Глава 13

Гладис Го Прави Заради Себе Си - Веселият Дом - Историята на г-н Бент - Подвъпросността на използването на клоуни като болногледачи - На Бухльо му идва ангел - Златната тайна (не точно драконска магия) - Завръщането на зъбите - Ветинари гледа напред - Банков Триумф - Малкият подарък на Бълбукатора - Как се разваля един съвършен ден

В ПЪРВИЯ ДЕН от остатъка на живота си Олян фон Ментелик се събуди, което беше прекрасно, като се има предвид че всеки ден някои на хора не им излиза този късмет, но пък се събуди сам, което не беше толкова удовлетворително. Беше 6 часа сутринта и мъглата изглеждаше залепнала по прозорците, толкова плътна, сякаш би съдържала фиде. Но той обичаше такива моменти, преди още парчетата от вчерашния ден да са се сглобили.
Чакай малко, това не са неговите покои, нали? Това беше стаята му в Централна Поща, обладаваща лукса и комфорта обикновено свързвани с понятието „стандартен инвентар на държавна служба”. Едно парче от вчерашния ден застана на мястото си. Ах да, Ветинари беше заповядал да се затвори банката, докато неговите чиновници този път не видят всичко. Олян им пожела късмет със специалния шкаф на покойния сър Джошуа...
Калпазанчо го нямаше, което си беше срамота. Човек не може да оцени ранносутришното олигавяне, докато не го загуби. И Гладис също я нямаше, което беше обезпокоително. По-късно той я намери бутаща количка поща в сортировъчното. Синята рокля беше изчезнала, заменена със сива, която като за прохождите критерии на големската мода, изглеждаше доста изтупана.
- Добро утро Гладис, - пробва се Олян - Има ли някакъв шанс за пресоване на панталон?
- В Пощальонската Съблекалня Винаги Има Гореща Ютия, Г-н Ментелик.
- О? А, вярно. А, ъ... „Вестника”?
- Четири Броя Се Доставят Ежедневно В Кабинета На Г-н Грош, Г-н Ментелик, - укори го Гладис.
- Предполагам, че един сандвич ще е съвсем не...
- Наистина Трябва Да Се Посветя На Задълженията Си, Г-н Ментелик, - сряза го големът.
- Знаеш ли, Гладис, няма как да не забележа, че си се променила, - забеляза Олян.
- Да! Аз Го Правя Заради Себе Си, - блясна с очи Гладис.
- И какво точно правиш?
- Още Не Съм Стигнала До Там, Понеже Съм Само На Десета Страница От Книгата.
- О. Четеш нова книга значи? Но обзалагам се не някоя на лейди Дийрдри Вагон?
- Не, Защото Тя Е Загубила Досег С Модерното Мислене. Аз Се Надсмивам С Презрение.
- Да, предполагам, че го е загубила, - рече замислено Олян - И ми се струва, че въпросната книга ти я е дала г-ца Миличкова?
- Да. Озаглавена Е „Защо Мъжете Падат Под Краката Ти” От Релеванция Дръпнатова, - каза сериозно Гладис.
А започваме с най-добри намерения, помисли си Олян: да ги откриеш, да ги изровиш, да ги освободиш. Но нямаме представа какво сме сторили, или пък какво сме им сторили.
- Гладис, по въпроса за книгите... добре де, работата е там, че... искам да кажа, че само защото е написано, не си длъжна да... тоест няма се предвид да... имам предвид че всяка книга е...
Той се спря. Те вярват в думите. Думите им носят живот. Как да и кажа, че ние просто си ги размятаме като жонгльори и че променяме значенията им за да удовлетворим собствените си... Той потупа Гладис по рамото:
- Добре тогава, прочети ги всичките и прецени сама.
- Това Беше Много Близко До Недопустимо Докосване, Г-н Ментелик.
Олян понечи да се разсмее, но спря при вида на мрачното и изражение.
- Ъ, само за г-ца Дръпнатова, предполагам, - каза той и отиде да си прибере „Вестника” преди да са ги разграбили всичките.
За редактора това сигурно отново е бил горчиво-сладък ден. Защото вари го - печи го, но има само една предна страница. В крайна сметка той беше натъпкал там всичко: фразата „мисля че това е ананас” плюс снимка с покапалите Разкошови на заден фон и, аха, речта на Пучи с всички подробности. Беше великолепна. И продължаваше ли продължаваше. От нейна гледна точка всичко беше съвършено ясно: тя беше права, а всички останали бяха глупави. Толкова беше влюбена в собствения си глас, че на стражарите им се наложи да напишат правата и на лист хартия и да и го пъхнат пред очите преди да я отведат, така и не преставаща да говори...
И някой беше снимал как пръстенът на Козмо улавя светлината. Това било перфектна хирургична операция, казаха му от болницата, а вероятно било спасило и живота му, добавиха те и как само Олян е знаел какво трябва да се направи, питаха се те, при условие че целокупните му познания по медицина се ограничаваха до това, че по един пръст не би трябвало да растат зелени гъби...
Вестникът беше изтръгнат от ръцете му.
- Какво направи с професор Бълхарников? - поиска да знае Прелест-Хубавинка - Знам, че си направил нещо! Не ме лъжи.
- Нищо не съм направил! - възрази Олян и препровери думите. Да, технически си беше вярно.
- Аз, знаеш ли, ходих до Катедра Посмъртни Комуникации!
- И какво ти казаха там?
- Не знам! Някакъв октопод беше запречил вратата! Ти обаче си направил нещо, знам си! Той ти е казал тайната как да се разбираш с големите, нали?
- Не, - абсолютна истина.
Прелест-Хубавинка се поколеба.
- Не беше ли той?
- Не. Той ме снабди с допълнителен речник, но това не е тайна.
- С мен ще проработи ли?
- Не, - понастоящем си беше вярно.
- Значи ще приемат заповеди само от мъж? Обзалагам се, че е това!
- Не мисля, - достатъчно вярно си беше.
- Тогава къде е тайната?
- Не е точно тайна. Бълхарников ни каза. Само че не е знаел, че е тайната, - и това беше истина.
- Някоя дума ли е?
- Не, - истина.
- Виж, защо не ми кажеш? Знаеш, че можеш да ми се довериш!
- Е да. Разбира се. Но мога ли да ти се доверя, ако някой държи нож до гърлото ти?
- И защо някой ще прави така?
Олян въздъхна:
- Защото ще знаеш как се командва най-голямата армия съществувала някога! Не си ли се огледала? Не видя ли всичките ченгета? Те изникнаха точно след заседанието!
- Какви ченгета?
- Тези тролове пренастилащи паважа? Колко често си виждала такова нещо? Ами редицата файтони не заинтересовани от пътници? Ами батальоните просяци? Каретният двор отзад пък е пълен с навлеци, мотаещи се наоколо и зяпащи в прозорците. Такива ченгета. На това му казват разработка, а аз съм златото...
Чу се почукване. Олян го разпозна: опитваше се да обърне внимание без да те потревожи.
- Влез, Станли, - каза той и вратата се отвори.
- Аз съм, сър, - каза Станли, придвижващ се по света с предпазливостта на човек четящ упътване преведено от чужд език.
- Да, Станли.
- Завеждащ отдел „Марки”, сър, - представи се Станли.
- Да, Станли?
- Лорд Ветинари е в каретния двор, сър, оглежда автоматичния товарителен механизъм. Казва, че няма защо да се бърза, сър.
- Той казва, че нямало защо да се бърза, - каза Олян на Прелест-Хубавинка.
- Ами най-добре да побързаме тогава?
- Именно.

- Забележителна прилика с бесило, - отбеляза лорд Ветинари, докато зад гърба му влизаха и излизаха с гроход дилижанси.
- Позволява на бърза кола да натовари писмата без да забавя, - обясни Олян - Това значи, че писмата идещи от малки провинциални клонове могат да пътуват експресно без да забавят дилижанса. При дълъг курс може да спести няколко минути.
- И, разбира се, ако Ви оставя някои от големите коне, дилижансите ще могат да пътуват със сто мили в час, доколкото съм осведомен, а се чудя дали тези огнени очи няма да виждат и нощем.
- Възможно е, сър. Но фактически в момента аз разполагам с всичките коне големи, - заяви Олян.
Ветинари му хвърли един студен поглед и каза:
- Ха! А също така разполагате с всичките си уши. Какъв разменен курс обсъждахме?
- Вижте, не е като да искам да съм Повелителят на Големите... - започна Олян.
- По пътя, моля. Ще се присъедините ли към мен в каляската ми? - прекъсна го Ветинари.
- Къде отиваме?
- Не е далече. Отиваме да видим г-н Бент.

Клоунът който отвори малката плъзгаща се вратичка в мрачната порта на Гилдията на Шутовете запремества погледа си от лорд Ветинари през Олян към Прелест-Хубавинка, без да се зарадва на нито един от тях.
- Дойдохме да се видим с д-р Белолик, - каза Ветинари - Ще ви помоля да ни пуснете с минимум веселба.
Вратичката се затръшна. Отвътре се чуха забързан шепот и някакво дрънчене и едната половинка на двойната врата се открехна, точно колкото хората да могат да влязат един по един. Олян понечи да влезе, но Ветинари го спря с ръка на рамото му и посочи нагоре с тояжката си:
- Това е Гилдията на Шутовете. Следва да се очакват... веселби.
Върху вратата беше прикрепена една кофа. Той въздъхна и я блъсна с бастунчето. От другата страна се чу тупване и пльосване.
- Не знам, защо упорстват с това, наистина не знам, - промърмори той прекрачвайки прага - Не е смешно и може да нарани някого. Внимавайте с крема.
От тъмнината зад вратата се дочу пъшкане.
- Г-н Бент е роден под името Чарли Бенито, съгласно д-р Белолик, - продължи Ветинари вървейки нататък през шатрата заемаща централния двор на Гилдията - И е бил роден клоун.
Десетки клоуни прекъснаха ежедневните си тренировки и ги загледаха как минават. Сладкиши оставава нехвърлени, гащи оставаха ненапълнении с вар, невидими кучета застинаха посред изпишкване.
- Роден клоун ли? - учуди се Олян.
- Именно, г-н Ментелик. Велик клоун, от клоунско потекло. Видяхте го вчера. Гримът на Чарли Бенито векове наред е бил предаван от баща на син.
- А аз си мислих, че се е побъркал!
- Д-р Белолик от своя страна смята, че той се е освестил, че е намерил себе си. Младият Бент е имал, доколкото разбирам, ужасно детство. Никой не му е казал, че е клоун, докато не е станал на тринадесет. А майка му, по изцяло нейни причини, е обезкуражавала всякакво проявление на палячовщина в него.
- Някога сигурно е харесвала клоуни, - обади се Прелест-Хубавинка и се огледа.
Всичките клоуни припряно се загледаха в други посоки.
- Обичала е клоуни, - уточни Ветинари - Или, ако може да се каже така, един клоун. За една нощ.
- О, ясно, - завърши Олян - А след това циркът си е заминал.
- Както, уви, е обичайно с цирковете. След което тя, подозирам, доста е охладняла към мъже с червени носове.
- Откъде знаете всичко това? - поинтересува се Олян.
- Отчасти дедукция от наличната информация, обаче г-ца Дрейпс успя да изкопчи немалко от него през последните няколко дни. Тази дама обладава значителна дълбочина и решимост.
От другата страна на голямата шатра имаше още една врата, където ги чакаше главата на гилдията. Той беше целият бял - бяла коса, бели обувки, бял костюм и бяло лице, а върху това лице, очертано с тънки линии с червена боя, една усмивка покриваше истинското му лице, студено и гордо като на княза на Ада.
Д-р Белолик кимна на Ветинари:
- Милорд...
- Д-р Белолик, - поздрави Патрицият - Как е нашият пациент?
- Ех, само ако беше дошъл при нас като млад, - размечта се Белолик, - какъв клоун щеше да стане! Какъв усет за време! О, между другото, ние обикновено не разрешаваме жени да посещават сградата на гилдията, но в този специален случай ще направим изключение.
- Ах, колко се радвам, - прогоря като с киселина всяка сричка Прелест-Хубавинка.
- Просто защото, каквото и да казват от групата Смешки за Жени, жените просто не са смешни.
- Какво ужасно бедствие, - съгласи се Прелест-Хубавинка.
- По-скоро интересна дихотомия, - намеси се Ветинари - доколкото всъщност същото важи и за клоуните.
- Винаги съм си го мислела, - добави Прелест-Хубавинка.
- Те са трагични, - заразсъждава Ветинари - и ние се смеем над трагедията им също както се смеем над собствената си. Изрисуваната усмивка ни се хили от мрака, надсмивайки се над безумната ни вяра в реда, логиката, статута, реалността на реалността. Маската знае, че сме родени върху банановата кора, водеща единствено към зейналия трап на съдбата и всичко на което можем да се надяваме, е одобрението на публиката.
- Как се вписват във всичко това писукащите балони в животинска форма? - поинтересува се Олян.
- Нямам представа. Но, както ме осведомиха, когато дошли убийците, г-н Бент задушил единия с доста правдоподобен хумористичен розов слон направен от балони.
- Само си представете шума, - отбеляза весело Прелест-Хубавинка.
- Да! Какъв обрат! И то без никакво обучение! Ами работата му със стълбата? Чиста бойна клоунада! Същинско клоун-фу! Превъзходно! - завъзхищава се Белолик - Вече знаем всичко, Хевлок. След като майка му починала, баща му се върнал и разбира се го взел в цирка. Всеки клоун би видял, че момчето има смехотворност в костите си. Тези стъпала! Трябваше да го изпратят при нас! Момче на тази възраст, можеше да е доста трудно! Но не обаче, нахлузват му стария екип на дядо му и го изкарват на арената в някакво малко градче и, тъй де, в този момент клоунството загуби своя цар.
- Защо? Какво е станало? - попита Олян.
- А сетете се. Смяха му се.

Валеше дъжд и мокрите клони го шибаха, докато търчеше през гъсталака с все още капеща от торбестите му гащи вар. Самите гащи се лашкаха нагоре надолу на пружините си, от време на време удряйки го по брадичката.
Обущата обаче бяха хубави. Невероятни обуща бяха. Единствените, които някога му бяха ставали.
Майка му обаче го беше възпитала на приличие. Дрехите трябваше да са подобаващо сиви, веселбите бяха неприлични, а гримът беше грях.
Е, разплатата не се беше забавила!
Призори той намери някаква плевня. Изстърга засъхналия крем и спечения грим и се изми в една локва. Ох, това лице! Дебелият нос, огромната уста, нарисуваната бяла сълза... знаеше си той, че ще си го спомня в кошмарите си.
Поне си беше запазил неговите си риза и долни гащи, които покриваха каквото трябваше. Канеше се да изхвърли всичко останало, но един вътрешен глас го спря. Майка му беше мъртва и той не можа да спре приставите да вземат всичко, дори и месинговия пръстен, който майка му беше лъскала всеки ден. Никога повече нямаше да види баща си... трябваше да си запази нещо, все нещо, нещо което да му напомня кой е бил той и защо и откъде е дошъл и дори защо е напуснал. Плевнята предостави чувал пълен с дупки, което вършеше работа. Омразният костюм бе натъпкан в него.
По-късно през деня, той се натъкна на някакъв керван спрял под дърветата, но това не бяха шарените каруци на цирка. Може пък да са религиозни, помисли си той, а Майка одобряваше по-тихите религии, стига боговете да не бяха чужбински. Дадоха му заешка яхния. А като надникна през рамото на един тихичко седнал зад сгъваема масичка мъж, той съзря книга пълна с цифри, всичките записани. Той обичаше числата. Те винаги внасяха смисъл в един безсмислен свят. И когато много учтиво попита човека, какво е това число най-отдолу, отговорът беше:
- Това е на каквото ние му казваме обща сума.
А той отговори:
- Не, не е общата сума, не достигат три фартинга.
- Откъде знаеш? - попита мъжът, а той отговори:
- То се вижда.
- Но ти му хвърли само един поглед, - изуми се мъжът.
- Нали така се прави? - учуди се и той.
И бяха отворени още книги и се насъбраха хора и му даваха да прави сметки и всичките бяха толкова, ама толкова лесни...
Тук беше пълно със забавления, каквито в цирка нямаше, а и нямаше изобщо никакъв яйчен крем.

Той отвори очи и видя неясни фигури.
- Ще ме арестуват ли?
Олян погледна Ветинари, който махна неопределено с ръка.
- Не е задължително, - каза предпазливо Олян - Знаем за златото.
- Сър Джошуа заплаши, че щял да каже за моето... потекло.
- Да, знаем.
- Хората щяха да се смеят. Това не можех да го понеса. А после си помислих, че... разбирате ли, мисля че се самоубедих, че златото е било само сън. Че само ако никога не го проверявам, то ще си е все там, - той замлъкна замалко, докато всевъзможни мисли се занареждаха на опашка за устата му - Д-р Белолик бе толкова любезен да ми покаже историята на лицето Чарли Бенито... - още една пауза - Чух че съм мятал сладкиши с крем със забележителна прецизност. Сигурно предците ми щяха да са доволни.
- А сега как се чувствате? - осведоми се Олян.
- Собствено съвсем добре, - отговори Бент - Чието и да е това собствено.
- Добре. Тогава утре Ви искам на работа, г-н Бент.
- Не можете да искате от него да се върне толкова бързо! - запротестира г-ца Дрейпс.
Олян се обърна към Белолик и Ветинари:
- Бихте ли могли да ни оставите насаме, господа?
На лицето на главния клоун се появи оскърбено изражение, в никой случай не подобрено от постоянната му весела усмивка, обаче вратата все пак се затвори зад тях.
- Чуйте ме сега, г-н Бент, - започна настоятелно Олян - Всичко при нас е в безпорядък...
- Аз, нали знаете, вярвах в златото, - продума Бент - Не знаех, къде е, но все пак вярвах.
- Добре. И може би то все още съществува в кутията за бижута на Пучи. Аз обаче искам пак да отворя банката утре, а хората на Ветинари са преровили всяко парче хартия там и можете да си представите какъв безпорядък са оставили. А, нали знаете, от утре искам да пусна банкнотите. Пари, което не се нуждаят от злато. А и банката не се нуждае от злато. Знаем, че е така. Години наред си е работила с трезори пълни с боклук! Банката обаче се нуждае от Вас, г-н Бент. Разкошови сериозно са го загазили, Козмо е затворен някъде, персоналът е къде ли не, а утре, г-н Бент, банката отваря и Вие трябва да сте там. Моля Ви? О, освен това председателят милостиво изджафка съгласието си да Ви даваме заплата шестдесет и пет долара месечно. Осъзнавам, че Вие не сте човек, на когото да може да се повлияе с пари, обаче повишението може и да не е излишно за някой, който възнамерява да промени, ами, домашните си обстоятелства.
Това не беше изстрел на тъмно. Беше изстрел на светло, на ослепително ярка светлина. Г-ца Дрейпс несъмнено беше жена с планове, които не може да не включваха нещо по-добро от прекарването на остатъка на живота и в тясната стаичка на Брястова улица.
- Изборът, разбира се, е Ваш, - изправи се той - Те добре ли се държат с него, г-це Дрейпс?
- Само защото аз съм тук, - откликна се с готовност тя - Тази сутрин дойдоха трима клоуни с голямо въже и малък слон и искаха да извадят един от горкичките му зъби! И тъкмо ги изкарах от тук, довтасаха още двама и започнаха да белосват стаята, крайно нескопосано, ако питате за мойто мнение! За нула време ги разкарах аз оттук, увервам ви!
- Отлично, г-це Дрейпс!
Ветинари го чакаше отвън с отворена врата на каретата.
- Вие влизате вътре, - съобщи той.
- Всъщтост оттук до Пощата пеша се стига много...
- Влизайте, г-н Ментелик. Ще минем по по-добър път.

- Изглежда си мислите, че отношенията ни са някаква игра, - забеляза Ветинари, когато каретата потегли - Убеден сте, че всички грехове ще бъдат опростени. В такъв случай нека Ви дам това.
Той извади черен бастун увенчан със сребърен череп и дръпна дръжката.
- Този любопитен предмет е бил притежание на Козмо Разкош, - поясни той когато мечът беше изтеглен.
- Знам. Това не е ли копие на Вашия? - попита Олян.
- Нима! - изсумтя Ветинари - Аз да съм някой от владетелите с „меч направен от кръвта на хиляда мъже”? Предполагам, ще последва корона от черепи. Изглежда Козмо е поискал да му я направят така.
- Значи е копие на слух?
Извън каляската се отвори някаква порта.
- Именно, - подтвърди Ветинари - Копие на нещо несъществуващо. Може само да се надяваме, че не е автентично във всяко едно отношение.
Вратата на каретата се отвори и Олян излезе в дворцовата градина. Която изглеждаше обичайно за такива места: спретната, прибрана, с множество чакъл и островърхи дървета и никакви зеленчуци.
- Какво правим тук? - попита Прелест-Хубавинка - Заради големите е, нали?
- Г-це Миличкова, какво мислят местните големи за тази нова армия?
- Не им харесва. Мислят, че ще предизвикат трудности. Те нямат шхем, който да бъде сменен. По-лоши са и от зомбита.
- Благодаря Ви. Още един въпрос: те ще убиват ли?
- За цялата световна история големопроизводителите не са се научили да създават големи, които да убиват...
- Това значи ли, че не?
- Не знам!
- Имаме известен напредък. Възможно ли е да им се даде заповед, която да не може да бъде отменена от другиго?
- Ами, ъ... Да. Ако никой друг не знае тайната.
- А тя е? - Ветинари пак се обърна към Олян посочвайки го с меча.
- Трябва да е поради начина, по който давам заповеди, сър, - отговори Олян, за втори път примижавайки по протежение на острието. То наистина проблясваше.
Той беше подготвен за това, което се случваше, само дето се случваше нещо съвсем неправилно. Ветинари му връчи меча и каза:
- Г-це Миличкова, наистина бих желал да не напускате града задълго. Това го кара да търси опасността. Кажете ни тайната, г-н Ментелик.
- Мисля, че тя може да е твърде опасна, сър.
- Г-н Ментелик, нима имам нужда от значка на която да пише „тиранин”?
- Можем ли да сключим сделка?
- Разбира се. Аз съм разумен човек.
- Ще я спазите ли?
- Не. Но ще Ви предложа друга сделка. Пощенската Служба може да вземе шест големски коня. Останалите големи войни ще бъдат поставени под попечението на Сдружението на Големите, обаче употребата на четиристотин от тях за оптимизация на щракалковата система, уверен съм, ще бъде посрещната с международно одобрение. Ще заменим златото с големи като основа на нашата валута, за което Вие пледирахте толкова красноречиво. Вие двамата направихте международната ситуация много ... интересна...
- Извинявайте, но тогава защо аз държа този меч? - попита Олян.
- ... а Вие ще ми кажете тайната и, най-доброто от всичко, ще живеете, - завърши Ветинари - Кой ще Ви предложи по-добра сделка?
- Е добре де, - каза Олян - Знех си, че ще стане така. Големите ми се подчиняват, за...
- ... защото носите златен костюм и следователно в техните очи би трябвало да сте хъмянски жрец, - завърши Ветинари - Защото за да бъде напълно реализирана една заповед, правилният човек трябва да каже правилните думи на правилния слушател. А аз бях навремето нещо като учен. Въпрос на разсъждение. Вече можете да си затворите устата.
- Вече сте знаел?
- Не беше чак драконова магия.
- А защо тогава ми дадохте тази ужасна сабя?
- Безвкусна е, нали? - прибра меча Ветинари - Човек да си помисли, че принадлежи на някого на име Кракс Могъщи. Просто ми беше интересно да наблюдавам, как сте по-наплашен, когато е в ръцете Ви. Вие всъщност нали не сте човек на насилието...
- Това не беше необходимо! - възмути се Олян.
Прелест-Хубавинка се подсмихваше.
- Г-н Ментелик, г-н Ментелик, г-н Ментелик, никога ли няма да се научите? - Ветинари прибра меча в тояжката - Един от моите предшественици хвърляше хората да ги разкъсват диви костенурки. Изобщо не е било бърза смърт. Мислел е, че от това може да си умреш от смях. Ще ми простите ли, ако моите удоволствия са малко по-интелектуални? Да видим сега, какво имах още да кажа? Ах, да, с прискърбие трябва да Ви съобщя, че човекът на име Бухльо Менгеме почина.
Имаше нещо в начина, по който беше казано това...
- Да не би да му се е явил ангел?
- Напълно е вероятно, г-н Ментелик. Но ако изпаднете в нужда от някой нов дизайн, убеден съм, че в двореца ще се намери кой да Ви съдейства.
- Така си е било предопределено, без съмнение, - рече Олян - Радвам се, че е отишъл на по-добро място.
- Най-малкото не толкова влажно. А сега вървете. Каретата ми е на Ваше разположение. Имате да отваряте банка! Светът се върти, а в този момент се върти на моето бюро. Да вървим, г-н Калпазанчо.
- Ще може ли да предложа нещо, което би било от помощ? - пробва се Олян, когато Ветинари се обърна с гръб.
- Какво е то?
- Ами, защо не кажем златната тайна на останалите правителства от Равнините? Което значи, че никой няма да може да ги използва като войници. Това би разредило напрежението.
- Ммм, интересно. Вие съгласна ли сте с това, г-це Миличкова?
- Да! Хич не ни трябват армии от големи! Отлична идея е!
Ветинари се наведе и даде на Калпазанчо кучешка бисквитка. Когато се изправи в изражението му имаше почти недоловима промяна.
- Снощи, - сподели той - някакъв предател е изпратил златната тайна на всеки значителен град в Равнините по щракса. Източникът изглежда е непроследим. Нали не бяхте Вие, г-н Ментелик?
- Аз ли? Не!
- Но нали току що го предложихте? Между другото някои биха нарекли това предателство.
- Но аз само го споменах, - изстена Олян - Не можете да ми го прикачите! Освен това идеята си е добра, - и той добави мъчейки се да не среща погледа на Прелест-Хубавинка - Ако не помислиш за неизползването на петнайсетметрови големи убийци, някой друг ще го стори!
Той я чу да се киска, за пръв път досега.
- Вие да сте намерили вече десетметрови големи убийци, г-це Миличкова? - Ветинари изглеждаше сериозен, все едно щеше да добави: „Добре, надявам се че сте взели достатъчно за всички!”
- Не, сър. Няма такива, - отговори Прелест-Хубавинка, безуспешно опитвайки не да изглежда сериозна.
- Добре, няма значение. Сигурен съм, че някоя изобретателна личност някога ще разработи такива специално за Вас. Когато това се случи, не се колебайте да не ги водите у дома. Междувременно си имаме отвратителен fait accompli, - Ветинари поклати глава с нещо, за което Олян беше сигурен че е искрено нагласено раздразнение и продължи - Армия, която би се подчинила на всекиго с лъскаво сако, рупор и хъмянските думи за „Изкопайте яма и се заровете в нея” би превърнал войната в не повече от доста забавен фарс. Уверявам Ви, че ще свикам комисия по разследването на този случай. Тя няма да спре да заседава, като се изключат обичайните почивки за чай и бисквити, докато не идентифицира злосторника. Естествено аз лично ще се интересувам от хода на разследването.
Разбира се че лично, помисли си Олян. Знам, че мнозина ме чуха, как крещя команди на хъмянски, но залагам на човека, който мисли, че войната е отвратително разхищение на клиенти. Човек, който е по-добър измамник, отколкото аз бих могъл да стана някога, който мисли че комисиите са нещо като кошчета за боклук, който всеки ден може да превръща цвърченето в наденица...
Олян и Прелест-Хубавинка се спогледаха. Погледите им се съгласиха: той е. Разбира се, че е той. Дауни и останалите ще знаят, че е той. Нещата живеещи по влажни стени ще знаят, че е той. Но никой никога няма да го докаже.
- Можете да ни вярвате, - каза Олян.
- Да. Знам, - каза Ветинари - Да вървим, Калпазанчо. Може би ще има кекс.

Олян хич и не си помисли да се възползва от каретата. Точно сега каретите предизвикваха у него някои неприятни асоциации.
- Той спечели, нали? - рече Прелест-Хубавинка докато мъглата се кълбеше около тях.
- Е, председателят яде право от ръката му.
- Това позволено ли му е?
- Струва ми се, че попада под правилото Quia Ego Sic Dicо.
- Което значи?
- „Защото аз казвам така”, струва ми се.
- Това не ми прилича много на правило!
- Практически е единственото, което му трябва. Като цяло той би могъл...
- Дълчжите ми едни пет цтотака, гоцподин Ицкрометов!
Фигурата се материализира от здрача и се озова точно зад Прелест-Хубавинка с едно единствено движение.
- Бец номера, гоцпочжичке, поради тоя ночж, - заповяда Метракис и Олян чу как Прелест-Хубавинка си пое дълбоко въздух - Твойто приятелче ми ги обечта цза да те ицзпортя, да ама ти цам ци це ицпорти и го прати в кукавелничарника, та ци рекох ацз, че цега ми ги дълчжич ти, нал’тъй?
Бавно движещата се ръка на Олян напипа джоба му, обаче там помощ нямаше. Малките му помощници бяха конфискувани. В Тръшкалника не обичаха да си носиш палки и шперцове, а се предполагаше да си ги купуваш като всички останали от тъмничарите.
- Прибери ножа и можем да поговорим, - каза той.
- Да бе, да ци говорим! Много обичач да говорич! Вълчебен ецзик ци имач! Вичждал цъм те! Плямпач ц него и ци цзлатното момченце! Кацзвач ци им, че чте ги обереч, а те це цмеят! Да ама как чте це ицзмъкнеч от това, а?
Метракис скърцаше със зъби и пръскаше слюнка от гняв. Ядосаните хора правят грешки, но това не беше голямо утешение, когато държат нож на няколко пръста от бъбреците на твоята приятелка. Тя пребледня и Олян можеше само да се надява, че е схванала, че сега не му е времето да тропне с крак. Освен всичко друго му се налагаше да се възпира да не поглежда над рамото на Метракис, защото периферното му зрение беше сигурно, че някой се промъква насам.
- Сега не е време за прибързани действия, - каза гръмко той.
Сянката в мъглата като че ли поспря.
- Ето защо никога не си успявал, Метракис, - продължаваше Олян - Исках да кажа, да не би да очакваш да нося толкова пари в себе си?
- Колкото ци чтеч мецтенца, където да це нацтаним удобно, докато те чакаме, а?
Тъп е, помисли си Олян. Тъп, но опасен. И се яви мисъл: става дума за ум срещу ум. А оръжие, което той не знае да използва, принадлежи на теб. Притисни го.
- Просто отстъпи и ще забравим, че сме те виждали, - каза той - това е най-доброто предложение, което би могъл да получиш.
- Чте ми це опитач да це ицзмъкнеч от това ц прикацзки цзначи, мацзно копеле такова? Ацз чте...
Нещо остро издрънча и Метракис издаде звук. Звука на някой опитващ се да изпищи, само че дори и пищенето му беше твърде болезнено. Олян хвана Прелест-Хубавинка, когато човекът се преви на две, държащ се за устата. Нещо иззвънтя и по бузата на Метракис протече кръв, карайки го да захленчи и да се свие на кълбо. Дори и така дрънченето не престана и зъбите на мъртвеца, години наред малтретирани и злоупотребявани, най-сетне освободиха духа си, който направи решителен опит да прибере и омразния му Метракис със себе си. По-късно докторите казаха, че една от пружините стигнала чак до синусите.
Капитан Керът и Ноби Нобс изскочиха от мъглата и се загледаха в падналия и все още потрепващ с по още някое друго дзън човек.
- Съжалявам господине, загубихме Ви в полумрака, - извини се Керът - Какво му се случи?
Олян притисна здраво Прелест-Хубавинка и каза:
- Зъбните му протези гръмнаха.
- Как е могло да се случи това, господине?
- Нямам представа, капитане. Защо не сторите едно добро дело и не го закарате в болницата?
- Няма ли да желаете да издигнете обвинения? - попита Керът, вдигайки грижливо потръпващия Метракис.
- Бих предпочел малко бренди, - каза Олян.
А си помисли, че може би Аноя просто е чакала сгоден момент. Най-добре да отида до храма й и да закача там голям преголям черпак. Не би било добра идея да си неблагодарен...

Секретарят Дръмнот влезе на пръсти в кабинета на лорд Ветинари със сякаш обвити с кадифе стъпки.
- Добро утро, - обърна се откъм прозореца негова светлост - Тази сутрин мъглата има много приятен жълт оттенък. Някакви новини за Дотук?
- Стражата в Куирм го търси, сър, - Дръмнот остави пред него градското издание на „Вестника”.
- Защо?
- Купил е билет до Куирм.
- Обаче трябва да е купил и още един до Генуа от кочияша. Ще бяга толкова надалече колкото може. Изпратете бърз щракс до нашия човек там, ако обичате.
- Надявам се да сте прав, сър.
- Нима? А аз се надявам да не съм. Би ми се отразило добре. Ха. А-ха-ха.
- Сър?
- Виждам, че „Вестникът” отново е пуснал цветна илюстрация на първа страница. Предната и задната страна на еднодоларовата банкнота.
- Да, сър. Много са хубави.
- При това в реален размер, - все още се усмихваше Ветинари - Явно за запознаване на населението с новото явление. Дори и сега, Дръмнот, дори и сега, честни граждани внимателно си изрязват двете страни и си ги слепват.
- Да си поговоря ли с редактора, сър?
- Недейте. Ще е по-забавно ако оставим нещата на собствения им ход.
Ветинари се облегна на креслото си и затвори очи с въздишка:
- Добре, Дръмнот, вече се чувствам достатъчно силен да чуя, как изглежда политическата карикатура.
Зашумоля хартия докато Дръмнот търсеше точната страница.
- Така, имаме много сполучливо изображение на г-н Калпазанчо.
Под креслото на Ветинари кучето чуло името си отвори очи. Същото стори и господарят му, но с повече настоятелност.
- Нали няма нещо в устата си?
- Не, сър, - отвърна спокойно Дръмнот - Това все пак е Анкх-Морпоркският „Вестник”, сър.
Ветинари пак се отпусна:
- Продължавайте.
- Той е на каишка, сър, и има необичайно яростен вид. Вие държите каишката, сър. Пред него, скупчени нервно в един ъгъл, имаме група много тлъсти котараци. Всичките с цилиндри, сър.
- Както е обичайно за котараците.
- Върху тях пише „Банките”, - допълни Дръмнот.
- Колко фин намек!
- Докато Вие, сър, размахвате срещу тях пачка книжни пари, а в балончето за речта пише...
- Не ми казвайте. „ТОВА вече НЕ е ананас”?
- Правилно, сър. По съвпадение председателите на останалите градски банки биха желали да се видят с Вас, когато Ви е удобно.
- Добре. Тогава този следобяд.
Ветинари се изправи и отиде до прозореца. Мъглата изтъняваше, но все още забулваше града.
- Г-н Ментелик е много ... популярен млад човек, нали, Дръмнот? - промълви Ветинари загледан в мътилката.
- О да, сър, - секретарят сгъна вестника - В извънредна степен.
- И особено уверен в себе си, както ми се струва.
- Бих казал, че е точно така.
- И лоялен?
- Той обра сладкиша вместо Вас, сър.
- Тактическо мислене на бърза скорост.
- О, да.
- Като се има предвид, че и собственото му бъдеще беше хвръкнало с този сладкиш.
- Той определено е чувствителен към политическите течения, няма съмнение, - Дръмнот взе сноп папки.
- И, както казахте, популярен, - Ветинари оставаше все така тъмен силует на фона на мъглата.
Дръмнот изчака. Не само Олян беше чувствителен към политическите течения.
- Безценен кадър за града, - продължи след някое време Ветинари - Не бива да го оставяме неизползван. Очевидно той ще трябва да прекара досаттъчно дълго време в Кралската Банка за да я докара до неговите изисквания.
Дръмнот не каза нищо, а само преподреди няколко от папките в по-удовлетворителен порядък. Едно име му се хвърли в очите и той премести една папка най-отгоре.
- Естествено, след това отново ще започне да не го свърта и ще стане опасен както за другите, така и за себе си...
Дръмнот се усмихна над папките си. Ръката му се протегна...
- Като не стана дума, колко възрастен беше г-н Кризър?
- Надзорникът на Данъците ли? Кара седемдесетте си, сър, - Дръмнот разгърна току що избраната от него папка - Да, както пише тук, на седемдесет и четири е.
- Наскоро не бяхме ли обсъждали неговите методи?
- Действително, сър. Миналата седмица.
- Не усещам в него гъвкавост на мисълта. Не е особено на място в модерния свят. Държенето на хората с главата надолу над някоя кофа и якото им разтърсване не е напредничав подход. Не бих го осъдил, ако реши да мине на почетна и напълно заслужена пенсия.
- Да, сър. Кога бихте желали да реши това, сър? - попита Дръмнот.
- Без прибързване, - успокои топката Ветинари - Без прибързване.
- Имате ли вече някого предвид за негов наследник? Тази длъжност не създава приятели, - запита Дръмнот - Ще е необходим специален човек.
- Ще помисля по въпроса, - каза Ветинари - Несъмнено все някое име ще изникне.

Персоналът на банката беше дошъл на работа рано, провирайки се между тълпите, запълващи улиците защого а) това беше поредното действие в уличния театър известен като Анкх-Морпорк и б) защото щеше да стане една ако техните пари вземеха че се изгубеха. Обаче нямаше нито следа от г-н Бент, нито от г-ца Дрейпс.
Олян беше в Монетния Двор. Хората на г-н Спулс бяха сторили, ами, каквото им беше по силите. Това обикновено е извинителна фраза, означаваща, че резултатът е само една стъпка над посредственото, обаче онова, което беше по техните сили, представляваше лъвски скок над превъзходното.
- Сигурен съм, че може и още да ги подобрим, - спомена г-н Спулс, докато Олян им се радваше.
- Съвършени са, г-н Спулс!
- В никой случай. Но много любезно от Ваша страна да го кажете. Досега сме изкарали седемдесет хиляди.
- В никой случай не е достатъчно!
- С най-голямото ми уважение, това тук да не е вестник! Но пък ставаме все по-добри. Казвахте нещо и за други деноминации...
- О, да. Като за начало двудоларови, петдоларови и десетдоларови. Петачките и десетачките ще са говорещи.
Напълно безподобни, мислеше си той докато багрите на парите течаха между пръстите му. Хората ще се редят на опашки за това. Няма да искат ошмулените тежки монети, не и след като видят това! Обезпечени от големи! Какво е монетата в сравнение с държащата я ръка? Ето това е стойност! Ето това е ценност! Хъм, да, това ще изглежда добре на двудоларовата банкнота, най-добре да си го запомня.
- Парите... да са говорещи? - обади се предпазливо Спулс.
- Демончета, - обясни Олян - Те са само нещо като заклинание със съзнание. Даже няма да им трябва форма. Ще ги печатаме на по-високите деноминации.
- Мислите ли, че университетът ще се съгласи с това? - усъмни се Спулс.
- Да, защото ще сложа портрета на Ридкъли на петдоларовата. Ще ходя да си поговоря с Пондър Стибънс. Това ми се струва точно работа за неразумно приложната магия, ако изобщо разбирам нещо от тези работи.
- И какво ще казват парите?
- Каквото си поискаме. „Тази покупка наистина ли е разумна?” примерно или „Защо не ме спестиш за черни дни?” Възможностите нямат край!
- На мен обикновено ми казват довиждане, - вметна печатарят за всеобщ ритуален смях.
- Добре, тогава може да Ви пращат и въздушна целувка, - предложи Олян и се обърна към Мъжете от Будките, които грееха и блестяха с новопридобитата си важност - А сега, господа, някой от вас би ли ми помогнал да пренесем всичко това в банката...

Когато Олян дойде, стрелките на часовника се гонеха една друга към върха, обаче все още нямаше нито следа от г-н Бент.
- Този часовник верен ли е? - попита Олян, когато стрелките започнаха да се успокояват на и половина.
- Да, сър, - отговори служителят от гишето - Г-н Бент го настройва два пъти дневно.
- Може би, но го нямаше от повече от...
Вратата се отвори и ето го и него. Олян поради някаква си причина беше очаквал клоунски костюм, но това беше познатият стегнат и спретнат, изгладен и в дрехите и в тялото Бент с елегантното си сако и панталона си на фини раета и...
... и червения нос. И идваше под ръка с г-ца Дрейпс.
Персоналът само се пулеше пред тази гледка, неспособен да реагира.
- Дами и господа, - отекна в изведнъж настъпилата тишина гласът на Бент - Дължа ви толкова много извинения. Сторил съм толкова много грешки. В действителност целият ми живот беше една грешка. Вярвах, че истинската стойност била в буци метал. Повечето неща, в което вярвах, практически нямат никаква стойност, обаче г-н Ментелик вярваше в мен и затова съм тук днес. Нека отсега правим пари основани не на каприз на геологията, а на сръчността на ръцете и мозъка. А сега... - той направи пауза, защото г-ца Дрейпс го стисна за ръката и продължи - Ох, как можах да забравя? Това, в което вярвам сега с цялото си сърце е, че в събота г-ца Дрейпс ще се омъжи за мен в Цирквата На Гилдията на Шутовете, церемонията ще бъде извършена от Пребезподобното Отче „Щурчо” Хопли. Естествено всички сте поканени...
- ... само внимавайте как ще се облечете, защото тази сватба ще е в белосано, - допълни дяволито г-ца Дрейпс, или поне тя си мислеше, че е дяволито.
- Така че на мен ми остава само да... - опита се да продължи Бент, но персоналът накрая осъзна какво са чули ушите им и се втурна към двойката, жените към скоро-вече-не-г-ца Дрейпс, привлечени от приказната гравитация на венчалната халка, а мъжете започнаха с потупване на г-н Бент по рамото и достигнаха до немислимото, включително разнасянето му на ръце из стаята.
Накрая Олян се сети да събере ръце на рупор и да се провикне:
- Вижте колко е часът, дами и господа! Клиентите ни чакат, дами и господа! Нека никой от нас не запречва пътя на правенето на пари! Никой от нас не бива да запушва циркулацията на икономиката!
... и той се зачуди, какво ли прави в този момент Хюбърт...

Изплезил език от концентрация Игор откачи една тънка тръбичка от гъргорещите вътрешности на Бълбукатора. Няколко мехурчета закръжиха към върха на централния хидравличен елемент и се пукнаха на повърхността с тихо „бълбук”. Хюбърт въздъхна дълбоко от облекчение:
- Отлично, Игор, само още малко... Игор?
- Тук шъм, шър, - пристъпи иззад гърба му Игор.
- Като го гледам, майче работи, Игор. Добрият стар многосричен силикон! Но сигурен ли си, че все още ще действа като икономически модел?
- Да, шър. Ошланям ше на новия клапанен модул. Градът ще въждещва на Бълбукатора, ако желаете, но не и обратното.
- И така да е, би било ужасно да попадне в лоши ръце, Игор. Чудя се, дали няма да е по-добре да предам Бълбукатора на правителството. Как мислиш?
Игор се позамисли. Съгласно неговия жизнен опит, първото по значимост определение за „лоши ръце” беше „правителството”.
- Мишля, че вше още не ша ополжотворени вшичките му въжможнощи, шър, - заключи благожелателно той.
- Да, като че ли този път попрекалих, - съгласи се Хюбърт - Ммм... ами относно г-н Ментелик...
- Да?
Хюбърт изглеждаше сякаш се бори със съвестта си и току що е бил фраснат с коляно в окото.
- Иска ми се да върна златото в хранилището. Това ще отстрани всички неприятности.
- Но то е било откраднато преди много години, шър, - обясни търпеливо Игор - Вината не беше Ваша.
- Не беше, но те обвиниха г-н Ментелик, а той винаги е бил мил с нас.
- Щрува ми ше, че той ше оправи ш това, шър.
- Но ние можем да го върнем, - не мирясваше Хюбърт - Може да бъде върнато откъдето и да е било отишло, нали така?
Игор се почеса по главата, предизвиквайки лек металичен звук. Той беше следял събитията с повече внимание от използваното от Хюбърт и доколкото можеше да прецени, липсващото злато е било похарчено от Разкошови преди много години. Вярно че г-н Ментелик имаше затруднения, но на Игор му се струваше, че затрудненията връхлитат г-н Ментелик, както голяма вълна залива ято патици. След малко гледаш: вълната я няма, а патици колкото си щеш.
- Може, - призна той.
- Значи ще е добро дело, нали? - настояваше Хюбърт - А пък той винаги е бил много добър с нас. Дължим му туй онуй.
- Не мишля че...
- Това е заповед, Игор!
Игор просия. Най-сетне! Цялата тази любезност започваше да му действа на нервите. Това, което му трябваше на един Игор, бяха безумни заповеди. Игорите бяха родени (а в известна степен и направени) за тази цел. Изкрещяна заповед да се направи нещо със съмнителна моралност и непредсказуем резултат? Щраахотно!
Разбира се, малко гръм и мълнии щяха да са по-уместни в случая. Вместо това налице беше само църцоренето на Бълбукатора и нежни стъклени звуци, всеки път създаващи у Игор впечатлението, че работи във фабрика за звънтящи висулки. Но понякога се налагаше просто да се импровизира. Той захрани малката колба „Златен Резерв” до белязката за десет тона, поигра си за някоя минута с лъскавия клапанен модул и отстъпи крачка назад.
- Когато жавъртя това колело, гошподарю, Бълбукаторът ще наточи в трежора аналога на жлатото и ще прекъшне връжката.
- Отлично, Игор.
- Ъ, не бихте ли могли да ижкряшкате нещо? - примоли се той.
- Какво например?
- О, не знам... примерно: „Те казваха... извинете, кажваха... ижвинете... че шъм луд, но шега ще видят те!!”
- Това всъщност не прилича на мен.
- Наищина ли? - опечали се Игор - Ами тогава може би някое ижшмяване?
- Ще помогне ли с нещо?
- Да, шър. На мен ще ми помогне.
- О, добре тогава, щом като мислиш, че ще помогне, - съгласи се Хюбърт, сръбна си от канчето току що използвано от Игор, прочисти си гърлото и започна:
- Хъ. Ъ... хахъкх кхъ Ха ХА ХА ХА ХА ХА...
Каква забележителна дарба се похабява, помисли си Игор и завъртя крана.
Бълбук!

Дори и оттук долу от хранилището можеше да се чуе гълчавата в касовия салон. Олян вървеше приведен под тежестта на ковчеже с банкноти, за раздразнение на Прелест-Хубавинка.
- Защо не ги оставиш в някой сейф?
- Защото всичките са пълни с монети.
- Да си кажем правичката, всичко това е само израз на победата, нали? Твоят триумф над златото.
- Донякъде.
- Пак си се измъкнал невредим.
- Не бих се изразил точно така. Гладис кандидатства за моя секретарка.
- Един съвет от мен: не и давай да ти сяда в скута.
- Не, сериозно! От нея да те побият тръпки! Сега сигурно се е прицелила в мястото ми! Тя вярва на всичко, което чете!
- Значи ето ти го отговора. За боговете, това е най-малкият от всичките ти проблеми!
- Всеки проблем е възможност, - рече сковано Олян.
- Добре тогава, ако още веднъж ядосаш Ветинари, ще имаш падащата се веднъж за цял живот възможност никога повече да не ти трябва нова шапка.
- Не, мисля, че на него му харесва малко опозиция.
- А бива ли те да определиш, точно колко малко?
- Не. Точно това му е хубавото. Оттам, откъдето няма връщане, гледката е превъзходна.
Олян отвори трезора и остави ковчежето на един рафт. Там то изглеждаше самотно и изгубено, но той можеше да долови бумтенето на пресата в Монетния двор, където хората на г-н Спулс се трудеха здраво, да му осигурят компания.
Прелест-Хубавинка се облегна на рамката на вратата гледайки го внимателно.
- Казват ми, че докато ме нямаше, ти си вършил какви ли не рисковани неща. Вярно ли е?
- Обичам да флиртувам с риска. Това винаги е било част от живота ми.
- Но не правиш нищо подобно, когато аз съм наоколо, - продължи Прелест-Хубавинка - Значи ти доставям достатъчно вълнения, а?
Тя пристъпи към него. Разбира се и токчетата помагаха, но Бодилчето можеше да се движи така, както змия би дефилирала на подиум, а строгите й стегнати, подчертано непретенциозни рокли оставяха всичко на въображението, което беше много по-възбуждащо от не оставянето на нищо на въображението. Спекулациите са винаги по-интересни от фактите.
- За какво си мислиш точно в този момент? - попита тя, хвърли си фаса и набучвайки го с токче.
- За касички, - отвърна незабавно Олян.
- Касички?
- Да, във формата на банката и на Монетния двор. За да възпитават спестовност у дечицата. Парите ще могат да се пъхат в цепката, където е Калпавото Пени...
- Ти наистина ли си мислиш за касички?
- Ъ, не. Пак флиртувах с риска.
- Така е по-добре!
- Макар че трябва да признаеш, че това беше една доста ум....
Прелест-Хубавинка сграбчи Олян за раменете:
- Олян фон Ментелик, ако не ми дадеш веднага голяма сочна целувка.... Ау! Тук да няма бълхи?
На Олян му приличаше повече на градушка. Въздухът в хранилището се превърна в златна мъгла. Щеше да е красиво, стига да не тежеше толкова. И където те уцелеше, болеше.
Олян я хвана за ръката и я издърпа от трезора когато изобилните частици се обърнаха на потоп. Отвън той огледа шапката си, която беше толкова натежала, че вече беше заплаха за ушите му и изтръска на пода едно умерено състояние в злато. Хранилището беше вече наполовина пълно.
- О, не, - изстена той - А нещата тъкмо бяха започнали да се оправят...

________________________________________

Епилог

БЕЛОТА, ПРОХЛАДА, мирис на скорбяла.
- Добро утро, милорд.
Козмо отвори очи. Над него се беше свело женско лице обрамчено в бяло.
Аха, значи се беше получило. Знаеше си той.
- Ще желаете ли да станете? - попита жената отстъпвайки крачка назад.
Зад нея имаше двама мъже с яко телосложение, и те в бяло. Хубаво. Значи това е болница. Хубаво.
- Това е болница, нали? - поиска да се увери той, сядайки на леглото.
- Познахте, милорд. В интерес на истината Вие сте в отделението на Лорд Ветинари.
Хубаво, помисли си Козмо. Някога съм спонсорирал отделението. Много предвидливо от моя страна.
- А тези мъже бодигардове ли са? - посочи ги той.
- Ами, те са тук за да се погрижат нищо лошо да не Ви се случи, - отговори сестрата, - така че предполагам, че е така.
В продълговатото помещение имаше още пациенти, всичките в бели роби, някои седнали да играят настолни игри, а неколцина застанали до големия прозорец и загледали се навън. Всичките стояха в еднакви пози, с ръце сключени зад гърбовете им. Козмо известно време ги наблюдаваше. После се загледа към една малка масичка, където един срещу друг бяха седнали двама души и очевидно по ред взаимно си измерваха челата. Трябваше му някое време внимателно вглеждане преди да осъзнае, какво става тук. Обаче лорд Ветинари не беше човек, който би правил прибързани заключения.
- Извинявайте, сестра, - повика я той и тя се притече.
Той я подкани да се приближи още и двамата мускулести типове също се приближиха следейки го внимателно.
- Виждам, че тези хора не са съвсем нормални, - изказа наблюденията си той - Мислят си, че те са лорд Ветинари, прав ли съм? Това е отделение за такива хора, нали? А тези двамата се състезават по вдигане на вежда!
- Вие сте напълно прав, - подтвърди сестрата - Браво, милорд.
- Не ги ли озадачава, като виждат един другиго?
- Всъщност не, милорд. Всеки си мисли, че той е истинският.
- Значи не знаят, че аз съм истинският?
Един от пазачите се наведе напред:
- Не, милорд, пазим го в тайна, - каза той и намигна на колегата си.
Козмо кимна.
- Много добре. Отлично място да отседна, докато се възстановя. Съвършено място за оставане инкогнито. Кой би си помислил да ме търси сред тези нещастни побъркани страдалци?
- Точно такъв е планът, сър.
- Знаете ли, някоя изкуствена панорама би направила по-интересен живота на горките безумци до прозореца, - посъветва той.
- О, вижда се, че сте истински, сър, - възхити се мъжът.
Козмо просия. А две седмици по-късно, когато спечели турнира по вдигане на вежда, той беше толкова щастлив, колкото не е бил никога досега.

Клуб „Розови Писенца” беше претъпкан ... с изключение на седмо място (първи ред, посредата).
Рекордът по продължителност на седене там беше седем секунди. Озадачената управа на няколко пъти беше сменяла тапицерията и пружините. Без никаква промяна. От друга страна всичко друго вървеше неправдоподобно добре, клубът изглежда се радваше на добра атмосфера, особено сред танцьорките, които работеха особено усърдно откакто някой беше изобретил пари, които можеха да се пъхнат в жартиера. Всички бяха доволни, реши управата. Нямаше какво да се кахърят за едно място, особено като се има предвид, какво стана, когато се бяха опитали да изхвърлят проклетията му с проклетия...