Глава 5

Бурен харчлък – Неблагоразумността на големския масаж – Да пръскаш пари – Някои наблюдения върху природата на доверието – Г-н Криви има посетител – Един от семейството

КЪДЕ ДА СЕ ИЗПРОБВА една идея относно банкиране? Със сигурност не и в банка. Трябва да се изпробва някъде, където хората повече внимават за парите си и жонглират с финансите си в свят на постоянен риск, където решение за част от секундата означава разликата между триумфална печалба и позорна загуба. В общия си случай това място е известно като Реалният свят, но едно от частните му наименования е улица Десето яйце.
Магазинът за Шеги и Забави на Бофо на ул. Десето яйце, съдържател Дж. Пруст, беше раят за всеки, който си мислеше, че пърдящият прах е последната дума в хумора, което в много отношения си е така. Олян обаче му беше хвърлил око като на източник за материал за дегизировка и за други полезни неща.
Олян винаги полагаше особени грижи за дегизировката. Мустак който можеше да се отлепи като го подръпнеш, нямаше място в неговия живот. Но тъй като той имаше най-лесно забравимото лице в света, лице, което беше само лице в тълпата, дори когато до него нямаше жива душа, понякога биваше от полза на хората да се предложи нещо, което да съобщят на Стражата. Очилата бяха очевидният избор тук, но Олян беше постигал отлични резултати и с перуки за нос и уши негова собствена разработка. Покажи на някого чифт уши, в които очевидно гнездят малки пойни птички, наблюдавай учтивия ужас в очите му и можеш да си сигурен, че това ще е единственото, което той ще си спомни.
Сега, естествено, Олян беше почтен човек, но частица от него чувстваше необходимостта да си има едно наум, просто за всеки случай.
Днес той си купи гърненце лепило и голям буркан фини златни прашинки, защото имаше предвид нещо за тях.
- Това ще са тридесет и пет пенса, г-н Ментелик, - каза му г-н Пруст – Да се задават някакви нови марки?
- Туй-онуй, Джак, - рече Олян – Как е Етел? Ами малкият Роджър? – добави той след моментно пребърникване на архивите в главата му.
- Много добре, благодаря че попитахте. Нещо друго за Вас? – Пруст си позволи надеждата Олян внезапно да си спомни, че животът му би могъл да бъде значително подобрен чрез покупката на десетина фалшиви носове.
Олян огледа редиците маски, страшни гумени ръце и забавни носове и счете, че нуждите му са задоволени.
- Само рестото, Джак, - каза той и внимателно остави на тезгяха едно от новите си произведения – Само половин долар ще ми стигне.
Пруст се втренчи в него все едно се канеше да гръмне или да изпусне някакъв въздействащ на ума газ.
- Какво е това, сър?
- Платежно за долар. Чек за долар. Най-последното изобретение.
- Трябва ли да подписвам нещо или такова?
- Не. Това му е интересното. То си е долар. Може да е на на когото и да е.
- Аз бих предпочел да си е мой, благодаря ви много!
- Сега той си е Ваш, - увери го Олян – Но можете да го използвате да си купите разни неща.
- В него няма злато, - отбеляза магазинерът вдигайки го и държейки го по-далече от себе си, просто за всеки случай.
- Да, ама ако бях платил в пенита и шилинги, в тях също нямаше да има злато, нали така? Така че сега сте с петнадесет пенса отгоре, а това, съгласете се, е добра позиция. А разписката си струва долар. Ако я занесете в моята банка, те ще Ви дадат долар за нея.
- Но аз нали вече си имам долар! Тъй беше, нали? – сети се Пруст.
- Само така! Та защо значи не излезете да си купите нещо още сега? Давайте де, искам да го видя как ще стане.
- То е като с марките, нали г-н Ментелик? – хвана се за нещо по-близко до разбирането му Пруст – Хората понякога ми плащат в марки, както имам много поръчки по пощата...
- Да! Да! Именно! Мислете си за него като за една голяма марка. Вижте какво ще Ви кажа, това сега е промоционална оферта. Похарчете този долар, а аз ще ви дам още една разписка за долар. Така че какво рискувате?
- Само това, че ако това е, такова, една от първите доларови бележки ... тъй де, мойто момче купи няколко от първите марки, които направихте, такова, а сега те струват цяло състояние, така че ако си ги задържа, някой ден може и да струват пари...
- А сега нима не струват пари? – проплака Олян.
Това му беше проблемът с бавните хора. По всяко време можеха да те изненадат. Трябваше им някое време да влязат в крачка с теб, но направеха ли го, направо те прегазваха.
- Да, но вижте сега какво, - тук магазинерът пусна нещо, което вероятно си мислеше, че е лукава усмивчица, но което го правеше да прилича на г-н Калпазанчо насред парче карамел – хитрец сте Вие с тея марки, г-н Ментелик, дето постоянно ги пускате все различни. Баба ми все казва, че ако беше вярно, че на старовремски скрупули значело камъче, то Вие през живота си нито камъче нито песъчинка не сте видял, да ме прощавате, тя мойто бабче си ми ги говори каквото и е на ума...
- Нали направих така, че пощата да пристига навреме?
- О, да, както казва бабчето, Вие може и да сте голям тарикат, ама Ви бива като трябва да се свърши нещо, тук няма спор...
- Точно така! Давайте да похарчим тогава проклетия му долар!
Аз да не би да съм някак си двойнствено омагьосан, зачуди се той, така че старите жени да ме виждат какъвто съм си, но въпреки това да ме харесват?
И така, г-н Пруст се реши да рискува долара си в съседното дюкянче за унция тютюн за лула „Веселия моряк”, няколко ментови бонбончета и новия брой на „Запомнящи се сувенири”. И г-н Поулфорт „Печения”, веднъж схванал каквото имаше да му се схваща, прие банкнотата и я отнесе оттатък улицата при месаря г-н Каруцарски, който, след като нещата му бяха обяснени надълго и нашироко, предпазливо я прие в замяна на няколко кренвирша и като бонус даде на Олян един кокал „за Вашто мъничко кученце”. Повече от вероятно беше, че Калпазанчо досега не беше помирисвал истински кокал. Той го обикаляше загрижено чакайки, кога най-сетне ще изпищи.
Улица Десето Яйце беше улица на дребни дюкянджии, продаващи дребни неща в малки количества за дребни суми с дребна печалба. На такава улица човек се налагаше да е дребнав. Това не беше място за мащабни идеи. Тук трябваше да се внимава с подробностите. Тези хора виждаха повече фартинги отколкото долари.
Неколцина други магазинери тъкмо си затваряха кепенците за деня. Движени от Анкх-Морпоркския инстинкт за нещо интересно, дюкянджиите се скупчиха наоколо да видят какво става. Всички се познаваха един другиго. Всички имаха вземане даване един с другиго. И всеки познаваше Олян фон Ментелик, човека със златния костюм. Банкнотите бяха изучени с особена загриженост и задълбочено обсъдени.
- Ама то всъщност е просто някаква дългова разписка или вересия.
- Добре де, ама ако ти трябват парите?
- Ама, поправете ме ако греша, дълговата разписка не е ли пари?
- Добре тогава, ама кой ти ги дължи?
- Ъ... ами ето Джак ... Я чакай, не... то нали са си самите пари, нали?
Олян се хилеше, гледайки как се развива разискването. Цели нови теории за естеството на парите никнеха като гъби, напосоки и основани на пълна плява. А това бяха мъже, броящи си всеки половин фартинг и лягащи си с касата под леглото. Те ще ти теглят брашно или стафиди или шоколадови пръчици с очи яростно вперени в кантара, защото това бяха хора живеещи на границата на цена купува и цена продава. Ако можеше да пробута на тях идеята за книжни пари, значи работата беше опечена и той щеше да излезе сух от водата или поне просто Олян.
- Значи мислите, че ще свършат работа, - пробва се той като изчака едно затишие.
Консенсусът беше, че да, биха могли, само ако изглеждат „малко по-засукани” по думите на Печения Поулфорт:
- Нали знаете, с повечко накъдрени букви и таквоз.
Олян се съгласи и връчи по една банкнота на калпак, за сувенир. Струваше си.
- А пък ако всичко се разпльока като уахуни, - изкоментира г-н Пруст – нали все пак го има и златото? Заключено там долу в подземията?
- О, да, златото трябва да си го има, - подкрепи го г-н Каруцарски.
Последва всеобщо хъмкащо съгласие и духът на Олян посърна.
- Ама аз си мислих, че се разбрахме, че нямаме нужда от златото? – каза той. Ако сме точни, не се бяха разбрали, но си струваше да се опита.
- Да де, ама трябва да е все някъде, - възрази г-н Каруцарски.
- Така банките им се налага да са честни, - заяви г-н Поулфорт с гръмката увереност, запазена марка на най-добре осведоменото същество: Типа от Кръчмата.
- Но аз си мислех, че разбрахте, - оплака се Олян – Нямате нужда от златото!
- Така си е, сър, така си е, - зауспокоява го Поулфорт – Стига да си седи, където си седи.
- Ъ, а случайно да знаете, защо му е да седи там? – направи последен опит Олян.
- Така на банките им се налага да са честни, - рече Поулфорт, разчитайки, че повторението е майка на знанието.
И тържественото кимане на всички околовръст удостовери, че точно това е мнението на улица Десето Яйце. Стига златото да си седи там някъде, на банките им се налагаше да са честни и всичко беше наред. От подобна вяра пред очите си Олян се почувства направо унизен. Стига златото да си седи там някъде, щъркелите пък можеше да престанат да ядат жаби. Но фактът беше, че нямаше такава сила в света, която да държи една банка честна, ако самата банка не иска.
И все пак, въпреки всичко, не беше лошо като за начало на първия му ден. Можеше да се гради на тази основа.
Заваля, не особено силно, а от онзи вид ситен дъжд, на който без малко да може да се излезе и без чадър. Нито един файтон не си губеше времето на улица Десето Яйце, но имаше един до бордюра на улица Загубена, конят прогизнал в такъмите си, кочияшът свил се под наметалото си, фенерите му едва мъждукащи в здрача. И доколкото дъждът преминаваше в напоителния прогизващ стадий, това си беше гледка за мокрите крака.
Той се забърза, качи се, и от тъмнината се разнесе глас:
- Добър вечер, г-н Ментелик. Колко е сладко най-сетне да се срещнем. Аз съм Пуцци. Сигурна съм, че ще се сприятелим...

- Ей виж, това беше добро, - изказа се сержант Колън от Стражата, докато силуетът на Олян фон Ментелик изчезваше зад ъгъла все още ускорявайки се – Мина си право през прозореца на файтона без да докосне рамката, отскочи от оня тип дето се промъкваше, как хубаво се претърколи само като се приземи, така ми се стори поне, и през цялото време не изпусна кученцето. Няма да се учудя ако и по-рано го е правил. И въпреки това, като се претегли всичко, съм принуден да определя представянето му като доста смотано.
- Първият файтон, - поклати глава ефрейтор Нобс – Майчице, майчице, ох майчице. Изобщо нямаше да си го помисля за човек като него.
- И аз туй казвам, - продължи Колън – Като знаеш, че си имаш врагове от мащаб, никога, ама никога не влизай в първия файтон. Житейска истина. Дори и нещата живеещи под камъните го знаят.
Те погледаха как доскорошния промъквач унило събираше остатъците от иконографа си, докато Пуцци му крещеше от каляската.
- Айде на бас, че като са направили първия файтон, никой не е смеел да се качи в него, а, серж? – обади се весело Ноби – На бас, че файтонджията всяка нощ се е прибирал гладен, щото всички са знаели правилото, а?
- О, не, Ноби, хората дето си нямат врагове от мащаб, са си без проблеми. А сега да вървим да докладваме.
- А, като стана дума, какво значи „от мащаб”, - попита Ноби като се затътриха към Стражарския Участък на улица Издънкова и към сигурната перспектива за чаша горещ сладък чай.
- Значи мащабни врагове, Ноби. Ясно е като носа на лицето ти. Особено като твоя.
- Да де, мащабна мадама е тя, тая Пуцци Разкош.
- И е гадна работа да имаш за врагове тая фамилия, - отбеляза Колън – Как вървят залозите?
- Какви залози, серж? – попита невинно Ноби.
- Айде сега, Ноби, нали ти ги организираш. Има ли залози, ти винаги ги организираш.
- Не се намират навитаци, серж. Предрешен резултат, - въздъхна Ноби.
- Е, такова. Няма как. Ментелик ш’го намерим до неделя очертан с тебешир, нали?
- Не, серж. Всички мислят, че той ще спечели.

Олян се събуди в голямото меко легло и с мъка подтисна писъка си.
Пуцци! Оооох! При това във вид, който по-деликатните обикновено наричаха дезабиле. Винаги се беше чудил, как ли ще да изглежда едно дезабиле, но никога не беше очаквал да види толкова много от него наведнъж. Дори и сега някои от клетките на паметта му още се копнееха да умрат.
Той обаче нямаше да е Олян фон Ментелик, ако известно нехайство не се беше надигнало да залиже раните. Той се беше измъкнал в края на краищата. О да. Не е да беше първия прозорец, от който той да е скочил. А звукът от яростния крясък на Пуцци беше също толкова силен, колкото трясъка на иконографа на онзи човек, когато се разтроши на паветата. Добрият стар номер със стръвта на сладичко. Ха. Но пък от твърде дълго време не беше правил нещо незаконно, така че нямаше какво да поддържа ума му в подобаващия му режим на цинично самосъхранение. Преди година той изобщо нямаше да влезе в първия файтон, това поне беше сигурно. Впрочем, доста особен съдник ще потрябва за да повярва, че той би могъл да бъде привлечен от Пуцци Разкош, не, това изобщо нямаше как да издържи пред съда.
Той стана и се облече слухтейки с надежда за някакви признаци на живот откъм кухнята. Доколкото такива отсъстваха, той си направи сам черно кафе. Въоръжен с него, той се запъти към кабинета си, където Калпазанчо дремеше във входящата си кореспонденция, а официалната шапка си седеше обвинително черна.
Ах, да, нали трябваше да направи нещо по въпроса.
Той бръкна в джоба си и извади малкото гърненце лепило, от онези удобните с четчица в капака, и след като го нанесе внимателно, започна да го посипва с бляскавия прах колкото се можеше по-равномерно.
Все още беше погълнат от това упражнение, когато Гладис засенчи кръгозора му като слънчево затъмнение, държаща поднос с нещо, което се оказа сандвич с бекон и яйца към седемдесет сантиметра дълъг и към два милиметра дебел. Беше донесла и един брой на „Вестника”.
Той изстена. Първата страница беше негова. Както обикновено. Тази негова атлетична уста. Хукваше като луда само като видеше отворен бележник.
Ъ... негова беше също и втора страница. Ох, а също и редакционният коментар. Егати, даже и политическата карикатура, онази, дето все нещо не е много смешна.
Първи гаврош: „Що па Анкх-Морпорк дъ не е като необитаем остров?”
Втори гаврош: „щото кат’ си на необитаем остров акулите не могат дъ те докопат!”
Направо да пукнеш от смях.
Замъгленият му взор се върна на редакционната. Те пък, от друга страна, можеха да са доста смешни, понеже се основаваха на убеждението, че светът би бил много по-добър, ако го управляваха журналисти. Бяха... Какво? Това пък какво ще рече?
Време да се обмисли немислимото ... вятърът на промяната повял най-сетне в трезорите ... несъмненият успех на новата Пощенска Служба ... марките, които вече са de facto валута ... нуждата от свежи идеи ... младите на руля ...
Младите на руля ли? И това да го изтърси точно Уилям дьо Слов, който почти със сигурност беше на годините на Олян, обаче пишеше редакционни, предполагащи че задникът му е плесенясал.
Понякога с цялото му философстване не беше лесно да се каже, какво всъщност мисли Дьо Слов за каквото и да е, но през кълбящата се мъгла от многосрични чуждици прозърташе това, че „Вестникът” беше на мнение, че общо взето и с оглед на всички особености, погледнато в перспектива и в цялостния си контекст, Олян фон Ментелик вероятно беше точния човек на точното място.
Той разбра, че Гладис е зад него по червената светлина отразила се от бронзовите декорации по бюрото.
- Много Сте Напрегнат, Г-н Ментелик, - загрижи се тя.
- Ъхъ, тъй си е, - измърмори Олян препрочитайки уводната статия. Ей богове, тоя човек пишеше все едно дялаше думите си в гранит.
- В „Списание На Фините Дами” Имаше Интересна Статия За Масажа На Гърба, - продължи Гладис.
По-късно Олян си мислеше, че сигурно е трябвало да е забележи обнадеждената нотка в гласа и. Но точно в този момент той си мислеше: „...не как да е издялани, а в изпъкнал висок релеф”.
- Много Е Подходящ За Премахване На Напрежението, Причинено От Суматохата На Съвременния Живот, - настояваше Гладис.
- Да де, определено не ни трябва такова нещо, - каза разсеяно Олян и му причерня.
Странното беше, помисли си той, че когато Пеги и Еймсбъри го свестиха и му наместиха ставите където си им беше мястото, той всъщност се почувства много по-добре. Може пък това да му беше идеята. Може пък ужасяващата нажежена до бяло болка да беше, за да осъзнае човек, че в света има и по-лоши неща от спорадичните душевни терзания.
- Много Съжалявам, - каза Гладис – Не Знаех, Че Ще Стане Така. В Списанието Пишеше, Че Масажираният Ще Изпита Блажено Тонизиране.
- Това надали значи, че ще мога да видя собствените си очни ябълки, - измрънка Олян търкайки си врата. Очите на Гладис толкова помръкнаха, че го подбудиха да прибави – Обаче сега се чувствам по-добре. Толкова е приятно като погледна надолу да не си виждам петите.
- Не го слушай, не беше чак толкова лошо, - намеси се с колегиално-сестрински чувства Пеги – Мъжете винаги вдигат много джабала заради малко болка.
- Те Всъщност Са Само Едни Големи Глезени Бебчета, - изрече Гладис.
Това предизвика замислена пауза.
- Това пък откъде дойде, - изстена Олян.
- Информацията Ми Беше Предадена От Гленда От Гишето За Марки.
- Добре, отсега нататък не искам да...
Голямата двойна врата се отвори. И пропусна глъчката откъм долните етажи, а яхнал шума като някакъв мистичен сърфист идеше г-н Криви, мрачен и прекалено излъскан за толкова рано сутринта.
- Добро утро, Стопанино, - поздрави ледено той – Улицата долу е пълна с хора. И бих ли могъл да използвам случая да Ви поздравя с опровержението на една много модна напоследък в Невиждания Университет теория.
- Ъ? – реагира Олян.
- Както предпочитат да си мислят някои, имало било безкраен брой вселени, за да можело да има място да се случи всичко, което би могло да се случи. Това, разбира се, е безсмислица, която хората изобщо приемат насериозно, само защото си мислят, че думите са едно и също с реалността. В момента обаче аз мога да докажа позицията си, защото в тази безкрайност от светове ще трябва да има и такъв, в който бих ръкопляскал на скорошните Ви действия, обаче, позволете ми да Ви уверя, сър, безкрайността не е чак толкова голяма! – той навири брадичка – Хората тропат по вратите! Искат да си затворят сметките! Казах Ви аз, че в банките всичко е въпрос на доверие!
- Леле мале, - рече Олян.
- Те си искат златото!
- А аз си мислех, че обеща...
- Това е само метафорично обещание! Нали Ви казах, че то се основава на разбирането, че няма да настъпи настояване за изпълнението му!
- Колко хора искат да си изтеглят парите? – попита Олян.
- Почти двадесет!
- Тогава значи са необичайно гласовити, а?
Г-н Криви изглежда се посмути.
- Добре де, има и някои други, - призна той – Шепа заблудени лица изразиха желание да открият сметки, обаче...
- Колко?
- Около двеста или триста, обаче...
- Значи казвате, да открият сметки? – натърти Олян.
Г-н Криви се загърчи.
- Само за нищожни суми, тук долар, там два, - процеди пренебрежително той – Изглежда те си мислят, че Вие сте имали „нещо в ръкава си”, - кавичките потрепнаха като девойка от добро семейство натъкнала се на умряла мишка.
Частица от Олян хукна да бяга. Но друга част от него усети вятъра по лицето ли.
- Е, тогава да не ги разочароваме, а? – рече той грабвайки все още неизсъхналия златен цилиндър. Криви се втренчи в него.
- Останалите банки, знаете ли, са вбесени, - спомена той крачейки забързано след като Олян в качеството си на Стопанин на Монетния двор се отправи към стълбището.
- Това добре ли е или лошо? – метна поглед през рамо Олян – Вижте, какво беше правилото за банковите заеми? Веднъж бях чул нещо такова. Нещо за лихвата беше.
- „Взимай заем на половина, давай на две, а на три си върви” ли имате предвид? – подсказа Криви.
- Това беше! Та си мислих аз за това. Не можем ли малко да поорежем тези числа, а?
- Тук е Анкх-Морпорк! Една банка трябва да е крепост! Това е скъпоструващо!
- Но бихме могли и да ги коригираме малко, нали? И не изплащаме лихви за сметки с баланс под сто долара, прав ли съм?
- Да, точно така.
- Добре тогава, отсега нататък всеки може да открие сметка за пет долара и ще започваме да изплащаме лихва много по-рано. Това ще поизравни издутините в дюшеците, нали?
- Протестирам, Стопанино! Банкирането не е игра!
- Драги ми г-н Криви, игра е, и то стара прастара игра наречена „Какво можем да изкараме от това?”

Надигнаха се приветствени възгласи. Те бяха стигнали площадка предоставяща обзор над залата на банката както амвонът дава обзор над грешниците, море от лица вдигна погледи към Олян и за момент настъпи тишина. И тогава някой се провикна:
- Ще ни направите ли всичките богати, а, г-н Ментелик?
Ех да ги..., помисли си Олян. Какво правят всички те тук?
- Е, ще сторя всичко по силите си да докопам вашите пари! – обеща той.
Това му спечели одобрителни викове. Олян не се изненада. Кажеш ли на някого, че ще го ошушкаш и единственият резултат е, че ще придобиеш репутацията на правдив човек.
Изпонаотворените уши притегляха езика му, а здравият му разсъдък избяга и се скри. И той чу, как устата му добавя:
- И за да мога да спечеля още повече от тях, според мен ... исках да кажа според Председателя ... трябва да помислим за един процент лихва за всяка сметка, в която за цяла година ще се задържат пет долара.
Откъм главния касиер се чу сподавен вик, но тълпата не прояви особено вълнение, както повечето от тях бяха от чорапо-под-дюшечното изповедание. В интерес на истината новината изглежда не им допадна. Тогава някой вдигна ръка и каза:
- Не искате ли от нас твърде много пари само за да пъхнете наште пари във вашто мазе за някоя година?
- Не, аз на вас ще ви дам добри пари за да ми позволите да пъхна вашите пари в моето мазе за някоя година, - поправи го Олян.
- Така ли?
- Абсолютно. Вярвайте ми.
Лицето на питащия се изкриви в познатата маска на бавно загряващия мъчещ се да поускори. Накрая се спря на:
- Къде е тогава уловката?
Къде ли не, помисли си Олян. Като начало, няма да ги струпвам в моето мазе, а ще ги струпвам в джоба на някой друг. Но на вас хич не ви трябва да знаете за това точно сега.
- Няма уловка, - каза той – Ако внесете сто долара, след една година ще имате сто и един долара.
- Много добре звучи както го казвате, да, ама откъде такива като мен ще намерят сто долара?
- Направо от тук, ако инвестиране само един долар и изчакате ... колко, г-н Криви?
Главният касиер изсумтя:
- Четиристотин и шестдесет години!
- Добре де, малко чакане ще си е, но вашите пра-пра- и така нататък -правнуци ще се гордеят с Вас, - каза всред надигналия се смях Олян – Но да ви кажа сега, какво ще направим: ако днес откриете сметка тук за, да речем, пет долара, в понеделник ще ви дадем безплатно още един долар. Един долар за без пари, който да си го вземете и да си го отнесете, дами и господа, къде ще намерите по-добро предложение...?
- Истински долар ли, моля ви се, или някое от тея ментета?
Край вратата настана блъсканица и Пуцци Разкош нахлу в залата. Или, по-точно, се опита да нахлуе. Доброто нахлуване обаче си иска планирането, а вероятно и генерална репетиция. Не можеш просто да се втурнеш и каквото сабя покаже. Така не печелиш нищо друго освен колкото си щеш блъскане. Двамата биячи, които трябваше да и прочистят пътя през гъчканака бяха надвити от простото числено превъзходство, което значеше че значително по-хърбавите млади мъже, водещи нейните блондин-хрътки, заседнаха някъде отзад. Пуцци се наложи сама да си проправя пътя.
А можеше да стане толкова добре, почувства Олян. Всичките точни съставки бяха налице – толкова заплашителните катили в черно, толкова стройните и светлокосмести хрътки. Самата Пуцци обаче беше надарена с малки изцъклени подозрителни очички и забележителна горна устна, които в комбинация с дългия и врат навеждаха безпристрастния наблюдател на мисълта за патица току що оскърбена от минаваща наблизо пъстърва. Някой трябваше да и каже, че черното не е нейният цвят, че скъпата кожа щеше да стои по-добре на първоначалните си собственици, че речеш ли да носиш високи токове, то съветът на месеца е да не носиш в същото време черни очила, защото когато влезеш от ярка слънчева светлина в относителния полумрак на, да речем, една банка, ще изгубиш всякаква представа за посока и ще прободеш крака на един от собствените ти бодигарди. Някой трябваше да и каже, че истинският стил идва от вродената хитрост и коварство. Не можеш просто да си го купиш.
- Г-ца Пуцци Разкош, дами и господа! – заръкопляска Олян, когато Пуцци си хвърли очилата и запристъпва към гишето с убийство в очите – Една от членовете на борда на банката, които ще се присъединят към всички нас в правенето на пари.
Откъм навалицата се чу някое друго ръкопляскане. Повечето от тях никога досега не бяха виждали Пуцци, но копнееха за безплатно шоу.
- Слушайте сега! Аз ще ви кажа нещо! Всички да ме слушат, - разкомандва се тя и още веднъж размаха нещо, което на Олян му се стори съвсем като една от експерименталните му еднодоларови банкноти – Това тук е само безполезна хартишка! Ето това ще ви даде той!
- Не, това е същото като подписан чек или банково платежно, - възрази Олян.
- Така ли? Ще го видим това! Чуйте какво ще ви кажа! Добри хорица от Анкх-Морпорк! Някой от вас да не би да мисли, че парче хартия може да струва цял долар? Да не би някой тук ще ми даде долар за това? – Пуцци размаха пренебрежително хартишката.
- Дедъзнам. К’во е т’ва? – обади се някой и тълпата забуча.
- Експериментална банкнота – надвика гълчавата Олян – Само колкото да се изпробва идеята.
- И колко от тях има? – продължи да пита човекът.
- Около дванадесет, - отговори Олян.
Човекът се обърна към Пуцци:
- Ще Ви дам пет долара за нея, к’во ш’ кажете?
- Пет? Но то пише, че струва един, - сащиса се Пуцци.
- Ъхъ, вярно. Пет долара, госпо’ице.
- Защо? Нещо не сте наред!
- Наред съм си като всеки друг, да прощавате, госпожичке!
- Седем долара! - вдигна ръка един от всеките други, убеден, че той е на ред.
- Това е безумие! - проплака Пуцци.
- Безумие ли? - другият човек посочи с пръст Олян - Да си бях аз напълнил джобовете с черните еднопенсови марки, когато това приятелче ги изкара миналата година, сега да съм забогатял!
- Някой да си спомня Триъгълната Синя? - обади се още един мераклия - Петдесет пенса ми струваше. Лепя я аз на писмо до леля ми, а когато стига до нея, вече струва петдесет долара! А дъртата му кукумявка не ще да ми я върне!
- А сега струва сто и шейсе, - намеси се още някой зад него - Продадена на аукцион в Центъра за марки и карфици на Дейв миналата седмица. Аз казвам десет долара, госпо’ице!
- Петнайсе!
Олян имаше добър изглед от стълбището. В дъното на залата се беше образувал малък консорциум, действащ на основанието, че по-добре да имаш малки дялове, отколкото никакви.
Колекционирането на марки! Беше започнало още от ден първи и после се беше раздуло като огромно ... нещо, действащо по чудати побъркани правила. Имаше ли друга област, където дефектите да правеха нещата по-скъпи? Бихте ли си купили костюм само защото единият му ръкав е по-къс от другия? Или защото към него е пришито парче допълнителен плат? Естествено, когато Олян забеляза явлението, той уреди нарочни дефекти, в интерес на обществените развлечения, но определено не беше преднамерено главата на лорд Ветинари да излезе обърната наопаки по веднъж на всеки лист Сини. Един от печатарите тъкмо щеше да ги унищожи, но Олян успя да се намеси с плонж.
Цялата работа беше нереална, нереален беше и светът на Олян. Още откакто беше палаво момченце, той продаваше мечти, а голямата оферта в този свят беше, да станеш много богат поради щур късмет. Той беше продавал стъкълца за диаманти, защото алчността заслепяваше хората. Свестни прями хора, трудещи се усърдно по цял ден, въпреки целия си опит вярваха в парите за ей така. Колекционерите на марки обаче... те пък вярваха в малките безупречности. Възможно беше да докараш както си трябва една мъничка част от света. А дори и да не можеш да я докараш както трябва, поне ще знаеш коя част липсва. Това може да е например дефектната 50-пенсова Триъгълна Синя, но някъде все още имаше шест от тях, а знае ли човек какъв късмет би могъл да споходи усърдния търсач?
Доста голям късмет ще трябва, рече си Олян, защото четири от тях бяха прибрани насигурно за черни дни в малка оловна кутия под дюшемето в кабинета на Олян. Но и така да е, две все още бяха някъде, може би унищожени, загубени, изядени от плужеци или ... и тук надеждата се натрупваше бяла като пресен зимен сняг ... все още на някоя занемарена връзка писма на дъното на някое чекмедже.
... а госпожица Пуцци просто не знаеше как да се оправя с народа. Тя тропаше с крак и настояваше за внимание и заплашваше и оскърбяваше и хич не помагаше, че ги наричаше „добри хора”, защото никой не обича явния лъжец. И ето че си изпускаше нервите, защото предложенията достигнаха тридесет и четири долара. А сега...
... тя я скъса!
- Ето какво мисля аз за тези глупави пари! - провъзгласи тя, разпръсквайки парченцата във въздуха.
И тя се изправи задъхана и тържествуваща, все едно беше направила нещо умно. Шамар по муцуните на всички присъстващи. На човек направо да му се доплаче. Е, добре тогава…
Олян извади от джоба си една от новите банкноти и я показа:
- Дами и господа, - обяви той - Тук имам една от все по-редките еднодоларови банкноти първо поколение - наложи му се да направи пауза за смеха - подписана от мен и председателя. Предложения над четиридесет долара, моля! Целият сбор е за сирачетата!
Той успя да го качи до петдесет като отхвърли от раз няколко наддавания. Пуцци някое време си стоеше пренебрегната и изпушваше от ярост, след което се тръшна и си излезе. Тръшването обаче си го биваше. Тя си нямаше на идея как да се оправя с хората и се мъчеше да накара самомнението да свърши работата на собственото достойнство, но това момиче можеше да се тръшка по-добре и от тлъста пуйка на трамплин.
Когато стигна до вратите на банката, щастливият победител вече беше наобиколен от по-неудачните си колеги по наддаване. Остатъкът от множеството се тъпчеше пред гишетата, без да е наясно какво точно става, но твърдо решено да отбележи участие.
Олян събра длани на рупор и се провикна:
- А този следобед, дами и господа, г-н Криви и моя милост ще сме на разположение да обсъждаме банкови заеми!
Това предизвика допълнително оживление.
- Дим и огледала, г-н Ментелик, - забеляза Криви извръщайки се от балюстрадата - Нищо повече от дим и огледала...
- Обаче постигнати без дим и при тотална липса на огледала, г-н Криви! - ободри го Олян.
- Ами „сирачетата”? - поинтересува се Криви.
- Намери там някакви. Не може да не се намери някое сиропиталище, на което да му трябват петдесет долара. Ще е анонимно дарение, разбира се.
Криви изглежда се изненада.
- Нима, г-н Ментелик? Без да се насилвам бих казал, че ми изглеждате като човек, който би дигнал много Джаб-алла относно даването на пари за благотворителност.
В неговите уста думата „джабала” прозвуча като някаква езотерична перверзия.
- Да, ама не съм. Имам си аз такова правило: правиш ли добрини, прави ги тайно.
Така или иначе, скоро ще се разчуе, добави той наум, а тогава ще съм не само свестен и добър чиляк, а също и трогателно скромен. Да се чуди човек... наистина ли съм такова копеле, или просто много ме бива да мисля като такова.
Нещо сръга ума му. Косъмчета от задната част на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред, нещо беше неправилно ... нещо опасно.
Той се обърна и отново огледа залата. Хора сновяха натам насам, редяха се на опашки, говореха си на групички...
В един свят пълен с движение окото се спира на покоя. Посред салона на банката, незабелязван от навалицата, стоеше един сякаш застинал във времето мъж. Беше облечен целият в черно, с една от онези плоски шапки с широка периферия, носени от по-строгите омниански секти. Той просто си ... стоеше. И наблюдаваше.
Просто поредният кибик, дошъл да погледа шоуто, рече си Олян, и на мига се улови, че лъже. Човекът причиняваше тежест в неговия свят.
Претприех претпазната мярка да уставя на съхранение...
Да не би да е той? И защо? Олян нямаше минало. О, десетина псевдоними си споделяха доста оживено и пълно със събития минало, но то се беше изпарило заедно с Албърт Искрометов екзекутиран чрез обесване до не-съвсем-смърт и възкресен от лорд Ветинари, който предложи на Олян фон Ментелик чисто нов живот...
Ей богове, много беше започнал да се впряга само защото някакъв дъртак го зяпаше с една ми ти усмивчица! Никой не го познаваше! Та той беше господин Незапомнящия се! Излезеше ли да обиколи града без златния костюм, беше просто друго лице.
- Всичко наред ли е, г-н Ментелик?
Олян се обърна към лицето на главния касиер.
- Какво? А... не. Исках да кажа, да. Ъ... а Вие досега изобщо някога виждали ли сте го този човек?
- За кой човек става дума?
Олян пак се обърна да посочи човека в черно, но онзи беше изчезнал.
- Приличаше на проповедник, - измънка той - Беше ... ами зяпаше ме.
- Добре, но това сам си го просите. Вероятно ще се съгласите, че златната шапка беше грешка?
- Харесвам си шапката! Няма друга като нея!
Криви кимна:
- За щастие е така, сър. Мила мамо. Книжни пари. Практикувани единствено от езичниците Ахатяни...
- Езичници ли? Та те имат повече богове и от нас! И у тях златото е по-евтино от желязото! - и тогава Олян се смилостиви. Лицето на Криви, обикновено толкова контролирано и сдържано, сега се беше смачкало като стара хартишка - Вижте, четох туй онуй. Банките пускат в обращение монети четири пъти надвишаващи държаното от тях злато. Това е дреболия, без която най-спокойно ще си се оправим. Това е светът на бляновете. Този град е достатъчно богат да си бъде своето собствено златно кюлче!
- Те Ви се доверяват без разумна причина, - изхленчи Криви - Доверяват Ви се, защото ги разсмивате. Аз не разсмивам хората и това не е моят свят. Не знам как да се смея като Вас и как да говоря като Вас. Не разбирате ли? Трябва да има все нещо, чиято стойност е отвъд модата и политиката, стойност, която да е трайна. Ветинари ли поставяте начело на моята банка? Какво гарантира спестяванията, които тези хора ни доверяват по гишетата?
- Не какво, а кой. И това съм аз. Аз лично ще гледам тази банка да не се провали.
- Вие ли?
- Да.
- О, да, човекът със златния костюм, - измърмори кисело Криви - А ако всичко друго откаже, ще се молите, а?
- Последния път това свърши работа, - отвърна спокойно Олян.
Окото на Криви затрепери. За пръв път откакто Олян го беше срещнал, той изглеждаше ... загубил ума и дума.
- Не разбирам, какво искате да направя!
Това беше почти хленч. Олян го потупа по рамото.
- Управлявайте банката, както сте правили винаги. Струва ми се, че трябва да уредим някои кредити, с всичките тези налични пари шурнали към нас. Бива ли Ви да съдите за хората?
- Мислех, че ме бива, - отговори Криви - А сега? Нямам представа. Сър Джошуа, колкото и да е тъжно да се признае, не го биваше. Г-жа Разкош, според мен, беше много-много добра в това.
- По-добра, отколкото изобщо можете да си представите, - съгласи се Олян - Е, добре. Ще изведа председателя на разходчицата му, а после... ще пръснем пари тук там. Какво ще кажете?
Г-н Криви потръпна.

„Вестникът” изкара ранно-следобедно издание с голяма снимка на първата страница на опашката виеща се пред банката. Повечето от редящите се искаха да се включат в действието, каквото и да излезеше, че е действието, а останалите се редяха на основанието, че онова от другата страна на опашката може и да е интересно. Имаше едно вестникарче и хората си купуваха вестници за да прочетат новината озаглавена: „Огромна Опашка Залива Банка”, което на Олян му се стори малко шантаво. Нали самите те бяха в опашката? Да не би тя да ставаше истинска, само ако прочетяха за нея?
- Вече има някои ... хора, желаещи да питат за заемите, сър, - съобщи иззад гърба му Криви - Предлагам да ме оставите да се оправя с тях.
- Не, ние ще се оправим с тях, г-н Криви, - обърна се с гръб към прозореца Олян - Изпратете ги до кабинета отдолу, ако обичате.
- Наистина смятам, че трябва да оставите това на мен, сър, - настоя Криви - За някои от тях идеята за банков влог е съвсем нова. Фактически не мисля, че някои от тях досега изобщо са стъпвали в банка, освен може би под покрова на нощта.
- Бих искал да присъствате, естествено, но окончателното решение ще е мое, - заяви колкото се може по-надменно Олян - Мое и на председателя, естествено.
- На Калпазанчо?
- О, да.
- И той значи е експерт по характерите, така ли?
- О, да!
Олян взе кучето и се запъти към кабинета. Можеше да усети как главният касиер се е втренчил в гърба му.
Криви беше прав. Някои от хората очакващи го с надежда за заем, имаха предвид всъщност някой друг долар до петък. С тях беше лесно да се оправи. Но пък имаше и други...
- Г-н Диблър, нали? - попита Олян.
Знаеше отговора, но така се говори като си седнал зад бюро.
- Същият, сър, от малък съм си аз, - отговори г-н Диблър, в чието изражение постоянно имаше нещо подвижно като на гризач - Бих могъл да съм и някой друг, ако пожелаете.
- И Вие продавате пирожки с месо, наденички, плъхове на клечка...
- Ъ... снабдявам с тях, сър, - поправи го Диблър - Това щото съм снабдител.
Олян му хвърли един поглед над книжата. Селестин Сюблим Порфирий Гордиан Диблър, име по-голямо от самия човечец. Всеки знаеше С.С.П.Г. Диблър. Той продаваше на поднос пирожки и наденички, обикновено на хора прекалили с пиенето, които автоматично ставаха прекалили с наденици.
И Олян беше хапвал по малко от пая със свинско и някой друг кренвирш в питка *, което само по себе си беше много интересен факт. Имаше нещо в тея боклуци, което те караше да се връщаш за още. Трябва да беше някаква тайна съставка или пък може би мозъкът не искаше да повярва на това, което му казваха вкусовите пъпки и пожелаваше още веднъж да опита този потоп от горещи, мазни, не напълно органични, леко хрущящи вещества, пенещи се по езика. И така човек си купуваше допълнително.
И, трябваше да се признае, понякога идваше такъв момент, че кренвиршът в питка на Диблър беше точно каквото ти трябваше. Печално, но факт. Всеки си имаше такива моменти. Животът те низвергваше толкова ниско, че за няколко жизненоважни секунди тоя бъркоч от странни мазнини и обезпокоителни тъкани се оказваше единственият ти приятел в този свят.
- Имате ли сметка при нас, г-н Диблър?
- Дасър, бла’дарясър, - отговори Диблър, не приел поканата да остави подноса си и седна държейки го в отбранителна позиция пред себе си.
Банката изглежда стряскаше уличния търговец. Естествено, това беше целта. За това бяха колоните и мраморът. Тук бяха, за да се чувстваш не на място.
- Г-н Диблър откри влог за пет долара, - осведоми го Криви.
- И още донесох наденичка за мъничкото кученце, - добави Диблър.
- За какво Ви трябва кредит, г-н Диблър? – попита Олян гледайки как Калпазанчо предпазливо души кренвирша.
- Искам да си разширя бизнеса, сър, - отговори Диблър.
- Вие сте вече от повече от тридесет години в бранша, - каза Олян.
- Дасър, бла’дарясър.
- И продуктите Ви са, може да се каже, уникални...
- Дасър, бла’дарясър.
- Така че сега, предполагам, ще Ви е нужна нашата помощ за да отворите верига от заведения за бързо хранене с фирмения знак Диблър, предлагащи ястия и питиета, характеризиращи се с неповторимото Ви качество? – поиска да уточни Олян.
Калпазанчо скочи от бюрото деликатно хванал наденицата в уста, остави я в ъгъла на кабинета и усърдно задрапа килима да я зарови.
Диблър изгледа Олян и каза:
- Дасър, щом настоявате, но аз всъщност си мислех по-скоро за количка.
- Количка? – обади се Криви.
- Дасър. Знам откъде да си намеря една хубавичка на втора ръка с пещ и всичко. Че и боядисана като кукличка. Куция Уоли напуска бизнеса с печените картофи поради стреса, сър, и ще ми я даде той за петнайсе долара кеш. Не може се изпусне такава възможност, сър, - той хвърли нервен поглед към г-н Криви и добави – Мога да ви ги връщам по долар на седмица.
- За двадесет седмици, - отсъди Криви.
- Седемнадесет, - поправи го Олян.
- Но кучето току що се опита да... – започна Криви.
Олян отмете възражението с един мах на ръката си.
- Значи се договорихме, г-н Диблър?
- Дасър, бла’дарясър, - каза Диблър – Ама и тая идея, дето ми я дадохте, сър, за веригата и прочее, също си я бива, та и за нея благодарско. Но в моя бизнес, тъй си мисля, е от значение да си мобилен.
Г-н Криви отброи петнадесет долара с кисела гримаса и заговори още със затварянето на вратата зад уличния продавач:
- Дори и кучето не би...
- Да, но хората биха, г-н Криви, - просвети го Олян – И в това е гениалността му. Струва ми се че печалбата му е най-вече от горчицата, но тоя човек може да продаде цвърченето, г-н Криви. А това е незаситен пазар.
Влизането на последния перспективен кандидат за кредит беше предизвестено първо от двама мускулести мъже, заели позиции от двете страни на вратата, а после от миризмата, заглушила дори и устойчивата воня на Диблърова наденица. Не че беше чак толкова неприятна миризма, напомняше на престояли картофи или на изоставени тунели; това беше каквото остава като се започне с потресаващо зловоние и се търка здраво, но без особен успех, и тази миризма обвиваше Краля като императорска мантия.
Олян беше смаян. Кралят на Златната река, така го наричаха, защото в основата на богатсттвото му беше ежедневният събиране от страна на хората му на урината от всички барове и ханове на Анкх-Морпорк. Клиентите му плащаха да я изнесе, а пък алхимиците, щавачниците и работилниците за бои му плащаха да им я достави. Но това беше само началото. Хората на Хари Краля прибираха всичко. Каруците им можеше да се видят навсякъде, особено призори. Всеки вехтошар и боклукчия, всеки кенефогмуркач, всеки лайноносец, всеки събирач на стар метал... няма как, работиш за Хари Краля, казваха те, защото счупеният крак вреди на бизнеса, а при Хари всичко беше бизнес. Говореше се, че ако някое куче на улицата само заприлича че се напъва, някой човек на Краля ще довтаса на мига, държейки лопатка под задника му, защото първокласните кучешки лайна вървяха по 9 пенса кофата в първокласните щавачници. И те плащаха на Хари. Градът плащаше на Хари. Всички плащаха на Хари. А което не можеше да им продаде обратно в по-благоуханен вид, отиваше на огромните му бунища надолу по реката, които в по-мразовити дни пускаха толкова грандиозни валма изпарения, че дечурлигата им казваха фабрики за облаци.
Освен от споменатите наемни помощници Краля беше съпроводен от кльощав млад мъж стискащ куфарче.
- Абе добре си се уредил тука, - каза Хари сядайки срещу Олян – Екстра си е. Жената все ми дудне да съм и намерил пердета като тези. Аз съм Хари Краля, г-н Ментелик. Току що внесох педесе хилядарки в твойта банка.
- Много Ви благодаря, г-н Крал. Ще приложим всички усилия да се погрижим добре за тях.
- Сторете го. А сега ми се ще да взема на заем сто хиляди, моля, - извади дебела пура Хари.
- Носите ли някаква гаранция, г-н Крал? – обади се Криви.
Хари Краля дори не го погледна. Той си запали пурата, пафна няколко пъти и махна с нея общо взето по посока на Криви.
- Тоя пък кой е, а, г-н Ментелик?
- Г-н Криви е нашият главен касиер, - представи го Олян, без да се осмели да го погледне в лицето.
- Значи писарушка, - отсъди пренебрежително Хари Крал – То си беше писарско въпросче.
Той се наклони напред.
- Аз се казвам Хари Краля. Ето ви я гаранцията ми, няма криво ляво, друго не ви трябва. Хари Краля. Всеки ме знае. Плащам к’вото съм длъжен и вземам к’вото са ми длъжни и к’вото кажа на две не става. Мойте ръце са ми капиталът. Хари Краля.
И той стовари ръчищата си на масата. Като се изключи чуканчето от малкия пръст на лявата му ръка, на всеки пръст имаше по един тежък златен пръстен, а на всеки пръстен беше гравирана по една буква. Видиш ли ги да се приближават към теб, примерно в някой заден двор, понеже си скатал нещо от дължимото, последното име което ще видиш, ще е Х*А*Р*И*К*Р*А*Л*Я. Това беше факт, който трябваше да си държиш на преден план в мозъка, да си има вес така мозъкът ти преден план.
Олян погледна мъжагата в очите.
- Ще ни трябва много повече от това, - изръмжа някъде отгоре му Криви.
Хари Краля не си стори труда да погледне нагоре. А само каза:
- Аз говоря само с латернаджията.
- Г-н Криви, бихте ли излезли само за няколко минутки, - каза сговорчиво Олян – И сигурно ... придружителите на г-н Крал ще сторят същото?
Хари Краля кимна едва доловимо.
- Г-н Ментелик, аз наистина...
- Моля Ви, г-н Криви.
Главният касиер изсумтя, но си излезе след главорезите. Младият мъж с куфарчето също понечи да напусне, но Хари го прати с жест обратно в стола.
- Тоя Криви гледай да го държиш изкъсо, - забеляза той – Че с него може и да стане някой майтап.
- По-скоро неприятност, той не обича майтапите, - каза Олян – Та как стана така, че Хари Краля да има нужда от пари, г-н Крал? Всички знаят, че сте богат. Да не се е закучил бизнесът с кучешките лайна?
- Аз се кон-сол-лид-дирам, - рече Краля – Тази работа с Инфраспрасстуктурния проект ... ще има някои възможности за човек на място. Има да се купува земя, да се смазват ръчички... абе знаеш как е. Ама тея от другите банки хич не щат да имат вземане даване с Краля на Златната река, макар че баш мойте момчета им поддържат септичните ями уханни като теменужки. Тея надути лигльовци щяха да са затънали до гуша в собствената си пикня ако не бях аз, ама си бърчат носовете като съм наблизо, о да, - той поспря като че се беше сетил нещо и продължи – Добре де, повечето хора си бърчат носовете, разбира се, щото не е като да може човек да се къпе всяка проклета минута, ама тая сбирщина банкери за нищо не ме бръсне дори когато жената ме е изтъркала до кръв. Какво си мислят те! Аз съм по-добър риск от повечето им префърцунени клиенти, айде на бас. Аз давам работа на хиляда души в тоя град, драги ми господине, по един или друг начин. Това са хиляда семейства само от мен чакащи хляба си. Работата ми може и да е с мръсотия, ама хич не е мръсна.
Той не е мошеник, напомни си Олян. Той се бе издигнал от дъното и си бе проправил пътя към върха в един свят, където стандартното средство за преговори беше подръчната оловна тръба. Този свят нямаше вяра на книжа. В този свят реномето беше всичко.
- Сто хиляди са доста пари, - каза той на глас.
- Да, ама ти ще ми ги дадеш, - ухили се Краля – Знам аз, че ще ги дадеш, щото си по шансовете, също като мене. Надушвам го аз в тебе. Надушвам аз кога някой чиляк е извъртял туй онуй навремето, а?
- Всички трябва някак да си вадим хляба, г-н Крал.
- Тъй де, тъй де. Пък сега виж ни как си седим като някви съдии и сме стълпове на обществото, а? А к’во ще речеш да стиснем ръце като джентълмени, к‘вито не сме? Ей т’ва тук, - той тупна с огромното си ръчище рамото на младия човек, - е Уолъс, моя служител, дето ми прави сметките. Новичък ми е той, щото предишния го хванах да ме пързаля нещо. И голям смях падна, както се досещаш.
На Уолъс изобщо не му беше смешно.
- Май се досещам, - кимна Олян.
Хари Краля пускаше да пазят различните му имоти твари, можещи да се нарекат кучета само защото вълците не са толкова побъркани. И ги държеше гладни. Поне такива слухове се носеха, и изглежда на Хари Краля му харесваше да е така. Рекламата си струваше. Човек не се бъзикаше с Хари Краля. Но пък това си имаше и обратната страна.
- Уолъс може да си приказва за числа с твоята маймунка, - продължи Хари и се изправи – Ти ще искаш да ме изтискаш, няма к’во да се лъжем. Бизнесът си е бизнес, аз ли няма да го знам. К’во ще кажеш?
- Добре, ще кажа, че се разбрахме, г-н Крал, - каза Олян.
После си плю на ръката и я протегна. Струваше си да се види израза на лицето на тоя човек.
- Не знаех, че банкерите правят така, - продума Хари.
- Значи рядко стискат ръце с Хари Краля, - отвърна Олян.
Това сигурно беше малко прекалено, но Краля намигна, плю на неговата си ръка и сграбчи Оляновата. Олян се беше приготвил, но дори и така хватката на мъжагата смля кокалите на пръстите му.
- Ей, г-н Ментелик, в теб има повече мръсотия отколкото в стреснато стадо след прясна паша.
- Благодаря, сър. Приемам го за комплимент.
- И само за да е доволно маймунчето ти, ви донесох документите на хартиената мелница, големия двор и още някоя друга собственост, - вметна Хари – Дай ги на човека, Уолъс.
- Това трябваше да го кажете още отначало, г-н Крал, - оплака се Олян, докато му връчваха няколко внушителни свитъка.
- Да, ама не исках. Исках аз да съм сигурен в теб. Кога ще мога да си взема парите.
- Скоро. Само да ги отпечатам.
Хари Краля сбръчка нос.
- А да, тея книжните. Колкото до мен, аз паричките ги обичам да си дрънчат, ама Уолъс ми казва, че книжните пари били бъдещето, - той намигна – Не че се оплаквам, щото тея дни старият Спулс си купува хартията от мен. Що да си виря носа срещу собствения ми интерес, а? Сполай ти, сър!
Двадесет минути по-късно г-н Криви се върна с широка крачка в кабинета с лице като данъчно известие и завари Олян разсеяно разглеждащ лист хартия на поизтърканата зелена кожа на бюрото.
- Сър, мой дълг е да протестирам за...
- Закова ли го на хубава тарифа? – прекъсна го Олян.
- Горд съм да Ви уверя, че е така, обаче начинът по който Вие...
- Доста ще изкараме от Хари Краля, г-н Криви, а и той ще изкара доста от нас.
- Но Вие превръщате моята банка в някакъв...
- Без да се брои приятелчето Хари, днес имаме постъпления над четири хиляди долара. Повечето от тях от хора, които Вие наричате бедняци, но те са много повече от богаташите. Можем да вкараме тези пари в работа. И тоя път няма да даваме заеми на мошеници, за туй не се безпокойте. Аз самият съм мошеник и надушвам тоя сорт хора от километри. Моля, предайте поздравленията ми на персонала по гишетата. А сега, г-н Криви, г-н Калпазанчо и аз отиваме да се видим с един човек относно правенето на пари.

Тиймър & Спулс се бяха издигнали благодарение на големия договор за марките. И дотогава бяха най-добрите печатари, сега обаче разполагаха с хора и мускули да се справят с всичките най-големи поръчки. И човек можеше да им вярва. Олян винаги се чувстваше гузен като ходеше при тях: Тиймър & Спулс представляваха всичко онова, за което той само се представяше.
Когато той влезе, цялата сграда светеше. А г-н Спулс си беше в кабинета и си работеше по сметките си. Той вдигна поглед и като видя Олян, му се усмихна с усмивката пазена за най-най-добрия клиент.
- Г-н Ментелик! Какво мога да направя за Вас? Седнете, моля! В последно време не Ви виждаме често!
Олян седна и се разбърбори, защото г-н Спулс си падаше по бърборенето.
Трудни времена бяха. То времената кога ли не бяха трудни. Тези дни се бяха навъдили много повече преси. T&С продължаваха да са най-напред, защото бяха най-напредничавите. За съжаление, спомена с безизразно лице г-н Спулс, техните „приятели” и конкуренти от Университетската Печатница се били натресли с онези техни говорещи книги...
- Говорещи книги ли? Изглежда ми добра идея, - вметна Олян.
- Напълно възможно, - изсумтя Спулс - Но тези не се предполагаше да го правят и безусловно не се е планирало да се оплакват за качеството на лепилото им и дръвнищината на словослагателя. И естествено, сега Университетът не може да ги пусне на вторични.
- Защо?
- Помислете си, какъв само вой ще се дигне! Не, с гордост ще заявя, че ние все още сме на гребена на вълната. Ъ... нещо специално ли ще желаете?
- Какво можете да направите с това тук? - Олян остави на масата един от новите долари.
Спулс го вдигна и внимателно го прочете. После с отсъстващ глас рече:
- И аз бях чул нещо такова. Ветинари знае ли, че планирате това?
- Г-н Спулс, обзалагам се, че той знае номера на обувките ми и какво съм ял на закуска.
Печатарят пусна банкнотата все едно тиктакаше.
- Виждам какво сте на път да направите. Толкова мъничко, а пък толкова опасно.
- Ще можете ли да ги печатате? - попита Олян - О, не тази тук. Аз ги стъкмих тези само колкото да изпробвам идеята. Имах предвид висококачествени банкноти, само да намеря художник да ми ги нарисува.
- О, да. Ние сме синоним за качество. Монтираме нова преса за да сме в крак с търсенето. Но какво ще правим относно сигурността?
- Какво, тук ли? Досега никой не ви е създавал проблеми, нали?
- Не, никой. Но досега тук не ни са се въргаляли купища пари, ако разбирате какво искам да кажа.
Спулс вдигна банкнотата и я пусна. Тя се заклатушка нежно натам насам докато не се приземи на бюрото.
- И е толкова лекичка, - продължи той - Няколко хиляди долара ще може да бъдат отнесени като едно ти нищо.
- Но ще е бая мъчно да се претопят. Вижте какво, монтирайте си пресата в Монетния двор. Там има място колкото си щете. Край на проблема, - предложи Олян.
- Е, да, това вече е друго нещо. Но пресата, нали знаете, е голямо нещо да се разнася. Ще ни отнеме дни да я пренесем. Бързате ли? Разбира се, че бързате.
- Наемете няколко голема. Четири голема ще ви вдигнат каквото си поискате. Отпечатате ли ми доларите до други ден и първите хиляда броя са бонус за вас.
- Защо винаги бързате чак толкова, г-н Ментелик?
- Защото хората не обичат промените. Но направиш ли промяната достатъчно пъргаво, просто минаваш от един вид нормалност в друга.
- Добре, предполагам, че можем да наемем някой друг голем, - склони печатарят - Но се опасявам, че има и други трудности, не толкова лесни за преодоляване. Осъзнавате ли, че започнете ли да печатате пари, непременно ще има фалшификации? Може и да не си струва труда за, да речем, двадесетпенсова марка, но като стане дума за, примерно, десет-доларова банкнота... - той вдигна вежди.
- Вероятно е така. Някакви проблеми?
- Големи, друже. О, можем да Ви помогнем. Хартия с прилична текстура и с рисунък от изпъкнали нишки, водни знаци, симпатични мастила, да сменяме плаките достатъчно често че да не се изтъркват, някои трикове с дизайна... и освен това да го направим сложно. Това е много важно. Да, можем да го направим за Вас. Скъпичко ще е. Най-горещо Ви препоръчвам да си намерите гравьор добър като този... - г-н Спулс отключи едно от долните чекмеджета на бюрото си и извади лист Зелени 50р марки с Кулата на Занаята. И подаде на Олян голяма лупа.
- Това, разбира се, е първокачествена хартия, - отбеляза печатарят докато Олян гледаше.
- Станали сте много добри. Виждат се всичките детайли, - възкликна Олян.
- Не, - възрази с известно задоволство Спулс - В действителност не се виждат. Бихте могли обаче и да ги видите с това, - той отключи един шкаф и връчи на Олян тежък бронзов микроскоп.
- Той е включил повече детайли и от нас, - разправяше той, докато Олян нагласяше фокуса - Това е самият предел на каквото може да бъде изтискано от метала и хартията. Това е, обявявам го най-тържествено, работа на гений. Той би могъл да е Вашето избавление.
- Невероятно, - възхити се той - Хубаво, трябва да го вземем! За кого работи той сега?
- За никого, г-н Ментелик. Той е в затвора и го чака бесило.
- Бухльо Дженкинс?
- Вие свидетелствахте срещу него, г-н Ментелик, - подтвърди меко Спулс.
- Да де, но само колкото да удостоверя, че онова, което е копирал са били нашите марки и колко сме изгубили от това! Изобщо не очаквах, че ще го обесят!
- Милорд винаги е много докачлив в случаи на държавна измяна на града, както той ги описва. Аз си мисля, че адвокатът на Дженкинс не си е свършил работата. В края на краищата той направи нашите марки да изглеждат като фалшификати в сравнение с неговите. Знаете ли, останах с впечатлението, че горкото момче изобщо не е осъзнавало, че е вършило нещо нередно.
Олян си спомни влажните ужасени очи и израза на безпомощно объркване.
- Да, - каза той – Майче сте прав.
- Случайно не бихте ли могъл да използвате влиянието си пред лорд Ветинари ...
- Не. Няма да стане.
- Ех. Сигурен ли сте?
- Да, - рече с равен глас Олян.
- Е, от нас толкова. Вече можем дори да номерираме знаците автоматично. Но дизайнът трябва да е от най-високо качество. Майчице. Съжалявам. Бих искал да можех да помогна. Големи длъжници сме Ви, г-н Ментелик. Чака ни толкова официална работа, че ще ни трябва мястото в Монетния двор. Честна дума, практически сега ние сме правителствената печатница!
- Наистина ли? - каза Олян - Това е толкова ... интересно.

Валеше безпросветно. Улуците гъргореха и се опитваха да плюят. От време на време вятърът подхващаше някой водопад прелял от покривите и го запращаше през улицата право в лицето на всеки който вдигнеше глава. Да но това не беше нощ като за вдигнати глави. Това беше нощ, в която да бързаш превит на две за вкъщи.
Капките плющяха по прозорците на пансиона на г-жа Кейк, по-конкретно по този в стаята отзад, заета от Маволио Криви, с честота двадесет и седем в секунда плюс-минус петнадесет процента.
Г-н Криви обичаше броенето. На числата можеше да се разчита, с изключение може би на пи, обаче той работеше по въпроса в свободното си време и то рано или късно беше длъжно да се предаде.
Той седна на леглото си, гледайки как числата танцуват в ума му. Те винаги танцуваха за него, дори когато времената бяха тежки. А тежките времена бяха толкова натежали. Сега, изглежда, се задаваха още от тях.
Някой почука на вратата. Той каза:
- Влезте, г-жо Кейк.
Хазайката отвори вратата.
- Винаги познавате, че съм аз, нали, г-н Криви? - заговори г-жа Кейк, повече от мъничко загрижена за най-добрия си наемател.
Той си плащаше навреме, ама точно навреме, винаги си поддържаше стаята перфектно чиста и, разбира се, беше джентълмен с професия. Добре де, във вида му витаеше нещо стряскащо, а пък и онази работа с грижливото настройване на часовника преди да отиде на работа, обаче тя беше готова да се примири с това. В този претъпкан град нямаше недостиг на наематели, но чисти наематели, които да си плащат редовно и никога да не се оплакват от закуската бяха голяма рядкост и си заслужаваше да бъдат коткани, а ако вземат да си сложат чудноват катинар на гардероба, ами нали мълчанието е злато.
- Да, г-жо Кейк, - отговори Криви - Винаги познавам, че сте Вие поради характерния интервал от една цяло и четири секунди между почукванията.
- Наистина ли? Смайващо! - възкликна г-жа Кейк, на която доста и хареса, как звучи „характерен” - Винаги съм казвала, че на Вас винаги Ви излиза сметката. Ъ, трима мъже долу ще питат за Вас...
- Кога?
- След около две минути, - съобщи г-жа Кейк.
Криви се изправи с едно единствено движение на разгъване, като онези играчки на пружина изскачащи от кутии.
- Мъже значи? Как ще са облечени?
- Ами, ъ, просто, разбирате ли, с дрехи? - заколеба се г-жа Кейк - Черни дрехи. Един от тях ще ми даде визитката си, но аз няма да мога да я прочета, защото ще съм си сложила очилата за далече. Разбира се бих могла да отида да си сложа правилните очила, няма спор, но не дам ли на предчувствието да се развие както трябва, получавам такова главоболие. Ъ... а сега ще кажете: „Моля Ви, уведомете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк”, - тя го изгледа с очакване - Извинявайте, но имах предчувствие, че ще Ви кажа, че имам предчувствие, така че си рекох най-добре да сторя тъй. Малко е глупаво, но човек не може да промени природата си, казвам аз...
- Моля Ви, уведомете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк, - каза Криви.
Г-жа Кейк го изгледа с благодарност преди да си излезе.
Г-н Криви отново седна. Животът с предчувствията на г-жа Кейк понякога можеше да стане малко оплетен, особено когато те станеха рекурсивни, но част от морала на Брястова улица * беше да си толерантен към чудатостите на другите с надеждата, че и те ще ти отвърнат със същото. Той харесваше г-жа Кейк, но тя грешеше. Човек можеше да промени природата си. Ако не можеше, значи всичко беше безнадеждно.
След няколко минути той чу звънеца и приглушения разговор и изобрази подобаващото учудване, когато тя почука на вратата му. Разгледа визитката.
- Г-н Козмо? О. Колко странно. Най-добре ги поканете тук, - той се запъна и се огледа. Сега в града удребняването * беше в разгара си. Жилищната му площ беше точно два пъти площта на леглото, а то си беше тесничко легло. Трима души тук ще трябва да са си доста близки. Четирима ще си станат съвсем близки, независимо дали го искат или не. Имаше и табуретка, но Криви я държеше отгоре на гардероба за да не му се пречка - Може би само г-н Козмо, - предложи той.
След минутка човекът беше надлежно съпроводен до стаята му.
- Я, какво чудесно убежище си имате, г-н Криви, - започна Козмо - Толкова е удобно разположено спрямо ъм...
- Околностите, - завърши Криви и свали табуретката от гардероба - Добре дошли, сър. Рядко ми идват гости.
- Ще говоря направо, г-н Криви, - Козмо седна - Членовете на управителния съвет не одобряват, хъ, направлението по което се развиват нещата. Сигурен съм, че и Вие също.
- Да, сър, бих предпочел то да е различно.
- Той трябваше да свика борда!
- Да, сър, но се опасявам, че съгласно устава на банката той може да го свика и след седмица.
- Той ще съсипе банката!
- Всъщност имаме много нови клиенти, сър.
- Не е възможно га го харесвате този? Не и Вие, г-н Криви?
- Не е трудно да го хареса човек, сър. Но Вие ме познавате, сър. Аз не вярвам на тези, които се смеят твърде лесно. Сърцето на глупеца е в дома на смешките. Той не би трябвало да бъде начело на Вашата банка.
- Аз бих предпочел да я наричам „нашата банка”, г-н Криви, - провъзгласи щедро Козмо - защото в един много фундаментален смисъл тя си е наша.
- Много мило от Ваша страна, сър, - промълви Криви загледан в дюшемето прозъртащо през дупката в много евтината мушама, която от своя страна беше в един много фундаментален смисъл открита благодарение на износената част на чергата, която, в един много фундаментален смисъл, беше негова.
- Както разбрах, Вие сте се присъединили към нас в много ранна възраст, - продължи Козмо - Баща ми лично Ви е дал работа като стажант, нали?
- Точно така, сър.
- Той, баща ми, беше много ... толерантен, - рече Козмо - И правилно. Няма какво да се задълбаваме в миналото, - той направи лека пауза, колкото думите му да прихванат. Криви в крайна сметка беше интелигентен. Няма защо да се използва чук там, където и перцето може със същия успех да изпърха до местоназначението.
- Вероятно бихте успели да намерите някакъв начин, който би позволил той да бъде отстранен от поста си без усложнения и кръвопролитие? - намекна той - Все нещо трябва да има. Никой не изниква просто така от никъде. Но за неговото минало се знае не повече отколкото, да речем просто за пример, се знае за Вашето.
Още едно фино напомняне. Окото на Криви потръпна.
- Но г-н Калпазанчо, все още ще е председател, - измънка той посред тропането на дъжда по стъклото.
- О, да. Но съм сигурен, че за него ще се погрижи някой, който ще може, да го кажем така, по-умело да превежда джафкането му в по-традиционен текст?
- Разбирам.
- А сега ми е време да си вървя, - Козмо се изправи - Убеден съм, че имате много какво да... - той огледа голата стая не показваща никакви следи на обитаване от човешко същесктво, нито снимки, нито книги, нито житейски боклуци, и завърши - ... да правите?
- Тъкмо се канех да си лягам, - каза г-н Криви.
- Ще ми кажете ли, г-н Криви, колко Ви плащахме? - Козмо хвърли поглед на гардероба.
- Четиридесет и един долара месечно, сър, - отговори Криви.
- О, но естествено имате много стабилна работа.
- Досега бях убеден в това, сър.
- Просто се чудех, защо сте избрали да живеете тук?
- Обичам скучното, сър. То нищо не очаква от мен.
- Е добре, време ми е да си тръгвам, - каза Козмо мъничко по-рано отколкото трябваше - Убеден съм, че ще можете да бъдете от помощ, г-н Криви. Вие винаги сте били от голяма помощ. Колко жалко би било да не сте от помощ в тези времена.
Криви се беше втренчил в пода. И трепереше.
- Говорейки от името на всички нас ще Ви кажа, че ние Ви смятаме за един от семейството, - продължи Козмо. После преосмисли последното изречение с оглед на специфичния чар на Разкошовци и допълни - Но в добър смисъл.