имало едно време една страна която се намирала на ръба на планината. всяка година през сезона на лятото от там минавала Бурята - чистач, премахвала старото и давала път на новото. на новите посеви, от които зависела прехраната на хората. Една година Бурята не дошла. Натъжили се хората, не знаели какво да правят. В тази страна живеело едно момиче, което озсъзнало че ако не напъви нещо хората ще умрат от глад. И тръгнало да търси Бурята. Вървяло дълго, но се страхувало, никoй не знаел какво има от другата страна на планинаната, а малкото тръгнали натам не се били върнали. много се страхувало момичето, от самотата, от неизвестното, от неуспеха, но подължило да върви. тревогите я изтощавали все повече. озовала се на една поляна, цялата покрита с зелена трева, до където поглед и стигнел само трева. без цветя, дървета, висока, мека, със странния аромат на пролет на нещо познато .... видяла поток. отишла и седнала до него, измила лицето си, огледала се - бистър, толкова кристално чист че камъчетата били бели, бели като снега през зимата, малки, кръгли , еднакви по форма, Слуцето се оглеждало сякаш е небе и греело с цялата си сила от водата. Отпило ядно момичето.
- Недей - чула глас до себе си, но било късно. момичето се обърнало и видяло дребно човече облечено в размъкнати дрехи и смешна зелена шапка, окичена със всякакви дрънкулки.
- Кой си ти?
- Аз съм Малко детенце. А ти коя си?
Момичето се огледало във водата.... - Не знам...коя съм аз?!!
Малко детенце започнало да се смее и да се въргаля в тревата.
-Защо се смееш?
-Защото си смешна - човечето се изправило без следа от смеха, хванало момичето за ръка и я повело покай потока, вървели известно време и се наложило да пресекат потока, внезапно момичето се спънало. Малко детенце и помогнало да се изправи., момичето продължило, а Малко детенце взело едно от белите камъчета от потока, камъчето което било спънало момичето. продължили да вървят, поляната се сменила с гиста гора, толкова гъста че небето не се виждало, птиците не се чували, вятърът не можел да се промучи през густите листа, на пътя им се изпречила камениста пътека извиваща се нагоре, като тунел през дърветата, достатъчен да минат двама души.
момичето все се оглеждало.
- Къде са другите?
- Кой други? Аз не съм ли тук? Аз те намерих нали?
- Не исках да прозвучи така. Нямаш ли родители?
- Не само съм. Знаеш ли ще те нарека Незнам. Аз те намерих.
- Имали значение как ще наричаш някого, които не знае нищо за себе си?
- Има.
- Не ми се спори. Къде ме водиш?
- Там където ще си върнеш спомените.
Започнало да се стъмва. двамата се изкачвали все нагоре и стигнали до друга поляна, в средата на която имало образуван кръг от плоски камъни, като площадка, и дърветата я обикаляли, извисявали се, а най горе - тъмнина.
- Като кладенец. - промълвила Незнам
- Какво е кладенец?
- Кладенец е ...място от където хората вадят вода за пиене... и не само запиене. Не си ли виждал?
- Не съм.
- Какво е това място, Малкото?
- НЕ СЪМ МАЛКОТО ЯСНО ЛИ ТИ Е? НИКОГА НЕ МЕ НАРИЧАЙ ТАКА!!! - разкрещияло се Малко детенце. Момичето се стреснало и отстъпило назад.
- Какво ти става? Голяма работа за едното име.
- Доляма е. - Малко детенце и обърналио гръб и седнало на земята.
- Ами ..сърди се като толкова искаш, троснала се Незнам и седнала в противоположния край на площадката. намерила си клечка и започнала да си рови по камюнаците, причинявайки единствения звук, в околността. минали часове. Малко детенце все така не мърдало. Незнам не издържала и отишла при него.
- Извинявай....(сложила ръка на ромото му)..няма ли да ми кажеш какво правим тук? - и го погледнала в лицето. ...... гледката я поразила. - Но какво става с теб? Хей... тя се опитала да го разтърси но не могла. Малко детенце било просто каменна фигура, с мрачно изражение, а на мястото на очтите имало празнота. Незам се уплашла и тръгнала бързо към пътеката по която били дошли. Но пътеката я нямало, тя опитала да мине през дърветата, но не могла. Стояла в средата на площадката и се опитвала да здържи виковете си...
- Какво става.... по дяволите.....Какво е това място....Къде съм.....кладенец, без вода, кладенец....що за измишльотина.....ИСКАМ ДА СЕ СЪБУДЯ. МОЛЯТЕ СЪБУДИ СЕ ....как ми е името? коя съм.....кажи ми че е сън.....не е истина ...няма да ти повярвам няма......да участвам разбираш ли ....искам да се събудиш.. каксеказвамкаксеказвам....- започнала да се свлича на земята - ...моляте събуди ме...моляте... - лежала известно време стенейки.... заспала.
силто разклащане я накарало да отвори очи. Малко детенце я гледало
- Добре ли си?
- Какво стана? Ти си жив? Къде съм?
- Ти заспа, сънуваше и говореше на сън.
- Аз не сънувам. Никога не съм сънувала....
- Спомняш ли си вече?
- Не съм сигурна....помня .... че ти беше камък..че пътеката я нямаше....
- Там си е. Хайде трябва да тръгваме.
Незнамс е изправила и отишла към пътеката. всичко било както при идването им.
- Нищ не разбирам. нямаше я?!!!!
Малко детенце я проследило с поглед. - Върви аз съм след теб - казало то и изчакало Незнам да се изгуби от погледа му, докато тя се отдалчавала мърмоейки, то се навело и вдигнало от мисатото където била лежала тя малко камъче в син цвят, е 4 рубчета и бледи искри. прибрало го в джоба си и я настигнало.
- Какъв беше смисъла да се качваме и сега да слизаме? - не спирала да задава въпроси, отново вървели през висока трева, Незнам все кусала и хвърляла, сякаш да си изкара яда, а Малко детенце не казвало нищо.
- Мдаа...ще си мълчиме..нищо на този свят не се губи, нищо което да не може да се намери..а ти си мълчиш..
- КАКВОКАЗА? - човечето се спряло и я гледало право в очите. Шапката му била застанала на криво, Незнам се протегнала за да я оправи и казала съвсем небрежно - Не знам. Какво казах? - докато опъвяла шапката едно от украшенията на шапката се откъснало и останало в ръката и.
- Ох, извини ме....искашли да го зашия..но нямам конец - и се усмихнала.
- Не няма нужда - Малко детенце си взело украшението и го прибрало в джоба си - само повтори това което каза, това за намирането...
- За това че нищо не се губи?
- Да . Кой ти го каза?
- Един мъдър старец, които умря преди много време...Хей спомням си..имаше сива брада.. и сиви дрехи...хората се страхуваха от него....хей Малко детенце почакай мееее.....
Незнам се затичала след малкия си приятел.....

почакай ме....




ДЪЖД


- тук никога ли не вали?
двамата седели под сянката на единственото дърво в околността, лакомо ядляли от събраните малини.
- Не. От както съм тук не е валяло.
- Колко време е това?
- Не помня.
- И каква е тази история с непомненето? - продължавала с въпростите Незнам, докато малиновя сок се стичал по ръцете и.
- Ти не се ли притесняваш за това че не си спомияш коя си? откъде си? защо си тук?
- Замислям се....но не си спомням... не съм виновна! да бяхте сложили табела на онзи поток зада не пият хората от него.
Малкoдетенце се изправило. - Тук не идват хора, трябва да вървим.
- Ама ти нищо не миказваш.
- Не ти казвам защото и аз не знам, виждаш ли хоризонта? Там след него няма нищо. но аз те водя там. Не знам защо. Просто така трябва. Огледай се няма никoй свен мен, омръзна ми да се разхождам сам, после свиквам и се появявш ти, задаваш въпрос след въпрос, а аз трибва да следвам стъпките на Съдбата нали? защото на някой така му се иска да бъдат нещата? Не мислиш ли че не е справедливо? А на мен кой ще ми де всичките тези отговори?
Незнам се изправила до него и протегнала ръка - Искаш ли още малини?
Малко детенце не я погледнало, просто се запътило към хоризонта, там където Ветровете на Времето давали отчет пред своя Създател....

появили се облаци...



ОБИЧ


- Това град ли е?
- Да.
- Не може да е град. Няма хора, няма къщи, няма нищо. Това са просто пътеки.
- Град е. Ако не можеш да видиш вината си е у теб.
Незнам вървяла тутрейки се и въртейки се около себе си в почуда.
- ВНИМАБАЙ!!!
- ккаккво? - Незнам замръзнала на място и не мърдала. - Змия ли е?
- Това беше ( ) и ти щеше да го смачкаш...... - почти прошепвайки за да здържи гнева си отвърнало Малкoдетенце.
- Какво беше? Нищо не виждам? заоглеждало се момичето
- Беше ( ) .
Незнам отстъпила внимателно встрани, приближила се до Малкoдетенце и прошепнала на ухото му - Нищо не чух.
Малкoдетенце се повдигнало пръсти и и отвърнало със същия шептеш тон
- ( ).
Незнам отчаяно плеснала с ръце в тялото си, без д акаже нищо тръгнала по една от така наречените улици. Прозиращо облаче и направило сянка за секунди. Незнам погледнала към него и се провикнала - Хееееей , облаче. виждашли хоратааа.... - и се усмихнала
- ЩТТ! - смъмрил я Малкoдетенце - ще ги събудиш
- Да ги събудя? Малкия тук няма никoй, огледай се. Празно е! Като .като в главата ми...... -започнала да се смее докато над нея не се появила отново сянка, в мига когато погледнала върху и се изсипал пороен мигновен дъждец. Слънцето се показало
- Вървя си тихо през гората, и слушам птичките как пеят.... - затънаникало си Малкoдетенце
- Не ми е до шеги!!! Мокра съм, какво ще облека? - разкрещияла се Незнам
- Тихоооо - приближило с еМалкoдетенце, избутало я леко от мястото където се била събрала дъждовната вода, и със завито листо гребнало малко, занесло я до края на улицата и изсипало водата там , където би трябвало да има ограда. и така докато свършила събралата се вода. мястото се било напоило, Малкoдетенце извадило стукче изсъхнало листо изпод шапката си го заровило в размекналата се пръст.
- Какво правиш? - Незнам се приближила и го гледала безизразно докато изтръсквала водата от косата си.
- Създавам....... - Незнам коленичила до него - надежда за.....или поне се опитвам.
- Надежда за какво?
- Още не съм сигурен.
- Защо го правиш? Защо ме водиш някъде, показваш ми всичко това?
- Защото така е писано. Защото все някой трябва да го свърши.....
- Но ти си дете.
- Никoй не те е питал искаш ли да отидеш някъде за да си загубиш паметта нали? Ти просто го направи.
- И аз поякога не издържам.дори не помня отколко време съм тук. ти си първия човек който виждам. искам да си отида там където ми е мястото и съм готов на всичко, разбираш ли.
Незнам избърсала сълзата стичаща се по детското му лице. - Да. Разбирам те.
- Това е стрък от слама., цяла трева коаито виждаш е откакто се помня, не умира, не идва нова. винаги е едно и също. Тя е олицетворението не Старото. Ако я посадя трябва да поникне нещо ново нали? Ако успея да се сетя за най - важните неща, ще намерим Старото им, и ще ги засадим , за да започне всичко отначало.
- А защо?
- Не знам..случвало ли ти се е да направиш нещо без да знаеш защо го правиш?
- Не помня.
- Да. трябва да си спомниш. Непременно. Това е стрък за обич. Знаеш ли какво е любов?
- Не. За ядене ли е?
- Не е - усмихнал се Малко детенце.
- Ще ми го покажеш ли?
- Да. Когато я срещенш ще ти Я покажа.

задъхал слаб ветрец



ОПИТ ЗА ВЕСЕЛО

Малко селце, на върха на скалите, зеленина, скупчени къщурки. Хорицата са дребнички, жените завиват главите си с кърпи, бели, дрехите са направени от кората на дувото от което се раждат плодовете за пролетния празник в Студената земя, от маслиново дърво, от кората му, защото траят по дълго. Дървото се обелва, кората се кисне 3 нощи в огромни казани. Задължително е водата да е кипяща, вряща, когато омекне се реже с ной, направен от триръбест камък, който е много рядко срещан.(триръбестя камък е забравен от създателя зад Елховата гора, всяка година той става все по-малък, хората се нуждаят от нови ножове нали?) след като се нареже в желаната форма, която е характерна за всяко семейство.така е от както свят светувакората се съшива. За конец се използват нищки от паяжина. Торбестя паяк е любимо животно, за тези хора, той е много почитан и глезен, създават му се условия за да туче все повече, нещо като производител на конец, не че на него не му е ясно че го използват, но след като и той има облага от това се примирява, не сме ли всички на този принцип?
Всяка сутрин жителите се събират в северния край на селото. По тъмно. Застават един до друг, в редица, хващат се за ръце, и си мислят че олицетворяват вечността...наивно нали? Пеели песен, без думи, създавали мелодия която не била звук, а вълни на плискащо се море, въпреки че те самите не заели какво е море, и вълни. ШУМ от огромни криле на птица , запълвали празнината в напевня мотив. В мига на изгряването на Слънцето церемонията приключвала. Тогава започвал денят. Прахта от къщите се събирала от жените в дървени купи, и заедно жените я отнасяли в югозападната част на селото, където я пръскали, вярвайки че Злото и нещастията ще се уплашат от мърсотята и няма да нападнаст селото, все едно задушават злите поличби, още преди да дойдат............


ИСКАМ



Земите никога нямат край.....поляните не свършват, дори да стигнеш края им те сякаш продължават там където свършват.
Слънцето не умира, то просто си намира друго местенце, където да погрее стараейки се да уравновесява топлината, дори стабилен свят като този не би могъл да оцелее без лъчите му....
беше нощ. една от всички, толкова еднаква като предишната , каквато щеше да бъде и следващата, отрупана със звуците на прилепите, трептенията на пеперудите и скандалите на малките комари (които от както съществуват спорят дали са полезни или не).......тежка, лишена от малкото въздух, които все някак успяваше да се върне през деня...дълги увещаня бяха нужни да се съгласи Нощния Вятър да се смили над хората...... откритието че Вятъра обича мелодията на флейтата бе спасявало не веднъж момчето от Тъгата, идваща с вечното си маниакално желание да живее с него.
Тази нощ бе различна. Искам лежеше до Стария камък и свиреше на Фиолина - флейтаа, която . Нощен вятър танцъваше , но ставаше все по хладен. внезапно спря
- защо? не ти ли харесва?
вятър развия косата на Искам за да му покаже в небето облак. малък синьо зеленикав с сиви отенъци. облаче нито голямо нито малко кръгло, леко прозрачно в единия край. само. цялото небе във звезди, а облачето самотно. Искам се загледа. Вятър задуха отново, а облачето сменяше нюансите си. тогава Искам я видя. отначало образа беше неясен, все едно се приближаваше нещо в средата на друго, което приличаше на ..."човек.......МОМИЧЕ!!!!" ИСКАМ БЕШЕ ШОКИРАН ОТ МИСЛИТЕ СИ. момиче вървеше по облака, по образувалата се пътека, ръцете и неестествено в страни от тялото с длани навън, дългата и рокля се губеше в мъглата на облака, кестенявата и коса на моменти закриваше лицето и , но Вятър помогна на Искам да забележи че погледа и бе сведен надолу. Искам усети кръвта си тревожно бягаща във вените, когато осъзна че облака се снижава все по надолу, докато момичето не стигна до него. Искам все така бе полюлегнал в тревата до Стария камък.
той се усмихна
тя не го погледна, сложи ръка на очите му. той усети устните и върху своите......
преди да отвори очи той прошепна в отговор на думите и които все още звучаха в мислите му - Лека ннощ
отвори очи.
Лъчите на слънцето го заслепиха. той се изправи рязко и се огледа намръщено. Чу прокашлянето на Вятър
- мИСЛЕХ ЧЕ СЕ КАЗВА ДОБРО УТРО...?
- НО НАЛИ Е НОЩ? - ИСКАМ не отместваше погледа си от Вятър.
- аМИ ТИ ЗАСПА. СУМНА СЕ. ДОРИ НЕ МИ СЕ МИСЛИ КАК ВО ЩЕ КАЖЕ БАЩА ТИ КАТО РАЗБЕРЕ ЧЕ СИ ЗАКЪСНЯЛ ОТНОВО ...
- нО ВЯТЪР АЗ Я ВИДЯХ, И ТИ Я ВИДЯ НАЛИ?
- ЗА КАКВО ГОВОРИШ ?
- ЗА МОМИЧЕТО, КОЕТО ДОЙДЕ ОТ ОБЛАКА НЕ СИ ЛИ СПОМНЯШ?
- НЕ БЯХМЕ САМО ДВАМАТА. КАКВИ СИ ГИ СЪНУВАЛ МАЛКИ МИ ПРИЯТЕЛЮ? ТОЗИ ПЪТ МЕЛОДИЯТА МНОГО МЕ ВПЕЧАТЛИ..
- НО ТЯ БЕШЕ.... - УНЕСЕНО СЕ ИЗПРАВИЛ ИСКАМ
- СИГУРНО СИ СЪНУВАЛ....
ВНЕЗАПНО И ДВАТАМАТА ЧУЛИ ЛАЯ НА КУЧЕТАТА.
- НО ЦЕЛУВКАТА БЕШЕ ИСТИНСКА
СМЕХЪТ НА ВЯТЪР НАКАРАЛ СТРЪКЧЕТАТА ТРЕВА ДА СЕ ПОКЛОНЯТ НИСКО НА ЗЕМЯТА - КАКВА ЦЕЛУВКА?
- НАЙ-ДЪЛГАТА ЦЕЛУВКА ЗА ЛЕКНА нощ......
- сънувал си ....
отново се чул лай - искам се стреснал - баща ми, довечера ще си тук нали?
Вятър се засмял и не отговорил, но след малко се провикнал - а коя е тя?
Искам се обирнал и тичайки повдигнал рамене и отговорил - НЕЗНАМ.......


БРАТСТВОТО


лаят на кучетата все повече се приближаваше. Искам тичаше по коларския път. В ляво от него изкочи конник, които не го забеляза. Искам чу гласа на баща си. строг, решителен, те търпящ противоречие. Искам не разбра точно думите но тонът беше смразяваш. Искам се сниши в тревата и изчака конниците да се отдалечат достатъчно. после се отправи спокойно към селото.
почти обяд. жегата се бе настанила дори под сенките на вековните дървета. хората се бяха изпокрили, децата спяха следобеден съм. само от време на време се чуваха нейните звуци на попюлейчетата, развявани от липсващия вятър. Искам с бодра крачка се запъти към центъра където имаше огормен кладенец и потопи главата си в кофата, която винаги бе пълна и извадена отгоре. Кладенецът. беше свещен. никoй не знаеше кога е посторен. никoй не знаеше кой го е построил, никoй дори не се бе сетил да потърси отговорите на тези въпрости. Искам не се чудеше, винаги приемаше нещата за даденост без да поставя мистичния замисъл под съмнение. "С древното тайнство не се спори" казваше баща му. това се бе предвало от поколение на поколение. Искам оттърси водата от косата си. въздъхна и тръгна към вкъщи. Не голямата колиба направена от слама и дървени пръти не се различаваше с нищо от озтаналите. беше квадратна, както всички в селото. тук нямаше йерархия всички бяха равни, нямаше вожд, нямаше управници, всички се събираха и обсъждаха заплахите или задаващите се проблеми от природен характер, тук не еобиждаха. най-важното правило беше - зачитай съседа си така както родителите си. цареше мир и разбирателство. оттук бе дошло и името на селото. беше им дадено от едно от съседните племена, наричащи себе си войните от Северния хълм. те не знаеха какво е дом , семейство, скитаха се от зората на Създаването. избиваха за да се хранят. Обичаха живата плът. много години преди Искам да се роди бяха се опитали да завземат селото, но не бяха успели. Сплотеността на хората ги бе сащисала и бяха отстъпили. Дядото на Искам често разказваше историята на победата. Тогава Войните бяха дали име на селото - Братството.
Майка му бе будна , месеше портокалови питки. Искам застана на прага на клибата и загледа в майка си.
- Баща ти е бесен. - каза тя без да гопогледне
- Както винаги, бях заспал.......
- Както винаги.. - прекъсна го майка му. изтъпа ръцете си от оранжевите кори. - все знаеш, все се случва нещо, което не си искал да направиш...кога ще порастнеш Искам? - момчето я гледаше и сърцето му се свиваше - Кога баща ти ще може да се опре на теб......Времената се менят. Войните пак приближават......Старецът отново е започнал да дялка нощем. хората се страхуват......
- Мамо аз......
- Отиди да събереш дърва, Искам. После ще прибереш сестра ти от Малиновата поляна. отидоха с дядо ти и мина много време. и Гледай да се върнеш преди да се стъмни.
Искам мълчаливо се обърнал.
- Искам........ - Да мамо? - Моляте да спиш тази нощ тук!
- Но мамо.........
- Не сега Искам , не днес..моля те
- Добре ........ - Искам натъжен тръгнал да изпълни молбата на майка си............

а нощта дебнеше в сянката на колибата .........

Точно това е.., което си мислиш.