Глава 12

Никаква помощ свише - Дръмнот докладва - Вероятна шегичка - г-н Калпазанчо излиза на сцената - Нещо странно във въздуха - Завръщането на г-н Бент - „Внимавайте, той има маргаритка!” - Върховият момент на Пучи - Протегнатата ръка на Козмо

В КИЛИЯТА НА ОЛЯН имаше прясна слама и той беше съвсем сигурен, че никой не е плюл в бъркоча, съдържащ нещо, което, ако се наложеше да бъде наименувано, трябваше да се признае, че беше месо. Някак си се беше разпространила новината, че Олян е причината Търбуханов вече да не работи тук. Дори и колегите му тъмничари мразеха садистичното копеле, така че Олян без да пита получи допълнително, обувките му бяха излъскани, а сутринта му донесоха един хвалебствен брой на „Вестника”.
Шествието на големите беше изместило проблемите на банката чак на 5-та страница. Големите заемаха цялата първа страница, а много от вътрешните страници бяха пълни с Vox Pop (тоест хора от улицата, които не знаеха нищо, разказваха на други хора всичко което знаеха) и обстойни статии от хора, които също не знаеха нищо, но за сметка на това можеха да го изкажат много елегантно в рамките на 250 думи.
Тъкмо се беше загледал в кръстословицата със загадките*, когато някой много учтиво почука по вратата на килията му. Беше директорът на затвора, който изрази надеждата, че Ментелик е останал доволен от краткия си престой при тях, предложи услугите си да го изпрати до колата и изяви готовността си пак да го посрещне с най-голямо удоволствие в бъдеще, в случай че възникнат още някакви временни съмнения в неговата честност. Междувременно той щял да бъде много благодарен, ако г-н Ментелик би бил толкова любезен да носи тези олекотени белезници, чиста формалност само, а когато му ги свалят, което несъмнено ще стане, когато бъде доказано, че личността му е безукорна, би ли моъл той, ако бъде толкова любезен, да напомни на старшия полицай, че те са собственост на затвора, благодаря Ви много.
/* бел.прев.: 1 отвесно: Резултат от отношение към хващателно поведение, без нищо отпред (9 букви). Лорд Ветинари би се изсмял презрително. */
Пред затвора се бяха насъбрали хора, но всичките се държаха настрани от чакащия до портала грамаден голем, застанал на едно коляно с вдигнат нагоре юмрук. Явил се беше нощес и ако само г-н Ментелик би могъл да отдели от вниманието си и да го накара да се премести, примоли се директорът на затвора, всички щели да са му много признателни. Олян се опита да изглежда сякаш е очаквал това. Беше казал на Черния Мустак да очаква по-нататъшни разпореждания. Но не беше очаквал това.
Той обаче си трополи след каретата чак до двореца. Множество стражари охраняваха маршрута, а като че ли и на всеки покрив имаше по една облечена в черно фигура. Изглеждаше сякаш Ветинари не оставя нито един шанс за измъкване. В задния дворцов двор чакаха още повече стражи; повече отколкото би било ефикасно, ако питаха Олян, понеже на един пъргав в мисленето човек щеше да му е по-лесно да избяга от двадесет души отколкото от петима. Някой обаче Заявяваше Позиция. Нямаше значение каква точно, важното беше да е внушителна.
Преведоха го през тъмни коридори и внезапно го обля ярката светлина на Голямата Зала, която беше претъпкана. Разнесоха се бегли аплодисменти, един два приветствени възгласа и поредица пронзителни освирквания от страна на Пучи, седнала до брат си на предния ред на голямото каре седалки. Олян го заведоха на малък подиум, който щеше да му служи за подсъдима скамейка и откъдето той можеше да оглежда водачи на гилдии, старши магьосници, висши жреци и представителите на Силните на Деня, или най-малкото Големите и Гръмогласните на Деня. Тук беше ухилилият се Хари Краля, виждаше се стълб дим, издаващ присъствието на Прелест-Хубавинка и ... о да, новата Върховна Жрица на Аноя с лъскавата си корона от огънати лъжици, с надменно вдигнат церемониален черпак и сковано от вълнение и чувство за собствена важност лице. Ей, дължиш ми нещо, маце, помисли си Олян, защото допреди година ти се налагаше да работиш вечерта в един бар за да изкарваш за насъщния, а Аноя беше само една от десетината полу-богини делящи си олтара ти, който, да си кажем правичката, като го постелеш с покривка, ставаше кухненската ти маса. Колко ще е в сравнение с всичко това едно мъничко чудо?
Изшумоляха дрехи и изведнъж лорд Ветинари се озова в креслото си с Дръмнот застанал до него. Шумотевицата секна, когато той огледа залата.
- Благодаря ви, че дойдохте, дами и господа, - каза той - Да започваме, а? Това заседание представлява собствено не съд, а разследване. Свиках го с цел проучване на обстоятелствата около изчезването на десет тона от златния резерв от Кралската Банка на Анкх-Морпорк. Доброто име на банката е поставено под въпрос, поради което ние ще разгледаме всички обстоятелства очевидно отнасящи се до въпроса...
- Независимо до къде ще ни доведат те ли?
- Именно, г-н Козмо Разкош. Независимо до къде ще ни доведат те.
- Имам ли Вашата гаранция за това? - не мирясваше Козмо.
- Несъмнено вече я дадох, г-н Разкош. Можем ли да продължаваме? Аз назначих дълбокоерудирания г-н Въртел от „Моркомб, Въртел и Меденокътски” за Юридически Консултант по Разследването. Той ще взема и оценява преки и кръстосани показания, както намери за уместно. Сигурен съм, че на всички е известно, че г-н Въртел внушава абсолютно уважение на Анкх-Морпоркските правни кръгове.
Г-н Въртел се поклони на Ветинари и някое време немигащия му поглед обхождаше остатъка от залата. Задържа се задълго върху редиците Разкошови.
- Първо, по въпроса за златото, - продължи Ветинари, - Представям ви Дръмнот, моят секретар и главен чиновник, който снощи начело на екип от мои старши чиновници инспектира банката и...
- Аз тук подсъдим ли съм? - не издържа Олян.
Ветинари му хвърли един поглед, погледна книжата си и отвърна:
- Тук пред мен е Вашият подпис на приемен документ за някакви десет тона злато. Оспорвате ли автентичността му?
- Не, но си мислих, че това е просто формалност!
- Десет тона злато да са просто формалност? А по-късно не влязохте ли с взлом в трезора?
- Е, да, технически погледнато. Не можех да го отключа, защото г-н Бент припадна в него и остави ключа в ключалката.
- Ах, да, г-н Бент, главният касиер. Той тук ли е днес?
Скоростен оглед установи недостига на Бент в помещението.
- Както разбрах, той е бил в малко обезпокоително състояние, но не е понесъл сериозни увреждания, - каза лорд Ветинари - Командор Ваймс, моля Ви, ще ни окажете ли любезността да изпратите няколко души до местоживеенето му? Бих желал той да се присъедини към нас.
И той пак се обърна към Олян:
- Не, г-н Ментелик, не сте подсъдим, поне засега. По принцип, преди някой да бъде изправен под съд, би било добре да има налице някакво ясно основание да се стори това. Така се смята, че е по-основателно. Трябва да отбележа обаче, че Вие поехте формално отговорността за златото, което по това време явно е било злато и явно е било в хранилището. За да постигнем изчерпателно разбиране на положението в банката по това време, аз възложих на моя секретар да предприеме одит на обстановката в банката, което той с неговия екип извърши тази нощ...
- След като всъщност към този момент не съм подсъдим, ще може ли да се отърва от тези окови? Те сериозно настройват това дело против мен, - прекъсна го пак Олян.
- Да, много добре. Стражи, погрижете се. А сега, ако обичате, г-н Дръмнот?
Ще опера пешкира, мислеше си Олян, докато Дръмнот започна да чете. Каква ли е играта на Ветинари?
Докато Дръмнот караше отекчителната си счетоводна литания, той гледаше хората. Точно насреща му беше обширната черна маса на рода Разкош. Откъм него те изглеждаха като лешояди. Това щеше да отнеме доста време, като се съди по звука на Дръмнотово официално дуднене. Щяха да го натопят и Ветинари ще... Ах, да, и после в някоя уединена стаичка ще има: „Г-н Ментелик, ако не виждате някакви препятствия пред това да ми обясните как постигнахте контрола над тези големи...”
Оживлението край входната врата дойде като дългоочаквано облекчение и ето го сержант Фред Колън, придружен от неразделния си партньор Ноби Нобс, практически плуващ през навалицата. Ваймс си запробива път към него следван в килватера от Захариса. Последва забързано съвещание и през залата преминаха вълни от ужасено вълнение. Олян дочу думата „Убийство!”
Ветинари се изправи и стовари бастуна си върху масата, прекратявайки шумотевицата като с божествена пунктуация.
- Какво се е случило, Командоре? - происка да знае той.
- Трупове, сър. В квартирата на г-н Бент!
- Той убит ли е?
- Несър! - Ваймс набързо и строго се проконсултира със сержанта си - Едното тяло е предварително опознато като Професор Кранбери, сър, не истински професор, този е бил гнусен наемен убиец. Мислихме, че е напуснал града. Другият изглежда е Джак Гръдния Кош, пребит до смърт, - последва още една трескава справка, обаче Командор Ваймс имаше склонноста да повишава гласа си, като се ядоса - „... с какво? На втория етаж ли? Я не ми пробутвай врели некипели! Ами Кранбери? А? Наистина ли ми казваш това, което чух току що? - той се изправи - Съжалявам, сър. Ще трябва лично да огледам местопрестъплението. Мисля, че някой си прави шегичка.
- Ами бедният Бент? - попита Ветинари.
- Нито следа от него, сър.
- Благодаря, командоре, - Ветинари махна с ръка - бързо се връщайте, щом разберете нещо повече. Не можем да допуснем шегички. Благодаря, Дръмнот. Както виждам, не сте открили нищо нередно като се изключи отсъствието на златото. Несъмнено това е облекчение за всички нас. Имате думата, г-н Въртел.
Адвокатът се изправи обкръжен с аура на достолепие и препарати против молци.
- Бихте ли ми казали, г-н Ментелик, каква е била Вашата професия, преди да се установите в Анкх-Морпорк? - започна той.
Та-ка, помисли си Олян поглеждайки Ветинари, работата е ясна. Ако съм добро момче и кажа каквото трябва, ще живея. За известна цена. Благодаря, ама не. Аз не исках нищо друго, освен да направя малко пари.
- Какво сте работили, г-н Ментелик? - повтори Въртел.
Олян огледа редиците зяпачи и се спря на лицето на Метракис. Който му намигна.
- Ммм? - произнесе той.
- Попитах Ви, какво сте работили, преди да пристигнете в този град!
В този момент той дочу един за съжаление твърде познат му бучащ звук и от издигнатата си позиция той беше първият съзрял, как председателят на Кралската Банка се явява иззад завесите от далечния край на залата с чудната си нова играчка хваната здраво в зъбите му. Някакъв фокус с вибрациите придвижваше Калпазанчо със задницата напред по лъскавия мрамор. Публиката в залата заизвива вратове, когато кученцето размахвайки опашка профуча зад стола на Ветинари и се изгуби зад завесите от отсрещната страна.
Аз се намирам в свят, където такова нещо току що се случи, помисли си Олян. Нищо няма значение. Това беше едно невъобразимо разкрепостяващо преживяване.
- Г-н Ментелик, зададох Ви въпрос, - процеди Въртел.
- Ох, извинявайте. Аз бях мошеник.
... и той полетя! Това е то! По-хубаво, отколкото да висиш от някаква си стара сграда! Виж само изражението на Козмо! Ами Метракис! След всичките им кроежи работата им се изплъзна. Сега всичките му бяха в ръцете и той летеше!
Въртел се поколеба:
- Като казвате „мошеник” имате предвид...
- Злоупотреби с доверие. От време на време фалшификации. Самият аз бих предпочел да си мисля, че съм бил по-скоро негодник, ако трябва да съм честен.
Олян видя погледите, които си размениха Козмо и Метракис и вътрешно възликува. Не сте очаквали да стане така, а? А сега ще ви се наложи бая да потичате, за да не изостанете...
Г-н Въртел определено имаше затруднения в това отношение:
- Може ли да се изясним? Вие сте преживявали чрез нарушаване на закона?
- Преди всичко се възползвах от алчността на други хора, г-н Въртел. Мисля че присъстваше и известен образователен елемент.
Г-н Въртел поклати смаяно глава, от което от ухото му, в пълно съответствие със съответствеността, изхвърча една уховрътка.
- Образователен? - изрази изумлението си той.
- Да. Много хора научиха, че никой не продава пръстен с истински диамант за една десета от стойността му.
- След което постъпихте на една от най-висшите държавни длъжности в града? - опита се да надвика надигащия се смях Въртел.
Хората просто се бяха отпуснали. Твърде дълго бяха сдържали дъха си.
- Налагаше се. Иначе щях да бъда обесен, - обясни Олян и добави - отново.
Г-н Въртел изглеждаше потресен и извърна очи към Ветинари:
- Сигурни ли сте, че бихте искали да продължавам, милорд?
- О, да, - отговори Ветинари - До смърт, г-н Въртел.
- Ъ... били сте обесван преди? - обърна се Въртел към Олян.
- О, да. Не бих искал да ми става навик.
Последва още смях.
Въртел отново се обърна към Ветинари, който се усмихваше тънко:
- Това истина ли е, милорд?
- Напълно, - отговори най-спокойно Ветинари - Г-н Ментелик бе обесен миналата година под името Албърт Искрометов, но се оказа, че вратът му е бил много здрав, което е било установено, когато са го полагали в ковчега. Може би сте наясно, г-н Въртел, с древното правно положение Quia Ego Sic Dico? Човек оцелял след обесване може би е бил избран от боговете за друга все още не осъществила се съдба? А доколкото късметът е бил благосклонен към него, аз отсъдих, следователно, да го освободя под гаранция и да му възложа възстановяването на Пощенската Служба, която задача вече беше отнела живота на четирима от моите чиновници. Ако той успееше, чудесно. Ако ли пък не, на града щеше да бъде спестена цената на още едно обесване. Това беше една жестока шега, която, радостен съм да отбележа, завърши за всеобщо благо. Не мисля че някой би оспорил, че сега Пощенската Служба е същинска перла в короната на града? Така че да, вълкът може да си промени нрава!
Г-н Въртел автоматично кимна, после си спомни кой е, седна и запрелиства бележките си. Беше загубил докъде беше стигнал:
- Да преминем, ъ, към въпроса за банката...
- Г-жа Разкош, дама, която мнозина от нас са имали привилегията да познават, наскоро ми се довери, че очаква смъртта си, - съобщи рязко лорд Ветинари - Тя ми поиска съвет относно бъдещето на банката, предвид това, че очевидните и наследници, са били според думите и „най-противната сбирщина порове, която можеш да се надяваш никога да не срещаш”...
Всичките тридесет и един адвоката на Разкошови скокнаха и заговориха като един, заработвайки хонорари на обща стойност AM$119,28. Г-н Въртел им хвърли един поглед.
Г-н Въртел, независимо от казаното по-рано, не внушаваше уважение на правните кръгове на Анкх-Морпорк. Това, което той им внушаваше, беше страх. Смъртта не беше намалила енциклопедичната му памет, нито коварството му, дарбата му за извъртане или сярната киселина в очите му. Не ми се пречкайте днес, съветваше адвокатите този поглед. Не ми се пречкайте, в противен случай ще ви разпердушиня до кокал, че и до костния мозък. Нали знаете онези подвързани с кожа томове, които държите на стената зад бюрото си за да впечатлявате клиентите си? Е, аз съм ги изчел всичките, а половината съм ги написал. Не ми се пречкайте. Не съм в добро настроение.
Един по един те си седнаха. *
/* бел.авт.: Обща цена, включително извънредно работно време и вредни: AM$253,16. */
- Да продължим, - пак взе думата Ветинари - Доколкото разбирам, впоследствие г-жа Разкош е приела г-н Ментелик на интервю и е счела, че той би бил превъзходен управител в най-добрите традиции на семейство Разкош, както и идеален попечител за кучето г-н Калпазанчо, което, съгласно устава на банката, е нейн председател.
Козмо бавно се издигна на крака и пристъпи в центъра на свободния под.
- Най-решително възразявам против инсинуацията, че този пройдоха бил в най-добрата традиция на моето... - започна той.
Г-н Въртел вече беше на крака, като че изстрелян от арбалет. Но колкото и бърз да беше, не можа да изпревари Олян.
- Възразявам! - провикна се той.
- Как смеете да възразявате, - изплю думите си Козмо - след като вече си признахте, че сте нагъл беззаконник?
- Възразявам против допускането на лорд Ветинари, че съм имал каквото и да е общо с най-добрите традиции на семейство Разкош, - отвърна Олян гледайки го в очите, от които май сълзеше нещо зеленикаво - Например аз никога не съм бил пират, нито роботърговец...
Последва велико надигане на адвокати. Г-н Въртел хвърли един поглед. Последва велико изпонасядане.
- Те си го признават, - изтъкна Олян - Пише го в официалната история на банката!
- Вярно е, г-н Въртел, - вметна Ветинари - Прочетох го. Несъмнето тук е приложимо Volenti non fit injuria.
Пак се разнесе бръмченето. Калпазанчо се връщаше в същия стил. Олян се насили да не го поглежда.
- О, това беше наистина долен номер, - изсъска Козмо - Чия история би могла да остане чиста от подобни скандални моменти?
Олян вдигна ръка:
- Моля, моля, аз знам отговора! Моята. Най лошото, което съм правил някога бе да обирам хора, които са си мислили, че обират мен, обаче никога не съм прибягвал до насилие и си върнах всичко. Е, вярно, че обрах няколко банки, добре де, по-точно ги източих, но само защото те бяха допуснали това да е толкова лесно...
- Върнал всичко? - Въртел погледна Ветинари за някакън отговор.
Патрицият обаче се беше загледал над главите на народа, чието внимание почти поголовно бе погълнато от преминаването на Калпазанчо, и само вдигна пръст, неясно дали в подтвърждение или нежелание да бъде безпокоен.
- Да, вероятно си спомняте, че осъзнах погрешността на жизнения си път миналата година, когато боговете... - започна Олян.
- Обрал е няколко банки значи? - намеси се Козмо - Ветинари, трябва ли да разбираме, че напълно съзнателно сте оставил най-важната банка на Анкх-Морпорк в ръцете на известен банков обирджия?
Редиците на Разкошовци скокнаха като един, обединени в защита на парите. Ветинари продължи да си гледа в тавана.
Олян също погледна нагоре. Някакъв диск се белееше във въздуха току до тавана и описал дъгата си, се спусна и уцели Козмо точно между очите. Още един профуча над Олян и се приземи посред Разкошови.
- А да не би да е трябвало да я остави в ръцете на неизвестни банкови обирджии? - извика някакъв глас, докато поразяващото действие на крема засегна всеки фин черен костюм без исключение - Я вижте кой е тук отново!
Втора вълна сладкиши вече се беше издигнала във въздуха и закръжи из залата по траектории, неминуемо завършващи в лицето на някой Разкош. А после някой си проправи път сред тълпата сред стоновете и писъците на онези, които временно се оказаха на пътя му. Защото тези, които съумяха да избегнат настъпването от огромните му обувки, отскачаха настрани точно навреме за да бъдат покосени от стълбата, която беше понесъл новодошлият. Той се обръщаше най-невинно да види какви поразии е сторил и фучащата стълба посичаше всеки недостатъчно бърз да избяга от пътя и. В това обаче, както забеляза Олян, имаше строг метод. Докато той гледаше, клоунът захвърли стълбата, а заедно с нея и четирима души заклещени сред пречките и, така, че ако който и да е от тях се опиташе да се освободи, щеше да причини ужасяваща болка на останалите трима, а в случая с един стражар, също и сериозно влошаване на изгледите за женитба. С червения си нос и смачканата си шапка смешникът нахлу в средата на залата с големи подскоци и грамадните му обувки пляскаха по пода с всяка добре позната крачка.
- Г-н Бент? - възкликна Олян - Вие ли сте?
- Доброто ми старо аверче, г-н Ментелик! - извика клоунът - Мислиш си, че водещият представлението управлява цирка, а? Да, ама само със съгласието на клоуните, г-н Ментелик! Само със съгласието на клоуните!
Бент замахна и метна един сладкиш по лорд Ветинари.
Но още преди тортата да полети, Олян вече беше скочил. Мозъкът му малко се позабави и достави наведнъж всичко, което краката му очевидно сами бяха съобразили: че достойнството на великите люде рядко може да преживее лице омазано с крем от торта, че снимката на покрития с карамел Патриций във „Вестника” би разтърсила властта в града и най-вече, че в един пост-Ветинаристичен свят той, Олян, надали би видял утрешния ден, каквато амбиция той лелееше през целия си живот. В тих унес той се носеше накъм прииждащата орис, протягайки бавните си като охлюви пръсти, докато тортата хвърчеше към срещата си с историята.
Удари го в лицето.
Ветинари не се и помръдна. Кремът пръсна и четиристотин очи проследиха в захлас капката насочила се към Патриция, който я хвана в и без това вдигнатата си ръка. Тихичкото пльосване в дланта му беше единственият звук в цялото помещение.
Ветинари огледа уловения крем. Потопи пръста си в него и го опита на вкус. Вдигна замислено очи към тавана, докато цялата зала бе спотаила общия си дъх и после се произнесе:
- Това очевидно е ананас.
И настанаха бурни и продължителни аплодисменти. Така и трябваше да бъде. Дори и да мразиш Ветинари, нямаше как да не се възхитиш на усета за време.
И ето че той слезе по стъпалата и пристъпи към вцепенилия се от страх клоун.
- Клоуните не управляват моя цирк, сър, - каза той, хвана го за големия му червен нос и го изтегли назад колкото позволяваше ластикът - Ясен ли съм?
Клоунът извади тумбеста тромба и тъжно бипна.
- Добре. Радвам се че постигнахме съгласие. А сега бих искал да говоря с г-н Бент, моля.
Този път бибипкането беше двойно.
- О, да, той е, - възрази Ветинари - Да го извадим ли за всички послушни дечица? Колко прави 15,3 процента от 59,66?
- Оставете го на мира! Просто го оставете на мира!
Многострадалната публика отново се раздели, този път за разрошената г-ца Дрейпс, възмутена и разярена като квачка. Тя притискаше нещо тежко към скромните си гърди и Олян осъзна, че това са куп счетоводни книги.
- Ето за какво става дума всъщност! - провъзгласи триумфално тя разпервайки широко ръце - Той не беше виновен! Те се възползваха от него!
Тя насочи обвинителен пръст към капещите редици Разкошови. Ако беше допустимо една богиня на войната да носи строга блуза и коса бързо разпиляваща се от стегнатия си кок, то г-ца Дрейпс би могла да бъде обожествена.
- Те бяха! Те продадоха златото още преди години.
Всеобщ възторжен рев се надигна от всички страни не съдържащи Разкош.
- Да бъде тишина! - викна Ветинари.
Адвокатите се надигнаха. Г-н Въртел хвърли един поглед. Адвокатите насядаха.
А Олян избърса ананасовия крем от очите си тъкмо навреме.
- Внимавайте! Той има маргаритка! - викна той, след което си помисли: „Току що изкрещях „Внимавайте! Той има маргаритка!” и се боя, че никога няма да забравя колко смущаващо е това”.
Лорд Ветинари погледна надолу към неправдоподобно голямото цвете на ревера на клоуна. Малка капчица вода проблясваше върху почти добре прикритата дюза.
- Да, - каза той - знам. И така, господине, аз съм напълно убеден, че Вие сте г-н Бент. Разбирате ли, разпознах Ви по походката. В случай, че не сте, единственото което Ви остава е да натиснете. А единственотокоето ще ми остане на мен, е да пусна. И така, повтарям: Бих искал да говоря с г-н Бент.
Понякога боговете просто нямат усет за момента, мислеше си Олян. Би трябвало да се разнесе гръм, отекващ тръбен звук, изпълнен с напрежение акорд, изобщо поне някакво небесно подтвърждение, че е настъпил моментът на ис...
- 9,12798, - проговори клоунът.
Ветинари се усмихна и го потупа по рамото:
- Добре дошли отново при нас, - каза той и се огледа за д-р Белолик от Гилдията на Шутовете - Докторе, бихте ли се погрижили за г-н Бент, ако обичате? Мисля, че той има нужда да побъде сред свои хора.
- За нас би било чест, милорд. Седем торти едновременно във въздуха и заклещване в стълба с четирима души? Образцово изпълнение! Който и да сте, братко, предлагам Ви шегаджийско ръкостискане за добре дошъл...
- Никъде няма да ходи без мен, - заяви намръщено г-ца Дрейпс, когато белоликият клоун пристъпи напред.
- Действително, кой би могъл да си въобрази нещо друго, - намеси се Ветинари - И, моля Ви, нека гостоприемството на Вашата Гилдия важи и за младата дама на г-н Бент, докторе, - добави той за изненада и удоволствие на г-ца Дрейпс, която всеки миг не преставаше да е „дама”, но още преди години неохотно се бе простила с „млада”.
- И, моля ви, някой да освободи тези хора от стълбата. Мисля, че ще е необходим трион, - продължи Ветинари - Дръмнот, ще съберете ли тези любопитни нови документи, толкова любезно предоставени ни от младата дама на г-н Бент? Освен това мисля, че г-н Разкош има нужда от лекарска помощ...
- Аз... нямам... нужда!
Козмо с течащ от него крем, се мъчеше да остане изправен. Болезнено беше дори само да го гледа човек. Той успя някак да насочи яростен, но треперещ пръст към натрупаните счетоводни книги:
- Това, - провъзгласи той - е собственост на банката!
- Г-н Разкош, на всички тук ни е ясно, че сте болен... - започна Ветинари.
- Да, искаше ти се всички да повярват на това, а ... самозванецо! - отвърна Козмо видимо олюлявайки се.
В негоите уши публиката изръкопляска.
- Кралската Банка на Анкх-Морпорк, - каза Ветинари не откъсвайки очите си от Козмо - се гордее с подвързаните си с червена кожа счетоводни книги, без изключение с гравиран върху тях със златно фолио герба на града. Дръмнот?
- Тези са евтини с картонени корици, сър. Могат да се купят навсякъде. Почеркът в тях обаче е несъмнено от нетрепващата ръка на г-н Бент.
- Фалшиви, - каза Козмо като че с няколко пръста дебел език - всичките са фалшиви. Откраднати!
Олян огледа наблюдаващите го хора и видя общото изражение. Каквото и да си мисли човек за него, не е приятно да видиш, как някой се разкапва пред очите ти. Няколко стражари се запромъкваха предпазливо към него.
- През живота си никога не съм крала, - заяви г-ца Дрейпс, наежена колкото за цяла армия таралежи - Те бяха в гардероба... - тя се поколеба, но реши че по-добре да е алена отколкото сива - Хич не ме интересува, какво ще си помисли лейди Дийрдри Вагон! И освен това погледнах в тях! Вашият баща взе златото и го разпродаде и го принуди да го прикрие с цифри! И това не е и половината от всичко!
- ... Преекасна пепруда, - измънка Козмо примигвайки накъм Ветинари - Ти веч не си мен. Миля зминах в бувките ти!
Олян също се запромъква накъм него. Козмо изглеждаше сякаш всеки момент ще вземе да избухне, или пък да припадне или просто да се хвърли на врата на Олян бръщолевейки неща от рода на: „Ти с’ми най-добрия др’гар, най-добрия, аз и ти рещу целя свят, братче”. Зеленикава пот се лееше от лицето му.
- Струва ми се, че ще е добре да полегнете, г-н Разкош, - обърна се към него Олян.
Козмо се опита да го фокусира.
- ...бра болка, - сподели му разкапващият се човек - Имм си шапката, имм си меча от на иляд’души…
И със стоманен шепот изникна сиво острие с гадни червени отблясъци и се насочи право между очите на Олян. То не трепереше. Зад него целият Козмо се тресеше и се олюляваше, но мечът си стоеше твърдо и непоклатимо.
Приближаващите се стражи малко позабавиха темпото. В тяхната работа се предполагаше да има пенсия.
- Моля ви никой да не мърда. Мисля, че мога да се оправя с това, - каза Олян примижавайки срещу меча. Време беше за деликатност...
- О, това е просто глупаво, - обади се Пучи втурвайки се напред тракайки с токчета - Няма нищо от което да се срамуваме. Златото не е ли наше? Кой го е грижа, какво е писал той в някакви си тефтери?
Легионите адвокати на Разкошови много предпазливо се изправиха на крака, а двамата наети от Пучи настоятелно и зашепнаха нещо. Тя обаче ги пренебрегна. Сега всички погледи бяха насочени към нея, а не към брат и. Всички и обръщаха внимание на нея.
- Не бихте ли могли да помълчите малко, г-це Разкош? - помоли я Олян.
Неподвижността на меча го безпокоеше. Някаква частица от Козмо все още функционираше наистина добре.
- О да, и аз така си мислех, че ще поискате да ми затворите устата, да, ама аз няма! - възкликна злорадно Пучи. И също като Олян сгащен от отворен бележник, тя възторжено се хвърли напред без да му мисли - Как може да откраднем нещо, което и без друго си е наше, а? Какво толкова, че Татко е намерил по-добро приложение на проклетото му злато? Та то просто си се въргаляше там! Честно казано, не разбирам, защо сте се впрегнали толкова? Нали всички го правят. Това не е кражба. Искам да кажа, нали златото все пак същетвува? В пръстени и прочее. Не е като някой да е взел да го изхвърли. Кой го интересува, къде е?
Олян подтисна импулса да погледне останалите присъстващи банкери. Значи така, всички го били правили, а? Пучи тази година нямаше да получи много прасоколедни картички. А брат и се беше втренчил в нея ужасен. Останалите от родата, които все още не бяха погълнати в обезкремяването си, се стараеха да създадат впечатление, че никога досега не са виждали Пучи. Коя е тази луда жена? - питаха техните лица. Кой я е пуснал тук? Какви ги говори?
- Мисля, че брат Ви е много болен, госпожице, - каза Олян.
Пучи пренебрежително отметна безспорно прекрасните си къдрици.
- Не се грижете за него, той просто се прави на глупак, - рече тя - Прави го само за да привлече внимание. Хлапашките му глупости, че искал да бъде Ветинари, все едно някой с ума си би...
- От него капе нещо зелено, - настоя Олян, но нищо не можеше да пробие баража и от бръщолевене.
Той се вгледа в изтерзаното лице на Козмо и всичко се проясни. Брадата, шапчицата, бастуна с меча, о да, с кичозната идея на някого, как би трябвало да изглежда меч изкован от желязото от кръвта на хиляда мъже. Ами убийството на майстора на пръстени? Какво ли имаше в тази зловонна ръкавица...?
Това си е моят свят. Знам какво да направя.
- Поднасям Ви извиненията си! Вие сте лорд Ветинари, нали? - обърна се към Козмо той.
За момент Козмо се стегна и през него просветна искра величественост.
- Точно така! Да, точно така, - вдигна вежда той.
После се отпусна и дундестото му лице също спихна.
- Имам пръстена. Вет’наревия пръстен, - измънка той - ‘съшнос си е мой. Добра болка…
И мечът също падна.
Олян го сграбчи за лявата ръка и смъкна ръкавицата. Тя излезе с шльокащ звук и невъбразимо, носопоразяващо лоша миризма. Най-близкият страж повърна. Толкова много цветове, помисли си Олян. Толкова много ... извиващи се неща... И сред цялата гнойна маса все още можеше да се види неоспоримият матов проблясък на стигий.
Олян хвана Козмо за другата ръка.
- Мисля, че е време да излезете навън, милорд, сега след като сте Патрицият, - каза той гръмко и отчетливо - Трябва да се срещнете с народа...
Още веднъж вътрешният Козмо хвана хлъзганите юзди, достатъчно за олигавената уста да произнесе:
- Да, това е много важно... - след което пак изпадна до: - Болен съм. Пръста ми нещо е странен...
- Слънчевата светлина ще му се отрази добре, - поведе го внимателно за ръка Олян - Вярвайте ми.