Глава 7

Удоволствията на Пачата – Г-н Бент излиза на обяд – Мрачните Изящни Изкуства – Театрали-любители, избягването на смущение от – Писалката на Ориста! – Професор Бълхарников се лигави – „Сладострастието се среща в много разновидности” – Герой на Банковото дело – Чашата Метракисова биде преляла

СЛЪНЦЕТО ГРЕЕШЕ през прозореца на трапезарията на банката и озаряваше сцена на върховна наслада.
- Трябваше да продаваш билети, - промълви замечтано Прелест-Хубавинка подпряла брадичата си с ръце – Депресирани хора биха могли да идват тук и да се връщат изцерени.
- Със сигурност няма да е лесно да гледаш това и да останеш тъжен, - съгласи се Олян.
- Заради този въодушевен начин, по който той се опитва да обърне устата си наопаки, - добави Прелест-Хубавинка.
Калпазанчо преглътна и прекара последното парче лепкав пудинг от халва. После преобърна купичката си с надеждата, че там, кой знае, може да има и още. Никога не беше имало, но Калпазанчо не беше куче, което да клекне пред някакви си закони на причинността.
- Та значи... – мина по същество Прелест-Хубавинка – една побъркана баба... добре де, една много проницателна побъркана баба умира и ти оставя кучето си, което, образно казано, носи тази банка на каишката си, а ти разправяш на всички, че златото струва по-малко и от картофите, после измъкваш някакъв смотан престъпник от твоя собствен отдел Смъртници, той сега е в мазето и изработва за теб „банкноти”, междувременно ядосваш най-гадната фамилия в града, а хората се редят на опашка да влагат в банката защото ти ги разсмиваш... да съм пропуснала нещо?
- Мисля че секретарката ми, ами, нещо е хлътнала по мен. Е, като казвам секретарка, тя някак си си е въобразила че е такава.
Някои годеници щяха да избухнат в сълзи или пък да се разкрещят. Прелест-Хубавинка избухна в смях.
- И освен това, тя е голем, - завърши Олян.
Смехът секна.
- Това не е възможно. Те не работят така. И изобщо, откъде накъде един голем ще си мисли че е жена? Досега такова нещо не се е случвало.
- Обзалагам се, че досега не е имало толкова много еманципирани големи. Освен това откъде накъде той ще си мисли че е мъж? И тя ми хвърляше премрежени погледи... е добре, мислела си е, че това прави, предполагам. В дъното на всичко са момичетата от гишетата. Виж, напълно съм сериозен. Както и белята, а тя си е баш такава.
- Аз ще си поговоря с него... или, щом казваш, с нея.
- Добре. Другото е, че остава и онзи човек...
Еймсбъри подаде глава иззад вратата. Той беше направо влюбен.
- Ще желаете ли още пача, госпожице? – размърда вежди той като че намеквайки, че удоволствията на Пачата са тайна известна само на малцина. *
/* бел.авт.: Това си е вярно, за щастие. */
- Нима имате и още? – Прелест-Хубавинка погледна чинията си. Дори и Калпазанчо нямаше да може да я изближе по-добре, а тя вече я беше облизвала на два пъти.
- Имаш ли представа, от какво е направено това? – подметна Олян, който пак се беше спрял на омлет приготвен от Пеги.
- А ти?
- Не!
- Нито пък аз. Обаче баба ми навремето ми я правеше и това е един от най-скъпите ми спомени от детството, благодаря много. Недей да ми го разваляш, - и Прелест-Хубавинка грейна в усмивка към поласкания готвач – Да, моля Ви, Еймсбъри, още само съвсем мъничко. И може ли само да добавя, че вкусът наистина би спечелил само с още една идея че...

- Ама Вие нищичко не хапвате, г-н Бент, - загрижи се Козмо – Може би мъничко от този фазан?
Главният касиер се озърна нервно. Изобщо не му беше уютно в тази тузарска къща пълна с изкуство и прислуга:
- Аз ... Аз исках само да Ви уверя, че лоялността ми към банката е...
- ... извън всякакво съмнение, г-н Бент. Разбира се, - Козмо подбутна към него един сребърен поднос – Вземете хапнете поне нещо, щом като и без това сте били целия път до тук.
- Но Вие почти нищо не ядете, г-н Козмо. Само хляб и вода!
- Това ми помага да мисля. Та значи, какво искахте да...
- Всички го харесват, г-н Козмо! Той просто им говори, а те го харесват! И наистина си е наумил да премахне златото. Само си помислете, сър! Къде ще намерим тогава истинската стойност? Той казва, че всичко било до града, това обаче ни оставя на милостта на политиците! Така че и това също е шашма!
- Като Ви гледам мъничко бренди ще Ви се отрази добре, - каза Козмо – И всичко, което казвате са златни думи, но какво става с пътя ни напред?
Бент се поколеба. Фамилията Разкошови не му харесваше. Бяха оплели банката като бръшлян, но поне не се опитваха да променят нещата и поне вярваха в златото. А и не се занимаваха с глупости.
Маволио Бент имаше определение за „глупост”, което за повечето хора щеше да изглежда лекичко прекалено. Смехът беше глупост. Театралниченето, стихоплетството и музиката бяха глупости. Дрехите, които не бяха сиви, черни, или поне от небоядисан плат, бяха глупост. Изображенията на неща, които не съществуват, бяха глупост (а изображенията на неща, които съществуват, бяха излишни). Основното състояние на битието бяха глупостите, които трябваше да бъдат преодолявани с мобилизацията на всички морални сили. Мисионерите на по-строгите религии щяха да намерят в лицето на Маволио Бент идеалната душа за спасяване, само дето за него религията беше извънредна глупост.
Числата пък не бяха глупост. Числата държаха нещата ведно. Златото също не беше глупост. Разкошови вярваха в броенето и в златото. Г-н Ментелик се отнасяше към числата сякаш бяха нещо, с което може да си играе и той казваше, че златото било само олово в празнична премяна! Това беше повече от глупост, това беше неуместно поведение, плевел, който той самият беше изтръгнал от себе си след години упорита борба.
Някой трябваше да си отиде. Бент се беше изкачил с къртовски труд по служебната стълбица на банката, борейки се с всичките си вродени недостатъци, и не можеше това да е било само да види накрая как този... тази особа обръща всичко на посмешище! Не!
- Днес онзи човек пак дойде в банката, - заразказва той – Беше много чудат. И изглеждаше като че познава г-н Ментелик, обаче го нарече Албърт Искрометов. Говореше, като че го познавал отдавна и ми се се струва, че това ядоса г-н Ментелик. Името му е Метракис, или поне г-н Ментелик го нарече така. Много странно облечен, с едни изцапани дрехи. Опитваше се да се изкара свят отец, но не мисля, че е такъв.
- И това ли му е било чудатото?
- Не, г-н Козмо...
- Казвай ми просто Козмо, Малколм. Защо са ни всичките тези церемонии?
- Ъ... да, - каза Маволио Бент – Та значи не, не това беше странното. А зъбите му. Бяха от онези тежки дъвкателни приспособления, и се мърдаха и дрънчаха докато говореше и го караха да заваля.
- А, онзи стар образец с пружините, - сети се Козмо – Отлично. Та значи Ментелик се бил ядосал?
- О, да. И интересното беше, че той каза, че не познавал човека, обаче го нарече по име.
Козмо се усмихна.
- Да, наистина е интересно. И човекът си тръгна, така ли?
- Ами да, съ... госпо... Козмо, - отговори Бент – И тогава аз дойдох тук.
- Отлично си се справил, Матю! Появи ли се онзи отново, моля те, проследи го и се опитай да разбереш, къде е отседнал?
- Стига да мога, съ... госпо... Козмо.
- Само така! – Козмо помогна на Бент да стане от стола, стисна му ръката, изпрати го с танцова стъпка до вратата, отвори я и го изпроводи, всичко това с едно единствено плавно балетно движение – Не се бавете, г-н Бент, банката се нуждае от Вас! – каза той затваряйки вратата – Странно създание е той, не мислите ли, Дръмнот?
Иска ми се да престане да прави така, помисли си Дотук. Той да не се мисли за Ветинари? Как им викаха на онези рибки, които плуват покрай акулите и гледат да са полезни, така че да не бъдат изядени? И с мен е така, ама същото, просто се държа наблизо, защото е много по-безопасно отколкото да напусна.
- Ветинари как би намерил един зле облечен мъж, отскоро в града и с лошо пасващо чене, Дръмнот? – поинтересува се Козмо.
Петдесет долара месечно и всички разноски, напомни си Дотук и се изтръгна от краткия си морски кошмар. Недей да забравяш това. И след още някой друг ден ще си свободен.
- Той използва редовно Гилдията на Просяците, сър, - отговори той.
- О, но разбира се. Погрижете се.
- Ще има разноски, сър.
- Да, Дръмнот, наясно съм с факта. Винаги има разноски. А онази другата работа?
- Скоро, сър, скоро. Това не е работа за Кранбери, сър. Наложителни са подкупи на най-високо ниво, - Дотук се прокашля – Мълчанието струва скъпо, сър...

Олян съпроводи Прелест-Хубавинка обратно към университета в пълно мълчание. Важното обаче беше, че нищо не се беше счупило и никой не беше убит. Накрая, все едно достигнала заключение след продължително грижливо обмисляне, Прелест-Хубавинка проговори:
- Аз, нали знаеш, известно време работих в банка, но общо взето никой не е бил намушкван.
- Извинявай, забравих да те предупредя. А и навреме те изблъсках от пътя на ножа.
- Трябва да призная, че като го направи, направо ми завъртя главата.
- Виж, съжалявам, разбрахме ли се? И Еймсбъри също! А сега ще ми кажеш ли, за какво е цялата тази работа? Намерили сте четири голема, и? Прибрахте ли ги?
- Не, тунелът се срути преди още да стигнем до онази дълбочина. Нали ти казах, те са половин миля надолу, под милиони тонове пясък и кал. Според нас горе в планините трябва да е имало естествен ледников язовир, който е пробил и е залял половината континент. В легендите за Хъм се разправя, че гибелта му била от потоп, така че всичко пасва. Големите са били отнесени с парчетиите и били завлечени до едни варовикови скали край морето.
- Как разбрахте, че са там долу? То... нали е посред нищото!
- Както обикновено. Един от нашите големи чу един от тях да пее. Представи си само. Били са заровени под земята от шестдесет хиляди години...
В мрака дълбоко под земята, под налягането на цял свят, в безмълвната тъмнина... един голем е запял. Без думи. Песента е била по-стара от думите, по-древна от езиците. Това бе зовът на общата глина и се разнасяше на мили околовръст. Разпространяваше се по линиите на разломите, караше кристалите вдън незнайни пещери да трептят в хармония с нея, носеше се по реки никога не зървали слънцето...
... и е стигнала до повърхността и нагоре по краката на един голем от Сдружението на Големите теглил вагонетка натоварена с въглища по единствения път в района. Когато той стигнал в Анкх-Морпорк, съобщил в Сдружението. Това му беше работата на Сдружението – да намира големи.
Градове, царства, държави идваха и си отиваха, обаче големите, които техните жреци бяха изпекли от глина и изпълнили със свещен огън, си оставаха завинаги. Те вече нямаха заповеди, свършила беше водата за носене или дървата за цепене, може би защото понастоящем държавата се беше озовала на морското дъно или пък градът се бе оказал неудобно зарит под стотина-двеста метра вулканична пепел, те обаче търпеливо чакаха следващите заповеди. В крайна сметка те бяха собственост. Всеки от тях се подчиняваше на каквито там команди бяха написани на малките свитъци в главите им. Рано или късно скалите ерозираха. Рано или късно ще израстне нов град. И един ден ще има нови заповеди.
Големите нямаха представа за свобода. Те си знаеха, че са изделия. По глината на някои даже все още бяха останали отпечатъците от ръцете на отдавна умряли жреци. Бяха направени за да бъдат притежавани. Винаги е имало по няколко от тях и в Анкх-Морпорк, където изпълняваха разни поръчки, вършеха черна работа, помпаха вода дълбоко под земята, невидими и безмълвни и не пречкащи се на никого. И тогава един ден някой взел че освободил един голем, като вкарал в главата му разписката за парите, с които бе платил за него. И този някой казал на голема, че оттук нататък той притежава себе си.
Голем не можеше да се освободи нито със заповед, нито с война, нито по прищявка. Но можеше да се освободи като се изкупи. А когато вече си бил собственост, наистина ще разбереш какво е свободата в целия и великолепен ужас.
Дорфъл, първият свободен голем, имаше план. Работеше здраво, чарове наред, за да е всичко наред, докато не събра пари да купи друг голем. Двамата големи работеха здраво и купиха трети голем... и така се стигна до Сдружението на Големите, купуващо големи, намиращо големи погребани под земята или на морското дъно и помагащо на големи да изкупуват себе си.
В процъвтяващия град големите струваха колкото теглото си в злато. Хващаха се за малки надници, но пък ги печелеха по двадесет и четири часа в денонощие. И все пак си беше на изгода, както бяха по-силни от тролове, по-надеждни от волове и по-неуморими и интелигентни от дузини и от едните и от другите, така че един голем можеше да задвижва всяка машина в една работилница.
Не че това ги направи популярни. Винаги имаше причини да се мрази един голем. Те не пиеха, не ядяха, не играеха комар, не псуваха и не се смееха. А работеха. Ако избухнеше пожар, те се втурваха масово и го изгасяха, а после се връщаха към каквото там бяха правили. Никой не знаеше, защо същество започнало живота си чрез изпичане ще да чувства потребност да прави това, но и това не им спечели нищо повече от изкилиферчено притеснение. Как да се чувства човек благодарен на безизразно лице със светещи очи?
- Колко са там долу? – попита Олян.
- Нали ти казах. Четири.
Олян си отдъхна.
- Чудесно, така е добре. Браво на вас. Защо не се почерпим по този повод довечера? С нещо, към което добичето да не е било чак толкова привързано, а? И тогава, кой знае...
- Може да излезе и един проблем, - започна бавно Прелест-Хубавинка.
- Не думай.
- О, моля те, - въздъхна Прелест-Хубавинка – Виж, Хъмяните са били първите производители на големи, нали разбираш? Според големската легенда хъмяните са изобретили големите. И не че е трудно да се повярва. Някакъв там жрец докато си пече приношението казва верните думи и глината взема че става и почва да ходи. Било е единственото им изобретение. Друго не им е трябвало. Големи са им построили града и са орали нивите им. Измислили са колелото но само като детска играчка. Виждаш ли, на тях не са им трябвали колела. Пък и за какво са ти оръжия, когато вместо градстки стени си имаш големи. Не ти трябват дори и лопати...
- Да не ми казваш че са си направили десетметрови големи-убийци?
- Само един мъж може да си помисли такова нещо.
- Това ни е работата, - не се даде Олян – Ако не помислиш пръв за десетметрови големи-убийци, някой друг ще го стори преди теб.
- Добре ама няма доказателство за такива, - малко се тросна Прелест-Хубавинка – Хъмяните изобщо не са работили желязо. Обаче са обработвали бронз... и злато.
Нещо в начина, по който беше подметнато това „злато” не се хареса на Олян.
- Злато, - промълви той.
- Хъмянският е най-сложният език съществувал някога, - заобяснява бързо Прелест-Хубавинка – Никой от големите от Сдружението не го разбира както трябва, така че не можем да сме сигурни...
- Злато, - повтори Олян, но гласът му беше като от олово.
- Така че когато епикът по изкопните работи намери онези пещери, ни хрумна един план. Тунелът и без това беше започнал да става нестабилен, така че ние го запушихме и казахме, че се е сринал, и досега част от екипа трябва да са извлекли големите до дъното на морето и да ги карат по дъното насам в града, - разказваше Прелест-Хубавинка.
Олян посочи големската ръка в торбата:
- Тази не е златна, - рече с надежда той.
- Намерихме купища останки от големи на половината път, - въздъхна Прелест-Хубавинка – Другите са по-надълбоко... ъ, може би защото са по-тежки.
- Златото е два пъти по-тежко и от оловото, - омърлуши се Олян.
- Погребаният голем пееше на хъмянски, - продължи Прелест-Хубавинка – Така че няма как да съм сигурна в нашия превод, но си рекох, защо първо не ги приберем насигурно в Анкх-Морпорк.
Олян си пое дълбоко въздух:
- Имаш ли представа в каква беля може да се вкараш като нарушаваш договор с джудже?
- О, стига де! Няма да причиня война, я!
- Не, но ще причиниш дело! А с джуджетата това е дори още по-лошо! Нали ми каза, че според договора нямаш право да изнасяш ценни метали от територията!
- Да, ама това са големи. Те са живи.
- Виж какво, ти си задигнала...
- ... предположително съм задигнала...
- ... добре де, предположително си задигнала, майчице мила, тонове злато от джуджешка земя...
- ... от земя на Сдружението на Големите...
- Добре, ама нали има клаузи! Които ти си нарушила като си изнесла...
- ... не съм ги изнесла. Те сами са си тръгнали, - поправи го най-спокойно Прелест-Хубавинка.
- О небеса, само една жена може да си мисли такова нещо! Мислиш си, че понеже си уверена, че си имаш съвършено удовлетворително оправдание за действията си, то юридическите затруднения са без значение! А пък аз тук, тамън да убедя тукашните хора, че доларът няма защо да е кръгъл и бляскав и да взема да науча, че в същата тази минута четири големи лъскави и бляскави голема са напът да се изникнат в града махайки с ръце и бляскайки на всички наред!
- Няма за какво да изпадаш в истерия, - заутешава го Прелест-Хубавинка.
- А не, има за какво! Това, за което няма за какво, е за какво да съм спокоен!
- Да, но точно като е така, ти се съживяваш, нали? Така умът ти работи най-добре. Ти винаги намираш начин за измъкване, нали?
И нямаше какво да прави човек с жена като нея. Тя просто се превръщаше в тежък тъп предмет и ти се натряскваш право в нея.
За щастие.

Стигнаха входа на Университета. Над тях се беше надвесила мрачната статуя на Алберто Малих, основателя. На главата и имаше нощно гърне. Което беше създало затруднения на гълъба, който, по семейна традиция, прекарваше повечето си време кацнал на главата на Алберто, а сега носеше на собствената си глава миниатурна версия на същата глинена съдина.
Сигурно пак ще да е раг седмица, реши Олян. Какво да ги правиш, студенти. Вари ги, печи ги, ама не е позволено да ги подкараш с лопатата.
- Виж, хайде каквото и да става с големите, да вечеряме нощес, само ти и аз, горе в покоите. Еймсбъри ще е във възторг. Рядко му се удава шанса да готви за хора и това му идва много добре. Ще ти направи каквото си поискаш, сигурен съм.
Прелест-Хубавинка го изгледа малко странно:
- И аз си помислих, че ще предложиш нещо такова, така че си поръчах овнешка глава. Той направо полудя от радост.
- Овнешка глава? – опечали се Олян – Нали знаеш, че мразя да се гледаме един друг с храна. Дори и цацата не поглеждам в очи.
- Той обеща да и затвори очите.
- Ах, колко хубаво.
- Баба ми правеше чудесна пача от овнешка глава, - размечта се Прелест-Хубавинка – Това е като използваш свински джоланчета за да се сгъсти бульона, така че като изстине...
- Знаеш ли, че съществува и такова нещо като пресищане с информация? – прекъсна я Олян – Значи довечера. А сега да вървим да се видим с твоя умрял магьосник. Сигурно ще ти хареса. Няма как да няма черепи.

Имаше си черепи. Имаше черни завеси. Имаше сложни пресложни знаци изписани на пода. Имаше благовония на спирали от черни кадилници. А посред всичко това Завеждащият Катедра Посмъртни Комуникации в страшна маска се беше заглавичкал нещо с някаква свещ. Като ги чу че влизат, веднага престана и припряно се изправи.
- А, подранили сте, - каза той с малко приглушен от зъбите на маската глас – Извинявайте. Заради свещите е. Трябва да са от евтин лой за правилния черен пушек, но откъде да знам, че онея ще ми пробутат пчелен восък. А им казах аз на тях, че само прокапване не ми върши работа, а каквото ми трябва е задушлив дим. Сиреч на тях им трябва, всъщност. Извинете ме, Джон Хикс, завеждащ катедра. Пондър ми разказа всичко за вас.
Той свали маската и протегна ръка. Човекът изглеждаше, като да се беше опитал, като всеки самоуважаващ се некромант, да си пусне подобаваща козя брадичка, но поради някакъв изначален недостиг на злокобност, тя изглеждаше по-скоро овча. След няколко секунди Хикс се сети в какво са се втренчили те и свали изкуствената гумена ръка с черните нокти.
- А аз си мислех, че некромантията била забранена, - изкоментира Олян.
- О, ние тук не се занимаваме с некромантия, - засегна се Хикс – Какво Ви накара да си помислите такова нещо?
Олян огледа обстановката, сви рамене и обясни:
- Е, струва ми се, че първото което ме наведе на тази мисъл беше, че боята на входната врата малко се е поолющила и разкрива един грубо изрисуван череп и буквите НЕКР...
- О, стара история, стара история, - припряно заобяснява Хикс – Ние сме Катедра Посмъртни Комуникации. От добрите сме, ясно ли е? А некромантията, от друга страна, е един много лош вид магия, практикуван от зли магьосници.
- А тъй като вие не сте зли магьосници, това което правите, няма как да се нарече некромантия, а?
- Именно!
- А, ъ, какво квалифицира един магьосник като зъл? – поде Прелест-Хубавинка.
- Ами, заниманието с некромантия определено ще е на върха на списъка.
- А бихте ли могли само да ми припомните, какво точно се каните да правите сега?
- Каним се да говорим с покойния професор Бълхарников, - отговори Хикс.
- Който е мъртъв, нали така?
- И то много. Извънредно е мъртъв.
- И това не прилича ли съвсем мъничко на некромантия?
- Ах, но вижте сега, за некромантия се изискват черепи и кости и изобщо некрополна атмосфира, - обясни д-р Хикс, после видя израженията им – А, виждам какво имате предвид – и закратко се изсмя със съвсем лек намек за изнервеност, - Но не се оставайте да ви подведе външният вид. На мен те не ми трябват. Трябват му на професор Бълхарников. Той си пада малко традиционалист и носа няма да си покаже от урната си за каквото и да е по-малко от пълния Ритуал на Душите с Ужасяващата Маска на Призоваването и всичко друго от до.
Той дръпна с пръст един зъб на маската, който завибрира.
- А това сигурно е Ужасняващата Маска на Призоваването? – поиска да се увери Олян.
Магьосникът се поколеба за миг преди да отговори:
- Разбира се.
- Защото на мен ми прилича малко на маската на Ужасния магьосник, каквито продават в дюкянчето на Бофо на улица Десето Яйце, - продължи Олян – Екстра качество за пет долара, доколкото си спомням.
- Мисля че, ъ, имате грешка, - не се предаваше Хикс.
- А аз мисля че нямам, - възрази Олян – Забравили сте етикетчето.
- Къде? Къде? – изобщо-ама-изобщо-не-некромантът грабна маската и я завъртя в ръцете си търсейки...
И тогава той видя, че Олян му се хили и завъртя очи:
- Е добре де. Истинската я изгубихме. Тук какво ли не се губи, просто няма да повярвате. Изобщо не си почистват заклинанията като хората. В коридора имаше ли един гигантски октопод?
- Не и този следобед, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Та каква значи е причината за октопода?
- Ооо, да ви кажа ли за октопода?! – възкликна Хикс.
- Да?
- Хич не бихте искали да ви кажа за октопода!
- Не бихме ли?
- Повярвайте ми! Ама сигурни ли сте, че го нямаше?
- Такива неща се забелязват, - забеляза Прелест-Хубавинка.
- Значи с малко късмет този се е изразходвал, - отдъхна си Хикс – А беше станало направо непоносимо. Миналата седмица всичко в картотеката ми взе че се класифицира под буквата W. Изглежда никой не знае защо. *
- Тъкмо щяхте да ни кажете нещо за черепите, - настоя Прелест-Хубавинка.
- Всичките са изкуствени.
- Да ме прощавате! – този глас беше сух и пращящ и дойде от сенките в далечния край.
- С изключение на Чарли разбира се, - добави забързано Хикс – Той е тук от незапомнени времена!
- Аз съм гръбнакът на катедрата, - обади се с известна гордост гласът.
- Вижте, хайде да започваме, - затършува в голяма кадифена торба Хикс – На закачалката зад вратата има няколко черни роби с качулки. Те, разбира се, са само за театър, обаче в нек... Посмъртните Комуникации всичко всъщност опира до театъра. Повечето от хората, които... с които комуникираме, са магьосници, а откровено казано, те не обичат промените.
- Нали няма да правим нищо ... гробоосквернително? – оглеждаше подозрително робата си Прелест Хубавинка.
- Освен да си говорим с някой умрял преди триста години ли? – измърмори Олян.
По природа той не се чувстваше уютно в присъствието на черепи. Това си беше генетично програмирано в хората още от времето когато са били маймуни, защото а) каквото и да е направило черепа череп, може още да се навърта наоколо, така че незабавно се качвай на най-близкото дърво, и б) черепите изглеждат все едно ти се хилят.
- О недейте да се безпокоите за това, - Хикс извади от една черна торбичка малка орнаментална стъкленица и я изтърка в ръкава си – Професор Бълхарников завеща душата си на университета. Той е, трябва да се признае, малко свадлив, но може и да ни съдейства, ако направим прилично шоу. Та я да видим... лоени свещи, Кръгът на Намарет, Стъкленицата на Безмълвното Време, Маската, разбира се, Завесите на..., така де, Завесите и, - той остави малка кутийка до стъкленицата – жизненоважните съставки.
- Моля? Искате да кажете, че всичките онези звучащи толкова скъпоструващо неща не са важни? – учуди се Олян.
- Те са по-скоро за ... декорация, - оправи си качулката Хикс – Имам предвид, че макар че можем да си седим по столовете и да четем сценария на глас, но без костюми и декори кой ще поиска да дойде? Впрочем интересувате ли се от театър? – добави той с надежда в гласа.
- Ходя, когато мога, - рече предпазливо Олян, понеже беше разпознал надеждата.
- Дали случайно не сте имали случай наскоро да гледате „Колко Жалко че Тя е Инструктор по Самоотбрана Без Оръжие” в малкия театър? В постановка на Актьорите от Кукличките?
- Ами, опасявам се, че не.
- Аз играх Сър Андрю Пръдлий, - добави д-р Хикс, просто в случай че Олян бъде споходен от внезапен пристъп на припомняне.
- О, значи това сте били Вие? - реши да се включи Олян, който и по-рано беше срещал актьори – На работата всички само за това говореха!
И всичко ще е наред, стига само да не вземе да попита за коя точно нощ са говорели, мислеше си той. Във всяка постановка винаги има някоя нощ, когато се е случило нещо толкова ужасно, че човек да си умре от смях. В случая обаче той беше късметлия: един опитен актьор знае, кога да не си насилва късмета. Вместо това Хикс попита:
- Владеете ли древни езици?
- Справям се с Дуднене на основно ниво, - отговори Олян.
- Това достатъчно древно ли е за Вас? - каза Прелест-Хубавинка и Олян сладостно потръпна чак до мозъка на костите си.
Собственият език на големите обикновено беше истински кошмар за човешкото ухо, но звучеше нетърпимо секси, щом го произнесеше Прелест-Хубавинка. Все едно сребро се лееше във въздуха.
- Това какво беше, - смая се Хикс.
- Разговорният език на големите за последните двадесет хиляди години, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Наистина ли? Много, ъ, вълнуващо... ъ ... Да започваме...

В сметната палата никой не смееше да вдигне поглед докато бюрото на главния касиер се въртеше с гръм и трясък на обръщателните си механизми като някаква прастара каруца напът за гильотина. Книжа хвърчаха под пръстите на Маволио Бент, докато мозъкът му беше напоен с отрови, а краката му постоянно работека та ако може да поосвободят мрачната енергия задушаваща душата му.
Той не изчисляваше, не и в смисъла, както го разбираха другите. Изчислението беше за хора, неспособни да видят отговора услужливо изникващ направо в главата им. Да го знаеш значеше да го виждаш. Винаги е било така.
Планината от натрупалите се книжа се топеше докато бурните му мисли го терзаеха и измъчваха.
Постоянно се откриваха нови сметки. И защо? Да не би заради доверие? Заради високия стандарт? От пестеливост може би? Или от каквото и да е друго, което да можеше да се нарече стойностно?
Не! Беше заради Ментелик! Хора, които г-н Бент досега изобщоне беше виждал и се надяваше никога повече да не види, се стичаха в банката с парите си в кутии, в прасенца-касички, а доста често и в чорапи. Понякога тези чорапи даже им бяха на краката! И го правеха заради приказки! Трезорите на банката се пълнеха, защото проклетият г-н Ментелик караше хората да се смеят и да се надяват. Хората го харесваха. Никой никога не беше харесвал г-н Бент, поне доколкото той знаеше. О, имало бе някога майчина любов и бащини прегръдки, първата студена, вторите твърде закъсняли, но докъде го беше довело всичко това? В края на краищата той беше останал сам. Така че той избяга и намери сивия катун и започна нов живот основан на числа и на стойност и на сериозно уважение, и той си беше проправил с труд пътя нагоре и, да, беше станал човек с достойнство и, да, беше спечелил уважение. Да, уважение. Дори г-н Козмо го уважаваше.
И ето че отникъде с пръква Ментелик, а кой е той? Изглежда никой не знаеше освен един подозрителен тип с нестабилно чене. До вчера няма никакъв Ментелик, а днес той взема че става Генерален началник на Пощите! И ето ти го сега в банката, човек, чието достойнство беше в приказките му и който не показваше уважение към никого! И той разсмиваше хората ... а банката се пълнеше с пари!
„А да си видял от Разкошови нещо разкошно?”, обади се едно познато гласче в ума му. Години наред той беше бил и изтощавал и наблъсквал в гардероба тази омразна частица от себе си. Не беше гласът на съвестта му. Той самият беше гласът на съвестта си. А това беше гласът на ... маската.
- Не! – избухна Бент.
Някои от най-близките служители вдигнаха глави заради необичайния шум, а после припряно пак сведоха глави, страхувайки се да срещнат погледа му. Бент се взря втренчено в листа хартия пред очите му, гледайки как числата се нижат. Довери се на числата! Те няма да те подведат...
Ама че си тъпанар, ама че си смешник, Козмо изобщо не те уважава. Ти им въртиш банката и чистиш след простотиите им! Ти събираш, те пилеят... а после ти се смеят. Знаеш, че е така. Глупавият г-н Бент с глупавата му походка, глупав, глупав, глупав...
- Махни се от мен, махни се, - прошепна той.
Хората го харесват, защото той ги харесва. Никой не харесва г-н Бент.
- Аз обаче имам достойнство. Аз имам стойности! – г-н Бент измъкна още един лист от купчината и потърси утеха в колонките му. Но онова го преследваше...
Къде бяха твоите стойности и достойнство, когато караше числата да се премятат, г-н Бент? Невинните числа? Ти ги караше да подскачат, да се превъртат, да правят кълба, салта и пируети само щом пляснеш с камшика, и те заставаха на неправилните места, нали така, защото сър Джошуа си искаше цената! Къде отиде с цигански колела златото, а, г-н Бент? Дим и огледала!
- Не!
За миг всички писалки в сметната палата спряха, след което пак задраскаха още по-трескаво.
Със сълзящи от срам и яд очи г-н Бент се опита да отвие капачката на патентованата си автоматична писалка. В замлъкналата банкова зала щракането на извадената зелена писалка имаше същия ефект като звука от остренето на секирата на палача. Всички служители се приведоха ниско над бюрата си. Г-н Бент Беше Открил Грешка. Всичко което оставаше на човек беше да не отклонява очи от хартията пред него и да се надява въпреки всяка надежда, че тя няма да е негова. Някой, и смилете се богове да не си този някой, ще трябва да стане и да се изправи пред високото бюро. Всички знаеха, че г-н Бент не обича грешки: г-н Бент смяташе, че грешките са резултат от душевна поквара.
Чула звука на Писалката на Ориста, една от старшите служителки се завтече към г-н Бент. Онези, които поеха риска да бъдат размазани от яростта на г-н Бентовия взор, предприеха бърз поглед и видяха как и беше връчен оскверненият документ. Чу се далечно тцъ-тцъ. Потропването на токчетата и докато слизаше по стъпалата и прекосяваше пода отекваше в мъртва, напоена с молитви тишина. Тя още не знаеше това докато бързаше мятайки обувките си със закопчалки накъм масата на най-младия и най-нов служител, но тя беше напът да срещне млад мъж, чиято съдба беше да влезе в историята като един от великите герои на банковото дело.

Мрачна органна музика изпълваше Катедрата по Посмъртни Комуникации. Олян предполагаше, че това е част от подобаващата атмосфера, макар че последната можеше и да е по-подобаваща, ако изпълняваното парче не беше, както изглежда „Кантата и Фуга за Някой, На Който Педалите Му Пречат”.
След като и последната нота замря (след тежко и продължително боледуване) д-р Хикс се завъртя на столчето и вдигна маската:
- Извинявайте за това, понякога имам два леви крака. А вие двамата ще може ли малко да понапявате песнопения, докато аз съм зает с мистичните размахвания на жезъл, ако обичате? Не се притеснявайте за думите. Изглежда всичко върши работа стига да звучи достатъчно задгробно.
Докато вървеше в кръг напявайки различни вариации на бооо! и уауауа! Олян се чудеше, на колко ли банкери им се случва да вдигат мъртъвци от гроба в течение на един следобед. Навярно броят им не беше голям. Това със сигурност не му беше работа да я върши. Той трябваше да е другаде и да прави пари. Бух... Менгеме досега трябва вече да е готов с дизайна. Утре той вече може би ще държи в ръце първата си банкнота! А освен това някъде там се размотаваше проклетият Метракис и кой знае пред кого се беше разприказвал. Вярно, тоя тип можеше да мине метър само на хиляди километри от Олян фон Ментелик, да но пък в града всичко работеше на съчетан интерес и сдушеше ли се той с Разкошови, животът на Олян щеше да започне да се разплита помалко помалко та чак до бесилото...
- По мое време поне си намирахме що годе прилична маска, - изръмжа един старчески глас – Ей, ама това тук нима е жена?
Посредата на кръга беше изникнал силует без никакви гнусни подробности като се изключи мрънкането му. Във всяко едно отношение имаше вид на магьосник – с роба, островърха шапка, брада и възраст – но с допълнителен малко сребристо монохромен и леко прозрачен ефект.
- О, професор Бълхарников, - възкликна Хикс – Колко любезно от Ваша страна да ни посетите...
- Много добре знаеш, че ти си ме довлякъл тук и не е като да съм имал нещо друго за правене, - измърмори Бълхарников, после се обърна пак към Прелест-Хубавинка и гласът му стана сладък пресладък като шербет – Как се казваш, миличкото ми?
- Прелест-Хубавинка Миличкова, - напразно си похаби предупредителните нотки в гласа тя.
- Колко сладко, - разплу се той в гумена усмивка. За съжаление от това струйките лиги в устата му завибрираха като паяжината на много дърт паяк – И не знам дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че поразително приличаш на любимата ми конкубина Фенти, която умря преди повече от триста години? Сходството е просто смайващо.
- Ей на това му се казва дежурна фраза за сваляне на мацки, - отбеляза Прелест-Хубавинка.
- Леле, какъв цинизъм, - въздъхна Бълхарников и се обърна към завеждащия Посмъртните Комуникации – Като се изключи възхитителното напяване на тази прекрасна млада дама, всичко останало беше честно казано пълна помия, Хикс – скастри го той.
После се опита да хване Прелест-Хубавинка за ръката, но пръстите му преминаха право през нея.
- Съжалявам професоре, но тея дни изобщо не ни отделят от бюджета, - оправда се Хикс.
- Знам, знам. Винаги е било така, докторе. Дори и по мое време, потрябва ли ти труп, трябваше да ходиш сам да си го намериш. А не успееш ли да си го намериш, оставаше само, хайде да не го увъртаме, сам да си го напарвиш! А сега всичко е толкова хуманно, толкова коректно. Значи казват, прясното яйце технически погледнато можело да свърши работата, да ама какво стана със стила? Разправят ми, че са направили машина, която да мисли вместо тях, а Изящните Изкуства разбира се са винаги последни в списъка! И ето до какво ме докараха: един едва-едва компетентен Посмъртен Комуникатор и двама души от Централно Стенание!
- Некромантията изящно изкуство ли била? – учуди се Олян.
- Няма по-изящно, млади момко. Само най-дребната подробност да не е перфектна и духовете на отмъстителните мъртъвци могат да нахлуят в главата ти през ушите ти и да пръснат мозъка ти право през носа ти.
Очите на Олян и Прелест-Хубавинка се фокусираха върху д-р Хикс като тези на стрелец върху мишената му. Той трескаво заразмахва ръце и каза само с устни:
- Не чак толкова често!
- И какво ще да прави хубава млада жена като теб тук, ммм? – Бълхарников пак се опита да хване Прелест-Хубавинка за ръката.
- Опитвам се да преведа един израз от хъмянски, - отговори тя, хвърляйки му една каменна усмивка и разсеяно бършейки ръка в роклята си.
- Нима на жените им се разрешават такива неща в наши дни? Колко забавно! За малко неща, знаете ли, съжалявам толкова много, колкото че когато все още притежавах тяло, не му давах да прекарва достатъчно време в компанията на млади дами...
Олян се заозърта в търсене на някакъв вид аварийна спирачка. Все нещо трябваше да има, поне за случаи на назална мозъчна експлозия. Той се наведе към Хикс и му прошепна:
- Всеки момент нещата страшно ще се влошат!
- Няма страшно, един момент само и съм го пропъдил в Зоната на Здрача, - отвърна пак шепнешком Хикс.
- Това може и да не е достатъчно далече, ако тя си изпусне нервите! Веднъж я видях как продупчи крака на един мъж с тока си както си пушеше цигарата. А сега не е пушила от повече от петнадесет минути, така че да не говорим какво може направи!
Прелест-Хубавинка обаче просто извади големската ръка от торбата си и очичките на професор Бълхарников просветнаха в нещо по пристрастяващо от романтиката. Сладострастието се среща в много разновидности.
Той вдигна ръката. Това беше втората изненада. И тогава Олян забеляза, че ръката си остана там, до краката на Бълхарников, а това, което той държеше, беше перленосив нематериален призрак.
- Я, парче от хъмянски голем, - заговори той – В лошо състояние. Извънредна рядкост. Вероятно изкопан от района на Хъм, нали?
- Може би, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Ммм, може би значи, а? – заобръща призрачната ръка Бълхарников – Погледнете само финеса и тънкостта! Леки като перце, но яки като стомана докато е горял вътрешният огън! Оттогава не е имало нищо подобно!
- Аз може и да знам, къде такива огньове може все още да горят, - подметна Прелест-Хубавинка.
- След шестдесет хиляди години ли? Не мисля, мадмоазел!
- Аз пък мисля другояче.
Тя умееше да казва разни неща с тоя ми ти тон и да омайва всички наред. Излъчваше абсолютна увереност. Олян се беше претрепвал от усилия години наред за да постигне подобен тон.
- Да не би да ми казвате, че хъмянски голем е оцелял?
- Да. Мисля че са четири на брой, - подтвърди Прелест-Хубавинка.
- Могат ли да пеят?
- Поне един може.
- Бих дал всичко да зърна един преди да умра, - възкликна Бълхарников.
- Ъ... – започна Олян.
- Фигура на речта, фигура на речта, - махна раздразнено с ръка Бълхарников.
- Струва ми се, че това ще може да се уреди, - рече Прелест-Хубавинка – Междувременно направихме транскрипция на песента му във Фонетичните руни на Бодли.
Тя бръкна в торбата си и извади малък свитък. Бълхарников посегна и отново фосфоресцентният дух на свитъка се озова в ръцете му.
- Прилича на алабализми, - каза той като го прегледа набързо – макар че, от мен да знаете, хъмянският винаги изглежда така при първи прочит. Ще трябва да поработя някое време над него. Хъмянският е един изцяло контекстуален език. Виждали ли сте ги тези големи?
- Не, тунелът ни се срина. Не можем да говорим дори с големите, които продължиха разкопките. Песента не се разпространява добре под солена вода. Ние обаче мислим, че тези големи са ... необичайни.
- Вероятно златни, - вметна Бълхарников и думите му оставиха след себе си замислено мълчание.
После Прелест-Хубавинка възкликна:
- Ох.
Олян затвори очи. От вътрешната страна на клепачите му златният резерв на Анкх-Морпорк се разхождаше натам насам поблясквайки.
- Всеки изследовател на Хъм по някое време се натъква на легендата за златните големи, - заразказва Бълхарников – Седи си преди шестдесет хиляди години някакъв знахар пред огъня, прави глинен човек и някак си научава как да му вдъхне живот, и това е било единственото изобретение от което са имали нужда, разбирате ли? Имали са дори коне-големи, това знаехте ли го? Оттогава насам никой не е успял да създаде такива. И въпреки това хъмяните така и не са ковали желязо! Не са изнамерили нито мотиката нито колелото! Големи са им гледали добитъка и са им тъкали дрехите! Хъмяните са си правили украшения все пак, предимно изобразяващи сцени на човешки жертвоприношения, лоша работа във всеки един смисъл на думата. В това отношение те са били невероятно изобретателни. Теокрация естествено, - той сви рамене – Не знам какво им има на стъпаловидните пирамиди, че събуждат най-лошото в един бог... Както и да е, да, те са обработвали злато. В него са обличали жреците си. Напълно е възможно да са направили от него и някой друг голем. Също толкова вероятно е „златен голем” да е било метафора за ценността на големите за хъмяните. Нали като рекат хората да изразят понятието за стойност, винаги избират думата „златно”...
- Да бе, - измърмори Олян.
- ... а може и да е просто легенда без никакво основание. Изследванията на самото местоположение никога не са донасяли нищо друго освен някой друг фрагмент от счупен голем, - Бълхарников седна, облегна се удобно направо във въздуха и намигна на Прелест-Хубавинка – Може би сте търсили някъде другаде? Едно от преданията гласи, че след смъртта на всичките хора големите са отишли в морето...?
Въпросителният знак увисна във въздуха като рибарска кука, каквато си беше.
- Колко интересно предание, - каза Прелест-Хубавинка с лице като на покерждия.
Бълхарников се усмихна:
- Ще разбера, какъв е смисълът на посланието. Естествено Вие ще дойдете пак да ме видите утре?
Олян изобщо не хареса как прозвуча това. И изобщо не му помогна това, че Прелест-Хубавинка се усмихна. После Бълхарников добави:
-
- Ами Вие, сър? – разсмя се Прелест-Хубавинка.
- Аз също, но пък имам отлична памет!
Олян се намръщи. Повече му харесваше, когато беше готова да убие проклетия му дъртофелник.
- Хайде да си тръгваме, - обади се накрая той.

Стажант младшият служител на изпитателен срок Хамърсмит Гага наблюдаваше неотвратимото и зловещо приближаване на г-ца Дрейпс с малко по-малко предчувствия, отколкото останалите си колеги, защото, както всички разбираха, горкото хлапе не е било тук достатъчно дълго за да знае за какво става дума. Старшата служителка тръшна хартията на бюрото му. Общата сума беше оградена със зелено мастило, все още неизсъхнало.
- Г-н Бент казва, - обяви тя с нотка на задоволство, - да го направите наново, но този път правилно.
И защото Хамърсмит беше добре възпитан младеж и защото това беше само първата му седмица в банката, той отговори: „Да, г-це Дрейпс”, кротко взе сметките и се хвана на работа.
За това, което се случи после, съществуват множество различни разкази. В последващите години служителите измерваха банковия си опит според това, колко наблизо са били, когато Онова Нещо се Случи. Имаше известни разногласия за това, точно какво е било казано. Със сигурност не е имало никакво насилие, каквото и да намекват някои. Но във всички случаи това беше ден, когато светът, или най-малкото онази негова част, която включваше Сметната палата, падна на колене.
Всички бяха съгласни, че известно време Хамърсмит се занимавал със сметката. Казват, че бил извадил бележник, собствен бележник, което само по себе си си беше скандално, и пресмятал нещо в него. После, според някои след петнадесет минути, според други след близо половин час, той се върнал пред бюрото на г-ца Дрейпс и изрекъл:
- Съжалявам, г-це Дрейпс, но не мога да намеря грешка. Проверих изчисленията си и съм убеден, че общата ми сума е вярна.
Гласът му не бил силен, но пък стаята бе притихнала. Всъщност даже повече от притихнала. Само от напрягането на стотиците уши паяците, които плетяха паяжините си по тавана изпопадали от смукателната сила. Натирили го обратно на мястото му „да го направи наново и да не хаби времето на хората”, а след още десетина минути, или според други след петнадесетина, г-ца Дрейпс наминала до бюрото му и надзърнала през рамото му.
Повечето свидетели са съгласни, че след още към половин минута вече тя взела сметката, изтеглила един молив от плътно стегнатия си кок, разкарала младежа от стола му, седнала и известно време се взирала в цифрите. После станала. Отишла до бюрото на друг старши служител. Двамата заедно се втренчили в парчето хартия. Бил привикан и трети служител. Той преписал скандалната колонка на чист лист, някое време пресмятал и накрая вдигнал посивялото си лице. Нямало нужда някой да го казва на глас. Но сега вече всякаква работа секнала, с изключение само на г-н Бент, който високо на издигнатия си стол си бил все така потопен в цифрите пред очите си и, нещо знаменателно, си мърморил нещо под носа.
Хората го доловиха витаещо във въздуха.
Г-н Бент беше Направил Грешка.
Най-старшите служители се събраха на трескаво съвещание. Нямаше по-висша инстанция, пред която да апелират. Г-н Бент беше най-висшата инстанция, над него беше единствено неумолимият господ на Математиката. Така че накрая на горката г-ца Дрейпс, която доскоро бе оръдието на г-н Бентовото недоволство, й се падна да напише на листа със сметката: „Съжалявам, г-н Бент, но съм сигурна че младежът е прав”. После го пъхна под сноп чернови, които и без това бяха за подноса входящи, хвърли ги в него, когато бюрото мина с грохот покрай нея, след което тропането на токчетата и отекна по залата когато тя мина забързана и разплакана през цялата зала чак до женската тоалетна, където изпадна в истерия.
Останалите от персонала се заспоглеждаха тревожно като някакви праисторически чудовища, видяли, че на небето изгрява второ слънце и то по-голямо, но нямащи и най-малката представа какво могат да сторят по въпроса. Г-н Бент се оправяше бързо с входящата си кореспонденция и като погледне човек след около две минути щеше да се изправи пред съобщението. Внезапно и всички наведнъж те побегнаха към изходите.

- Е, и как беше? - започна Олян като излязоха на слънчев светлина.
- Нотка на докачливост ли долавям? - отвърна Прелест-Хубавинка.
- Добре де, плановете ми за днес не включваха отбиване за сладка приказка с някакъв тристагодишен бройкаджия.
- Сигурно искаше да кажеш бродник, макар че той не си броди сам, а го призовават.
- Ама тоя те бройкаше!
- Само в неговото въображение, - възрази Прелест-Хубавинка - А също и в твоето.
- Обикновено побесняваш щом на някой друг му хрумне да се държи с теб покровителствено!
- Вярно. Обаче надали някой друг може да превежда от толкова старинен език, че дори и големите едва разбират и една десета от него. Развий си такъв талант и тогава ти ще си намираш момичета и три века след като си умрял.
- Значи просто си пофлиртувала за да получиш каквото ти трябва, а?
Прелест-Хубавинка застина както си беше посред площада и се обърна цялата срещу него:
- Е и? Ти постоянно флитруваш наляво и на дясно. Ами че ти флиртуваш с целия свят! Точно това те прави интересен, защото не си толкова крадец, колкото артист. Играеш на света като на струни, особено по по-завъртяните му парчета. А аз сега ще си ходя да се изкъпя. Тази сутрин слязох от дилижанса, ако си спомняш.
- Тази сутрин, - продума Олян - един от моите подчинени размени мозъка на друг от подчинените ми с този на една ряпа.
- Това добре ли е? - поинтересува се Прелест-Хубавинка.
- И аз не съм сигурен. Всъщност най-добре да ходя да проверя. Виж, и двамата имахме тежък ден. Ще ти пратя файтон в седем и половина, разбрахме ли се?

Метракис беше напълно доволен от себе си. Никога не си беше падал кой знае колко по четенето, поне досега. О, можеше си да чете, както и да пише, с един хубав леещ се почерк, който хората си мислеха че бил много специфичен. И винаги беше обичал „Вестника” заради пригледния му четивен шрифт и честичко бе прибягвал до помощта му, посредством ножичка и малко лепило, да си съставя писма от изрязани букви и думи, а при повечко късмет и цели фрази. Четенето за удоволствие обаче някак му се беше разминало. Сега обаче ей го на - той си чете, о да, и то с огромно удоволствие, без майтап! Изумително е какво само можеш да намериш, ако знаеш какво да търсиш! И ето сега всичките му Прасоколеди май щяха да му дойдат наведнъж...
- Чаша чай, отче? - обади се до него един глас.
Беше закръглената дама завеждаща отдела за стари броеве на „Вестника”, която му беше в кърпа вързана още откакто той си свали шапката пред нея.
- Дзачто не, благодаря Ви, цецтро, - грейна той - Не е ли пицано: „Една чаша в милоцтиня ноци повече от кокошка ноцачка”?
И тогава той забеляза дискретното миниатюрно сребърно гевгирче забодено на гърдите й и че обиците и бяха мънички щипци за пържене. Мда, свещените символи на Аноя. Той току що беше прочел за нея в религиозните страници. В невероятен възход тези дни, благодарение на помощта на младия Искрометов. А е започнала от дъното на стълбицата като Богиня на Нещата Заклещили се в Чекмеджета, обаче мълвата по религиозните страници я гласеше за Богиня на Загубените Каузи, което си беше много доходна сфера, ама наистина много доходна за човек с гъвкав подход, обаче, тук той въздъхна наум, не беше чак толкова добра идея да се въртят далавери докато божеството е активно, та да не би Аноя да вземе да се разгневи и да намери ново приложение на щипчите за пържене. Освен това той и без това скоро ще може да приключи с тази работа. Какво умно хлапе излязъл младият Искрометов, а! Лицемерният му пикльо! Няма да свърши с него бързо, о не. От това ще излезе пожизнена пенсия. И то за дълъг, предълъг живот, иначе...
- Мога ли да Ви предложа още нещо, отче, - забезпокои се жената.
- Чашата моя биде преляла, цецтро, - отговори Метракис.
Безпокойството в изражението на жената се увеличи:
- Ох, извинявайте много, надявам се че не е поляло...
Метракис внимателно покри чашата си с ръка.
- Ицках да каджа, че цъм повече от удовлетворен, - каза той и наистина си беше така.
Истинско проклето чудо си беше, без майтап. Ако Ом и занапред ще раздава такива, той можеше дори да повярва в Него. И колкото повече си мислиш за него, толкова по-хубаво става, си рече Метракис, докато жената се отдалечаваше. Как ли го е направил? Трябва да е имал авери. Палачът, най-малкото, някой друг от тъмничарите... Той замислено си извади изкуствените зъби с доста дрънчене, изплакна ги в чая, избърса ги до сухо с кърпичката си и ги наблъска обратно в устата си броени секунди преди стъпките да го известят, че жената се връща. Тя буквално трепереше от свенлив кураж.
- Извинявайте, преподобни отче, мога ли да Ви помоля за една услуга? - изчерви се тя.
- Одж оуетц... ачжа! Ачкц окц ъдза... - Мертакис се извърна и с доста дрънчене и пляскане извъртя проклетата протеза наопаки до правилното и положение. Скапаната му пущина! Защо изобщо му трябваше да я задига от устата на онзи старец?
- Моля Ви дза идзвинение, цецтро, процто малка дзъбна дзлополука... - измърмори той обръщайки се и потърквайки бузата си - Моля, продължавайте.
- Чудна работа, как само казахте това, отче, - облещи нервно очи жената - Защото аз заедно с още няколко жени, ами ние сме направили, нали разбирате, клуб божество на месеца. Ъ... това ще рече, избираме си бог и вярваме в Него... или в Нея, съответно, или в Каквото Е Там То, макар че не допускаме никакви такива с твърде много крайници и зъби, ъ, и значи им се молим за един месец време и после го обсъждаме. Те, нали, са толкова много! Хиляди! Досега всъщност не сме имали предвид Ом, ако трябва да съм честна, обаче ако благоволите да ни изнесете една кратичка беседа идния вторник, съм сигурна, че с радост ще опитаме и с Него!
Пружините дръннаха, когато Метракис широко и се усмихна.
- Как це кадзвате, цецтро? - попита я той.
- Беренис, - отговори тя - Беренис, ъ, Домакинс.
А, значии вече не използва името на онова копеле, много благоразумно, помисли си Метракис.
- Каква чудецна идея, Берениц, - съгласи се той - Ц радоцт чте го имам предвид!
Тя грейна.
- Дали няма да има някакви курабийки, а Берениц? - добави Метракис.
Г-жа Домакинс се изчерви.
- Сигурна съм, че ми бяха останали едни шоколадови бисквити, - подшушна му тя сякаш посвещавайки го в строга тайна.
- Да въдзгърми Аноя чекмеджетата ци, цецтро, - благослови Метракис след отдалечаващия и се гръб.
Чудесно, помисли си той, след като тя се изниза зачервена и щастлива. Той си прибра бележника в сетрето, облегна се и се заслуша в тиктакането на часовника на стената и в тихото похъркване на просяците, обикновено населяващи това помещение в горещи дни. Всичко беше мирно, уредено, организирано, точно какъвто трябваше да си бъде животът.
От днес нататък той щеше много да намаже.
Ако бъде много, много внимателен.

Олян търчеше под сводовете към ярката светлина в далечния им край. И завари мирна картинка. Хюбърт се беше изправил пред Бълбукатора и от време на време бараше по някоя тръба. Игор издухваше някакво странно стъклено творение над малката си пещ, а г-н Менгеме, по-рано известен като Бухльо Дженкинс седеше зад бюрото си с отнесено изражение.
Олян долови настъпващата зла съдба. Нещо не беше наред. Можеше дори да не е нещо определено, а да е някаква философска нередност, а и изобщо изражението на г-н Менгеме никак не му харесваше. Въпреки това човешкият мозък, оцеляващ като прехвърча от секунда на секунда, винаги се опитва да отложи момента на истината. Олян се приближи до бюрото потърквайки ръце:
- Е, как е, Бу... исках да кажа г-н Менгеме? Готови ли сме вече?
- О, да, - отговори Менгеме със странна усмивка без капка веселие - Ето я.
На бюрото пред него лежеше другата страна на първата изобщо разработвана някога истинска еднодоларова банкнота. Олян вече беше виждал рисунки като на нея, но само докато бе на четири години в детската градина. Портретът на каквото очевидно се предполагаше да е лорд Ветинари имаше две точки вместо очи и широка усмивка. Панорамният изглед на процъвтяващия град Анкх-Морпорк представляваше множество квадратни къщи с прозорци във всеки ъгъл, всичките квадратни, и по врата посредата.
- Мисля, че това е едно от най-добрите произведения, които изобщо съм правил някога, - сподели Менгеме.
Олян го потупа окуражително по рамото и закрачи към Игор, който вече изглеждаше готов да се оправдава.
- Какво си направил на горкия човек? - попита Олян.
- Ижградих му баланширана личност, вече не обладана от бежпокойщва, щрахове, нито от демоните на параноята, - обясни Игор.
Олян огледа работното място на Игор, което беше смела постъпка по всички критерии. На масата имаше стъкленица с нещо смътно плуващо в нея. Олян се вгледа в това нещо, което беше още един малък героичен акт, при условие че човек се намира в наситена на Игор среда. Това не беше щастлива ряпа. Цялата беше в болнави петна. Търкаляше се жално от единия край на стъкленицата до другия и от време на време се преобръщаше.
- Виждам, - заключи той - Но както изглежда, за най-голямо съжаление, осигурявайки на нашия общ приятел спокойния и изпълнен с надежда живот на, да го кажем без увъртане, на ряпа, Вие също така сте довели художествените му способности до равнището на тези на, този път без никакво колебание ще използвам същия термин, една ряпа.
- Но така той е много по-щащлив, - изтъкна Игор.
- Съгласен съм, обаче каква част от него сега има природата на, вече ми омръзна да се повтарям, на определен кореноплод?
Игор известно време обмисляше това. Накрая се изказа:
- В качещвото ши на медициншко лице, шър, аж шъм длъжен да ше щтремя към най-доброто жа пациента. В нащоящия момент той е щащлив и удовлетворен и швободен от вшякакви грижи. Жащо да ше откажва от вшичко това шамо жаради една шпошобнощ ш молива?
Олян долови едно настоятелно чук-чук. Беше ряпата блъскаща се от стената на стъкленицата.
- Това е интересно от философска гледна точка съображение, - рече Олян, още веднъж поглеждайки блаженото но същевременно леко нефокусирано изражение на Менгеме - Обаче ми се струва, че всичките онези гадни подробности го правеха, ами, да си е той си.
Трескавото тропане на зеленчука се усили. Игор и Олян преместиха поглед от стъкленицата към призрачно усмихващия се човек.
- Игор, не съм съвсем сигурен, че разбираш какво движи един човек.
Игор покровителствено се изкиска:
- О, повярвайте ми, шър...
- Игор? - прекъсна го Олян.
- Да, Гошподарю, - омърлуши се Игор.
- Върви да си вземеш пак онези проклети жици, моля те.
- Да, Гошподарю.

Като се върна горе, Олян се озова насред паника. Просълзената г-ца Дрейпс го забеляза и затрополи към него на скорост.
- Сър, сър, г-н Бент! Просто изфуча нанякъде, с крясъци! Никъде не можем да го намерим!
- И защо ви е да го търсите? – зачуди се Олян и чак тогава забеляза, че го е казал на глас – Исках да кажа, каква причина е довела до това, че сега трябва да го търсите?
И случката беше разнищена. Докато г-ца Дрейпс говореше, Олян придоби впечатлението, че всички слушатели схващат същината с изключение само на него.
- Добре де, хубаво, станала е грешка, - рече накрая той – Но нали няма някакви последствия? Всичко си беше уредено, нали така? Малко смущаващо, признавам... – и тогава той си спомни, че грешката, нали така, беше по-лоша от греха.
Но това е просто тъпо, изтъкна здравомислещата част от него. Той можеше да каже нещо от рода на: „Видяхте ли? Дори и аз мога да направя грешка само за миг невнимание! Необходима е непрестанна бдителност!” или пък: „Направих го нарочно за да ви проверя!”. Дори и даскалите бяха наясно с това. Мога да се сетя за десетки начини да замажа това положение. Да де, ама аз съм си замазвач. А той надали е замазвал нещо през живота си.
- Надявам се, че не е извършил някоя ... глупост, - г-ца Дрейпс измъкна от ръкава си изпомачкана кърпичка.
Някоя ... глупост, помисли си Олян. Израз, който хората използват като си мислят за скачане от мост или изпиване на всички лекарства в шкафчето наведнъж. Такива едни глупости.
- Никога не съм срещал по-неспособен на глупости човек, - успокои я Олян.
- Добре де, ъ... ако трябва да съм честен, ние винаги сме му се чудили на него, - обади се един служител – Исках да кажа, че той е тук от първи зори, а една от чистачките ми каза, че се задържа до посред нощ... Какво? Какво? Заболя ме!
Г-ца Дрейпс, която го беше сръгала яко, сега се наведе и му зашепна настоятелно нещо в ухото. Той се омърлуши, погледна гузно Олян и измънка:
- Извинявайте, сър, говорих не на място.
- Г-н Бент е добър човек, - заяви г-ца Дрейпс – Той се претрепва от работа.
- Претрепва всички вас от работа, както ми се струва, - подметна Олян.
Но този опит за солидарност с трудовите маси изглежда не хвана дикиш.
- Не можеш ли да траеш на горещо, беж от гърнето, ако питате мен, - възрази един от старшите служители посред хор от съгласие.
- Ъ, мисля че по-скоро беж от кухнята, - замисли се по въпроса Олян – „Беж от гърнето” е алтернативата, когато...
- Половината главни касиери в Равнините са работили в тази стая, - намеси се г-ца Дрейпс – А вече и неколцина управители. А г-ца Лий, която е заместник управител в Търговската Банка на Апсли в Сто Лат, тя получи работата заради препоръката, която и написа г-н Бент. Това, виждате ли, е да си минал Школата на Бент. Винаги се брои за нещо. С препоръка от Бент можеш да влезеш в коя да е банка и да си осигуриш работа само с едно щракване с пръсти.
- А пък ако си стоиш тук, заплащането е по-добро от където и да е другаде, - добави един служител – Той каза на Борда, че ако искат най-добрите, ще трябва да си плащат за това, така им каза!
- Вярно, че изисква много, - допълни друг служител – Но пък, както чувам, онези в Банка Пайпуърт имат една Началничка Човешки Ресурси, а като стане дума за това, предпочитам г-н Бент за осем дни в седмицата. Той поне си знае, че съм личност. А тя там, както разправят, засичала, колко време хората стоят в тоалетната!
- На това му се казва Наблюдение над Работното Време и Придвижванията, - кимна Олян – Вижте сега, предполагам, че г-н Бент просто би искал за малко да бъде оставен на мира. На кого се беше развикал той, на онова момче, дето напарви грешка ли? ... исках да кажа, което не я направи.
- На младия Хамърсмит, - уточи г-ца Дрейпс – Изпратихме го вкъщи, защото му се беше насъбрало твърде много. И не, в действителност г-н Бент не му се беше разкрещял на него. Всъщност не беше да крещи на някого. Той, ами... – тя затърси думата.
- Бълнуваше, - довърши същият служител, който беше говорил не на място, а сега беше решил да зареже всякакви места – Няма какво да ме гледате така. Всички го чухте. И изглеждаше, сякаш току-що е видял призрак.
Служителите тръгнаха да се завръщат по един двама в Сметната палата. Бяха проверили навсякъде, за това бе постигнат консенсус, а най-голяма подкрепа имаше хипотезата, че е излязъл през Монетния двор, защото там сега нали е такъв калабълък с всичката недовършена работа. Олян се съмняваше в това. Банката беше доста стара, а старите постройки бъкат от забутани кътчета, а г-н Бент е бил тук от...
- От колко време ли е бил той тук? – зачуди се на глас той.
Общото мнение беше, че „от незаомнени времена”, но г-ца Дрейпс, която поради някаква причина изглежда се е била осведомила досат добре по въпроса за Маволио Бент, го осветли, че било от тридесет и девет години и че се бил хванал на работа още на тринадесет години, като седял цяла нощ на стъпалата пред банката докато председателят не дошъл на работа и той го впечатлил с това как владее числата. За двадесет години се издигнал от момче за поръчки до главен касиер.
- Не си е губил времето! – възкликна Олян.
- А и нито веднъж не си е взимал болнични, - заключи г-ца Дрейпс.
- Е, значи сега сигурно има право на малко, - каза Олян – Да знаете, къде живее той, г-це Дрейпс?
- Пансионът на г-жа Кейк.
- Така ли? Това не е ли... – Олян се спря и заизбира между различните възможности – ...малко под равнището му?
- Той казва, че покривало нуждите му на неженен мъж, - сподели г-ца Дрейпс избягвайки погледа на Олян.
Олян вече чувстваше как денят му заминава. Обаче всички го гледаха. Само едно нещо можеше да каже, така че да запази образа си.
- В такъв случай мисля, че съм длъжен да ида да видя, дали не се е прибрал там, - каза той.
По лицата им разцъфнаха усмивки на облекчение. Той добави:
- Но ми се струва, че и някой от вас трябва да дойде с мен. В крайна сметка вие го познавате.
А по всичко изглежда аз не съм го познавал, помисли си той.
- Само да си взема палтото, - единствената причина тези думи на г-ца Дрейпс да изникнат със скоростта на звука беше, че тя не можа да ги изговори още по-бързо.