Глава 10

Да го направиш със стил - „Председателят казва бау” - Хари Краля заделя нещичко - Писъците започват - Една целувка, без език - Войнствен съвет - Олян поема нещата в свои ръце - Малко магия, с марки - Възбуждане на интереса на професора - Един вид Рай

РАЗДУВАЙ! НИЩО ДРУГО НЕ ТИ ОСТАВА. Не забравяй за златообразната верига. Това е другият край на дъгата. Замажи с приказки, каквото не можеш да уредиш с приказки. Изработи си сам късмета. Заложи на шоуто. Ако се провалиш, гледай да те запомнят как си го превърнал в пикиране. Понякога най-славният ти час е последният.
Той отиде до гардероба и взе най-добрия си златен костюм, който използваше за специални случаи. После отиде и намери Гладис гледаща нещо през прозореца. Наложи му се да я викне по име бая силно преди тя да се обърне към него бавно-бавно.
- Те Идат, - проговори тя.
- Да, идат, - съгласи се Олян, - и най-добре да изглеждам колкото се може по-добре. Можеш ли, ако обичаш, да удариш едно гладене на този панталон?
Без нито една дума Гладис взе панталона, опря го на стената, прокара грамадната си длан по него и му го върна. С ръба Олян можеше и да се бръсне. След това тя пак се обърна към прозореца.
Олян се присъедини към нея. Пред банката вече се беше насъбрала навалица, а докато той гледаше запристигаха карети. Имаше и приличен брой стражи. Мимолетен проблясък показа, че Ото Фрясък от „Вестника” вече снима. Ох, ето, вече се образуваше делегация. Хората си умираха да са в нея. Рано или късно някой щеше да затропа по вратата. Да му се не види. Той не можеше да допусне това.
Измиваш се, обръсваш се, орязваш космите в носа, изчистваш си зъбите. Сресваш се, лъсваш си обувките. Слагаш си шапката, слизаш по стълбите, полека-лека отключваш вратата, така че да няма голяма вероятност отвън да чуят прещракването, изчакваш докато чуеш че стъпките се усилват...
Олян отвори рязко вратата:
- Е, господа?
Козмо Разкош се олюля, когато чукането му не излезе на връзка, но се окопити и тикна един лист хартия пред очите му.
- Извънредна ревизия, - обяви той - Тези господа тук, - той посочи неколцина достопочтени на вид мъже зад гърба му - са представители на по-важните гилдии и на някои от другите банки. Това е стандартна процедура и нямате право да ми правите спънки. Както забелязвате, довели сме си командор Ваймс от Стражата. Когато установим, че в хранилището действително няма злато, аз ще му заповядам да Ви арестува по подозрение в кражба.
Олян хвърли един поглед на командора. Този човек не му допадаше особено, а беше сигурен, че Ваймс хич не харесва него. Но беше още по-сигурен, че Ваймс не би приел с готовност заповеди от такива като Козмо Разкош.
- Не се и съмнявам, че командорът ще постъпи, както прецени за редно, - рече кротко той - Знаете пътя до трезора. Извинявайте, че сега там е малко разхвърляно.
Козмо се поизвърна за да е сигурен, че народът ще чуе всичко, което се канеше да каже:
- Вие сте крадец, г-н Ментелик. Освен това сте измамник и лъжец, злоупотребявате с пари и нямате абсолютно никакъв вкус за облекло.
- Бих казал, че малко прекалявате, - възрази Олян докато делегацията нижеше покрай него - На мен пък ми се струва, че се обличам много шик!
И той остана сам на стъпалата, лице в лице с народа. Те все още не бяха тълпа, но това беше само въпрос на време.
- Мога ли да помогна с нещо на още някого? - попита той.
- Какво става с парите ни? - обади се някой.
- Какво за тях? - не разбра Олян.
- Ами във вестника казват, че нямате злато, - поясни питащият.
Той протегна на Олян един още топъл брой на „Вестника”. Който беше общо взето доста сдържан. Олян беше очаквал лоши заглавия, но новината беше на самотна колонка на главната страница и беше пълна с „доколкото разбрахме”, „може да се предположи, че”, „Вестникът бе информиран, че” и прочие фрази, употребявани от журналистите, когато имат работа с факти за големи суми пари, които не са им напълно ясни и за които не са съвсем сигурни, че им е казана истината.
Той вдигна поглед право в лицето на Захариса Крипслок.
- Съжалявам, - заоправдава се тя - но снощи тук всичко беше окупирано от стражари и охрана. А и ако бъдем откровени, този ... пристъп на г-н Бент сам по себе си си беше прилична новина. Всеки знае, че той управлява банката.
- Председателят управлява банката, - възрази сковано Олян.
- Не, Олян, председателят казва „бау”, - не се съгласи Захариса - Да Ви попитам, като сте приемали работата, не сте ли подписвали нещо? Някаква квитанция или нещо такова?
- Е, може би. То беше едно море от бумащина. Подписвах навсякъде където ми казаха. Както и г-н Калпазанчо.
- Богове мили, юристите ще има да се смеят, - възкликна Захариса и бележникът и изникна като по магия - И това изобщо не е шега. * Той може и да завърши в затвора за длъжници.
/* бел.авт.: Интересно, защо ли когато юристите се смеят на нещо, никой друг не може да разбере къде е шегата? */
- В кучкарника, - поправи я Олян - Нали не забравяте, че той казва „бау”. Но това няма да го бъде.
Захариса се наведе да погали Калпазанчо по главичката, но застина наполовин път.
- Какво е това във... - започна тя.
- Захариса, това не може ли да почака малко? Точно сега наистина нямам време за него. Но Ви се заклевам в които три божества предпочитате да вярвате, нищо че сте журналистка, че като свърши всичко това, ще Ви дам такава новина, че ще постави на изпитание дори и умението на „Вестника” да избягва неелегантни и двусмислени материали. Вярвайте ми.
- Да, но това прилича точно на...
- О, значи знаете, какво е това, така че няма нужда да Ви обяснявам, - сряза я Олян.
След което върна вестника на разтревожения му собственик.
- Вие бяхте г-н Кулминациев, нали? И, ако си спомням правилно, имате при нас баланс от AM$7? - сети се той.
За момент човекът изглеждаше впечатлен. Олян наистина го биваше в помненето на лица.
- А и вече нали ви казах, че ние не се притесняваме за златото, - добави той.
- Е да, ама... - запъна се човекът - Добре де, що за банка е това, щом като хората могат да отмъкнат златото от нея, а?
- Няма никакво значение, - повтори Олян - Казах ви го вече.
Те изглеждаха неуверени. На теория вече трябваше да щурмуват входа. Олян знаеше, какво ги възпира. Беше надеждата. Беше вътрешното гласче, което им нашепва: „това всъщност не е наистина”. Същото гласче, каращо хората да си пребъркват по три пъти джобовете в безплодно търсене на изгубените ключове. Същата онази смахната увереност, че светът е длъжен да се върне към нормалния си ход стига само твърдо да вярвам, че ключовете ще се намерят. Гласът който много гръмко казваше: „Това не може да го бъде”, та дано заглуши прииждащия ужас, че да, може.
Той разполагаше с тридесетина секунди, докато траеше надеждата.
И тогава тълпата отвори проход. Пучи Разкош не знаеше как трябва да се яви. Хари Краля от друга страна и знаеше и можеше. Неориентираната и безпокойна навалица се разтвори пред него като море пред пророк хидрофоб, а отвореното пространство изведнъж се оказа обрамчено от едри и закалени на вид мъже със счупени носове и подходящи кръстосани белези. А по новообразувалата се алея крачеше Хари Краля оставяйки след себе си диря от дим от пура. Олян съумя да не побегне докато г-н Крал не застана на една стъпка от него и се постара да го погледне в очите.
- Колко пари бях вложил в твоята банка, г-н Ментелик? - попита Хари.
- Ъ, доколкото знам, бяха петдесет хиляди долара, г-н Крал, - отговори Олян.
- Да, май бяха горе долу толкова, - подтвърди г-н Крал - И можете ли да отгатнете, какво се каня да сторя сега, г-н Ментелик?
Олян нямаше какво да гадае. Лекьорът все още циркулираше в кръвоносната му система и отговорът прозвуча в главата му като погребален звън.
- Каните се да вложите още пари, нали г-н Крал?
Хари Краля просия, сякаш Олян беше куче току що научило нов номер:
- Правилно, г-н Ментелик! Казвам си аз значи: Хари, казвам си аз, на тея петдесет хилядарки май им е нещо самотно, та що не мина да ги закръгля аз до шестдесет, а?
По негов сигнал отзад дойдоха още няколко от хората на Хари Краля, понесли големи сандъци.
- Повечето е в сребро и злато, г-н Ментелик, - поясни Хари - Но си знам аз, че ти си имаш много умни младежи, които ще могат да ти ги преброят.
- Много мило от Ваша страна, г-н Крал, - каза Олян - но сега всеки момент ревизорите ще се върнат и банката ще има голям, амо много голям проблем. Моля Ви се! Не бих могъл да приема парите Ви.
Хари се наведе към Олян обгръщайки го с дим на пура и намек на мирис на скапано зеле.
- Знам аз, че си имаш нещо наум, - прошепна му той, потупвайки се по ноздрата - Копелдаците са тръгнали по петите ти, виждам аз, виждам! Ама аз познавам победителя, като го видя, знам си аз, че си скрил нещо в ръкава си, а?
- Само ръцете ми, г-н Крал, само ръцете ми, - призна си Олян.
- Да са ти здрави, - потупа го по гърба Хари.
Мъжете минаха покрай Олян и депозираха сандъците си на земята.
- Квитанция не ми трябва, - каза Хари - Ти ме познаваш, г-н Ментелик. Знаеш, че можеш да ми вярваш, също както и аз знам, че мога да ти вярвам.
- Парите Ви ще са в безопасност при мен, г-н Крал, - увери го Олян.
- Знам, - увери го Хари - А като им разкажеш играта на тея, ще ти пратя аз младия Уолъс, да си поприказва с твоята маймунка по въпроса, колко лихва ще ми давате за тази дреболийка, к’во ш’ка’еш? Честно а?
- Няма спор, г-н Крал.
- А така, - зарадва се Хари - А сега ще ходя аз да купя малко земица.
Докато той се отдалечаваше, народът смутено се разшушука. Бяха поразени от новия депозит. Олян също. Хората имаше да се чудят, какво ли знае Хари Краля. Олян също. Ужасно нещо е това, някой като Хари да вярва в теб.
Накрая народът излъчи говорител, който каза:
- Е, какво става значи? Изчезнало ли е златото или не?
- От къде да знам? - отвърна Олян - Днес не съм проверявал.
- Говорите така, сякаш няма значение, - забеляза Захариса.
- Добре де, нали ви обясних, - каза Олян - градът си е тук. Банката си е тук. Аз съм си тук, - той хвърли един поглед към отдалечаващия се широк гръб на Хари Краля - Поне засега де. Така че за какво ни е да ни се пречка някакво си злато, а?
На вратата зад гърба му се появи Козмо Разкош:
- Така значи, г-н Ментелик, изглежда сте измамник до самия край.
- Пардон? - отзова се любезно Олян.
Останалите членове на импровизираната ревизионна комисия се заизнизваха от вратата с удовлетворен вид. В крайна сметка ги бяха събудили рано сутринта, а като те събудят рано сутринта гледаш да убиеш някого преди закуска.
- Да не би вече да сте свършили? - попита Олян.
- Несъмнено знаете, защо сме тук, - каза един от банкерите - И сте отлично осведомен, че снощи Стражата не е намерила злато в хранилището Ви. Ние можем само да подтвърдим това прискърбно състояние на нещата.
- Добре де, нали знаете как е с парите, - заяде се Олян - Мислиш си, че си ошушкан, пък те парите цялото време били в другия ти панталон.
- А не, г-н Ментелик, този път Вие станахте за смях, - намеси се Козмо - Банката е менте, - той повиши глас - Бих посъветвал всички измамени от него вложители да си изтеглят парите докато все още могат!
- Не! Отряд, на позиция! - Командорът Ваймс си проби път между стреснатите банкери и в същото време половин дузина униформени тролове изтрополиха по стъпалата и застанаха рамо до рамо пред двойната врата.
- Вие да не сте смотан тъпанар, бе господине? - ревна Ваймс опрял нос в носа на Козмо - На мен това ми прозвуча като подстрекателство за размирици! Тази банка е затворена до второ нареждане!
- Аз съм директор на тази банка, командоре, - заяви Козмо - Не можете да ме държите настрана.
- Само стойте ме гледайте, - закани се Ваймс - А оплакването си можете да го отправите на Негова Светлост. Сержант Детрит!
- Дасър!
- Никой да не влиза тук без разрешение подписано лично от мен. А Вие, г-н Ментелик, няма да напускате града, ясен ли съм?
- Да, командоре, - после Олян се обърна към Козмо - Знаете ли, изобщо не изглеждате добре. Виждате ми се бледичък.
- Стига приказки, Ментелик, - наведе се към него Козмо и отблизо лицето му изглеждаше още по-зле, като на восъчна кукла, ако само восъчните кукли можеха да се потят - Пак ще се видим в съда. Това е краят, г-н Ментелик. Или може би трябваше да кажа... г-н Искрометов?
О богове, трябваше да направя нещо относно Метракис, помисли си Олян. Но бях твърде зает да правя пари...
А ето я и Прелест-Хубавинка, водена през навалицата от двама стражари, служещи и по съвместителство за патерици. Ваймс се забърза към нея, сякаш я очакваше.
Олян усети, че фоновата глъчка на града се беше увеличила. И народът го усети. Някъде ставаше нещо важно, а тукашната конфронтация беше само подгряващо представление.
- Мислите си, че сте много умен, а, г-н Ментелик? - зазлорадства Козмо.
- Не, знам, че съм много умен. Това, което си мисля, е че нямах късмет, - отговори Олян.
А си помисли: Със сигурност нямах чак толкова много клиенти, нали? А се чуват писъци!
Докато Козмо гръмогласно тържествуваше зад гърба му, той си проправи път до Прелест-Хубавинка и групичката ченгета.
- Твоите големи са, нали? - попита той.
- Всеки голем в града до последния застина на място, - съобщи Прелест-Хубавинка. Погледите им се срещнаха.
- Идат ли? - поиска да се увери Олян.
- Да, мисля че идат.
- Кои идат? - попита подозрително Ваймс.
- Ъ, те, - посочи Олян.
Някакви хора търчаха откъм ъгъла с Драскалото и хукнаха с посивели лица покрай навалицата край банката. Но те бяха само пръските пяна пред приливната вълна на бегълците откъм крайречните райони и талази от хора се разбиха в банката сякаш беше скала на пътя на потоп.
Но след морето от глави се носеше едно кръгло платнище около три метра в диаметър, като тези с които се ловят хора благоразумно изскачащи от горящи сгради. Петимата души носещи го бяха д-р Хикс и още четирима магьосници и в този момент човек забелязваше тебеширения кръг и мистичните символи. Посред портативния магически кръг беше седнал професор Бълхарников безуспешно налагащ магьосниците с ефимерния си жезъл. Те пристанаха до стъпалата, докато тълпата продължи нататък.
- Извинете ме за всичко това, - промълви задъхано Хикс - само така можехме да го докараме тук, а той настояваше, ох как настояваше...
- Къде е младата дама? - провикна се Бълхарников.
Гласът му едва се чуваше на дневна светлина. Прелест-Хубавинка си проправи път измежду полицаите:
- Да, професоре?
- Намерих Ви отговора! Поговорих си с неколцина хъмяни!
- Но аз мислих, че всичките са умрели преди хиляди години!
- Е да, ама това все пак е катедра Некромантия, - изтъкна Бълхарников - Макар че трябва да призная, повечето бяха малко смътни, дори като за мен. Може ли една целувка? Една целувка, един отговор?
Прелест-Хубавинка погледна Олян. Той сви рамене. Ситуацията беше напълно изпусната. Той вече не летеше, а просто го носеше бурята.
- Е, добре, - склони тя - Но без език.
- Език ли? - поклати тъжно глава Бълхарников - Де да можех.
Последва най-краткото от всички възможни клъввания, но призрачният некромант просия:
- Великолепно, - каза той - Чувствам се подмладен поне със сто години.
- Направихте ли превода? - мина по същество Прелест-Хубавинка.
В този момент Олян усети вибрациите под краката си.
- Какво? А, това ли, - сепна се Бълхарников - Нали за онези златни големи, за които ми говорихте...
... и още една вибрация, достатъчно силне, че да причини гадене...
- ... макар че, както излезе, в контекста тази дума изобщо не означава „златни”. Би могла да означава над сто и двадесет неща, но в конкретния случай и с оглед на останалата част на абзаца, значението е „хиляда”.
Улицата пак се разтресе.
- Четири хиляди голема, както сигурно вече сте се досетили, - оповести весело Бълхарников - Я, ето ги и тях!
Те идеха по улицата в редици по шестима, от стена до стена, три метра високи. Вода и кал се лееха на водопади от тях. Градът се тресеше от стъпките им.
Не тъпчеха хората, но някакви си сергии и каляски ставаха на трески под внушителните им ходила. Те се разгръщаха в ход, пръсваха се из града, минаваха с грохот по пресечките, насочваха се към портите, които в Анкх-Морпорк стояха винаги отворени, защото на кой му трябва да се обезкуражават клиентите.
Имаше и коне, може би не повече от двадесетина в цялата забързана патаклама, със седла вградени в глината на гърбовете им, извисяващи се над двукраките големи, и нямаше човек който да ги види и да не си помисли: „откъде ли може да си намеря такъв?”
Един единствен човекообразен голем спря посред площад Сатор, вдигна юмрук като за почест, падна на едно коляно и застина. Конете се наредиха зад него като че очаквайки ездачи. Останалите големи излязоха с маршова стъпка и гръм от града. И когато многостенният град Анкх-Морпорк се сдоби с още една стена оттатък портите си, те спряха и като един вдигнаха десните си ръце със свити пестници. Рамо до рамо опасвайки града големите стояха ... на стража. Настъпи тишина.
На площад Сатор командор Ваймс вдигна погледа си към вдигнатия юмрук и после изгледа Олян.
- Аз сега арестуван ли съм? - попита смирено Олян.
Ваймс въздъхна:
- Г-н Ментелик, просто нямам думи какво сте.

Голямата заседателна зала на партера на двореца беше препълнена. Повечето хора се налагаше да са правостоящи. Всяка гилдия, всяка защитаваща някакъв интерес група и всеки, който просто искаше да казва, че е бил там... беше там. Навалицата преливаше в двора на двореца, че и на улицата. Дечица се катереха по голема на площада въпреки усилията на охраняващите го стражари. *
/* бел.прев.: За момента не беше нито ясно нито съществено, какво се охранява и от кого. От значение беше единствено самият процес на охраняване */
Посред голямата маса, както забеляза Олян, беше забита огромна брадва. Силата на удара беше разцепила дървото. Несъмнено тя си беше там от известно време насам. Вероятно бе някакво предупреждение или някакъв символ. В края на краищата това си беше военен съвет, само дето война нямаше.
- Обаче вече получаваме някои доста заплашителни ноти от другите градове, - спомена лорд Ветинари - така че и това е само въпрос на време.
- Но защо? - учуди се Архиканцлерът Ридкъли от Невиждания Университет, който се беше сдобил с място посредством вдигане във въздуха на този, който го беше заемал преди - Нещата нали не правят друго освен да си стоят оттакък стените, нал’тъй?
- Точно така. Това се нарича агресивна отбрана, - обясни Ветинари - И практически представлява обявяване на война, - той леко въздъхна, сигнализирайки че умът му минава на по-ниска предавка - Позволете ми да ви напомня прочутата сентенция на генерал Тактикус: „Който иска война, нека се готви за война”. Нашият град е заобиколен от стена от същества, всяко от които, както разбирам, би могло да бъде спряно единствено от обсадна машина. Г-ца Миличкова, - той направи кратка пауза колкото да се поусмихне рязко на Прелест-Хубавинка - беше толкова любезна да даде на Анкх-Морпорк армия, спсобна да завладее света, въпреки че с радост приемам нейните уверения, че намеренията и не са били точно такива.
- Ами тогава защо не? - постави въпроса лорд Дауни, главата на Гилдията на Убийците.
- Ах, лорд Дауни. Тъкмо си мислих, че някой ще спомене това, - рече Ветинари - Г-це Миличкова? Вие сте изследвали големите.
- Имах само половин час! - завъзмущава се тя - При това на куц крак, ако ми позволите да добавя!
- Независимо от което Вие сте нашият експерт. И сте се радвали на съдействието на бележито покойния професор Бълхарников.
- Той по цялото време се опитваше да ми надникне под роклята!
- Моля Ви, госпожице?
- Те нямат шхем, до който да имам достъп, - съобщи Прелест-Хубавинка - Няма начин да им се отворят главите. Доколкото ни е известно досега, те имат един първоприоритетен императив, а именно да пазят града. И това е всичко. Фактически това е издялано в глината им.
- Въпреки това съществува и такова нещо като превантивна отбрана. Която е възможно да бъде класифицирана като „пазене” Според Вашето мнение, те биха ли атакували друг град?
- Не мисля. Върху кой град бихте искали да ги тествам, милорд?
Олян потръпна. Понякога на Прелест-Хубавинка просто не и пукаше.
- Върху никой, - заяви Ветинари - Докато аз съм Патриций, няма да си правим още една отвратителна империя. Едва едва се възстановихме от последната. Прфесор Бълхарников, успяхте ли да им дадете поне някакви команди?
- Какво? Не! Убеден съм, че овладях същината на хъмянския, но не мога да ги накарам да направят дори една крачка! Опитах всяка вероятна команда, но всуе. Извънредно досадно е! - той размаха жезъла си към д-р Хикс - Хайде, свършете нещо полезно, бе хора. Още един опит!
- Мисля че аз ще съм в състояние да се разбера с тях, - продума Олян все така загледан в секирата, но гласът му се изгуби в суматохата докато мърморещите студенти се мъчеха да пробутат преносимия магичен кръг обратно през задръстената врата.
Само ми дайте да измисля защо. Аха... аха. Всъщност е съвсем ... просто. Твърде просто за някоя комисия.
- В качеството, си на: председател на Гилдията на ‘Търговците и Продавачите уважаеми, господа бих ли, могъл да изтъкна че тези, неща’ представляват безценен за този град трудов ресурс… - изказа се г-н Робърт Паркър. *
/* бел.авт.: В качеството си на член на Древния и Достопочтен Орден на ‘Зарзаватчиите г-н Паркър считаше за въпрос на чест никога да не поставя пунктуация ня правилното място. */
- Никакви роби в Анкх-Морпорк! - викна Прелест-Хубавинка и изпъна пръст към Ветинари - Вие винаги сте казвали това!
Ветинари и вдигна вежда. След което задържа веждата вдигната и й вдигна още вежда. Прелест-Хубавинка обаче беше невъзмутима.
- Г-це Миличкова, самата Вие ни обяснихте, че те нямат шхем. Вие не можете да ги освободите. Аз отсъждам, че те са оръдия на труда, а доколкото те самите се разглеждат като слуги на града, то и аз ще ги третирам като такива - той вдигна двете си ръце да утихомири всеобщата врява и продължи - Те няма да бъдат продавани и за тях ще се полагат грижи, както се полага за оръдия. Ще работят за благото на града и...
- Не, не, това ще е ужасно лоша идея!
Една бяла престилка се мъчеше да се промъкне на първия ред. Покриваше я жълт дъждобран.
- А вие сте...? - поинтересува се Ветинари.
Фигурата свали жълтата си качулка, озърна се и се скова. От устата и едва успя да се откъсне стон.
- Не сте ли Хюбърт Гали? - продължи Ветинари.
Лицето на Хюбърт остана застинало в маска на ужаса, така че Ветинари добави по-меко:
- Трябва ли Ви време за обмисляне на този въпрос?
- Аз... само... просто дочух... за... - зазапъва се Хюбърт, заобръща глава към стотиците лица и премигна.
- Г-н Гали, алхимикът на парите? - подкани го Ветинари - Може пък да го пише някъде по дрехите ви?
- Мисля, че мога да окажа съдействие, - предложи Олян пробивайки си с лакти път към вързания в езика икономист.
- Хюбърт, - сложи ръката си на рамото му той - всички тези хора са тук, защото искат да чуят изумителната ти теория, демонстрираща неразумността на използването на тези нови големи за работна ръка. Не би искал да ги разочароваш, нали? Знам, че не се срещаш с много хора, но всички са чували за забележителните ти изследвания. Би ли им помогнал да проумеят това, което току що им извика?
- Целите сме в слух, - добави лорд Ветинари.
В главата на Хюбърт дивият ужас от тълпите бе изместен от подтика да разпространява знание сред невежите, което ще рече всички освен него. Ръцете му стиснаха реверите му. Той си прочисти гърлото.
- Та значи, проблемът е, че в качеството си на работна сила, големите са в състояние да извършат за ден работа колкото сто и двадесет хиляди души.
- Само си помислете, какво биха могли да свършат за града! - възкликна г-н Кауслик от Гирдията на Хитроумните Майстори.
- Ами да. Като се започне с това, че ще оставят без работа сто и двадесет хиляди души, - продължи Хюбърт - но това ще е само началото. Те не се нуждаят от храна, облекло или подслон. Повечето хора харчат парите си за храна, подслон, облекло, развлечения, и не на последно място, данъци. За какво ще ги харчат тези големи? Търсенето на множество стоки рязко ще падне, от което ще последва допълнителна безработица. Виждате ли, всичко опира до обращението. Парите циркулират и пътьом създават богатство.
- Изглежда искате да ни кажете, че тези неща биха могли да ни докарат до просия! - вметна Ветинари.
- Биха ни очаквали ... трудни времена, - обобщи Хюбърт.
- В такъв случай какви мерки ще ни препоръчате, г-н Гали?
Хюбърт го изгледа озадачено:
- Не знам, сър. Не знаех, че е трябвало да намеря и решение.
- Всеки от останалите градове щеше да ни нападне, ако разполагаше с тези големи, - пак се обади лорд Дауни - а надали ще ни се налага да се грижим и за техните работни места, нали? Сигурно едно малко завоеванийце не би ни навредило, а?
- Може би някоя малка имрерийчица? - отвърна жлъчно Ветинари - Значи да използваме нашите роби за създаване на още роби? Искаме ли обаче да се изправим пред обединените въоръжени сили на целия свят? Защото в крайна сметка ще постигнем точно това. Най-доброто, на което ще можем да се надяваме, ще е някои от нас да оцелеят. Най-лошото би било да победим. Да победим и да загнием. Такъв е урокът на историята, г-н Дауни. Не сме ли достатъчно богати?
Това предизвика допълнителна шумотевица. А Олян, не забелязван от никого, си запробива път през разбунената тълпа, докато не достигна д-р Хикс и неговия екип, които се бореха да се върнат обратно към големия голем.
- Моля ви, мога ли да дойда с вас? - попита той - Иска ми се да опитам едно нещо.
Хикс кимна, но докато преносимият кръг изпълзяваше на улицата, спомена:
- Мисля, че г-ца Миличкова опита всичко възможно. Професорът остана много впечатлен.
- Има нещо, което тя не е опитала. Вярвайте ми. И като говорим за вярване, кои са тези приятели мъкнещи платнището?
- Мои студенти, - отвърна Хикс, мъчейки се да поддържа кръга опънат.
- Значи те искат да следват некро... ъ, посмъртни комуникации? Защо им е?
- Очевидно, защото помагало да се свалят мацки, - въздъхна Хикс.
Някой се изкиска.
- В катедра по некромантия ли? Що за мацки ще да са това?
- Не, то е защото като се дипломират, могат да носят черни роби с качулки и пръстени с черепи. Струва ми се, че терминът използван от един от тях беше „магнит за пиленца”.
- А пък аз си мислих, че на магьосниците не им е разрешено да се женят?
- Да се женят ли? - подсмихна се Хикс - О, не мисля, че имат предвид това!
- По мое време хич не беше така! - викаше Бълхарников, тръскан на всички посоки докато кръгът се влачеше през навалицата - Що не гръмнете малко от тези хора с Черния Огън, Хикс? Нали си некромант, в името на седемте ада! Не се предполага да си добричък! Като гледам докъде сме я докарали, почвам да си мисля, че е трябвало да прекарвам много повече време в катедрата!
- Може ли да си поговорим насаме? - прошепна Олян на Хикс - Момчетата нали ще се оправят и сами? Кажете им да ни настигнат при големия голем.
Той се забърза и изобщо не се изненада че и Хикс се забърза да го догони. Той издърпа не-точно-некроманта на спокойно в едно кьоше и го попита:
- Вярвате ли на студентите си?
- Да не сте луд?
- Само дето аз имам едно малко планче за излизане от ситуацията, недостатъкът на което е, че професор Бълхарникот, уви, няма да може повече да бъде на разположение във Вашата катедра.
- Като под това да не е на разположение имате предвид...?
- Уви, повече никога няма да го видите, - поясни Олян - Разбирам, че това би било удар за Вас.
Хикс се прокашля:
- Майчице. Значи изобщо няма да може да се върне?
- Така мисля.
- Сигурен ли сте? - подпита предпазливо Хикс - Никаква възможност ли няма?
- Съвсем съм сигурен.
- Е, да, разбира се че би било удар за нас.
- Тежък удар. Тежък удар, - съгласи се Олян.
- Не бих искал той да бъде... наранен, естествено.
- В никой случай. В никой случай, - Олян се мъчеше да не се разсмее.
Колко ни бива само нас хората в това засукано мислене, мислеше си той.
- А и е редно да се каже, че той добре си е поживял.
- На два пъти, - добави Олян - като се замисли човек.
- Какво искате от нас? - попита Хикс на фона на отдалечените крясъци на призрачния професор четящ конско на студентите.
- Нямаше ли едно такова нещо ... инзорцизъм?
- Това ли? Забранено е да се прави това! Абсолютно против правилата на университета е!
- Добре де, носенето на черната роба и пръстена с черепа все трябва да се брои за нещо, нали? Исках да кажа, Вашите предшественици биха се обърнали в мрачните си гробове, ако си помислеха само, че не бихте се съгласили с незначителната нередност, която имам предвид... - и Олян му обясни с едно единствено изречение.
Усилилите се викове и попържни означаваха, че портативният кръг почти ги е настигнал.
- Е, докторе? - подкани го Олян.
Цял спектър от изражения се смени по лицето на д-р Хикс:
- Ами, струва ми се...
- Да, докторе?
- Ами, то ще е все едно да го изпратим в Рая, нали?
- Именно! И аз не бих могъл да го изразя по-добре!
- Всеки би могъл да го изрази по-добре от този циркаджия! - тросна се точно зад гърба му Бълхарников - От мое време насам катедрата наистина бе допуснато да западне! Добре, ама ще видим, какво може да се напарви по въпроса!
- Преди това, професоре, аз трябва да говоря с голема, - настоя Олян - Ще можете ли да ми превеждате?
- Мога, ама няма, - сопна се Бълхарников.
- По-рано се опитахте да помогнете на г-ца Миличкова.
- Тя обаче е привлекателна. И защо трябва да ви предавам знание, придобиването на което ми отне цяло столетие?
- Защото там отзад има едни глупаци, искащи да използват тези големи за да разпалят война?
- Е, това би съкратило броя на глупаците.
И ето че пред тях беше самотният голем. Дори и коленичил, лицето му беше на нивото на очите на Олян. Главата му се обърна и го изгледа безизразно. Стражите около голема от своя страна изгледаха Олян с дълбоко подозрение.
- Смятаме да направим малко магия, полицаи, - съобщи им Олян.
Това не изглежда да спечели одобрението на командващия ги ефрейтор.
- Трябва да го охраняваме, - изтъкна той, хвърляйки коси погледи към черните роби и мъждукащия професор.
- Отлично, ние можем да работим и до вас, - съгласи се Олян - Моля ви, стойте си. Сигурен съм, че няма чак такъв риск.
- Риск ли? - наежи се ефрейторът.
- Въпреки, че може би не би било зле, да се разгърнете и да отцепите района - продължаваше Олян - Недопустимо е нещо да се случи на обществеността. Ако само, примерно, разчистите периметъра на около петдесет метра?
- Наредено ни е да стоим тук, - отсече ефрейторът, изгледа Олян от глава до пети и понижи глас - Ъ, Вие нали сте Генералният Началник на Пощите?
Олян разпозна погледа и тона. Почна се...
- Да, същият.
Стражарят още повече понижи гласа си:
- Та значи, ъ, случайно да Ви се намира някоя Синя...
- Тук не мога да Ви помогна, - каза бързо той и бръкна в джоба си - но случайно нося в себе си една изключително рядна 20-пенсова Зелево Зелена марка с онази извънредно забавна „печатна грешка”, която нашумя миналата година, доколкото си спомням. Единствената останала. С висока колекционерска стойност.
В ръката му се появи малък плик. Също толкова бързо той изчезна в джоба на ефрейтора.
- Недопустимо е нещо да се случи на обществеността, - продума той - Така че реших да разчистя периметъра на около петдесет метра.
- Разумно решение, - отбеляза Олян.
Няколко минути по-късно Олян разполагаше с целия площад, понеже стражарите бая бързо бяха схванали, че колкото по-надалече пазят от опасността обществеността, толкова по-далече от споменатата опасност ще са и самите те.
А сега, помисли си Олян, идва Моментът на Истината. Или всъщност, по-точно, идва моментът на Правдоподобните Лъжи, защото на повечето хора така повече им изнася.
Хъмянските големи бяха по-големи и по-тежки от обичайно срещащите се в града, но пък бяха красиви. Ами да, разбира се ... сигурно бяха направени от големи. И създателите им им бяха дали нещо изглеждащо като мускули и спокойни печални лица. В последния час и нещо миличките градски дечица напук на стражниците бяха успяли да надраскат на този тук черни мустаци.
Та-ка. А сега професорът...
- Ще ми кажете ли, професоре, приятно ли Ви е да сте мъртъв?
- Приятно ли? Как може да му е приятно на някого, бе тъпанар? - наежи се Бълхарников.
- Не е особено забавно, а?
- Млади момко, думата „забавно” не е приложима към съществуването оттатък гроба, - увери го Бълхарников.
- Затова ли се навъртате около катедрата?
- Да! Тея дни може и да я управляват аматьори, но там винаги изниква нещо.
- Сигурно, - проточи Олян - Обаче, чудя се, дали някой с Вашите... интереси не би ги намерил по-добре задоволени някъде, където винаги нещо се сваля.
- Не разбирам какво ми говорите.
- Ще ми кажете ли, професоре, чували ли сте за Клуб „Розови Писенца”?
- Не, не съм. Надявах се че тея дни не е нормално котките да са розови?
- Наистина ли? Добре тогава, нека Ви разкажа за Клуб „Розови Писенца”, - рече Олян - Ще ни извините ли, д-р Хикс.
Той махна с ръка към Хикс, който му подмигна и отведе студентите накъм народа. Олян отпусна ръка върху призрачните рамене. Беше неудобно да я държи там, тай-като всъщност нямаше рамене да поемат тежестта, но в тези работи стилът е всичко. Известно време ту в едната ту в другата посока преминаваше настоятелен шепот, докато накрая Бълхарников промълви смаян:
- Искате да кажете, че е... фриволно?
„Фриволно”, помисли си Олян. Наистина е стар.
- О, да. Даже бих дръзнал да го определя като предизвикателно.
- Те показват ли си... глезените? - блеснаха очите на Бълхарников.
- Глезените ли? Ами че да, не ще и дума.
Богове, дивеше се той, чак толкова ли е стар?
- Постоянно казвате?
- Двадесет и четири часа в денонощието. Те никога не се обличат, - увери го Олян - А понякога се въртят надолу с главата по пилона. Да Ви кажа, професоре, безкрайността може да Ви се стори недостатъчно дълга.
- И искате в замяна само превода на няколко думи?
- Един малък речник от команди.
- И после мога да си вървя?
- Да!
- Давате ли ми думата си?
- Вярвайте ми. Само да го обясня на д-р Хикс. Може да се наложи да го поубеждавам.
Олян отиде до групичката хора, които изобщо не бяха некроманти. Отговорът на посмъртния комуникатор не беше какъвто очакваше. Случило се бе малко премисляне.
- Чудя се, дали ще е редно да развържем точно неговите ръце в стриптиз заведение? - засъмнява се Хикс.
- Никой няма да го види. А и той не може да пипа. Те там, както ми казаха, много държали да не се пипа.
- Да де, предполагам, че няма да може да прави друго освен да зяпа девойките.
Откъм студентите се раснесе кискане.
- Е и? На тях им се плаща да ги зяпат, - заобяснява Олян - Те са професионални зяпала. Това е зяпателно заведение. За зяпачи. А и не чухте ли какво става в двореца? За няма нищо може да избухне война. Вярвате ли им? Вярвайте ми.
- Ужасно често използвате този израз, г-н Ментелик, - отбеляза Хикс.
- Добре де, аз заслужавам много доверие. Та значи, готови ли сме? Изчакайте докато ви повикам, и тогава ще можете да го отведете до мястото на окончателното му упокоение.

В тълпата имаше хора с ковашки чукове. Здравата трябваше да се потрудят за да строшат голем, ако той не иска, но той беше длъжен да ги разкара от тук колкото се може по-скоро.
Можеше и да не се получи. Беше твърде просто. Но Прелест-Хубавинка го беше пропуснала, също както и Бълхарников. Ефрейторът, който в момента толкова доблестно задържаше хората на безопасно разстояние, нямаше да го пропусне, защото всичко опираше до командване, но него никой не го питаше. Трябваше просто малко да се помисли.
- Давайте де, млади момко, - подкани го Бълхарников откъдето го бяха оставили носачите му - Да свършваме с тази работа.
Олян си пое дълбоко дъх.
- Как ще е да им кажа: „Вярвайте на мен и единствено на мен. Стройте се по четирима и марш на десет мили накъмглавинно от града. С бавна крачка” - каза той.
- Ха! Вие сте глупак, човече.
- Мислех си, че сме се договорили, професоре? И ще са ми нужни още няколко израза, - той погледна към големите коне, все още застинали като статуи - Един от тези изрази ще е еквивалентът на „Дий”, а като стана дума за това, ще ми трябва също и „Тпру”. Или предпочитате да се върнете в място, където никога не са чували за танци на пилон?