Олян стигна бегом до банката и се втурна право към малката вратичка под стълбището. Долу в подземието му харесваше. Беше прохладно и спокойно, като се изключат гъргоренето на Бълбукатора и писъците. Момент, това последното май не беше редно, нали?
Розовите миазми на неволното безсъние се завихриха в главата му когато той отново се впусна в бяг.
Екс-Бухльо седеше на един стол, очевидно чисто обръснат като се изключи малката заострена брадичка. Нещо като метален шлем беше закрепено на главата му, от който излизаха жици водещи към искрящо и прещракващо устройство, което само един Игор би пожелал да разбере. Във въздуха тегнеше мирис на гръмотевична буря.
- Какво правиш на горкия човек? – изкрещя Олян.
- Променям му ума, шър, - отговори Игор и включи огромен шалтер.
Шлемът избръмча. Менгеме премигна.
- Гъдел ме е, - спомена той – И не знам защо има вкус на ягоди.
- Ама ти гърмиш със светкавици право в главата му! – възмути се Олян – Това е варварство!
- Не, шър. Варварите не ражполагат ш такива въжможнощи, - отвърна гладко Игор – Не правя нищо друго ошвен да отщраня вшичките му лоши шпомени и да ги шкладирам ... – тук той дръпна някакво покривало и разкри голяма стъкленица със зелена течност, в която киснеше нещо кръгло и набучено с още повече жици – ... в това!
- Значи му пъхаш мозъка в някакъв ... алабаш?
- Това е ряпа, шър.
- Невероятно е какво могат да постигнат само, нали? – обади се един глас до лакътя на Олян.
Той погледна надолу. Г-н Менгеме, вече без шлема, се озари в усмивка. Изглеждаше лъснат и стегнат, като продавач на обувки от по-висока категория. Игор беше постигнал дори и трансплантация на костюм.
- Добре ли си? – загрижи се Олян.
- Отлично!
- Как е... усещането?
- Трудно е да се изрази, - замисли се Менгеме – Но звучеше точно както мирише вкусът на малините.
- Нима? О. Тогава предполагам че всичко е наред. Наистина ли се чувствате добре? В себе си?
Олян трескаво търсеше ужасяващия дефект. Трябваше да го има. Обаче Бух... Ексцентрик изглеждаше щастлив и преизпълнен с увереност мъж, готов да посрещне всичко с което му излезе животът и да го тръшне. Игор си намотаваше жиците с много самодоволна усмивка на онова, което под всичките му белези вероятно беше неговото лице.
Олян почувства лека вина. И той беше юбервалдстко момче, и той беше слязъл през Виелинуския проход в търсене на благосъстояние ... поправка, на благосъстоянията на другите ... и не му прилягаше да прихваща модния равнинен предразсъдък срещу рода на Игорите. В крайна сметка нима те просто не прилагаха на практика онова, което велегласно изповядваха толкова много жреци: че плътта е само грубичка дреха от евтино платно носено от невидимата и безсмъртна душа, следователно нима размяната на късове и парчетии все едно са резервни части можеше да е по-лоша от държенето на калпав дюкян за дрехи втора употреба? Постоянен източник на болезнено учудване за Игорите беше как хората не могат да осъзнаят, колко разумно и предвидливо е това, най-малкото докато секирата не се изметне и на хората не им дотрябва спешно протегната в помощ ръка. Защото дойдеше ли това време, дори и един Игор изглеждаше добре.
Най-често те изглеждаха ... услужливи. Игорите с тяхната невъзприемчивост към болката, чудодейните си целебни средства и възхитителната си способност да си правят сами на себе си хирургически операции с помощта на ръчно огледалце, очевидно биха могли и да не изглеждат като поизгърбени лакеи престояли някой месец под дъжда. Всичките Игорини изглеждаха зашеметяващо, но винаги имаше все нещо: изящно извит белег под едното око, декоративен шев на китката или още нещо за Изгледа. Това беше шокиращо, но пък сърцето на един Игор винаги си беше на мястото. Или поне някое сърце.
- Ами, ъ... браво, Игор, - смотолеви Олян – Значи тогава сме готови да се заемем с нашия доларов знак, а, г-н ъ... Менгеме?
Усмивката на г-н Менгеме грееше като слънце.
- Вече я свърших! – провъзгласи той – Още тази сутрин!
- Невъзможно!
- Наистина я направих! Елате да я видите!
Дребният човечец отиде до масата и взе лист хартия. Банкнотата искреше в пурпурно и златно. Излъчваше пари на вълни. Сякаш се рееха над хартията като някакво вълшебно килимче. Внушаваше богатство и тайнственост и традиционност...
- Ще изкараме толкова много пари! – възхити се Олян.
Добре би било, довави той наум. Ще трябва да отпечатаме поне 600000 от тях, освен ако не измисля по-големи деноминации.
Да но ей я на, толкова красива, че да ти се доплаче, и да изпонаправиш много като нея и да си ги сложиш в портмонето...
- Как успя да я направиш толкова бързо?
- Всъщност повечето от това си е чиста геометрия, - обясни г-н Менгеме – Г-н Игор беше толкова добър да ми стъкми едно малко устройство, което много ми помогна. Естествено, тя още не е довършена, още не съм започнал с другата страна. Мисля още сега да се захвана с нея на свежа глава.
- Значи мислиш, че можеш да я направиш и по-добра? – ахна Олян в страхопочитание пред гения.
- Чувствам се толкова ... пълен с енергия! – сподели Менгеме.
- Това ще да е онези елек-трикови флуиди, предполагам, - рече Олян.
- Не, имам предвид, че ми е толкова ясно, какво точно трябва да се направи! Преди всичко беше като ужасна тежест, която трябваше да вдигна, сега обаче всичко е ясно като ден!
- Е добре, радвам се да го чуя, - каза Олян без да е напълно сигурен че се радва – А сега извинявайте, имам да оправям банка.
Той се втурна между арките и излезе в главната зала през непретенциозната врата точно навреме за да избегне на косъм сблъсък с Криви.
- А, г-н Ментелик, чудех се, къде ли сте ...
- Това нещо важно ли е, г-н Криви?
Главният касиер изглеждаше обиден – нима изобщо би го безпокоил за нещо, което да не е важно.
- Има голяма група мъже пред Монетния двор, - съобщи той – С тролове и каруци. Те казват, че щели да монтират тук – Криви потръпна – печатарска машина!
- Точно така, - кимна Олян – Те са от Тиймър & Спулс. Парите ще трябва да се печатат тук. Така ще изглежда по-официално и ще можем да контролираме, какво излиза от вратата.
- Г-н Ментелик, Вие превръщате банката в някакъв ... цирк!
- Добре де, аз съм човекът с цилиндъра, г-н Криви, което струва ми се ме прави водещия представлението! – засмя се той за да поразведри обстановката, но лицето на Криви изведнъж стана като буреносен облак.
- Нима, г-н Ментелик? А кой Ви е казал, че водещият представлението ръководи цирка? Дълбоко грешите, сър! Защо пренебрегвате останалите участници?
- Защото те не са наясно, в какво е същината на една банка. Ще дойдете ли с мен в Монетния двор?
Той закрачи през главната зала, макар че му се налагаше да лавира и да се провира между опашките.
- А Вие значи сте наясно със същината на банката, така ли, сър? – не се предаваше Криви следвайки го с отривистата си походка на фламинго.
- Аз се уча. Защо пред всяко гише има по опашка? – повдигна въпрос той – Така ако един клиент се забави повече, цялата опашка ще трябва да чака. И ще започнат да прескачат от опашка на опашка и докато се усетим, някой ще свърши с противно нараняване на главата. По-добре ще е с една голяма опашка, а на хората кажете да отиват до първото освободило се гише. Хората няма да ги притеснява, че опашката е дълга, ако виждат, че се движи... Извинете, господине!
Това последното го каза на един клиент, с който се блъснаха, който се поизправи, ухили се на Олян и произнесе с глас от миналото, което трябваше да си остане погребано:
- Я, ама това да не е старото ми приятелче Албърт. Добре си се уредил тук, а? – непознатият запелтечи през зле прилягащите му зъби – Ц тоя ми тци бляцкав коцтюм!

Миналото на Олян придойде пред очите му. Дори не му се наложи да прибегне до неудобствата на умирането, макар че се чувстваше, сякаш и това предстои.
Беше Метракис. Нямаше кой друг да е освен Метракис.
Паметта на Олян го халоса с торба пясък, няколко пъти поред. Това чене! Проклетото му чене! То беше радостта и гордостта на този човек. Беше го измъкнал от устата на един старец, когото беше ограбил, докато нещастникът умирал от страх! Шегуваше се, че то имало свой собствен живот! И се измяташе и запецваше и се приплъзваше и изобщо пасваше толкова зле, че веднъж се извъртя в устата му и го захапа по гръкляна! Понякога го вадеше и му говореше! И, ох, беше толкова старо, че почернелите зъби бяха издялани от моржова кост, а пружината беше толкова силна, че понякога отмяташе горнището на главата му толкова назад, че можеше да погледнеш право през ноздрите му!!
Всичко си излезе като скапана стрида.
Той беше просто Метракис. Никой не му знаеше личното име. Олян се беше сдружил с него веднъж, ами, някъде преди десет години и те проведоха старата шашма с наследника една зима в Юбервалд. Беше много по-възрастен от Олян и все още имаше онзи сериозен професионален проблем, заради който миришеше на банани.
Той беше гадно човече. Профеионалистите си имат своята гордост. Все трябва да има хора, които да не грабиш, неща, които да не крадеш. И трябваше да си имаш стил. Нямаш ли стил, никога няма да се издигнеш.
Е, Метракис нямаше стил. Не използваше насилие, освен когато липсваше абсолютно всякакъв шанс за отпор, но в този човек имаше някаква обща, сбъркана, къркореща злоба, от която на Олян му се гадеше.
- Проблем ли има, г-н Ментелик? – попита Криви втренчен в Метракис.
- Какво? О... не... – поосвести се Олян.
Това е изнудване, мислеше си той. Заради онази проклета снимка във вестника е. Обаче той не може да докаже нищо, ама нищичко.
- Имате грешка, господине, - каза Олян.
Той се огледа. Опашките си се придвижваха и никой не му обръщаше внимание.
Метракис наклони глава настрана и изгледа Олян с любопитство:
- Гречка ли, цър? Модже. Модже и да е гречка. Ц тоя мой дживот по пътичтата, вцеки ден кат цречтам нови хора, нали радзбирате ... добре де, не радзбирате, понедже чтото не цте Албърт Ицкрометов. Ама чудна работа, чтото имате неговата уцмивка, цър, както е мъчна работа да це промени уцмивката на някой, а Вачата уцмивка, цър, ами тя е цякач малко пред лицето Ви, катче надцъртате ицдзад нея цляк. Цъщо като на младия Албърт Ицкрометов уцмивката. Чевръцто момче бече той, много чевръцто, ама много, науджих го адз на вцичко, дето го дзнаех.
... което отне не повече от десет минути, спомни си Олян, а после ми трябваше цяла година, докато успея да забравя туй онуй от него. От такива като тебе на престъпниците им излиза лошо име...
- ... та, цър, чудите це цигурно Вие, модже ли вълка да ци цмени коджата? Модже ли оня чмекер, дето го дзнаех, да дзабрави чирокия и удобен път дзаради тецния и трънлив? – той хвърли кратък поглед към Олян и добави – Опаа! Не, радзбира це, ама не, как чте це чудите, като понедже никога не цте ме видждали доцега. Да ама мен ме цгачтиха в Пцевдополиц, нали радзбирате, и ме хвърлиха в дранголника и там цречтнах Ом.
- Защо? Той пък какво е направил? – беше глупаво, но Олян не успя да се сдържи.
- Чегувате це Вие, цър, чегувате це, - рече скръбно Метракис – Адз обаче цъм нов човек, цъвцем нов. И цега моята миция е да ноця благи вецти, цър, - в този момент Метракис измъкна с бързината на змия очукана тенекия от омазнения си елек – Прецтъпленията ми ме гнетят като вериги от нагоречтено джелядзо, цър, като вериги, адз обаче съм човек петимен да це разтоваря от туй бреме чрез добри дела и идзповед, като поцледното е оцобено ваджно. Много ми це е нацъбрало на дучата и ц него нямам цпокоен цън, цър, - той раздрънка тенекията – Дза дечицата, цър?
Това сигурно щеше да мине по-добре, ако досега не те бях виждал да го правиш и друг път, помисли си Олян. Разкаялият се разбойник беше едно от най-старите мошеничества в учебника.
- Добре, радвам се да чуя това, г-н Метракис, - каза той – Съжалявам, но не съм приятелят, когото търсите. Защо пък да не Ви дам някой друг долар ... за дечицата.
Монетите издрънкаха по дъното на тенекията.
- Много цъм Ви благодарен, г-н Искрометов, - каза Метракис.
Олян леко се усмихна:
- Фактически аз не съм г-н Искрометов, г-н...
Нарекох го Метракис! Ей така! Нарекох го Метракис! Да ми е споменал името си? Той забеляза ли? Няма как да не е забелязал!
- ... извинявам се, исках да кажа, отче, - замаза положението той и някой случаен човек дори не би забелязал незначителната пауза и бая припряното измъкване. Метракис обаче не беше случаен човек.
- Благодаря Ви, гоцподин Искрометов, - отвърна той и Олян чу и натъртването на „господин” и взривоопасно сардоничното „Искрометов”. Това значеше „Пипнах ли те!”
Метракис намигна на Олян и пое през залата на банката тръскайки тенекията си под кръвосмразяващия дрънчащ акомпанимент на зъбите му:
- Проклет и триджди проклет е пльонк! ондзи, който краде чредз думи, дзаджтото едзикът му чте дзалепне дза небцето му цък! Отделете по някоя дребна монетка дза горките цирачета шляп! Братя и цецтри! Ондзи, който джвянк! даде, на него чте му це, обчто дзето, въдздаде...
- Ще извикам охраната, - заяви твърдо г-н Криви – Ние не допускаме просяци в банката.
Олян го хвана за ръката и се намеси припряно:
- Не, не и с всичките тези хора наоколо. Надругаване над човек в расо и тем подобно. Няма да изглежда добре. Мисля че скоро сам ще си тръгне.
Сега той ще ме остави да увра, мислеше си Олян, когато Метракис се насочи най-безгрижно към вратата. Той така действа. Ще изчака. А после ще изскочи и ще иска пари, отново и отново.
Добре, но какво би могъл да докаже Метракис? Но дали изобщо ще има нужда да доказва нещо? Започне ли да разправя наляво и надясно за Албърт Искрометов, достатъчно ще влоши нещата. Ветинари дали би го хвърли на вълците? Може би. Вероятно би. Можеш да си обзаложиш шапката, че нямаше да я захване онази игра с възкресяването, без да си има купища резервни варианти.
Добре, най-малкото той имаше известно време. Метракис няма да избързва. Той обичаше да гледа как хората се гърчат.
- Добре ли сте? – попита Криви.
Олян се завърна в реалността.
- Какво? А, идеално.
- Не бива да поощрявате този род хора тук, знаете ли.
Олян се стегна.
- В това отношение сте напълно прав, г-н Криви. Да вървим в Монетния двор.
- Да, сър. Но Ви предупреждавам, г-н Ментелик, тези мъже не могат да бъдат прелъгани с красиви думи!

- Инспектори... – произнесе десет минути по-късно г-н Сенчестов, опипвайки думата с език като бонбонче.
- Имам нужда от хора, които ценят високите традиции на Монетния двор, - каза Олян и не добави: „примерно това да се правят монети много, ама много бавно и да си вземат работата и за вкъщи”.
- Инспектори, - повтори г-н Сенчестов.
Зад него Мъжете от будките с шапки в ръце примигваха като бухали към Олян, освен когато г-н Сенчестов говореше, а тогава те го гледаха в тила. Бяха се натъпкали в официалната будка на г-н Сенчестов, построена високо на стената като лястовиче гнездо. Скърцаше щом някой помръднеше.
- И, разбира се, все още ще имаме нужда от някои от вас да се оправяте с надомниците, - продължи Олян – но основната ви задача ще бъде да наблюдавате хората на г-н Спулс да пристигат навреме, да спазват вътрешния ред и да съблюдават изискванията за сигурност.
- Сигурност, - повтори г-н Сенчестов като че опитвайки думата на вкус.
В очите на Мъжете Олян можеше да види злобни проблясъци. Които гласяха: „тези копелета може и да ни вземат Монетния двор, но за да излязат от тук, ще трябва да минат покрай нас. Ха-ха!
- И разбира се, можете да си запазите будките, - добави Олян – Освен това имам планове за юбилейни монети и други изделия, така че вашите умения няма да останат неизползвани. Какво ще кажете?
Г-н Сенчестов се спогледа с колегите си и отвърна:
- Бихме искали да обсъдим това.
Олян им кимна, хвърли един поглед на Криви и се спусна по скърцащата паянтова стълба до пода на Монетния двор, където частите на новата преса вече се сглобяваха. Като ги видя Криви леко потръпна.
- Те, знаете ли, няма да приемат, - продума той с неприкрита надежда в гласа си – Стотици години наред те са работили по един и същи начин! И са истински майстори!
- Каквито са били и хората изработвали кремъчни остриета, - контрира Олян.
В действителност той сам беше учудил себе си. Трябва да беше заради срещата с Метракис. Беше накарала ума му да запрепуска.
- Вижте, не ми харесва да виждам занемарени умения, - рече той – Но аз ще им дам по-добри заплати и почтена работа и ще им запазя будките. Няма да видят по-добра оферта и за сто години...
Някой се заспуска по люлеещото се стълбище. Олян го разпозна като Младия Алф, който, колкото и да е странно, някак бе успял да намери работа в Монетния двор все още твърде млад за да се бръсне, но определено достатъчно възрастен за да е на петна.
- Ъ, Мъжете рекоха, дали ще има значки? – каза момчето.
- Всъщност имах предвид униформи, - не закъсня с отговора си Олян – Сребърни нагръдници и леки сребърни плетени ризници, така че да изглеждате впечатляващо ако имаме посетители.
Хлапето извади лист хартия от джоба си и се свери с него.
- А папки с закопчалки няма ли да има? – попита то.
- Ама разбира се, - обеща Олян – А също и свирки.
- А това, ъ, за будките нали е сигурно?
- Аз съм човек на думата си, - увери го Олян.
- Вие сте човек на думите, г-н Ментелик, - рече Криви, когато момчето се прибра по клатушкащите се стълби – Обаче се опасявам, че те ще ни доведат до разруха. Банката има нужда от солидност, надеждност ... всичко представлявано от златото!
Олян рязко се извърна. Денят изобщо не му беше добър. То и нощта не му беше добра.
- Г-н Криви, в случай че не одобрявате това, което правя, чувствайте се свободен да напуснете. Ще Ви дам добра характеристика и всичките дължими Ви заплати!
Криви го изгледа сякаш го бяха зашлевили:
- Да напусна банката ли? Да напусна банката? Как бих могъл да направя това? Как смеете!
Над тях хлопна врата. Те вдигнаха погледи. Хората от Будките слизаха по стълбите в тържествено шествие.
- Сега ще видите, - прошепна Криви – Това са мъже със сериозни стойности. Изобщо няма да искат да си имат работа с Вашата лъскава оферта, г-н ... водещ цирковото представление!
Мъжете бяха стигнали до основата на стълбището. Без нито една дума всички погледнаха г-н Сенчестов, който се втренчи в Олян.
- Будките остават, нали така? – рече той.
- Вие да не би да се пречупихте? – ахна невярващо Криви – След стотици години?
- Зна-ачи, - обясни се г-н Сенчестов – аз с момчетата тук си поговорихме едно хубаво, значи, а във времена като тея човек трябва да се грижи за будката си. А с надомниците нали няма да има проблеми?
- Аз, г-н Сенчестов, за елима и на барикадите ще изляза, - увери го Олян.
- Ние пък, значи, си поговорихме снощи с някои момчета от Пощата, та те ни казаха, че на думата на г-н Ментелик можело да се вярва, щото той бил прям като тирбушон?
- Като тирбушон? – повтори в шок Криви.
- Ами да, ние и за това ги попитахме, - продължи Сенчестов – А те ни казаха, че той ги въртял все едни завъртяни, ама всичко било наред, щото адски го бивало да вади тапи!
Лицето на г-н Криви стана съвсем безизразно.
- А, - заключи той – Това несъмнено е някоя замъгляваща здравото съждение шега, която не бих могъл да разбера. Ако ме извините, насъбрала ми се е много работа, изискваща вниманието ми.
И мятайки нагоре надолу ходила все едно вървеше по някаква невидима движеща се стълба, г-н Криви си тръгна припряно и троснато.
- Отлично, господа, благодаря ви за готовността ви да съдействате, - каза Олян все още загледан в отдалечаващата се фигура – Аз пък от своя страна ще поръчам тези униформи още тоя следобяд.
- Голям бързак сте бре Надзорнико, - рече г-н Сенчестов.
- Помайваш ли се, и грешките ти ще те застигнат! – каза Олян.
Те се засмяха, защото той го беше казал, обаче ликът на Метракис се надигна в ума му и, съвсем несъзнателно, той пъхна ръка в джоба си и напипа гумената палка. Е, сега ще трябва да се научи да я ползва, защото оръжие, което разнасяш без да знаеш да си служиш с него, принадлежи на врага ти.
Беше я купил... всъщност защо? Защото беше като със шперцовете: нещо, което да доказва, ако ще само за пред него си, че все още не се е предал, не и до край, че частица от него все още е волна. Също както и всичките онези подготвени други самоличности, плановете за бягство, скривалищата с пари и дрехи. Те бяха за да го уверат, че когато поиска, ще може да напусне всичко това, да се разтвори в тълпата, да каже сбогом на бумащината и на графиците и на нескончаемото, ама некончаемо желаене. Обещаваха му, че може да захвърли всичко, когато поиска. На часа, на минутата, на секундата. И точно защото би могъл, той се въздържаше да го направи, ... всеки час, всяка минута, всяка секунда. Сигурно имаше някаква причина да е така.
- Г-н Ментелик! Г-н Ментелик! – един млад служител се промъкна покрай калъбълъка на Монетния двор и спря задъхан пред Олян – Г-н Ментелик, там в залата дойде да Ви види една дама и ние три пъти и благодарихме, че не пуши, а тя все не престава!
Образът на проклетия му Метракис се изпари и бе заменен от друг, далеч по-приятен.
О, да. Ето тази причина.

Г-ца Прелест-Хубавинка Миличкова, позната на Олян като Бодилчето, беше застанала посред залата. Олян просто се насочи към пушека.
- А, здравей, - каза тя и толкова – Може ли да ме измъкнеш от това тук? – тя посочи с незаетата си с пушене ръка. Персоналът многозначително я беше обкръжил с високи бронзови пепелници, пълни с бял пясък.
Олян изблъска няколко от тях и я пусна да мине.
- Как беше... – започна той, но тя го прекъсна.
- Ще ти разправям, докато вървим.
- Накъде? – попита с надежда Олян.
- Невиждания Университет, - обяви Прелест-Хубавинка и тръгна към вратата.
През рамото и беше преметната голяма плетена чанта. Като че беше тъпкана със слама.
- Значи не на обяд? – омърлуши се Олян.
- Обядът може и да почака. Това е нещо важно.
- О.

В Невиждания Университет, където всяко ядене е важно, си беше време за обяд. Трудно беше да се намери време, когато тук не се ядеше нещо. Библиотеката беше необичайно празна и Прелест-Хубавинка отиде до най-близкия магьосник не изглеждащ погълнат в някакво занимание и заяви:
- Искам незабавно да видя Шкафа с Любопитни предмети!
- Не мисля че имаме такова нещо, - отвърна магьосникът – От кого беше това?
- Моля, не ме лъжете. Казвам се Прелест-Хубавинка Миличкова и, както можете да си представите, не са ми останали много нерви. Баща ми ме водеше тук, когато вашите хора го помолиха да дойде да погледне Шкафа, някъде преди двадесет години. Искали сте да разберете как работят вратичките му. Все някой трябва да си спомня. Беше в една голяма стая. Много голяма стая. И имаше много, ама много чекмеджета. И странното беше, че ...
Магьосникът припряно вдигна ръце, като че отпъждайки всякакви допълнителни думи и предложи:
- Ако може да изчакате само една минутка?
Минаха пет минутки. От време на време някоя глава с островърха шапка надничаше иззад някой рафт да ги погледне и се криеше като сметнеше, че са я забелязали.
Прелест-Хубавинка запали още една цигара. Олян и посочи една табела, на която пишеше: „Ако пушите, благодарим Ви, че ще Ви халосаме по чутурата”
- А, това е само за парлама, - Прелест-Хубавинка избълва струя синкав дим – Всичките магьосници пушат като комини.
- Не и тук, както забелязвам, - отбеляза Олян – И вероятно това е заради всичките тези лесно запалими книги? Може би няма да е зле да...
Той усети свистенето на въздуха и полъха от джунгла, когато нещо тежко профуча над главите им и изчезна нагоре този път оставяйки следа от синкав пушек.
- Ей, някой ми взе... – поде Прелест-Хубавинка, но Олян я изблъска от пътя на завръщащото се нещо, а един банан му събори шапката.
- Е, тук гледат малко по-строго на тези неща, - каза Олян вдигайки си шапката – Ако е някакво утешение, Библиотекарят вероятно възнамеряваше да халоса мен. Той може да бъде и доста галантен.
- А, Вие сигурно сте г-н Ментелик, познах Ви по костюма, - обади се един възрастен магьосник, който очевидно се надяваше, че е изникнал все едно от нищото, но всъщност изникна из-зад една етажерка – Както знам, моето наказание е да съм Завеждащ катедра Неопределени Изследвания в този университет. А пък Вие, ха-ха, по метода на изключването, трябва да сте Госпожица Миличкова, която си спомня Шкафа с Любопитни предмети?
Завеждащият катедра Неопределени Изследвания се приближи още и я изгледа заговорнически. После снижи глас:
- Чудя се, дали бих могъл да Ви убедя да забравите за него?
- Хич да не се надявате, - отряза го Прелест-Хубавинка.
- Бихме предпочели да го разглеждаме като, виждате ли, една от най-добре пазените ни тайни...
- Добре. Аз ще ви помогна да я пазите, - показа готовност за сътрудничество Прелест-Хубавинка.
- Нищо ли не мога да кажа, което да промени решението Ви?
- Де да знам, - каза Прелест-Хубавинка – Може би „абракадабра”? Носите ли си книгата със заклинанията?
Олян остана впечатлен. Понякога тя беше толкова ... бодлива.
- О... такава значи била дамата, - промърмори морно завеждащият катедра Неопределени Изследвания – Модерна. Е добре, предполагам, че ще е най-добре да ме последвате тогава...
- За какво става дума тук? – прошепна Олян докато следваха магьосника.
- Ще трябва да ми се преведе едно нещо, - обясни Прелест-Хубавинка – Спешно.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Е, да. Доста. Но ще трябва спешно да ми се преведе едно нещо.
- И този шкаф или каквото ще да е там ще ти помогне?
- Може би.
- Може би? „Може би” не можеше ли да почака до след обяда ни, а? Виж, ако беше „несъмнено”, можеше и да се съглася, ама...
- Майчице, опасявам се че пак се загубих, и без никаква вина от моя страна, длъжен съм да добавя, - измърмори завеждащият катедра Неопределени Изследвания – Опасявам се че те не престават да променят параметрите, а то си се просмуква. Направо не знам, с тези ми ти тук това там онова, човек не можи да си нарече своята врата своя тея дни...
- За какво е било наказанието Ви? – попита го Олян отказвайки се да получи вразумителен отговор от Прелест-Хубавинка.
- Пардон? Майко мила, какво пък е това леке на тавана? Вероятно по-добре е да не научаваме...
- За какво провинение сте бил наказан да станете завеждащ катедра Неопределени Изследвания? – настоя Олян.
- О, аз това го казах просто така, да кажа нещо, - магьосникът отвори една врата и веднага я затръшна – Точно сега обаче съм склонен да мисля, че трябва да е имало нещо, и то ще да е било бая големко. В момента е направо непоносимо, тъй да знаете. Казват, че всичко в цялата скапана вселена било технически неопределимо, аз обаче какво да направя по въпроса? И естествено това проклето бюро отново съсипва всичко наоколо. А си мислех, че всичко с него е свършило преди петнадесет години... Ах, да, внимавайте за октопода, то и ние не сме напълно наясно по този въпрос, в интерес на истината... А, ето я точната врата, - завеждащият катедра изсумтя – И е на седем метра откъдето и се полагаше да бъде. Точно както ви казвах...
Вратата се отвори и после човек направо да не знае откъде да започне. Олян като начало остави ченето си да падне, което беше чисто и просто решение.
Помещението беше по-обширно, отколкото би трябвало да бъде. Никоя стая не би трябвало да е повече от миля на миля, особено когато от външната страна на коридора изглеждаше, е, ако не се обръща внимание на гигантския октопод, че ще си е съвсем нормална стая. Нито пък можеше да има толкова висок таван, че да не се вижда. Просто не пасваше.
- В действителност е доста лесно да се постигне, - вметна завеждащият катедра Неопределени Изследвания, докато те зяпаха – Или поне те така ми казаха, - добави той замислено – Очевидно ако се съкрати времето, може да се разтегне пространството.
- А това как го правят? - попита Олян, зяпайки ... структурата, която изглежда беше Шкафа с Любопитните неща.
- С гордост ще заявя, че нямам ни най-бегла идея, - отговори завеждащият катедра – Откровено казано, боя се, че изпуснах нещата горе долу от времето, когато престанахме да използваме капещи свещи. Знам, че технически, това е моята област, но намирам за най-добре, да ги оставям да я карат както си знаят. Те настояват да обясняват какво как е, което, естествено, никак не помага...
Олян, ако изобщо беше имал някаква умствена представа, беше очаквал шкаф. В края на краищата нали то така си се казваше? Това, което изпълваше по-голяма част от невъзможната стая обаче, беше нещо като дърво, общо взето като клонест столетен дъб. Беше дърво през зимата, както нямаше листа. А после, тъкмо когато умът намереше това познато удобно подобие, му оставаше някак си да го нагласи към факта, че дървото беше направено от чекмеджета. Те приличаха на дървени, но това не помагаше чак толкова. Високо между това, което можеше да се нарекат клони магьосници на метли се занимаваха с кой-знае-какво. Приличаха на мушици.
- Малко е шокиращо да го зърне човек за пръв път, нали? – обади се приятелски настроен глас.
Олян се озърна и видя млад магьосник, най-малкото млад спрямо стандартите сред магьосниците, носещ кръгли очила, папка с закопчалки и онова ведро изражение, което ти казва: сигурно знам повече, отколкото изобщо бихте могли да си въобразите, но все пак общо взето се радвам да говоря дори и с хора като вас.
- Вие сте Пондър Стибънс, нали? – поздрави го Олян – Единственият който върши някаква работа в този университет?
Други магьосници заобръщаха глави като чуха това, а Пондър се зачерви:
- Това е съвсем нестправедливо! Аз просто поемам моята част от бремето както и останалите членове на факултета, - каза той но незабележима интонация в гласа му подсказваше, че може би останалите членове на факултета малко поемаха бремето а по-скоро бяха такова – Моето наказание е да отговарям за Проекта за Бюрото.
- Защо? А Вас за какво са Ви наказали? – пак се почувства в свои води в това море от провинения Олян – За нещо още по-лошо ли?
- Ъ, изглежда задето доброволно се съгласих да го поема, - каза Пондър – И, трябва да кажа, през последните шест месеца научихме повече, отколкото за миналите двадесет и пет години. Шкафът е един наистина изумителен артефакт.
- Откъде го изровихте.
- От тавана. Беше заровен под сбирка препарирани жаби. Смятаме, че преди години хората са се отказали да го накарат да проработи. Разбира се, това е било в ерата на капещите свещи, - добави Пондър и си спечели изсумтяване от страна на завеждащия катедра – Модерната техномантия е значително по-ефикасна.
- Е, добре тогава, - побърза да се намеси Олян – за какво служи то?
- Не знаем.
- Как работи?
- Не знаем.
- От къде е дошло?
- Не знаем.
- Добре, това изглежда беше всичко, - подметна саркастично Олян – Ах, да, един последен въпрос: какво е то? Моля, кажете ми, целият съм в слух.
- Това изглежда е неправилно зададен въпрос, - поклати глава Пондър – Технически погледнато то прилича на класическа Бездънна Торба, обаче с n отвора, където n е броят на предметите в единадесет-измерен свят, които понастоящем не са живи, не са розови и могат да се съберат в кубично чекмедже със страна 14,14 инча, делено на Р.
- Какво е Р?
- Това, струва ми се, е неправилно зададен въпрос.
- Като бях малка, това беше просто една вълшебна кутия, - намеси се замечтано Прелест-Хубавинка – Беше в много по-малка стая и като се отвори няколко пъти, излизаше чекмедже с големски крак в него.
- А да, в третата итерация, - сети се Пондър – Тогава те не можеха да го докарат кой знае колко повече. Сега, разбира се, разполагаме с контролирана рекурсия и насочено разгъване, с което практически се съкращава с 0,13 процента колатералното разтаковане, което е дванадесетократно подобрение само за последната година!
- Забележително! – Олян почувства, че може да стори най-малкото това.
- Желае ли г-ца Миличкова отново да види предмета? – понижи глас Пондър.
Взорът на Прелест-Хубавинка все още се рееше някъде в далечината.
- Мисля че да, - каза вместо нея Олян – Тя е много захласната по големите.
- Ние и без това се канехме да затваряме за днес, - рече Пондър – Няма да навреди, ако пътьом приберемем и Крака.
Той извади изпод една пейка един голям рупор и го вдигна към устните си:
- ШКАФЪТ СЕ ЗАТВАРЯ В РАМКИТЕ НА ТРИ МИНУТИ, ГОСПОДА. ВСИЧКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ В ЗОНАТА ЗА БЕЗОПАСНОСТ, МОЛЯ. ПРИБИРАЙТЕ СЕ ДА НЕ СЕ КУБИРАТЕ!
- Да се прибират да не се кубират? – не разбра Олян, когато Пондър свали рупора.
- А, преди някоя друга година един не обърна внимание на предупреждението и, ами, когато Шкафът се затвори, той временно се превърна в любопитен предмет.
- Имате предвид, че е завършил във вътрешността на куб четиринадесет на четиринадесет инча? – ужаси се Олян.
- Предимно. Вижте, наистина ще сме ви много благодарни, ако не казвате на никого за Шкафа, благодаря ви предварително. Ние знаем, как да го използваме, предполагаме де, но това може и да не е първоначалното му предназначение. Не знаем за какво е той, както се изразихте Вие, нито кой го е направил, нито дори дали това не са напълно неправилно зададени въпроси. Нищо в него не е по-голямо от четиринадесет на четиринадесет инча, обаче не знаем защо е така, нито кой е решил, че те са любопитни, нито защо, както и изобщо нямаме представа, защо не съдържа нищо розово. Извънредно смущаващо. Сигурен съм, че можете да пазите тайни, г-н Ментелик?
- Направо ще се учудите колко.
- А? Защо?
- Това беше неправилно зададен въпрос.
- Все пак знаете нещо доста важно за Шкафа, - очевидно се събуди Прелест-Хубавинка – Знаете че не е бил направен нито за нито от момиче на възраст от четири до, ами, единадесет години.
- И как така знаем това?
- Липсата на розово. Повярвайте ми. Никое момиченце в тази възрастова група не би изпуснало розовото.
- Сигурни ли сте? Но това е великолепно! – Пондър си записа нещо в бележника – Това безспорно си заслужава да се знае. Е тогава хайде за Крака.
Яхналите метли магьосници вече бяха накацали. Пондър си прочисти гърлото и взе рупора:
- ВСИЧКИ ЛИ СА ДОЛУ? ЧУДЕСНО. ХЕКС, БЪДИ ТОЛКОВА ДОБЪР ДА ЗАТВАРЯШ, МОЛЯ!
За малко настъпи тишина, после се някъде откъм тавана разнесе далечен шум от хлопане, постепенно усилващ се. Звучеше все едно боговете цепеха тестета дървени карти, по случайност оказали се по миля на височина.
- Хексът е нашата мислителна машина, - обясни Пондър – Без него надали изобщо бихме могли да изследваме чекмеджетата.
Хлопането ставаше все по-шумно и по-бързо.
- Възможно е ушите да ви заболят, - постепенно повишаваше глас Пондър – Хексът се опитва да държи скоростта под контрол, но на вентилаторите им е необходимо крайно време да вкарат въздуха обратно в стаята. ОБЕМЪТ НА ШКАФА СЕ ПРОМЕНЯ ТВЪРДЕ БЪРЗО, КАКТО ВИЖДАТЕ!
Последното беше направо изкрещяно на фона на гърмовно затръшващите се чекмеджета. Те се затваряха твърде бързо за да ги види човешко око докато съоръжението се свиваше и скатаваше и трещеше до размера на къща, после до размера на будка и накрая, посред някакво немислимо пространство, освен ако не е било някакъв вид време, стана на малък лакиран шкаф към петдесет на петдесет сантиметра, на четири изящно резбовани крачета.
Вратите на Шкафа се затвориха с щракане.
- Бавно се разгърни до образец 1109, - произнесе в звънтящата тишина Пондър.
Вратите пак се отвориха. Дълбоко чекмедже се плъзна навън.
И продължи да си се плъзга.
- Хайде, последвайте ме, - предложи Пондър и се насочи към Шкафа – Съвсем си е безопасно.
- Ъ, чекмедже дълго около петдесет метра току що излезе от кутия петдесет на петдесет сантиметра, - отбеляза Олян, просто в случай че никой друг не го беше забелязал.
- Да. Така работи, - каза Пондър, а чекмеджето се върна приблизително наполовина.
Едната му страна, както забеляза Олян, беше цялата в чекмеджета. Така че чекмеджета се отваряха ... от чекмеджета. Естествено, помисли си Олян, в едно единадесетизмерно пространство това ще да е неправилно помислена мисъл.
- Като пъзел с плъзгащи се парчета е, - рече Прелест-Хубавинка – Само че има много повече посоки за плъзгане.
- Това е много образна аналогия, забележително подпомагаща разбирането, при условие че, в строг смисъл, е погрешна във всяко едно отношение, - изкоментира Пондър.
Очите на Прелест-Хубавинка се присвиха. От десет минути не беше пушила.
От дългото чекмедже излезе под прав ъгъл още едно. По страните му бяха наредени, да, точно така, други чекмеджета. Едно от тях бавно заизлиза.
Олян рискува да почука с пръст по каквото изглеждаше съвсем обичайно дърво. Което издаде съвършено обичаен звук.
- Трябва ли да ме безпокои, че току що видях как едно чекмедже минава право през друго? – попита той.
- Не, - успокои го Пондър – Шкафът се опитва да придаде четириизмерен смисъл на нещо случващо се в единадесет, или вероятно десет измерения.
- Опитва ли се? Да не имате предвид, че е жив?
- Аха! Това вече е правилно зададен въпрос!
- На който обаче се обзалагам, че не знаете отговора.
- Прав сте. Но няма как да не признаете, че е много интересен въпрос, на който да не знаем отговора. И да, ето го и Крака. Задръж и прибирай, ако обичаш, Хекс.
Чекмеджетата пак се прибраха в серия от тряскания, по-кратки и не толкова драматични като преди, докато накрая Шкафът заизглежда скромен, старовремски и леко кривокрак. На крачетата си имаше малки лапи с нокти, една мания сред мебелиерите, която винаги между другото леко беше дразнила Олян. Какво са си мислели те, че тея неща се разхождат нощем ли? Макар че с Шкафа, кой знае.
Вратите на Шкафа бяха останали отворени. Вътре беше натъпкан един големски крак, или поне по-голямата част от такъв.
Някога големите са били прекрасни. Някога сигурно само най-добрите скулптори са ги правили за да си съперничат с най-добрите статуи, но след много време некадърното мнозинство, което едва едва успявало да направи и змия от глина, открило, че всичко си работи достатъчно добре и ако просто скалъпиш глината във формата на голямо издуто курабийково човече. Е, този крак беше от изначалния вид. Беше изработен от глиноподобен бял порцелан с плетеница от леко изпъкнали жълти, червени и черни шарки. На малка медна табелка отпред пишеше на юбервалдски: „Крак на Хъмянски голем, Среден период”
- Така значи, който и да е направил Шкафа, е от ...
- Който и да погледне табелката, прочита надписа на родния си език, - обясни морно Пондър – Знаците очевидно свидетелстват, че той наистина произхожда от град Хъм, съгласно покойния професор Бълхарников.
- Хъм ли? – сепна се Олян – Хъм какво? Те какво, не са били сигурни, как им се казва градът ли?
- Просто Хъм, - каза Пондър – Много е древен. Преди около шестдесет хиляди години, доколкото разбрах. Още в Глинения Век.
- Първите производители на големи, - обади се Прелест-Хубавинка, която беше откопчала чантата си и затършува в сламата.
Олян докосна крака. Изглеждаше тънък като черупка на яйце.
- От някакъв вид керамика е, - каза Пондър – Никой не знае как са я правели. Хъмяните са си пекли дори и лодки от това нещо.
- Вършили ли са им работа?
- Донякъде. Тъй или иначе градът е напълно разрушен по време на първата война с ледените великани. На онова място вече няма нищо. Мислим, че кракът е бил сложен в Шкафа преди много време.
- Или пък може би ще бъде изкопан някога в бъдещето? – подметна Олян.
- Напълно възможно, - отвърна сериозно Пондър.
- В този случай няма ли да имаме нещо като проблем? Исках да кажа, възможно ли е едновременно да е под земята и в Шкафа?
- Това, г-н Ментелик е...
- Неправилно зададен въпрос ли?
- Да. Шкафът съществува в десет или може би единадесет измерения. Практически всичко е възможно.
- А защо само единадесет измерения?
- Не знаем, - отговори Пондър – Може би просто да са повече, щеше да е твърде глупаво.
- Може ли да извадите крака, моля? – намеси се Прелест-Хубавинка, която тъкмо отръскваше последните сламки от един продълговат вързоп.
Пондър кимна, вдигна извънредно внимателно антиката и грижливо я остави на пейката.
- Какво щеше да стане ако я бяхте изпуснали... – започна Олян.
- Неправилно зададен въпрос, г-н Ментелик!
Прелест-Хубавинка остави вързопа до крака и внимателно го разви. Той съдържаше парче от големска ръка, към половин метър на дължина.
- Знаех си! Знаците са същите! – възкликна тя – А на моето парче ги има много повече. Можете ли да ми ги преведете?
- Аз ли? Не, - отговори Пондър – Хуманитаристиката не е моето поле, - добави той по начин, подсказващ, че неговото поле е значително по-добро и с много по-хубави цветя – Трябва ви професор Бълхарников.
- Оня умрелия ли имате предвид? – пак се намеси Олян.
- Вярно, в момента той е мъртъв, но съм сигурен че, по-конкретно, моят колега д-р Хикс може да уреди професорът да разговаря с Вас след обяд.
- Когато той ще е по-малко мъртъв ли? – заяде се Олян.
- Когато д-р Хикс си свърши с обяда, - разясни търпеливо Пондър – Професорът ще се радва да приеме посетители, ъ, особено г-ца Миличкова. Той е водещият световен експерт по хъмянски език. Всяка дума имала стотици значения, доколкото разбрах.
- Може ли да взема Крака? – попита Прелест-Хубавинка.
- Не, - отговори Пондър – Наш си е.
- Това беше неправилно даден отговор, - заяви Прелест-Хубавинка и взе Крака – От името на Сдружението на Големите, аз експроприирам този голем. В случай че сте в състояние да докажете собствеността си, ние ще ви платим прилична цена.
- Ех да беше толкова просто, - въздъхна Пондър и учтиво и го издърпа – Обаче, виждате ли, ако един Любопитен предмет бъде изнесен от Стаята на Шкафа за повече от четиринадесет часа и четиринадесет секунди, Шкафът престава да работи. Последния път ни отне три месеца да го рестартираме. Обаче можете да наминавате когато искате, за да, ъ, проверявате дали не го малтретираме.
Олян хвана за ръката Прелест-Хубавинка с цел предотвратяване на Инцидент.
- Тя взема много присърце големските работи, - поясни той – Сдружението постоянно ги изравя.
- Много похвално, - каза Пондър – Ще говоря с д-р Хикс. Той оглавява Катедра Посмъртни Комуникации.
- Посмъртни Кому... – започна Олян – Чакайте, това не е ли същото като некрома...
- Казах катедра Посмъртни Комуникации! – настоя много твърдо Пондър – Предлагам ви да се върнете в три часа.

- Нещо в целия този разговор да ти се е сторило нормално? – заговори я Олян като излязоха на слънчева светлина.
- Всъщност мисля, че мина много добре, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Не така си представях завръщането ти у дома, - мина по същество Олян – Защо е всичкото това бързане? Някакъв проблем ли има?
- Виж, намерихме четири голема при разкопките, - каза Прелест-Хубавинка.
- Това е ... добре, нали? – занадява се Олян.
- Да! И знаеш ли на каква дълбочина бяха?
- Няма как да позная.
- Познай де!
- Не знам! – шокира се от внезапната необходимост да играе на „Каква ми е дълбочината?” Олян – Шестдесет метра под земята? Това ще да е повече от...
- Половин миля под земята.
- Нивъзможно! Това е по-дълбоко и от въглищата!
- По-кротко, моля ти се. Виж, няма ли къде да идем да си поговорим?
- Какво ще кажеш за ... Кралската Банка на Анкх-Морпорк? Там има частна трапезария.
- И те ще ни пуснат да ядем там, що ли?
- О, да. С председателя сме първи дружки, - отвърна Олян.
- Наистина ли?
- Няма спор, - увери я Олян – Нали още тази сутрин той ме ближеше по лицето!
Прелест-Хубавинка спря, извърна се и го изгледа.
- Тъй ли било? Значи съм се върнала тъкмо навреме.