Вселената е като огромна черна книга.
Толкова огромна, че не можеш дори да си представиш колко е голяма,
да не говорим да Я огледаш цялата - от корица до корица. Не може да
става и дума да Я вземеш от рафта, защото Тя е толкова голяма, че не съществува рафт, на който би могла да се постави. А дори и да имаше - кой щеше да Я постави?
Толкова черна, че въглените, сравнени с Нея, са като капчици сметана по гърба на пингвин, намазан от особено палава пингвинка. В тази велика чернота галактиките са като трошици от курабийки по дъното на кошница, а звездите в тези галактики са подредени по педантичната методика на китайка средновековна порцеланова ваза, паднала от високо върху белия мраморен под на Необятното. Или ако се върнем на аналогията с книгата - в тази огромна черна книга, галактиките са отделните глави, а планетите - като остатъци от древен текст, изтънчено дегустиран от немного гладен буквояд. А звездите - като заглавни букви, около които малките букви се събират, за да придобият смисъл за съществуването си.
Някъде сред тази неопределимо грамадна книга* се намираше А’Туин, световната костенурка, наречена така, защото носи на надраната си от метеорити коруба цял свят.
Светът на Диска.
Няма втори като него - толкова преливащ от магия, досущ като препълнена чиния с яхния трета употреба. Толкова невероятен, че не бихме могли да използваме думата “невероятен”, ако го нямаше. Защото тя е била измислена, за да го опише. И почти се справяше с отредената й роля.
Но, как можах да пропусна... Та това е невероятно голям пропуск - мастният еквивалент на четири огромни планински вериги... Тях - Берилиа, Тубул, Великият Тфон и Джеркин. Четирите космически слона, поспрели да си починат върху изстрадалата коруба на Величествената А’Туин, които междувременно са разрешили да подържат върху стабилните си масивни плещи цял един свят..., че и малко повече.
Тясно скроеният читател може да си помисли, че това е една много абсурдна комбинация - костенурка, дълга 16 000 километра (и почти толкова широка); четири слона, за които, от съображения за точност, би трябвало да кажем “по-малки”, но думи като “малък” са толкова далеч от същността им, че не бихме посмели да ги изречем; а за капак на всичко това - огромен диск, вживяващ се в ролята на узряла сочна черешка върху каремелена мелба с резенчета банан, кокосови стърготини и наронен шоколад.
Да... Това е Светът на Диска. Едно място, което е отбелязано с петна от кетчуп (или пък горчица - зависи какво е яло по това време съществото) върху междупланетната карта на всяка разумна единица във Вселената.
Свят, изпълнен с много изненади, приключения и преживявания и... и... ами да - изненади! Дори да отвориш сандъка на магьосник не можеш да се изненадаш толкова. Защо? Защото сандъкът е само една микроскопична наночастичка от Света на Диска.
Някъде там долу, посред всички тези високи и не чак толкова високи планини, сред всички тези грациозни реки и сред дебелия килим от трева*, е полегнал от няколкостотин години градът Анкх-Морпорк.
Да отидеш в Анкх-Морпорк и да не те ограбят е все едно, да отидеш в Юбервалд и да не споделиш гостоприемно кръвта си с някой вампир, или да влезеш в джуджешка мина и да не си отгледаш няколко прелестни цицини на главата. Това е градът на свръхпредприемчиви хора***, дори понякога прекомерно свръхпредприемчиви. Повече отколко е здравословно за тях самите, а и за околните сгради.


--------------------
* Толкова голяма, че не може дори да се определи колко е необятна.
** Тук-там и просторни зелеви плантации, но те освен, че се виждат пределно ясно от всеки, който няма по-интересно нещо за гледане, те се и помирисват. А дори и да имаш какво друго да миришеш, ти не би могъл. Как да видиш дневната светлината в края на тунела като това огромно метално нещо се е устремило към теб с ужасна скорост, а фарът му отпред забива треските си от светлина право в очите ти? Същото е и със зелето, но то ти отнася обонянието, още преди да се е събудил посреднощ и да се е изнесъл по терлици, докато другите спят.
*** В едно мултивитално и многовидово общество като това, думата “хора” е малко неточна или най-малкото неточна в поне 62-64 % от случаите.

Vulnerant omnes, ultima necat!