Парите сами си се грижиха за себе си. Те навигираха през столетията, потънали в документи, скрити зад юристи, четкани, лъскани, инвестирани, реинвестирани, конвертирани, прани, сушени, гладени, колосвани и опазвани от неприятности и данъци и най-вече опазвани от самите Разкошови. Те си знаеха що за стока са потомците им, нали сами си ги бяха възпитали такива, така че парите си вървяха с пазачи и душеприказчици, управители и клаузи, отцеждайки само умерено количество от тях за следващото поколение, достатъчно да поддържа стила на живот, за който името им беше станало синоним, като им оставаше и още мъничко за да задоволи семейната традиция да се боричкат помежду си за, ами да, за парите.
И ето ги сега те пристигаха, всеки клон от фамилията, а често и всеки индивид, със собствените си адвокат и бодигарди, внимателно следейки, кого ще благоволят да забележат, та да не би неволно да се усмихнат на някого, с когото в момента се съдят. Като семейство, както се казваше, Разкошови се спогождаха като торба пълна с котки. Козмо ги наблюдаваше на погребението как прекарват времето си дебнейки се един другиго, съвсем като котки, всяка чакаща някоя друга да нападне. Но дори и така щеше да е подобаващо благопристойно събитие, само ако оня кретен племенникът, на когото дъртата кучка беше разрешила да живее в мазето, не беше изникнал в мърлявия си бял халат и жълтия си дъждобран и не рева по време на цялата церемония. Той напълно развали събитието за всички.
Сега обаче погребението беше свършило и Разкошови се заеха с това, с което винаги се заемаха след погребения, а именно да си говорят за Парите.
Не е възможно да събереш Разкошови на една маса. Козмо беше подредил малки маси в конфигурация съответстваща на най-точната му информация за настоящото състояние на фракциите и дребните братоубийствени войни, но трябваше доста влачене и дърпане на маси и заплахи за юридически мерки преди родата най-сетне да седне. Зад тях стегнатият строй на техните адвокати зорко бдеше, печелейки общо по долар на всеки четири секунди.
Очевидно единствената роднина, която имаше Ветинари, беше една леля, размечта се Козмо. Късметлия беше този човек. Когато той стане Ветинари, ще дойде време за изкуствен подбор.
- Дами и господа, - започна той, когато съскането и квалификациите горе-долу поутихнаха - Толкова се радвам да видя толкова много от нас тук в този ден...
- Лъжеш!
- Особено теб, Пуцци, - усмихна се на сестра си Козмо.
Ветинари нямаше и сестра като Пуцци. Никой нямаше такава, беше готов да се обзаложи Козмо. Тя беше адско изчадие в приблизително човешки облик.
- Все още нещо не ти е наред с веждата, знаеш ли, - продължи Пуцци.
Беше седнала сама на една маса, гласът и беше като на резачка уцелила пирон с допълнителен примес на сирена и беше винаги определяна като „светска красавица”, което за пореден път показваше, колко богати всъщност бяха Разкошови. Ако бъдеше разсечена на две, от нея щяха да излязат две светски красавици, макар че, в този случай, не особено красиви. Макар и да се говореше, че мъжете отхвърлени от нея скачали в отчаяние от мостовете, единствената която говореше това, беше самата Пуцци.
- Сигурен съм, че всички знаете... - започна Козмо.
- Благодарение на абсолютната некомпетентност на вашата страна на семейството ти загуби нашата банка! - разнесе се един глас от далечния ъгъл, но възбуди надигащ се хор от ропот.
- Всички тук сме Разкошови, Жозефина, - смъмри я той - Някои от нас дори са родени Разкошови.
Това не подейства. А трябваше да подейства. С Ветинари щеше да подейства, беше убеден Козмо. Но с Козмо само обиди хората. Недоволните гласове само се усилиха.
- Някои от нас се оправят по-добре! - изсумтя Жозефина.
Тя имаше изумрудена огърлица хвърляща по лицето и зеленикави отблясъци. Козмо беше впечатлен. При възможност Разкошови се женеха за далечни братовчеди, но за неколцина във всяко поколение не беше рядкост да се оженят извън родата с цел да се избегне онази ситуация с трите палеца. Жените си намираха хубави мъже, които правеха каквото им се кажеше, а мъжете си намираха жени, които, чудно как, бяха забележително умели в прихващането на сприхавостта и докачливостта на бръснати маймуни, което беше белег на един истински Разкош.
Жозефина си седна с доволния вид на отровен вид всред хор от сдържано съгласие. И веднага отново скочи на крака, за бис:
- И какво възнамеряваш да сториш сега относно тази непростима ситуация? Вашият клон допусна едно панаирджийско същество да вземе контрола над нашата банка! Отново!
Пуцци се извърна в стола си:
- Как смееш да говориш така за Татко!
- И как смееш да говориш така за господин Калпазанчо! - додаде Козмо.
С Ветинари това щеше да има успех, той си го знаеше. Щеше да направи Жозефина да изглежда глупаво и да вдигне акциите на Козмо в стаята. Щеше да проработи за Ветинари, който умееше да си повдига веждата дато визуален туш.
- Какво? Какво? Какви ги плещиш? - развика се Жозефина - Я не ставай глупав, момченце! Говорих за тая твар Ментелик! Та той е някакъв пощальон, представете си! Защо не си му предложил пари?
- Предложих му, - каза Козмо, а за вътрешния си слух добави: „Ще ти го припомня аз това „момченце”, плесенясала стара чанто такава. Когато стана майстор на веждата ще те видим какво ще кажеш тогава!”
- И?
- Очевидно парите не го интересуват.
- Глупости!
- Ами мъничкото кученце? - намеси се един старчески глас - Какво ще стане, ако то се спомине, боговете да не дават?
- Банката ще ни бъде върната, Лельо Грижа, - отговори Козмо на дребничката старица с черните дантели, потънала в някакво ръкоделие.
- Независимо как умре мъничкото кученце ли? - продължи Леля Грижовност Разкош, изискано свела поглед над бродерията си - Сигурна съм, че винаги съществува възможността за отравяне.
С осезаемо шуууффф адвокатът на Леля Грижа скочи и декларира:
- Моята клиентка желае да заяви, че споменава единствено достъпността на субстанции с летално въздействие изобщо и не е било изказано с намерение, и не бива да се разглежда като замисляне на каквито и да е незаконни действия.
И, заработил хонорара си, * той пак седна.
/* бел.авт.: За отчитане на потенциални усложнения и навременна намеса с надлежащо пояснение: $12.98 */
- За съжаление Стражата ще ни се стовари на главите като евтина ризница, - изтъкна Козмо.
- Стражари в нашата банка? Затвори им вратата под носовете!
- Времената се промениха, Лельо. Вече не можем да правим така.
- Когато пра-прадядо ти блъсна брат си от балкона, Стражата даже прибра трупа за пет шилинга и по халба бира на калпак!
- Да, Лельо. Сега Патриций е лорд Ветинари.
- И той да не би да разреши на някакви си стражари да се размотават в нашата банка?
- Без никакво съмнение, Лельо.
- Тогава той не е никакъв джентълмен, - заключи печално лелята.
- Той допусна вампири и върколаци в Стражата! - добави възмущението си г-ца Тарантела Разкош - Отвратително е как им се разрешава да ходят по улиците досущ като да са истински хора.
И нещо в паметта на Козмо каза зън!. „Той е досущ като истинските хора”, - напомни му гласът на баща му.
- Това е твой проблем, Козмо Разкош! - отказваше да бъде сменена темата Жозефина - Тъкмо твоят проклет баща...
- Я млъквай, - рече и спокойно той - Затваряй си устата. И между другото тези изумруди никак не ти отиват.
Това беше необичайно. Разкошови можеха да се съдят и да плетат интриги, да унижават и да издевателстват, но все пак имаше и такова нещо като добри обноски, в края на краищата.
А в главата на Козмо се чу още едно зън! и гласът на баща му му каза: „И той толкова добре успя да скрие какво представлява всъщност, с толкова усилия. Това, което той е в действителност, може и да е вече напълно изчезнало. Но по-дорбе все пак да знаеш, в случай че почне да се държи смехотворно...”
- Баща ми прекрои бизнеса на банката, - заговори Козмо, а гласът все още звънтеше в главата му докато Жозефина си поемаше дъх за поредната тирада - а всички вие му позволихте. Да, вие му позволихте. Изобщо не ви пукаше какви ги върши, докато банката беше достъпна за дребните ви интрижки, които вие толкова грижливо прикривате и не споменавате. Той изкупи дяловете на всичките дребни акционери, а на вас не ви пукаше, стигаше ви да получавате вашите дивиденти. Колко печално само, че изборът му на приятели беше неразумен...
- Но не и толкова лош, като избора му на онази нагла кабаретна певачка! - издебна си момента Жозефина.
- ... макар че изборът на последната му жена беше добър, - продължи Козмо - Хали беше хитра, коварна, безскрупулна и безпощадна. Единственият ми проблем с нея е, че в това отношение тя надмина всичките ви. А сега ще трябва да ви помоля да напуснете. Ще трябва да си връщам нашата банка. Приятен ви път.
Той стана, отиде бавно до вратата, внимателно я затвори зад себе си и след това хукна като луд в кабинета си, където застана с гръб към вратата и зазлорадства, за която цел обладаваше с точно подхождащото лице.
Добрият стар Тате! Разбира се, този безгрижен разговор беше проведен още когато Козмо беше на десет години и все още си нямаше собствен адвокат и още не беше докрай възприел Разкошната традиция на нападателно-резервираното вмешателство. Но Тате беше свестен човек. Той не просто беше давал на Козмо съвети, а го беше снабдил с амуниция, която да може да използва срещу другите. За какво иначе са бащите?
Г-н Криви! Беше ... не просто г-н Криви. А беше нещо излязло от кошмарите. Навремето разкритието беше изплашило младия Козмо, а по-късно той беше готов да съди баща си за всичките безсънни нощи, в най-добрата традиция на един Разкош, но се поколеба и добре, че стана така. Всичко щеше да излезе наяве в съда и той щеше да изхвърли на боклука великолепен дар.
Значи този тип Ментелик си мислеше че контролира банката, а? Да, но не можеш да управляваш банката без Маволио Криви, а утре по това време той, Козмо Разкош, ше притежава г-н Криви. Ммм, да ... може и да го отложим за малко по-късно. Още един ден от главоломното нахалство на Ментелик ще вбеси горкичкия г-н Криви дотам, че специалните умения за убеждаване на г-н Кранбери надали ще потрябват. О, да.
Козмо си вдигна веждата. Почваше да му хваща цаката, в това беше сигурен. Нима преди малко там той не беше направо като Ветинари? Да, беше. Израженията по лицата от семейството, когато каза на Жозефина да си затваря устата! Дори и само от спомена гръбнакът му вибрираше.
Време ли му беше? Да, за една минутка само, може би. Беше си го заслужил... Той отключи чекмеджето в бюрото си, бръкна в него и натисна скрития бутон. От другата страна на бюрото изникна секретното отделение. От него Козмо извади малка черна шапчица. Изглеждаше все едно нова. Дотук беше гений.
Козмо много тържествено сложи шапчицата на главата си.
Някой почука на вратата на кабинета. Което беше ненужно, защото тя веднага след това бе отворена с трястък.
- Пак ли се заключваме в стаята си, братлето ми? – възкликна триумфално Пуцци.
Козмо поне беше успял да задуши порива си да скрие шапчицата все едно са го заварили да върши нещо мръсно.
- Фактически тя не беше заключена, както виждаш, - отговори той – А на теб ти е забранено да се приближаваш на по-малко от пет метра от мен. Имам съдебно решение.
- А на теб не ти е разрешено да се намираш на по-малко от шест метра от мен, така че ти пръв го наруши, - Пуцци си притегли стол, застана разкрачена над него и се облегна тежко на облегалката. Дървото изпращя.
- Само на мен ли ми се струва така, или не аз бях този, който се приближи?
- Добре де, космически погледнато е все тая, - смени посоката на атаката Пуцци – Знаеш ли, това твойто е опасно пристрастяване.
Сега вече Козмо си свали шапчизата.
- Просто се опитвам да вляза под кожата на този човек, - обясни той.
- Много опасно пристрастяване.
- Знаеш какво имам предвид. Искам да разбера как работи умът му.
- Ами това? – Пуцци махна с ръка към голямата картина висяща на стената срещу бюрото.
- „Мъж с куче” на Уилям Надутов. Портрет на Ветинари. Забележи как очите му те следват навсякъде в стаята.
- Носът на кучето ме следва навсякъде в стаята! Ветинари да не би да има куче?
- Имал е. Рошльо. Умряло преди известно време. В дворцовите земи има малко гробче. Веднъж седмично той отива там сам и оставя върху него кучешка бисквитка.
- И това го прави тъкмо Ветинари?
- Да.
- Ветинари, студеният, безсърдечен, пресметлив тиранин? – изумяваше се Пуцци.
- Именно!
- Не лъжеш ли милата си сладка сестричка?
- Вярвай на каквото щеш.
Дълбоко в себе си Козмо изпадна във възторг..Обичаше да вижда на лицето на сестра си това изражение на яростно любопитство на раздразнена кокошка.
- Подобна информация ще да струва значителни пари, - забеляза тя.
- Точно така. А аз ти я споменавам само защото е безполезна, освен ако не знаеш къде точно отива, по кое време и в кой ден. Може просто пък да се окаже, мъничката ми сладка Пуцци, че това което наричаш мое пристрастие, е от голяма практическа полза. Аз наблюдавам, изследвам и се уча. И ми се струва, че Олян фон Ментелик и Ветинари споделят някаква опасна тайна, която би могла дори...
- Но ти нали просто се изтъпанчи и предложи на Ментелик подкуп!
Едно нещо можеше да се признае на Пуцци – можеше да откровеничиш пред нея, защото тя изобщо не си даваше труда да слуша. А използваше времето да измисля, какво да каже след това.
- Смехотворно малък подкуп. Както и заплаха. Така че сега той си мисли, че знае всичко за мен, - каза Козмо без дори да се старае да изглежда самодоволно – А аз не зная нищо за него, което е дори още по-интересно. Как ли се е пръкнал от нищото и веднага е заел един от най-високите постове в...
- Какво по дяволите е това? – поиска да знае Пуцци, чиято монументална любознателност беше балансирана от продължителността на внимание на малко котенце. Тя сочеше диорамата пред прозореца.
- Това ли? О...
- Изглежда като декоративна витрина. Това Градът на Играчките ли е? Какво става тук? Кажи ми веднага!
Козмо въздъхна. Не беше истински да не обича сестра си, добре де, не я мразеше повече от естественото базово чувство на антипатия, което всички Разкошови изпитваха един спрямо друг, но беше трудно да се харесва този гръмък, носов, постоянно раздразнен глас, който приемаше като лично оскърбление всичко, което Пуцци не разбираше незабавно, а това беше практически всичко.
- Това е опит посредством мащабни модели да се постигне изглед подобен на този, който Ветинари вижда от Продълговатия кабинет, - обясни той – Помага ми да мисля.
- Много е шантаво. Какви кучешки бисквити? – реагира Пуцци.
- Хам-хамчета на Тракълмент, - осведоми я той – С форма на кокал, продавана в пет различни цвята. Но никога не оставя жълто, защото Рошльо не ги е обичал.
- Знаеш ли, че казват, че Ветинари е вампир? – прескочи на поредната допирателна Пуцци.
- Ти това вярваш ли го? – попита Козмо.
- Защото е висок и слаб и носи черно ли? Мисля че е нужно малко повече от това!
- Ами това, че е потаен и пресметлив? – допълни Козмо.
- А ти да не би да не вярваш в това?
- Не, и нямаше да има значение, дори да беше вярно? Обаче има други хора с по- ... опасни тайни. Опасни за тях самите, имам предвид.
- Г-н Ментелик ли?
- И той би могъл да е от тях, да.
Очичките на Пуцци светнаха.
- Знаеш нещо, нали?
- Не точно, но мисля, че знам откъде да намеря нещо за знаене.
- Откъде?
- Наистина ли искаш да знаеш?
- Разбира се, че искам!
- Добре, нямам намерение да ти кажа, - усмихна и се Козмо – Не ме оставяй да те задържам – добави той, когато Пуцци изфуча от стаята.
„Не ме оставяйте да Ви задържам”. Каква чудесна фраза си беше изнамерил Ветинари. Дисонансът на двойното значение завихряше подводни течения на тревога и в най-невинните умове. Този човек беше намерил начини за безкръвна тирания, от която всеки уред за изтезания би потънал в срам.
Какъв гений само! И до него, само на една вежда разстояние, Козмо Разкош.
Ще трябва да обърне на добро издънките на жестоката природа. Тайнственият Ментелик беше ключът за Ветинари, а ключът за Ментелик беше...
Беше време да си поговори с г-н Криви.