрано?
- Да, Напиши-Името-Си-Тук! Мъм-мън-мън...
Ваймс отвори вратата. Мъртъв, вледеняващ въздух се изля около него. Дебел скреж хрущеше под краката му. Дъхът му моментално се превръщаше блестящ облак.
Той мразеше Склада За Бъдещо Свинско. Полупрозрачните трупове на бъдещото месо, висящи във въздуха и натрупващи реалност всеки ден, го накараха да се втресе по причини нямащи нищо общо с температурата. Сам Ваймс разглеждаше хрупкавия бекон като хранителна група със собствени права, и видът на пътуващото наобратно във времето месо, накара стомаха му да се обърне.
Той пристъпи няколко стъпки навътре и се огледа в усойната смразяваща сивота.
- Командир Ваймс! – произнесе той, чувствайки се леко глупаво.
Там, на разстояние от вратата, вледеняващата мъгла се носеше над пода дълбока до коляно. Два трола газеха през нея насреща му. Забеляза още лишеи. Още кланови графити. Още овчи черепи.
- Оставете оръжието си тук! – избуботи единият.
- Бее! - каза Ваймс, крачейки между тях.
Зад него нещо щракна, и се чу тихата песен на стоманена тетива под напрежение желаеща да излезе на свобода. Детритус беше свалил арбалета си.
- Можеш да опиташ да вземеш това от мене ако искаш! – предложи услугите си той.
Ваймс видя група тролове малко по-нататък в мъглата. Един или двама от тях изглеждаха като наемни прасета. Останалите обаче .... Той въздъхна.
Всичко което Детритус трябваше да направи беше да стреля с арбалета си по посока на групичката и доста голяма част от организираната престъпност в града изведнъж щеше да стане неорганизирана.
Колкото до Ваймс, с него щеше да се случи същото, ако не успееше да залегне навреме. Но той не можеше да позволи това да се случи. Тук имаше правила по-стари и по-дълбоки от закона. Освен това, дупка в стената на склада, голяма четиридесет стъпки, щеше да предизвика доста въпроси.
Хризопраз седеше върхе заскрежена щайга. Човек винаги можеше да г разпознае в тълпата. Той носеше костюми, докаго други тролове се задоволяваха с каквито и да са парчитии кожа.
Той дори носеше вратовръзка, с диамантина карфица! А днес беше наметнал кожена намитка върху раменете си. Трябва да беше заради показност. Троловете обичаха ниските температури. Те можеха да мислят по-бързо когато мозъците им бяха хладни. Точно за това срещата беше уговорена за тук.
„Добре, помисли си Ваймс, опитвайки да спре тракащите си зъби, когато дойде моят ред ще те поканя в сауна!”
-Господин Ваймс! Добре е че дойде. - каза Хризопраз приветливо. Тия господа всичките са благородни бизнесмени и мои познати. Предполагам че можеш да свържеш имена с лицата.
- Да, Брекчия, каза Ваймс.
- Хайде де, Господин Ваймс, знаеш че това не съществува, каза Хризопраз невинно. – Ние просто се събрахме заедно за да подкрепим тролските интереси в града от доброжелателно безпокойство. Би могъл да ни приемеш като водачи на общността. Deres no call for name callin.
Водачи на общността, помисли си Ваймс. По-късно щеше да има доста разговори по темата водачи на общността, щом водачите на общността призовават за спокойствие, изречение което Вестникът използваше толкова често, че печатарите вероятно го бяха заковали за печатницата.
Ваймс се беше чудил кои ли са, а сега бяха му определили среща,а понякога, ако – призоваването за спокойствие означаваше да намигаш и казваш: - Не използвайте тези нови бойни брадви срещу онзи шкаф ей там... Не този, не, ей онзи другия....
Трошибут беше водач на общността.
- Ти си казал, че искаш да разговаряш с мен насаме, - каза той, кимайки към сенчестите фигури. Някои от тях криеха лицата си.
- Така е. О ти говориш за онези господа зад мен? Те ще ни напуснат веднага! - каза Хризопраз, махайки им с ръка.. – Те бяха тук просто за да можеш разбереш че един one трол, наистина, може да говори вместо мнозина. А пък през това време, твоят добричък сержант там, мой бивш приятел Детритус, ще отиде отвън за цигара, така става ли? Този разговор е между мен и теб или няма да се състои!
Ваймс се обърна и кимна на Детритус. Неохотно, гледайки навъсено към Хризопраз, сержантът се оттегли. Същото сториха и троловете. Ботушите им проскърцаха по скрежа и тогава вратите се затвориха с трясък.
Ваймс и Хризопраз се гледаха един друг в буквално замръзналата тишина.
- Мога да чуя как зъбите ти тракат. - каза Хризопраз. – Това място е много добро за трол, но ти си замръзнал като месингова маймуна, нали? За това съм донесъл това кожено наметало. – Той свали наметалото и гозадържа. – Тука сме само аз и ти, ясно?
Гордостта беше едно, невъзможността да си чувстваш пръстите-друго. Ваймс се уви в чудесното , топло наметало.
- Чудесно! Не мога да разговарям с човек чиито уши са замръзнали, нали? - каза Хризопраз, изваждайки огромна кутия за пури. – Най-напред, чувам че един от моите се е държал непочтително с тебе. Чух че ме изкарал от онзи вид тролове дето приемат нещата лично, че съм щял да вдигна ръка над твоята прекрасна лейди и малкото ти момченце дето расте здраво и читаво. Понякога доста съм обезпокоен от днешните млади тролове. Те нямат уважение. Нямат стил. Липсва им финес. Ако ти трябва нов алпинеум в градината , само кажи!
- Какво? Само направи така той повече да не ми се мярка пред очите! - каза Ваймс кратко.
- Няма да е проблем. - каза тролът. Той посочи малка кутия, около една кубическа стъпка, отстрани на щайгата. Беше твърде малка за да побере цял трол.
Ваймс се опита да не и обръща внимание , но беше доста трудно.
- За какво искаше да се видим? – каза той, опитвайки се да спре въображението си което си беше спетнало домашно направен кошмар от вътрешната страна на очните му ябълки.
- Пушиш ли, Господин Ваймс? - каза Хризопраз, отваряйки кутията. - Онези от ляво стават за хора. Превъзходно качество.
- Имам си мои, каза Ваймс, изваждайки смачкания пакет. – за какво става дума? Аз съм зает човек!
Хризопраз запали сребристата тролска пура и дръпна силно. Миришеше на горяща тенекия.
- Да, зает си щото онзи от джуджетата умря! – каза той, без да гледа към Ваймс.
- Е?
- Не го е направил трол! - каза Хризопраз.
- Откъде знаеш?
Сега тролът погледна направо към Ваймс.
- Ако беше трол, досега да съм разбрал. Аз задавах въпроси.
- Ние също.
- Аз задавах въпросите по-шумно, каза тролът. – Получих доста отговори. Понякога получавам отговори на въпроси които не съм задавал.
„ Сигурен съм, помисли си Ваймс. Аз трябва да спазвам правилата.”
- Защо се тревожиш кой е убил джуджето? – каза той.
-Господин Ваймс! Аз съм честен гражданин! Мой граждански дълг е да се тревожа. - Хризопраз гледаше лицето на Ваймс за да види как върви играта, и се ухили. – Всичката тази глупост около Долината Куум мисля че вреди на бизнеса. Хората стават раздразнителни, бутат се наоколо, задават въпроси. Аз седя там и се изнервям. А после чувам че моят приятел Господин Ваймс разследва случай и си мисля, че Господин Ваймс, който може би е доста нечувствителен към нюансите на тролската култура понякога, но човекът праволинеен като стрела и не лапа мухи. Ще види че така нареченият трол е оставил боздугана си след себе си, и ще се смее до припадък , защото той вижда дълбоко в нещата като през стъкло! Някое джудже го е направило и иска да стовари вината върху троловете, Кеи Еее Дее. - той седна обратно.
- Какъв боздуган? - каза Ваймс тихо.
- Кое?
- Не съм казвал нищо за боздуган. Във вестника нямаше нищо за тролски боздуган.
- Драги Господин Ваймс, това ми казаха орнаментите на моравата, каза Хризопраз.
- А джуджетата разговаряха с тебе нали? - каза Ваймс.
Тролът замислено погледна покрива над главата си и пусна още дим.
- Рано или късно, - каза той. – Но това са просто подробности. Само между тебе и мене, тук и сега. Ние ги разбираме тези неща. Съвсем ясно е че побъркани джуджета са се сбили, или джуджето е умряло щото е живяло твърде дълго, или...или ти си му задал някои въпроси?
- Не разчитай на това, Господин Ваймс. Тоя боздуган не е нищо освен спасителен пояс на сухо. Джуджетата са го срожили там.
- Или тролът извършил убийството еизпуснал боздугана си и е избягал! - каза Ваймс. – Или е бил доста умен и си е помислил: никой няма да повярва че един трол ще е толкова глупав да остави боздугана си , и за това ще го оставя, вината ще падне върху джуджетата.
- Хей, добре че е толкова студано тука иначе нямаше да схвана мисълта ти! – засмя се Хризопраз. – Но тогава бих попитал, трол влиза в гнездото на онези противни дълбинници и убива само един? Няма начин Хосе ясно? Той щеше да счупи главите на колкото е възможно повече от тях, прас, прас!
Той видя объркването на Ваймс и въздъхна.
- Виж, всеки трол попаднал там, трябва да е доста побъркан трол за да се захване изобщо с тая работа. Нали знаеш как децата лесно се обиждат? Хората ги възпитават в честта и славата, и разни съдбовни щуротии и тези копролитни глупости задръстват мозъка по-бързо от Скалотръса, по-бързо даже и от Пързалката. От това което съм чул, джуджетата са прекратили разследването ловко и безшумно. Ние не правим такива работи Господин Ваймс. Ти си я играл тази игра , знаеш го. Да сложиш трол посред тълпа джуджета, това е все едно да пуснеш лисица в ......при онези неща с перата дето дават яйца...
- Лисица в кокошарник?
- Онуй ...Знаеш, козина, дълги уши...
- Заек?
- Точно така! Пребива едно джудже и духва? Не, тролът няма да се спре само с едно, Господин Ваймс. Това е като фъстъците и твоите хора. Играта се играе така.
- Каква е тази игра?
- Никога ли не си играл на Прас? - Хризопраз изглеждаше изненадан.
- О, това ли? Аз никога не играя игрички! - каза Ваймс. – а по повод на Скалотръса, ти наистина притежаваш най-големия канал за разпространение. Само между мен и теб, тук и сега.
- Тц, вече не се занимавам с това. - каза Хризопраз, презрително въртейки пурата си в ръка. – Може да се каже че само забелязвам някои грешки. От сега нататък животът ще върви благоприличен в златната среда. Имуществени и финансови услуги, това е крачка напред.
- Радвам се да го чуя!
- Освен това, халпетиите настъпват насам. - Хризопраз пристъпи напред. Утаечен боклук. И смесват Скалотръса с некачествени сулфиди и измислят разни железни хлориди и подобни простотии.
Мислеше си че Скалотръса беше лош? Почакай да видиш Пързалката. Скалотръса кара трола да отиде и седне да гледа всичките онези красиви цветове, без да създава неприятности на никого, тихо и кротко. Но Пързалката го кара да се чувства най-големия, най-силния трол на света, да няма нужда от сън, да няма нужда от храна. А след няколко седмици, да няма нужда от живот. Това не е за мен.
- Да, защо да избиваш клиентите си? каза Ваймс.
- Несправедлива обида, Господин Ваймс, несправедлива обида. Не, тия новите хлапетии през половината време самите те са надрусани с Пързалката.
Твърде много бой, твърде много неуважение. – Той присви очи и се наведе напред. – Знам имена и места.
- Ваш дълг, като добър гражданин е да ми кажете тогава - каза Ваймс.
„О богове, за какъв ме мисли? Но тези имена ми трябват. Пързалка звучи гадно. Точно в момента имаме нужда от пощръклели за битки тролове, точно толкова колкото от дупка в главата, с която в края на краищата май ще се сдобием.”
- Не мога да ти кажа. Това е проблемът, каза Хризопраз. – Сега не е моментът. Ти знаеш какво се случва отвън. Ако тъпите джуджета искат да се бият , ще имаме нужда от всеки трол. Това искам да кажа. Казвам на моите хора, дайте шанс на г-н Ваймс. Ние сме добри граждани, няма да клатим лодката.
Хорат все още слушат мен и моите ... съдружници. Но не за дълго. Надявам се, че ти движиш разследването, Господин Ваймс?
-Капитан Керът в момента разследва, каза Ваймс.
Очите на Хризопраз отново се присвиха.
-Керът Айрънфаундърсън? - каза. -Голямото джудже? Той е чудесно момче, чист като цветна пъпка, но на троловете това не им изглежда добре, казвам ти го без заобикалки.
-На джуджетата също не им харесва, като стана дума за това, каза Ваймс. – Но това все още е моята Стража. Моя си работа на кого ще възложа случая.
- Вярваш ли му? - каза Хризопраз.
- Да!
- Добре, той е изменник, сияещ. Но ... Айрънфаундърсън? Джуджешко име. Там е проблемът. Но името Ваймс ... това име означава много. Не може да бъде подкупен, веднъж даже арестува Патриция, не е най острия нож в чекмеджето, но честен като едното нищо и не спира да се рови. Хризопраз долови изражението на Ваймс. – Така казват. Искаше ми се Ваймс да води разследването, защото той също като мен, човек разчитащ само на голите си юмруци, ще се добере до истината съвсем скоро. И според него бих казал, не трол е извършил престъплениетоt.
„Забрави за това че говори като редови трол, си каза Ваймс. Почти прилича на добър стар трол. Това е Хризопраз! Той изби повечето от старомодните мафиоти, които сами по себе си бяха много изкусни играчи, и беше сграбчил Гилдията на Крадците само с една ръка. При това без изобщо да седи на купчина сняг(за по-добра проводимост). А ти знаеш че е прав. Но ... не най-острият нож в чекмеджето? Твърде много ти благодаря!”
Но Капитан Керът беше сияещ, нали? Мозъкът на Ваймс винаги се оглеждаше за връзка, и я нямери:
- Кой е Г-н Блясък?
Хризопраз стоеше абсолютно неподвижен, единственото движение беше спираловидното издигане на зеленикавия дим от пурата му. Когато заговори физиономията му беше нетипично добродушен.
- Той ли? O, приказка за деца. Нещо като тролска легенда от старите дни или за бъдещето. - каза той. [1]
- Нещо като народен герой?
- Ъхъ, нещо такова. Разни глупави хора приказват за това когато времената са трудни. Просто желание за нещо ново, не е реално. Живеем в модерни времена.
[1] Тролската наука казва, че живите същества всъщност се движат назад във времето. Доста е забъркано.
И това май беше всичко.
Ваймс стана.
- Добре, чух това което ми каза. – каза той. –а сега трябва да ръководя Стражата.
Хризопраз изгаси пурата си и изтърси пепелта върху скрежа, където тя зацвърча.
- Ще се върнеш в щаба на Стражата по Възвратната Улица ли? – каза той.
- Не, по - добре е..... Ваймс спря. В гласа на трола имаше някакъв многозначителен намек.
- Поднеси почитанията ми на госпожата дето живее в съседство с магазина за сладкиши. - каза тролът.
- Ъъ, ще и предам, ще и предам ли? каза Ваймс, слисан. -Сержант!
Далечната врата се отвори с трясък и Детритус влетя тичайки, с арбалет в пълна готовност. Ваймс осъзна, че един от тролските недостатъци беше неспособността им да разберат намека в термина – предпазител, борейки се с ужасния подтик да се хвърли на земята.
- Идват времена в които всички ще трябва да разберем къде стоим. – Хризопраз се беше вторачил, сякаш говореше на аудиторията от призрачно свинско. – И кой стои до нас.
Щом Ваймс се насочи към вратата тролът добави:
- Дай тази наметка на твоята лейди, Господин Ваймс. С моите почитания.
Ваймс спря внезапно, и погледна наметката на раменете си. Беше от някаква сребриста кожа, чудно топла, но не толкова колкото яростта която го завладяваше. Едвам успяваше да ходи докато я носи. Щеще твърде много да се приближи. Той я смъкна от раменете си и я сви на топка. Твърде вероятно дузина малки, редки и цвърчащи неща да бяха умрели за да се направи това нещо, но той успя да прозре че тяхната смърт, по някакъв малък начин, не беше напразна.
Той запрати вързопа високо във въздуха, изкрещя ”Сержант!”и се хвърли на земята.
Незабавно се чу плющенето на арбалет, звук като от рояк побеснели пчели, трополенето на отломъците от стрели, превръщащи кръг от металния покрив в решето и миризмата на изгоряла козина.
Ваймс се изправи. Това което падаше около него приличаше на космат сняг.
Срещна втренченият поглед на Хризопраз.
- Опитът да се подкупва служител на Стражата е сериозно нарушение. - каза.
Тролът намигна.
- Честен като никой друг, казах им. Приятно беше да си поговорим, Господин Ваймс.
Когато вече бяха доста далеч навън Ваймс дръпна Детритус в малка странична уличка, доколкото беше възможно да дръпнеш трол където и да е.
- Добре, какво знаеш за Пързалката? - каза.
Червените очи на трола пробляснаха.
- Чувам разни слухове.
- Тръгни към Шосето на Петмезената Мина и събери голям отряд. Отиди до Възвратната алея, оттатък Лъскавата улица. Там има цех за сватбени торти, мисля. Имаш нюх за наркотиците. Подуши наоколо,сержант.
- Тъй вярно! - каза Детритус. – Казали ли са ви нещо , сър?
- Нека просто да кажем, че приемаме сериозно нечии добри намерения, става ли?
- Много добре сър! - каза трол. – Сериозен кой*?
*Б.пр. EARNEST - сериозен и неправилното Ernest което може и да се приеме като името Ернест, явно игра на думи.
- Ъъ, някой когото познаваме иска да ни покаже колко добър гражданин е. Заеми се с това, става ли?
Детритус метна арбалета си на рамо за по – удобно и отпраши с висока скорост. Ваймс се облегна на стената. Този ден се очертаваше да бъде доста дълъг. А сега той …. На стената, малко по-високо от главата му, някакъв трол беше надраскал груба рисунка на срязян диамант. Тролските графити бяха лесни за разпознаване, рисуваха ги с нокът и обикновено на около инч дълбочина в зидарията.
Близо до диаманта беше надраскано: БЛЯСЪК.
- Кхъ, каза тънко гласче откъм джоба му. Ваймс възъдъхна и извади Цариградско грозде навън докато все още се взираше опулено в думата.
- Да?
- Ти каза, че не искаш де те прекъсват. - каза духчето отбранително.
- Е? Какво имаш да кажеш?
- Шест без единадесет минути е, Напиши Името Си Тук! -каза духчето кротко.
- И таз хубава! Защо не ми каза!
- Защото ти каза че не искаш де те прекъсват! – духчето затрепери.
- Да, но не... - Ваймс млъкна. Единадесет минути. Не можеше да изтича, не и по това време на деня. –Щест часа е ... важно.
- Не ми спомена това! каза духчето, хванало главата си с ръце. - Само каза без прекъсвания! Аз много, много съжалявам....
Забравил за Блясък, Ваймс се вгледа безнадеждно в околните сгради. Нямаше голяма полза от щракалковите кули в района където кланиците се ссливаха с доковете, но той забеляза голямата семафорна кула върху покрива на управителския офис.
- Качи се там! – заповяда той отваряйки кутията – Кажи им, че аз те пращам и моето съобщение е с приоритет първа степен, ясно ли е? Да съобщят в Двора на Псевдополис откъде тръгвам! Ще пресека реката по Скапания Мост и ще тръгна по Prouts! Полицаите в Двора ще разберат за какво става дума! Тръгвай!
Духчето премина от отчаяние към ентусиазъм само за миг. То козирува.
- Да, разбира се сър. Блунос ТМ - Интегрирани Услуги За Съобщения няма да те подведат, Напиши Името Си Тук. Включвам взаимодействието веднага! То скочи долу и се превърна в изчезваща зеленикава мъгла.
Ваймс затича по доковете и препусна с пълна газ срещу течението покрай корабите. Доковете винаги бяха твърде претъпкани и пътят беше като бягане с препятсвия от рода на денкове и въжета и купчини щайги, със спорещи на всеки десет ярда.
Но Ваймс беше бегач по природа и знаеше всички начини за напредване по задръстените градски улици. Той се изплъзваше и прескачаше, извърташе се и лъкатушеше, и когато беше необходимо, се сблъскваше.
Едно въже го препъна, той се претърколи и се изправи. Един хамалин го напсува, Ваймс го просна с удар в брадата и после ускори в случай че човекът има аверчета наблизо.
Това беше важно ...
Лъскава карета с впряг от четири коня и двама лакеи отзад излезе откъм Маймунската улица. В изблик на отчаяние, Ваймс се придвижи бързо към нея, сграбчи здраво, изтегли се нагоре между двамата изненадани лакеи, прехвърли се през люлеещия се покрив и тупна на седалката до младия кочияш.
- Градска Стража! – съобщи той размахвайки значката си. – Продължавай право напред!
- Но аз трябва да завия на ляво към .....започна младежът.
- И размахай камшика, моля! - каза Ваймс, игнорирайки казаното.- това е важно!
- О, много добре! Смъртоносна, високоскоростна гонка, тъй ли? - каза кочияшът с нарастващ ентусиазъм. – Много добре! Аз съм вашият човек! Намерихте точния човек, сър. Знаете ли че мога да карам тази карета цели петдесет ярда само на две колела? Само дето старата Мис Робинсън не ми дава. На лява или дясна страна, само кажете! Дии! Дии!
- Виж само....-зпочна Ваймс, докато камшикът изплющя над главите им.
- Р`збира се , да накараш конете да тичат на два крака в това е номера. Всъщност, е по скоро подскачане, може да се каже. – кочияшът се изправи, обърщайки шапката си на обратно за минимално съпротивление на вятъра.
- Ето, искате ли да видите как става?
- Не особено! - каза Ваймс, загледан напред.
- Когато правя моя номер копитата пущат искри само на половина, да знаете! Дии!
Декорът се размаза. Отпред имаше пролука водеща към Двупинтовия Док. Обикновено беше покрит с подвижен мост ... обикновено!
Сега се движеше. Ваймс можеше да види мачтите на кораб който издърпваха извън дока към реката.
- О, не се тревожете за това сър! – Изкряска кочияшът до него. –ще минем по дължината на кея и ще го прескочим!
- Не можеш да прескочиш двумачтов кораб с четириконен впряг човече!
- Обзалагам се че може, ако минеш между двете мачти сър! Дии! Дии!
Пред каретата, хората бягаха да се спасят. Зад нея, лакеят обмисляше възможността да си потърси друга работа. Ваймс бутна момчето на седалката, сграбчи здраво поводите, подпря крака на лоста за спирачката и дръпна.
Колелата блокираха. Конете започнаха да се обръщат. Каретата се плъзна, металните ръбове на колелата хвърляха искри и гърлен звук от стържещ метал. Конете се обърнаха още малко. Каретата започна да се завърта, повличайки конете със себе си, завъртайки ги като панайрджийска въртележка. Копитата им оставяха огнени следи по паважа.
В този момент Ваймс остави всичко, с едната ръка се хвана за долната страна на седалката, с другата – за парапета, затвори очи и зачака звукът да замре от самосебеси.
Благословен да е, спря!
Само един тих звук напомняше за олелията: сприхаво потропване по покрива на каретата издаван, вероятно, от бастун. Можеше да се чуе раздразнителен, старчески женски глас който казваше:
- Джони! Пак ли караше бързо , младежо?
- Завъртането на контрабандиста! – издиша Джони, загледан във впряга от четири запотени коня обърнати към посоката от която бяха дошли.- Впечатлен съм!
Той се обърна към Ваймс, който не беше там.
Мъжете местещи кораба пуснаха въжетата и се разбягаха при вида на каретата и четирите коня движещи се по пътя към тях. Входът на дока беше тесен. Човек лесно можеше да сграбчи някое въже от палубата, да притича през кораба и да скочи на паважа от другата страна. И този човек току що го стори!
Скоростно напредващият Ваймс можеше да види, че Скапания Мост щеше да представлява препятствие.
Една претоварена със сено каруца се беше заклинила между рахитичните къщи покрай моста, беше потрошила долния етаж на едната съборетина, а част от товара и беше разпилян по време събитието. Провеждаше се бой между каруцаря и неубеденият собственик на ново бунгало. Ценни секунди бяха загубени в борба със и във сеното, докато той си проправяше път през натоварения трафик към другия край на моста. Пред него се разкриваше обширен проход познат под името Prouts, пълен догоре с превозни средства.
Нямаше да успее. Вече сигурно беше шест без пет.
Той се замисли за него, замисли се за малкото личице!
- Господин Ваймс!
Той се обърна. Пощенска карета току що се беше измъкнала на пътя зад него и приближаваше в тръс. Керът седеше до кочияша и му махаше френетично.
- Качете се на степенката, сър! – изкрещя той. – Нямате много време! Ваймс още веднъж се затича и щом кочияшът се изравни с него , скочи към степенката и се хвана за вратата на каретата.
- Това не е ли пощенската карета за Куирм? – извика той щом кочияшът подгони конете в галоп.
- Точно така сър! - каза Керът. – Аз му обясних, че въпросът е много важен.
Ваймс стисна по-здраво. Пощенските коли имаха много добри коне.
Колелата на каретата, не много далеч от него, вече бяха изгубили очертанията си.
- Как се добра до тук толкова бързо? – извика той.
- Пряк път през Аптекарската Градина сър!
- Какво? Малкият проход покрай реката? Не е достатъчно широк за каретакато тази!
- Беше малко тесничко сър, да. Но стана по-лесно когато фенерите на каретата се откачиха.
Сега Ваймс успя да огледа състоянието на отсамната страна на каретата. Боята беше издраскана от край до край.
- Добре! - извика той – Кажи на кочияша, че аз ще платя сметките, разбира се! Но ще съм загубен, Керът. По това време на деня Парковата алея ще е претъпкана.
-Не се тревожете, сър! Ако бях на ваше място бих се хванал по-здраво, сър! - Ваймс чу изплющяването на камшика. Това беше истинска пощенска карета. На пощенските чували изобщо не им пука дали им е удобно. Той можеше да почувства ускорението.
Парковата Алея щеше да се появи много скоро. Ваймс не можеше да вижда много добре, защото вятърът от техния полет насълзяваше очите му, но отпред беше едно от най-модните задръствания в града.
Положението беше лошо по всяко време на деня, но в ранна вечер беше особено ужасяващо, благодарение на Анкх-Морпоркското схващане че тъкмо този път е привилегия на най-тежките превозни средства или най-смотаните щофьори.
В момента имаше по-малки сблъсъци, неизбежно последвани от блокиране на кръстопътя от двете коли, докато водачите им бяха слезли долу и дискутираха въпроса за пътната безопасност с пълномощията дадени им от първото оръжие което можеха да намерят -юмруци намиращи се на края на собствените им ръце. И точно в този водовъртеж от блъскащи се коне, щуращи се пешеходци и псуващи колари, пощенската карета напредваше, очевидно, в пълен галоп.
Той затвори очите си и тогава, дочул промяната в звука на колелата, рискува да ги отвори отново.
Каретата преплува през задръстването. Ваймс за кратко хвърли поглед на огромната опашка, беснееща и крещяща зад двама неподвижни полицаи тролове, преди да завият към Скун Авеню.
-Ти си затворил пътя? Затворил си пътя! – развика се той през вятъра.
- И Кралския път, сър. За всеки случай! - извика Керът.
-Затворил си две главни улици? Цели две проклети улици? В най-натовареното време?
-Да, сър, каза Керът. –това беше единственият начин.
Ваймс увисна безмълвно. Дали той би посмял да стори такова нещо? Но това беше Керът един единствен. Имаше проблем, а сега го няма. Разбира се, навярно целият град вече беше задръстен от каруци, но това е нов проблем.
Той щеше да си е вкъщи навреме. Дали минута би била проблем? Не, вероятно не, въпреки че малкият Сам изглежда имаше много точен вътрешен часовник. Може би дори две минути нямаше да са проблем. Даже три минути Можеше да стигне и до пет минути. Но само толкова.
Ако можеш да закъсняваш с пет минути, ще закъснееш с десет, а после с половин час, после няколко часа...и няма да видиш сина си цяла вечер. Затова трябваше да е така. Всеки ден. Да четеш на малкия Сам. Никакви извинения. Беше го обещал на себе си. Никакви извинения. Веднъж да имаш основателна причина, щеше да се отвори врата за неоснователните причини.
Той сънуваше кошмарни сънища за това че е закъснял. Сънуваше доста кошмари свързани с малкия Сам. Те включваха празни кошарки и тъмнина.
Всичко тръгна твърде ... добре. За няколко кратки години той, Сам Ваймс, се беше придвижил нагоре по стълбата като балон. Той стана херцог, командваше Стражата, стана могъщ, ожени се за жена чиито състрадание, любов и разбиране, той знаеше че човек като него, не заслужаваше, и беше богат като Креозот*. Съдбата беше изсипала късметлийския си дъжд над него и сега той беше човекът с голямата купа. И всичко това се случи много бързо.
*Б.пр. Креозот - (на френски: creosote) е безцветна (понякога зеленикава или жълтозелена), маслена, запалима течност, извличана от дървесен или каменовъгленен катран. Името на царя можеше и да се преведе като катран, като се има предвид че в Магизточник Пратчет го описва като застаряващ лубител на виното и приказките( в които ако може да не се разказва за малки пухкави зайчета). Но и Креозот става, звучи интересно.
И тогава се появи малкият Сам. Отначало всичко вървеше добре. Бебето си беше, ами, бебе, с клюмнала главица, оригващо се и с разфокусирани очи, изключително закриляно от майка си.
И тогава, една вечер, неговият син се обърна и погледна право във Ваймс, с очи които според баща му блеснаха като лампи към света, и страхът се стече в живота на Сам Ваймс като ужасна вълна. Всичкият този щур късмет, всичката тази жестока радост.... беше грешка.
Със сигурност вселената не би позволила цялото това щастие на един човек, не и без да му представи сметката. Някъде голяма тъмна вълна се надигаше и когато се разбие върху главата му ще пречисти всичко. В някои дни, той беше сигурен че може да чуе нейното далечно бучене.
Крещейки несвързани благодарности, той скичи долу докато каретата забавяше ход, не успя да се задържи на крака и се претърколи по пътеката за карети на собствената си къща.
Предната врата вече се отваряше когато той спринтира насреща, появи се Уиликинс който държеше Книгата. Ваймс я грабна и отпраши нагоре по стълбите, докато долу в града, часовниците започнаха да отбелязват различното си мнение за това, кога приблизително е шест часа.
Сибил беше непреклонна в отказа си да наеме бавачка. Ваймс, по изключение, беше още по-непреклонен за това да наемат такава, а също и ръководителка на пълните с породисти дракони кошари отвън.
Въпреки всичко тялото може да направи само толкова. Той можеше да спечели. Чистофайка, която като че ли беше от порядъчния вид, току що беше успяла да настани малкия Сам в неговото креватче когато Ваймс се дотътри вътре. Тя успя да направи една трета от реверанса преди да забележи обиденото му изражение и се сети за неговата импровизирана лекция от миналата седмица на тема Правата на Човека и излезе бързешком.
Беше много важно да няма никой друг в стаята. Този момен от времето беше само за двамата Смачовци.
Младият Сам се издърпа самичък към преградата на креватчето и каза:
- Тат!
Светът омекна!
Ваймс разроши косата на сина си. Беше забавно, наистина. Той беше прекарал цял ден във викане и крещене и говорене и ръмжене.....но тук, в този спокоен момент, миришещ (благодарение на Чистофайка) на сапун, той никога не знаеше какво да каже. Той онемяваше в присъствието на това четиринадесетмесечно дете.
Всички неща които си мислеше да каже, като: „Я да видим кой е на тати момчето?”, звучаха ужасно фалшиво, сякаш ги беше взел от книга. Нямаше какво да се каже, нито пък, в тази мека пастелна стая, нещо трябваше да се казва.
Нещо изгрухтя изпод креватчето. Там дремеше дракончето Лигльо. Много стар, лишен от огън, с нащърбени крила и беззъб, той изпълзяваше по стълбите всеки ден и заемаше мястото си под креватчето. Никой не знаеше зашо. Докато спеше, издаваше слаби подсвирващи звуци.
Щастливата тишина обгърна Ваймс, но не можеше да продължи. Трябваше да се заеме С Четенето От Книгата С Картинки. Това беше значението на шест часа.
Беше все една и съща книга , всеки ден!
Страниците на споменатата книга бяха заоблени и меки там където малкият Сам ги беше дъвкал, но за един човек в тази детска стая това беше книгата на книгите, най-страхотната история разказвана някога! Ваймс вече нямаше нужда да чете от книгата. Знаеше я наизуст!
Казваше се: Къде е моята крава?
Неизвестният тъжител беше изгубил кравата си. Това беше приказката, наистина!
Страница първа започваше обещаващо:

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Беее!»
Това е овца!
Това не е моята крава!“

Тогава авторът продължаваше да изстисква есенцията на историята:

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Иииии!»
Това е кон!
Това не е моята крава!“
В този момент авторът беше достигнал агонията на сътворението и беше писал от изтерзаните дълбини на техните души.

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Хрууу!»
Това е хипопотам!
Това не е моята крава!“

Беше добра вечер. Малкият Сам вече беше ухилен до уши и гукаше заедно с героите на книгата.
Вероятно кравата щеше да се намери. Това показваше прелистването. Разбира се доста напрежение беше насъбрано от факта, че всичките други животни бяха представени по начин който би сконфузил котенце, което можеби е било отглеждано в затъмнена стая.
Конят стоеше пред закачалка за шапки, те честичко се го правят, а хипопотамът ядеше от корито на което беше подпряна вила вдигната с острието нагоре. Погледната от неправилната посока, живописната картинка можеше за секунда да заприлича на крава.....Във всеки случай малкият Сам я харесваше.
Това може би беше най-прегръщаната книга в света.
Въпреки всичко, тя тревожеше Ваймс, независимо от това че беше задобрял много в звукоподражанието и би могъл да се изправи срещу всеки със неговото „ Хрууу!”. Но дали това беше книга за градско момче? Къде изобщо щеше да чуе тези звуци? В града единственият звук който биха издавали животните беше .....цвъртене от пърженето!
Но детската стая беше цяла конспирация, с блеещи агънца, мечета и пухкави патенца, навсякъде накъдето погледнеше.
Една вечер, след изтощителен ден, той пробва с уличната версия на Командир Ваймс:
„Къде е моят татко?
Това ли е моят татко?
Той прави: «Ех, да му го…! Хилядолетна Ръка и Скарида!»
Това е Дъртият Гнусен Рон!
Това не е моят татко!“

Вървеше много добре докато Ваймс не чу многозначителното леко покашляне откъм вратата, където стоеше Сибил. На следващия ден, малкият Сам, с безпогрешния си детски инсктинкт за тези неща, каза „Му го!”на Чистофайка. И това, въпреки че Сибил никога не повдигна въпроса, дори когато останаха насаме, приключи. Оттогава насам Сам се придържаше стриктно към одобрената версия.
Той я декламираше и тази вечер, докато вятърът хлопаше по прозорците, и този малък детскостаен комфорт, с неговия розовосин свят, с неговите същества които бяха толкова меки и вълнисти и пухкави, сякаш ги обгръщаше и двамата. Върху детския часовник, малко вълнисто агънце се клатеше с ритъма на отлитащите секунди.
Докато лежеше не съвсем буден, в мрака, сред накъсаните парчета на неясния сън мотаещи се из главата му, Ваймс се взираше с неразбиране в стаята. Паниката го изпълваше.
Какво беше това място? Защо бяха всичките тези хилещи се животни? Какво лежеше на крака му? Кой беше този дето пита, и защо беше покрит със син шал на патенца?
Благословен спомен се изля в главата му. Малкият Сам беше заспал бързо, с шлема на Ваймс прегърнат като плюшено мече, а Лигльо, винаги бдителен за топло място на което да се излегне, беше положил глава върху ботуша на Ваймс. Кожата вече беше покрита с лиги.
Ваймс внимателно измъкна шлема си, уви шала около врата си и слезе долу в големия преден салон. Можеше да види светлината изпод вратата на библиотеката, и, все още леко замаян, тръгна натам.
Двама стражници се изправиха. Сибил се обърна в стола до камината. Ваймс усети как патките са свлякоха бавно по раменете му и тупнаха на купчина на пода.
- Оставих те да поспиш Сам! - каза Лейди Сибил. – Тази сутрин се прибра чак след три.
- Всички карат двойни смени скъпа! - каза Сам, предизвиквайки Керът и Сали само да си помислят и да кажат на някого че шефът им носи син шал на патенца.
- Трябва да служа за пример!
- Сигурна съм че такова е намерението ти Сам, но изглеждаш като ужасно продупреждение! - каза Сибил – Кога си ял за последно?
- Изядох един марулено-доматено-беконов сандвич скъпа! – каза той, полагайки усилия тонът на гласа му да внуши, че беконът е бил нищожна подправка, по-незабележим от скалотръс едва покрит с хляб.
- Сигурно ти е било забавно! - каза Сибил, изразявайки по – скоро убеждението си че всъщност не е повярвала и на дума от това. - Капитан Керът има нещо да ти казва. Сега, ти седни, а аз ще отида да видя какво става с вечерята.
Когато тя понесе гръдната си обиколка към кухнята, Ваймс сеобърна към стражниците и се замисли за миг дали да направи оново леко глупаво намигане и въртене на очите което между мъже значи: - Жени, а? Решението му да не го прави се основаваше на факта, че стражниците се състояха от редови полицай Хъмпединг, която щеше да го помисли за глупак, и Капитан Керът, който нямаше да разбере за какво става дума.
Вместо това седна.
- Е?
- Направихме каквото можахме сър, - каза Керът.- Бях прав. Тази мина е много нещастно място.
- Сцените на убийства обикновено са такива, да.
- Всъщност, аз не мисля, че сме намерили мястото на убийството, сър.
- Не видя ли тялото?
-Да, сър. Така мисля. Наистина, сър, вие сте бил там...

***

- Не мисля че ще мога да се справя с това. – изсъска Ангуа докато вървеше по Шосето на Петмезената Мина, отново!
- Какво не енаред? каза Керът.
Ангуа присви конвулсивно рамене.
- Тя! Вампирите и върколаците хич не са добра комбинация!
- Но тя носи Черната Лента! – възрази Керът кротко. Тя не може...
- Тя не трябва да прави каквото и да е! Тя просто е! За един от нас, да е в окръжението на вампир е като най-ужасния от ужасните дни които можеш да си представиш. И повярвай ми, върколакът знае какво е наистина ужасен ден!
- Заради миризмата ли е? каза Керът.
-Ами, неприятна е, но има и нещо повече. Те са толкова ... уравновесени. Толкова съвършени. Когато се приближа до нея се чувствам... космата. Не мога да го преодолея, така е от хиляди години насам! Представата е такава. Вампирите винаги са толкова ... хладнокръвни, всичко им е под контрол, а върколаците са, ами, тромави животни. Загубеняци.
- Но това не е вярно. Повечето от Черните Ленти а тотални невротици, а ти си толкова уравновесена и....
- Не и когато наоколо има вампири! Те отключват нещо! Виж,спри да търсиш логика в това, става ли? Мразя когато търсиш логика в мен. Защо Господин Ваймс не изчака? Добре, добре, над тези неща съм. Но е трудно, това е.
- Сигурен съм че и за нея не е лесно. - започна Керът.
Ангуа му отправи един Поглед.
„Но той си е такъв, си помисли тя. Той наистина го мисли! Само дето не знае, че когато казва нещо такова, това изобщо е много лоша идея. Не било лесно за нея? Кога е било лесно за мен? Тя поне не трябва да крие чисти дрехи за преобличане навсякъде из града! Добре, да вземаш студен душ не е приятно, но ние вземаме студен душ всеки месец! И кога изобщо ще разкъсам някое гърло? Аз ходя на лов за пилета! И си плащам за тях, предварително! Тя страда ли от PIT*? Не мисля! О богове, а и тази вечер луната беше доста след Восъчна Луна. Мога да почувствам как ми расте косата! Проклети вампири! Такъв голям шум вдигат около факта, че не са смъртоносни кръвопийци вече. Всички им симпатизират! Дори той!”
*Б.пр. тази абревиатура така и не можах да открия какво означава
Всичко това проблясна в главата и за секунда. Тя каза,
- Нека просто да слезем долу, да си свършим работата и после да излезем, става ли?
Все още имаше тълпа мотаеща се наоколо, близо до входа. Измежду тях беше Ото Вик, който сви леко рамене срещу Керът.
Все още имаше и пазачи на пост, но беше ясно че някой беше говорил с тях. Те кимнаха на групата когато пристигна. Единият от тях дори отвори вратата, много учтиво.
Керът повика другият стражник по-близо.
- Всичко което ще кажем ще се подслушва, ясно? – каза той. –Всичко! Така че внимавай. И запомни – що се отнася до тях, ти не можеш да виждаш в тъмното.
Той тръгна напред за да влязат вътре, където Умношлем стоеше, усмихнат и изнервен.
-Добре дошъл, Този Който Си Удря Главата! - каза джуджето.
- Ъъ, ако ще говорим на Морпоркски, бих предпочел Капитан Керът, каза Керът.
- Както предпочиташ, стопяващи! - каза джуджето. – Асансьорът чака!
Докато се спускаха, Керът каза:
- Каква двигателна сила ползвате, моля?
- Приспособлението! - каза Умношлем гордо, за да се избави от нерността си.
- Наистина ли? И много Приспособления ли имате? - каза Керът.
- Аксел и Средна преграда. *
*Б.пр. Axles – два куба с шестинчови ръбове, съединени идеално един за друг за две от перфектните си стени. Average Bar- само се споменава без да бъде описано!
Обикновено нищо не е ясно, но трябва да приемем, че са неразрушими и необикновени/редки като всички други Приспособления.
Съдбата на Средната Преграда е неизвестна, но тъй като в края на книгата става ясно, че Аксела става притежание на Анкх Морпорк, то можем да предположим че същото се е случило и с нея
- Средна преграда? Само съм чувал за тях.
- Късметлии сме. За мен ще бъде удоволствие да ви я покажа. Няма равна при приготвянето на храна.- дърдореше Умношлем. – А по-долу имаме многобройнни кубове за различни степени. Нищо не трябва да се отказва на стопяващия. Заповядано ми е да ти покажа всичко което искаш де видиш и да ти кажа всичко което искаш да знаеш.
- Благодаря! -каза Керът, щом асансьорът спря в чернотата изпъстрена с блестящите тела на червеите. – Колко големи са вашите разкопки тук?
- Не мога да ви кажа. - каза Умношлем бързо. – Не знам. А ето го и Плам. Аз ще се връщам обратно горе...
- Не, Умношлем, остани с нас, моля! - каза по-тъмна сянка в мрака. –Ти също трябва да видиш това. Добър ти ден, Капитан Керът, и .....-Ангуа долови елемент на отвращение.... -Дами. Моля следвайте ме. Съжалявам за оскъдната светлина. Може би очите ви ще се приспособят. Ще съм щастлив да ви опиша всеки предмет който докоснете. Сега ще ви заведа до мястото където ужасната случка се е ..........случила.
Ангуа огледа наоколо докато ги водеха през тунела, нищо че Керът трябваше да ходи с присвити колене. Този Който Си Удря Главата, а? Забавно, ти никога не си споменавал това пред момчетата!
На всеки десетина метра или около, Плам спираше пред кръгла врата, неизменно отрупана с червеи наоколо, и завърташе колело. Вратите скърцаха когато се отваряха, а се отваряха с тромавост която подсказваше че са много тежки. Тук-там из тунелите имаше.... неща, механични неща, висящи от стената и явно бяха там с цел. Червеите блестяха около тях. Тя не успя да разгадае що за предмети са , но Керът ги приветстваше с възторжена радост, като ученик.
- Имате въздушни камбани и водни ботуши, Г-н Плам! Само съм чувал за тях!
- Вие сте отгледан в добрата скала на Меден Рудник, нали капитане? Да копаеш в тази мокра област е все едно да копаеш тунели в морето.
- А железните врати са доста непромокаеми, нали?
- Да, наистина. Също и херметически.
- Забележително! Бих искал да дойда пак, когато тази злочеста случка преключи. Джуджешка мина под града! Малко трудно е да се повярва!
- Сигурен съм че ще може да се уреди капитане!
И това беше Керът в работна среда. Той можеше да звучи толкова невинно, толкова приятелски, толкова ... глупаво, по един бебекучешки начин, а после внезапно се превръща в голям стоманен блок и ти се блъскаш право в него. По миризмата си личеше, че Сали го наблюдава с интерес.
„Бъди разумна, си каза Ангуа. Не позволявай на вампира да те хване натясно. Не започвай да си мислиш че си глупава и космата. Мисли ясно. Имаш си мозък.”
Сигурно хората биха полудели живеейки в тази тъмница? Ангуа разбра че е по-лесно ако си затвори очите. Тук долу, носът и работеше по-добре без да се разсейва. Тъмнината помагаше. Когато затвори очите си, различни бледи цветове затанцуваха из мозъка и. Без вонята на проклетия вампир, обаче, тя щеше да е способна да улови много повече. Зловонието отравяше всяко усещане. Спри се, не мисли по този начин, ти просто позволяваш на съзнанието си да мисли вместо теб ... я почакаи, тук има нещо сбъркано...
Имаше накакво бледо очертание в ъгъла на следващата зала, която беше доста дълга. Изглеждаше като ... рисунка. Тебеширена рисунка. Блестяща тебеширена рисунка.
- Трябва ли да разбирам, че това е утвърденият метод? - каза Плам. –Ще се осведомите от нощния варовик ли, капитане? Тои се добива от стрити червеи. Блясъкът се запазва около ден. Тук на пода ще видите, или по скоро, ще почувствате боздуганът който е донесъл смъртта му. Точно под ръката ви, капитане. На него има кръв. Съжалявам че е тъмно, но държим червеите далеч. Те щяха да си устроят пиршество, вие разбирате.
Ангуа видя Керът, обграден с постоянната си миризма на сапун, как преценява пространството по свои собствен начин. Ръката му докосна друга метална врата.
- Накъде води тази, сър? – каза той, потупвайки я.
- Към външни зали.
- Беше ли отворена когато тролът е нападнал грага?
„Ти наистина ли допускаш, че го е направил трол? – се зачуди Ангуа.”
- Мисля че да! каза Плам.
- Тогава искам веднага да се отвори, моля!.
- Не мога да удовлетворя молбата ви капитане!
- Нямах предвид това да прозвучи като молба, сър. След като вече е отворена, бих искал да знам кой е бил в мината по времето когато тролът се е вмъкнал. Бих искал да говоря с тях, и с този който е открил тялото! Хара`г, ж`каргра!
За Ангуа, миризмата на Плам се промени. Под всичките тези слоеве, джуджето изведнъж стана неуверено. Направо се обви в нея. Той се поколеба за няколко секунди преди да отговори.
- Аз ще ... се постарая да задоволя вашата мол....вашите изисквания, стопяващи! – каза той. – Сега ще ви оставя. Ела, Умношлем.
- Грз дава`дж? - каза Керът. –K`заакра`дж? Д дж х`рагна ра`д`дж!
Плам пристъпи напред, с нарастваща неувереност, и подаде двете си ръце, с дланите надолу. За момент, преди ръкавите му да се спуснат, Ангуа видя блед мъждукащ символ на дясната му китка. Всеки дълбинен имаше рисунка като уникално доказателство за идентичност, в света на забулените фигури. Тя беше чувала, че се правели от кръвта на татуиращ червей под кожата. Звучеше болезнено.
Керът хвана ръката му за малко, и после я пусна.
- Благодаря! – каза той, сякаш джуджешката интерлюдия не се беше състояла. Двете джуджета забързаха нанякъде.
В плътната тъмнина, стражниците бяха оставени сами.
- За какво беше всичко това? - каза Ангуа.
- Успокоих го. -каза Керът бодро. Той бръкна в джоба си.- Сега тъй като вече сме тук, ни трябва малко светлина, става ли?
Ангуа помириса как неговата ръка мина енергично по стената един, два пъти, сякаш рисуваше. Разнесе се аромат на .... свински пай?
- Скоро ще бъде по-светло! – съобщи той.
- Капитан Керът, не тук е.....- започна Сали.
- Всичко с времето си, редови-полицай!- каза Керът строго. – За сега ние само наблюдаваме.
- Но аз трябва да ви кажа......
- По-късно, редови-полицай!- каза Керът, малко по-високо. Червеите се диплеха около отворената врата от която бяха дошли, и по камъка.
- Между другото, ъъ, Сали ... ще бъде ли всичко наред да видим тялото?
Точно така, си каза Ангуа, мисли за нея. Аз се справям с кръвта всеки ден. Забива се на миля дълбочина в ноздрите ми!
- Стара кръв не би била проблем сър, каза Сали. - Насам има малко. Но там им..........
- Предполагам, че са си направили морга!- каза Керът бързо. – Смъртните ритуали са доста сложни.
Морга? Дом далече от дома за теб, драги! – изръмжа вълкът в Ангуа.
Сега червеите се бяха разпрострели, пълзейки решително по стената.
Тя се наведе надолу за да приближи носа си до пода.”Мога да подуша джуджета, много джуджета, мислеше си Ангуа. Трудно се подушва трол, особено под земята. Кръв по боздугана, като цвете. Джуджешка миризма по боздугана, но тук навсякъде миришеше на джуджета. Мога да подуша...Я почакай, това е нещо познато...”
Подът най-много миришеше на тиня и глина. Следите на Керът изпъкваха, както и нейните. Имаше много джуджешка миризма, и тя все още можеше да отсее миризмата на тяхното безпокойство. Значи това е мястото на което са намерили тялото тогава? Но това късче кал тук, то беше различно. Беше смачкано на пода, но миришеше точно като тежката глина отгоре, около Кариерната Улица. Кой живееше на Кариерната Улица? Повечето от троловете в Анкх-Морпорк!
Улика!
Тя се усмихна в топящата се тъмнина. А проблемът с уликите, както Господин Ваймс винаги казва, е че те са твърде лесни за оставяне. Можеше да се разхождаш наоколо с джоб пълен с проклетите неща!
Тъмнината изчезваше защото светлината нарастваше. Ангуа погледна нагоре.
Имаше огромен, ярък символ на стената там където Керът я беше докосвал. Той прокара някакво месо през нея, размишляваше тя. Те се върнаха заради пиршеството ...
Плам се върна, с тътрещия се след негоУмношлем.
Стигна докъдето стигна и каза:
- Тази врата тук не може пак да бъде отворена , но, уви, ние.....- и спря
Бяха щастливи червеи. По стандартите за зеленобяла светлина, те бяха великолепни. Зад Керът сега имаше нежен блестящ кръг, пресечен с две диагонални по цялата дължина.
И двете джуджета се бяха вторачили в него, сякаш бяха изпаднали в шок.
-Добре, нека да погледнем, става ли?- каза Керът, очевидно забравил за всичко това.
-Ние, уви, водата ... вода ... недостатъчно водоне ... другите врати ... тролът причини наводнение....- Плам мрънкаше, без да сваля очи от блясъка.
- Но ти казваш че не можем да минем оттук, най-малкото?-каза Керът учтиво, сочейки запечатаната врата.
- Ъъ, да. Да. Несъмнено!
Домакинът побърза напред и измъкна ключ. Колелото, отключено се завъртя лесно. Ангуа остро усещаше как мускулите в голите ръце на Керътs лъщяха и се движеха докато дърпаше да отвори вратата.
Ох, не, още не, наистина! Трябваше и поне още един ден! Беше вампирът, ето какво беше, стоеше там с невинен вид. Частиците на тялото и я караха да се превърне във вълк, точно сега, да се защитава...
От другата страна на вратата имаше стая на колони. Миришеше на влага и незавършеност. По тавана имаше червеи, но подът беше мръсен и жвакаше под краката.
Ангуа можеше да излезе през друга джуджешка врата от другата страна на стаята, и която и да е ставаше.
- Изхвърляме отпадъците от изкопа на купчината в непотребното място отвън. - каза Плам.
- Ние, ъъ, предполагаме че тролът е влезнал оттук. Било е непростимо недоглеждане. – Все още звучеше тревожен.
- И никой не е видял трола? - каза Керът, подритвайки калта.
- Не. Тези зали са завършени. Копаещите са другаде, но ще дойдат въможно най-скоро. Предполагаме че грагът се е качил тук за да остане сам. Да умре от случайната ръка на ненавистта!
- Късмет за трола, нали сър? - каза Ангуа остро. – Влезнал вътре и да попадне точно на Трошибут?
Ботушът на Керът удари нащо метално. Той подритна още кал наоколо.
- Полагали сте релси? – каза той. – Изглежда доста изкопана пръст извозвате сър?
- По-добре да буташ отколкото да носиш -каза Плам. –Сега, уредил съм да...
- Почакайте, какво е това?- каза Керът. Той клекна долу и се опита да издърпа нещо бледо. – Като го гледам , е парче от кост. На връвчица.
- Тук е пълно със стари кости. - каза Плам. – Сега аз....
Костта изскочи с мляскане и им се ухили на бледата светлина.
- Не изглежда много старо сър, каза Керът.
За Ангуа беше достатъчно само едно вдишване.
- Това е овчи череп! –каза тя. – От преди около три месеца. О, още една улика, отбеляза на себе си. Хубаво и удобно за нас да я намерим.
- Може да е изтърван от трола!- каза Керът.
-От трол?- каза Плам, дръпвайки се назад.
Това не бе реакцията която Ангуа беше очаквала. Плам си беше вече доста нервен, но сега, под всичките тези слоеве, той беше на ръба да се паникьоса.
- Вие казахте, че трол е нападнал грага, сър? -каза Керът.
- Но ние никога....Аз никога не съм виждал това преди! Защо не сме го намерили? Да не би да се е върнал?
- Всички врати са затворени сър!- каза Керът търпеливо. – Или не?
- Да не сме го затворили тук, с нас? На практика това си беше изкрещяване.
- Щяхте да знаете, сър, нали? каза Керът. –Троловете някакси, ами, се забелязват.
- Трябва да доведа пазачите!- каза Плам, връщайки си назад, към единствената отворена врата. – Може да е навсякъде!
- Тогава може да тръгнете право към него сър! - каза Ангуа.
Плам се закова на място за момент, изквича нещо и затича към тъмнината, с Умношлем по петите.
- Добре, до къде мислите, че ще стигнем? -каза Ангуа, с ужасна усмивка. –И какво му каза ти на джуджешки - "Да знаеш че аз съм джудже, от братството на всички джуджета"?
- Ъ, „С недвусмислена сигурност ти ме познаваш. Аз съблюдавам правата на джуджетата. Какво/кой съм аз? Аз съм Обединените Братя", каза Сали внимателно.
- Браво, редови-полицай!- каза Керът. –Това беше превъзходен превод!
- Да, да не си ухапала някой умник? каза Ангуа.
- Аз съм член на Черната Лента сержант!- каза Сали смирено. – И съм природно добра с езиците. Докато сме сами капитане, мога ли да спомена нещо друго?
- Разбира се! - каза Керът, пробвайки колелото на една от затворените врати.
- Мисля че доста неща са не на място тук, сър. Имаше нещо странно в начина по който Плам реагира като видя черепа. Защо би си помислил че тролът е все още тук, след всичкото това време?
- Трол влязъл в джуджешка мина може да направи много бели преди да го спрат!- каза Керът.
- Плам наистина не очакваше да види този череп сър!- каза Сали натискайки. – Чух как сърцето му препускаше. Това го ужаси. Ъъ ... още нещо сър. Тук има много от градските джуджета. Дестки. Мога да усетя техните сърца също. Има шест грага. Техните сърца бият много бавно. Има също и някакви други джуджета. Странни , и са само няколко. Може би десет.
- Това беше добре да се знае, редови полицай, благодаря ти много.
- Да, направо не знам как сме се оправяли преди ти да дойдеш!-каза Ангуа.
Тя остиде бързо в другия край на тъмното помещение, за да не могат те да видят лицето и. Имаше нужда от чист въздух, не от просмуканата, лепкава, с вкус на стари коренища и мазета воня на това място. Главата и беше изпълнена с вика и.
Въздържателската Лига ли? Нито Една Капка ли? Дали някой е повярвал на това дори и за минута? Но всички се нуждаеха да се хванат на тази въдица, защото вампирите можеха да са толкова обаятелни.
Разбира се че бяха! Беше част от това да си вампир! Това беше единственият начин да накараш хората да останат през нощта в страшния замък! Всички знаеха че леопардът не може да си смени гащите! Ама не, бучваш си глупавата черна лента на ревера, научаваш думите на:- Устните докосвали Икора* никога няма да докоснат Моите..... и винаги се хващат на номера.
*Б.пр. Ichor – кръвта на боговете, сукървица.
А върколаците? Ами, те бяха просто мрачни чудовища, нали? Без значение че животът те и ежедневна борба с вътрешният ти вълк, без значение, че трябва да принуждаваш сама себе си да ходиш на два крака докато преминаваш покрай стълб на фенер, без значение че при всяко незначително спречкване трябва да се съпротивляваш на желанието да го прекратиш само с едно ухапване.
Без значение е, че всеки смяташе съществото, комбинация от вълк и човек, за някакъв вид куче. Всички очакваха да се държиш прилично. Част от нея крещеше че не е така, че това беше просто PIT и позантите ефекти от присъствието на вампира, но някакси, сега, с миризмите наоколо които бяха на път да придобият твърдост, тя не искаше да слуша.
Тя искаше да помирише света, практически се изкачваше нагоре чрез носа си. В крайна, сметка това беше и причината тя да работи в Стражата, нали? Заради носа си?
Нова миризма, нова миризма ...
Остро синьосиво - лишеи, кафяво и пурпурно –стара мърша, полутонове на дърво и кожа... дори напълно преобразена на вълк тя никога не беше усещала вкуса на въздуха така осезателно както сега. Нещо друго, остро, химическо ... въздухът беше изпълнен с миризма на влага и джуджета, но тези слаби следи притичваха през него, като пиколо-флейта през реквием, и оформяха нещо.....
-Трол! – изкрещя. –Трол! Трол с колан от черепи и head-locks! Надрусан със Скалотръс, или нещо подобно! Трол!- Ангуа почти лаеше срещ далечната врата. – Отворена врата! Оттук!
В момента почти не се нуждаеше от очите си, но там върху металната врата, с въглен, някой беше надраскал кръг с две диагонални линии през него.
Изведнъж Керът се озова до нея. И поне имаше благоразумието да не каже: –Сигурна ли си?, а завъртя голямото колело. Вратата беше заключена.
- Не мисля че зад това има вода! – каза той.
- О, наистина ли?- Ангуа се укроти. – Знаеш ли, тази е само за .....да ни държат далече!
Керът се обърна и там, тичащи срещу него, имаше група джуджета. Те отиваха към вратата сякаш забравили за присъствието на стражника.
- Не им позволявайте да преминат през нея първи!- каза Ангуа през зъби. – Следата е ... много слаба!
Керът измъкна меча си с една ръка и вдигна значката си в другата.
- Градска Стража!- изрева той. –Свалете оръжията си , моля! Благодаря!
Групата намали, което значеше следното при такива обстоятелства- задните се блъснаха в гърбовете на онези отпред които се колебаеха.
- Това е местопрестъпление!- обяви Керът. – Аз все още съм стопяващият! Г-н Плам, там ли сте? Имате ли пазачи от другата страна на тази врата?
Плам си проби път през блъсканицата от джуджета.
-Не, не вярвам!- каза той. -Дали тролът все още е зад нея?
Керът плъзна поглед към Сали, която вдигна рамене. Вампирите никога не бяха развили способността да чуват биенето на тролски сърца. Беше безпредметно.
- Възможно е, но аз не мисля че е там!- каза Керът. – Моля отключете я. Може би току що открихме следа!
-Капитан Керът, вие знаете, че сигурността на мината винаги трябва да е на първо място! - каза Плам. – Разбира се вие трябва да преследвате. Но първо ние ще отворим вратата за да се убедим че там не се крие някаква опасност. Трябва да приемете това.
- Остави ги! – изсъска Ангуа. – Следата ще е много ясна. Аз ще се справя!
Керът кимна прошепна в отговор:
- Баво!
С плътта си тя почувства как опашката и искаше да помаха. Тя искаше да оближе лицето му. Това бяха мислите на кучешката част от миславния и апарат. Добро куче! Беше важно да си добро куче!
Керът я дръпна настрана докато две джуджета приближаваха вратата нерешително.
- Но той отдавна си е отишъл. – промърмори тя, докаго две други джуджета тръгнаха след първите две. – Следата е отпреди дванадесет часа, поне....
- Какво правят? - каза Керът, полу на себе си. Имаше две нови джуджета покрити от глава до пети с кожа също като Плам, но носеха броня отгоре и. Шлемовете им бяха без никакви отличителни знаци, за сметка на това пък покриваха цялото лице и глава, само с един процеп за очите. Всяко джудже носеше дълъг черен пакет на гърба си и държеше пика предсебе си.
- О не!- каза Керът, - Със сигурност не тук.....
По заповед, вратата се люшна отворена, откривайки само тъмнина.
Пиките изхвърлиха огън, дълги жълти езици огън, а черните джуджета преминаха бавно зад тях. Дим, тежък и мазен изпълни въздуха.
Ангуа припадна.