Съгласно редактора на „Вестника”:
Уверяват ни, че не е била използвана никаква магия и надали съм компетентен да оспорвам твърдението на почитаемия преподавателски състав на Невиждания Университет. Всичко, което вашият кореспондент ще каже е, че Тревър Младонадеждов запрати „топката”, напряко на всички очаквания, по посока към вратата на Академик, пред която тя се задържа за известно време, очевидно очаквайки бурния устрем на разярената чета на Юнайтед. Това, което последва, беше, както смело заявява вашият кореспондент, не просто гол, а наказание, възмездие. Младонадеждов за втори път записа името си със златни букви в ритнитопковската история: Тревър, велик син на велик баща, разказа играта на Юнайтед, скъса ги и после пак им я преразказа. Какъв дрибъл! Какви финтове! Понякога той любезно подаваше „топката” директно към някой защитник, който внезапно осъзнаваше, че тя се е насочила в съвсем друга посока, която случайно се оказваше същата, в която е поел в момента самият Младонадеждов. Той си играеше с тях. Подиграваше се с тях. Принуждаваше ги да се сблъскват един с друг, всеки насочил се къв топката, която, въпреки всяка логика, не беше там, където бяха сигурни, че ще я намерят. И сигурно за по-уравновесените членове на Юнайтед дойде като облекчение, когато той най-накрая се смили и прехвърли „топката” над главата на резервния вратар Мики Пулфорд (доскоро играч на Странник улица „Въргалска”) и я заби в мрежата, където тя се завъртя и накрая се върна точно на върха на обувката на Младонадеждов. Тишината...
... се разля като разтопено масло. Гленда беше сигурна, че можеше да чуе далечно чуруликане на птички или, може би, шума на червеите под земята, но несъмнено също така звуците откъм импровизирания лазарет на д-р Лоун, най-вече поредното повръщане на „Възголемия” Бартън.
А после, на мястото на възцарилата се тишина нахлу шум, като буйна вода от пробит бент. Шум физически осезаем и многосъставен. Ту тук, ту там зрителите заскандираха. Всичките песни на всички отбори, слели се в една обща съвършена хармония.
Гленда зяпна Жулиета... Сякащ отново беше започнало онова модно ревю. Тя като че засия отвътре, лъчи златна светлина се лееха от микроризницата. Жулиета хукна към Трев, откъсвайки и захвърляйки брадата и (това Гленда го видя съвсем ясно) постепенно издигайки се над земята, сякаш се изкачваше по невидима стълба.
Беше такава изумителна и омайваща гледка, че дори и Чарли Бартън, който все още повръщаше, не можеше да откъсне поглед от нея.
- Да ме прощавате, - обади се господин Праскин - Това беше гол, нали?
- Да, господин Праскин, така мисля, - отвърна реферът.
Праскин беше изблъскан настрани от Анди Изцепков:
- Не! Имаше аут! Абе вие кьорави ли сте бе, мамка му? И онова беше тенекийка.
- Не, господин Изцепков, не беше. Господа, не виждате ли, какво се случва точно пред очите ви? Вижте, всичко беше напълно редовно, съгласно правилата на играта, правило 202, ако трябва да сме точни. Вярно, правилото е вкаменелост, но си е правило, а аз ви гарантирам, че не е използвана магия. Но точно сега, господа, не виждате ли златното момиче реещо се във въздуха?
- Да бе, да, пак някаква мушмурошка дивотия, също като оня гол.
- Това е ритнитопка, господин Изцепков, а тя цялата е мушмурошка дивотия.
- Значи играта свърши, - се върна на думата си господин Праскин.
- Да, господин Праскин, играта свърши. С изключение на, пак ще ви призова да обърнете внимание на това прекрасно златно момиче, реещо се над игрището. Абе аз да не би да съм единственият тук, който я вижда?
Праскин хвърли един поглед към възнесението Жулиетино.
- Ъхъ, вярно, много е хубава, но ние загубихме, нали?
- Да, господин Праскин, вие окончателно и неоспоримо загубихте.
- И, само за да е изяснено всичко, - настояваше Праскин - нали няма още някакви правила, нали така?
- Не, господин Праскин, вие вече не се подчинявате на правилата на ритнитопката.
- Благодаря ви за изясняването, ваше мъдрейшество, и позволете да ви благодаря от името на Юнайтед за това как се оправихте с трудните събития този ден.
След което той рязко се извърна и заби с все сила юмрук в лицето на Анди. Господин Праскин не беше чак такъв страшен мъжага, но години наред вдигане на по една неразфасована свиня във всяка ръка му бяха дали такъв удар, че дори и дебелата кожа на Анди не можеше да го пренебрегне. Но колкото и силно да беше ударен, Анди, след като примигна няколко пъти, все пак успя да продума:
- Копеле мръсно.
- Заради теб загубихме мача, - разкрещя му се Праскин - Можехме да си спечелим като пичове, ама ти все да оплескаш всичко.
Мъжете наоколо съумяха някак да промърморят по нещо в подкрепа на това обвинение.
- Аз ли? Не бях аз! Беше проклетия му Трев Младонадеждов и онова дребното оркско изчадие. Те направиха магия. Не можеш да отречеш, че имаше магия.
- Само майсторлък, повярвайте ми, - възрази бившият Декан - Невероятно майсторство, няма спор, но пък той е добре известен с уменията си с консервената кутия, която от своя страна е доказан символ на ритнитопката.
- Къде се дяна смотаният му Младонадеждов, а?
Гленда, втренчила поглед точно над центъра на игрището, промълви с като че наполовина хипнотизиран глас:
- Той също се издига във въздуха.
- Виждате ли, а сега кажете, че не е магия, - настоя Анди.
- Не е, - възрази Гленда - Знаете ли, аз мисля, че е религия. Не чувате ли?
- Аз поне не мога да чуя нищо, душко, с всичкия този шум от народа, - каза бившият Декан.
- Да, - рече Гленда - Вслушайте се в народа.
И той се вслуша. Беше буен рев, страшен рев до небесата, първичен, животински, извиращ от боговете знаят къде, но посред него, витаещо като скрита картинка, той дочу думи. Полека те се фокусираха, ако изобщо ухото може да се фокусира и ако той наистина го чуваше с ушите си. Тези думи може пък да идваха направо от костите му...
Ако звездата мисли си, че вкарва,
Или вратар скърби за свойта мрежа,
Не знаят те, какво играта прави.
Аз водя, аз ликувам, аз бележа.
Аз феновете съм и топката пак аз съм,
Аз съм победи, загуби, обрати,
Полето, баниците, всичко аз съм,
Непреходна и вечна - аз, Играта.
Дали ще паднем или победим:
За резултата паметта е къса
И славата отлита като дим.
Но ще запомня волята и хъса.
„И се върти отново и отново”, - помислиси Гленда - „Всеки е част от това”.

Жулиета и Трев се заспускаха към земята, ръка в ръка, реещи се полека надолу във въздуха, докато не кацнаха на земята без да спират да се целуват. Нещо като реалност почна да се завръща на стадиона. Но има хора, които дори като чуят славей, ще изругаят: „Каква е тая проклета врява?”
- Измамно копеле, - просъска Анди и се хвърли право срещу Трев, напредвайки със страшна скорост, докато младежът само си стоеше без да мърда с много изненадано, но блажено изражение. Той не забеляза адския порив на Анди, докато грамадният тежък ботуш не го изрита точно в слабините, толкова тежко, че очите на всички зрители от мъжки пол се насълзиха от съчувствие.
За втори път за това денонощие Трев усети, как микроризницата пропява с разместването на хилядите си звена и бързото им завръщане по местата им. Все едно нежен зефир беше полъхнал под гащите му. С изключение на това, той не усети нищо.
А пък Анди усети. Просна се на земята превит на две, издавайки някакъв съскащ звук измежду зъбите си.
Някой потупа Трев по гърба. Беше Пепе.
- Значи си обул мойте гащи, а? Добре де, очевидно не са баш моите. Трябва да си самоубиец за да ми вземеш гащите. Както и да е, сетих се как да го нарека това нещо. Ще се казва възмездий. Даже няма да може да се изфука човек, че това ще спре всички войни, щото не мога да си представя каквото и да е да спре войните, но поне ще отпрати грубата сила обратно откъдето е дошла. А и не жули, нали?
- Не, - промълви смаян Трев.
- Тебе не, ама него да! Ама пък, честна дума, бива си го този. Което ми напомня, че ми се ще да те снимам по гащи.
Анди бавно се надигаше, приемайки вертикално положение май само със силата на волята си. Пепе се ухили и, някак си, на Трев му се стори несъмнено, че всеки, на който му щукне да стори нещо заплашително докато Пепе му се хили, ще е повече от самоубиец.
- Ножка ли си имаме, а келешче ниедно? - заяде се Анди.
- Не, Анди, - намеси се из-зад него Лут - Достатъчно. Играта свърши. Фортуна се усмихна на Академик Невиждан и, доколкото разбрах, традиционният завършек е играчите от двата отбора да си разменят фанелките в атмосфера на другарство и взаиморазбирателство.
- Ама не и гащите, - добави полугласно Пепе.
- Абе ти много знаеш, а? - изръмжа Анди - Ами че ти си скапан орк. Знам ви аз ваште. Късате ръце и глави. Вие сте черна магия. Не ме е страх от теб
И той се завтече към Лут със завидна скорост като за мъж с неговите проблеми.
Лут се дръпна.
- Убеден съм, че съществува мирно решение за очевидната враждебност помежду ни.
- К’во, бе?!
Пепе и няколко ритнитопковци пристъпиха към тях. Анди не си беше спечелил много приятели. Лут ги помоли с жест да спрат.
- Сигурен съм, че мога да ти помогна, Анди. Да, прав си, аз съм орк, но няма ли оркът очи? Няма ли оркът уши? Няма ли оркът ръце и крака?
- Ъхъ, засега, - рече Анди и му скочи.
Това, което стана после, стана толкова бързо, че Трев изобщо не му видя средата. Започна с Анди налитащ за бой и завърши с Анди седящ на земята, а ръцете на Лут сключени около главата му с извадени нокти.
- Да видим сега, - заразсъждава Лут, докато бабаитът напразно се съпротивляваше - Извиването на черепа с достатъчно сила за прекършване на гръбнака и гръбначния стълб няма да представлява проблем, понеже свръзката е неподвижна. И, естествено, ушните и очните кухини предлагат допълнителни удобни хватки наподобяващи тези на топка за боулинг, - добави жизнерадостно той.
Разнесоха се ужасени ахвания, а той продължи:
- Ако се използва мерната единица, изобретена от сър Роузууд Бън, бих казал, че не повече от 250 бъна ще са достатъчни. Но, естествено, и вероятно учудване на мнозина, това, което ще ми достави известно затруднение, ще е разкъсването на кожата, сухожилията и мускулите. Вие сте млад мъж, така че издръжливостта им на опън ще бъде доста висока. По предварителните ми прогнози само вашата кожа ще изисква приблизително хиляда бъна.
Анди изквича, когато главата му беше леко извъртяна.
- Айде холан! Гледайте сега! - обади се Ридкъли - Майтапа си е майтап, но...
- Оттам нататък става доста гнусно, - продължаваше Лут - Мускулите ще могат да бъдат отделени от костите със сравнителна лекота.
От Анди дойде още едно задавено изквичаване.
- Но като цяло, бих казал, че сила от порядъка между три и пет килобъна ще бъде достатъчна, - той направи пауза - Шегичка, бе Анди. Нали обичаш майтапите. Освен това съм сигурен, че ще съм напълно способен да ти бръкна с ръка през гърлото и да изтръгна стомаха ти.
- Давай де, - изграчи Анди.
А бдящ на стадион Хипопотамодрума, звярът надуши кръв. В крайна сметка през вековете на Хипопотамодрума са се провеждали не само надбягвания с колесници. Сравнително малкото количество кръв пролято тук днес беше нищо в сравнение с океаните на отминалите векове, но звярът разпознаваше кръвта само щом я подушеше. Народът изпозастава на крака и виковете и крясъците се надигнаха все по-силно и по-силно:
- Орк! Орк! Орк!
Лут остана невъзмутим и се обърна към бившия Декан:
- Бих ли могъл да помоля всички да напуснат? Може да стане страшно.
- О, а стига! - възкликна Трев - Друг път.
- О, добре, - рече Лут - Може би само дамите?
- Може, ама не може, - опъна се Гленда.
- В такъв случай, ще бъдете ли толкова добър да ми услужите с мегафона ви, г-н рефер, и ще ви бъда благодарен, ако се разпоредите, няколко от по-яките играчи на полето да задържат Господин Изцепков, който, очевидно, за съжаление не е на себе си.
Мегафонът му беше подаден безмълвно. Лут го взе посред засилващата се буря от викове “Орк! Орк!”, отдалечи се малко от останалите и застана безстрастно със скръстени ръце, докато ропотът на тълпата не спря поради чиста умора. С всички очи на стадиона втренчени в него той надигна мегафона към устните си и рече:
- Господа. Да, действително, аз съм орк и винаги съм бил такъв. И бих ли могъл да добавя, че за мен беше голяма привилегия да играя тук днес пред всички вас. Но, както разбирам сега, някои от вас може би смятат, че да си орк в този град, би могло да е проблем, - той направи кратка пауза - Така че, моля, извинете ме, ако ви помоля да решим този въпрос между нас още сега.
Чу се смях и някоя друга подигравка от различни части на стадиона, но също така, поне както се стори на Гленда, звярът сам зашътка на себе си. И в настъпилата оглушителна тишина тупването на падналия на земята мегафон можеше да бъде чуто и в най-отдалечените ъгли. Тогава Лут си запретна ръкавите и понижи глас, така че народът трябваше да се напрегне за да го чуе:
- Я да ми дойде, който се бара за мъж.
Първо настъпи шок, после невярващо мълчание, съпътствано с шумоленето от глави озъртащи се към съседите си и питащи: „Той наистина ли го каза това?”, а после, някъде по най-високите редове, започна ръкопляскане, отначало бавно, постепенно ускоряващо се, докато не достигна повратната за народа точка, от която нататък вече беше немислимо да не ръкопляскаш. Да престанеш да ръкопляскаш беше също толкова немислимо, така че за цяла минута аплодисментите бяха истинска буря.
Лут се обърна обратно към останалите от отбора просълзен.
- Струвам ли? - попита той Гленда.
Тя се хвърли върху него с прегръдка:
- Винаги си струвал.
- Тогава, след като свърши мачът, ще трябва да свършим туй онуй.
- Но той нали свърши от да не говорим кога, - учуди се Гленда.
- Не, до последния съдийски сигнал, той не е свършил. Всеки го знае това.
- Мили Йо, прав е, - сепна се Ридкъли - Давай де, Декане. Духай де!
Архиканцлерът на Бързнекския университет се почувства милостив и реши, че от него да мине, няма да се заяжда. Поднесе гигантската свирка към устните си, напълни дробовете си с въздух и накара грахчето да се разтрака. Въпреки всичко последната дума все пак взе сянката на Евънс Раирания:
- И НА ДЕ МИ СЕ БЪЗИКАТЕ ПОД ДУШОВЕТЕ, БЕ КЕЛЕШЧЕТА С КЕЛЕШЧЕТА!
Когато публиката се устреми надолу по трибуните тъпчейки вече свещеното поле, Ридкъли потупа по рамото провесилия нос Праскин и рече:
- За мен ще е чест да разменим фанелките си с вас, сър.
Той хвърли шапката си на земята, смъкна фанелката си и разкри гърди космати като не един, а два спящи лъва. Юнайтедската фанелка, която получи в замяна, му беше малко възтесничка, но това нямаше значение, защото, както беше предсказал Анди, целият Академик Невиждан (с изключение на Г-жа Уитлоу, която се съпротивляваше с бой) беше взет на ръце от възторжената тълпа и понесен във слава с краката напред през целия град. Беше си истински триумф. И да паднеш и да биеш, пак си беше триумф .

Да не сте си помислили, че това е краят?