До този момент за Библиотекаря денят беше доста скучен след единствения му светъл момент под блясъка на слънцето. Между гредите не се случваше нищо интересно, той започна да огладнява и беше много приятно изненадан от появата на едър банан точно пред вратата. По-късно всички се съгласиха, че в ритнитопкова обстановка тайнствено появил се плод би трябвало да бъде посрещнат с известна доза предпазливост. Той обаче беше гладен, това пред него беше банан и метафизично погледнато всичко беше добре издържано. Той изяде банана.
Гленда, горе на трибуната, се зачуди само тя ли е забелязала стряскащо жълтия плод в полета му, след което, проследявайки обратно траекторията му, съзря гледаща право към нея от тълпата, ухилена до уши, г-жа Аткинсън, майка на Смрадльо, който сам по себе си беше неуправляем снаряд. Всеки, някога бил в Блъсканицата я знаеше като виновница за всевъзможни изобретателни хулигански прояви. И винаги й се разминаваше, защото никой в Блъсканицата не би ударил възрастна жена, особено ако до тази жена стои Смрадльо.
- Извинявайте, - скочи на крака Гленда - Незабавно трябва да сляза долу.
- Няма начин, обич моя, - опита се да я вразуми Пепе - Тук е гъз до гъз. Блъсканица и половина.
- Пазете Жулиета, - заръча му Гленда, наведе се напред и потупа по рамото най-близкостоящия човек - Трябва да стигна до долу колкото се може по-бързо. Нали нямате нищо против да прескоча?
Човекът погледна покрай нея към сияйната фигура на Жулиета и откликна:
- Нищо против нямам, стига да убедите приятелката си да ме целуне едно хубаво.
- Не, но аз ще ви целуна.
- Ъ, няма нужда госпожице, но хайде, дайте ръка.
Слизането и мина умерено бързо, както я предаваха от ръка на ръка, в съпровод от пиперливи шеги, множество весели ръгания между мъжете и определено усещане на удовлетворение от страна на Гленда, че е обула най-големия си и най-непроницаем чифт гащета .
С ръгане на лакти и ритане тя си проби път до вратата точно когато бананът биде консумиран на една хапка и й остана само да застане задъхана пред Библиотекаря. Той и се усмихна широко, погледна я за миг замислено и се просна по гръб.
Високо в ложата си лейди Марголота се обърна към Ветинари:
- Това част от играта ли е?
- Боя се, че не, - отговори той.
Милейди се прозя:
- Е, най-малкото разсейва малко скуката. Те прекараха повече време в препирни, отколкото в игра.
Ветинари се усмихна:
- Да, мадам. Изглежда, че и в ритнитопката е като в дипломацията: кратки периоди на бой, последвани от продължителни преговори.
Гленда ръчна Библиотекаря:
- Ехей? Добре ли сте? - и тъй-като от него не се чуваше друго освен хъхрене, тя събра длани пред устата си и извика - Човек... ъ разумно същество ударено!
Под нов потоп от освирквания и, понеже това беше Анкх-Морпорк, също и радостни възгласи, подвижната комисия, в каквато се беше превърнала срещата, се забърза към вратата на Академик Невиждан.
- Някой му хвърли банан и аз видях кой и мисля, че е отровен, - съобщи им Гленда на един дъх.
- Дишането му е много тежко, - отбеляза Ридкъли, която забележка беше излишна, понеже от хъхренето на Библиотекаря се тресеше цялата врата.
Той клекна и опря ухо на гръдния му кош.
- Не мисля, че е бил отровен, - произнесе се той.
- Как така, г-н Архиканцлер? - възрази Пондър.
- Защото ако някой е отровил нашия Библиотекар, - обясни Ридкъли - тогава, въпреки че по природа аз не съм отмъстителен човек, ще се погрижа университетът да преследва и залови отровителя посредством всички достъпни тавмични, мистични и окултни средства и да направи остатъка от живота му не само толкова ужасен, колкото той може да си представи, а толкова ужасен, колкото аз мога да си представя. И можете да разчитате, господа, че аз вече започнах да работя по случая.
Пондър се огледа за Ринсуинд:
- Професор Ринсуинд. Вие нали бяхте, искам да кажа, и сега сте негов приятел, не бихте ли бръкнали с пръсти в гърлото му или нещо такова?
- А, не, - отказа Ринсуинд - Много съм си привързан към пръстите си и предпочитам те да си останат все така привързани към мен.
Ропотът от стадиона се усилваше. Те бяха тук да гледат ритнитопка, а не дебат.
- Но доктор Лоун е още тук, - предложи Ринсуинд - Той нали си вади хляба като бърка с пръсти в какво ли не. Знае му цаката.
- Ах, да, - съгласи се реферът - Може би ще можем да го обременим с още един пациент, - той се обърна към Ридкъли - Трябва да вкарате в игра другата си резерва.
- Това ще да е Тревър Младонадеждов, - каза Архиканцлерът.
- Не! - изстена Трев - Аз обещах на старото ми мамче.
- Аз пък си мислех, че си част от отбора? - укори го Ридкъли.
- Е, да де, да, сър, ама по-скоро... помощ тук, помощ там, такива неща... Обещах на старото ми мамче, сър, след като Тате умря. Знам, че съм в списъка, но кой можеше да очаква, че всичко ще се обърне така?
Ридкъли изви очи към небето:
- Е, като гледам, господа, не може да искаш от един мъж да наруши обещание дадено на старото му мамче. Това би било престъпление по-гнусно и от убийство. Ще се наложи да играем с човек по-малко. Явно ще трябва да минем с каквото можем.

А горе в паянтовата си кабинка редакторът на „Вестника” взе бележника си и заяви:
- Слизам долу. Да вися тук е просто смехотворно.
- Слизате на игрището ли, сър?
- Да. Там, най-малкото, ще мога да виждам, какво се случва.
- Съдията надали ще ви разреши, сър!

- Как така няма да играеш, Трев? - вразумяваше го Гленда.
- Нали ти казах! Колко пъти трябва да го повтарям? Обещах на старото ми мамче!
- Но ти си в отбора, Трев.
- Обещах на старото ми мамче!
- Да, но съм сигурна, че тя ще разбере.
- Лесно ти е на тебе да го кажеш. Да ама никой не знае със сигурност.
- Не бъдете толкова сигурни, - намеси се бодро един глас.
- О, здравейте, доктор Хикс, - поздрави Гленда.
- Случайно дочух разговора ви и, стига само господин Младонадеждов да ми съобщи, къде е погребана майка му и ако реферът ни отпусне мъничко аванс от време, със сигурност ще може да се уреди...
- Да не си посмял да ръгаш лопати по старото ми мамче! - изкряска Трев целият в сълзи.
- Сигурна съм, че всички те разбираме, Трев, - увещаваше го Гленда - Винаги е много трудно със старите мамчета, - и тя добави без да помисли - А мисля, че и Жулиета ще те разбере.
Тя го хвана за ръка и го завлече накъм полето. Трев беше прав. Всичко се оплеска. Бодрата увереност от началото на срещата се изпаряваше.
- Вие им подарихте цял гол, сър, - напомни Пондър, когато пак застанаха с Ридкъли на позиции.
- Аз изцяло вярвам на господин Лут на вратата, - рече Ридкъли - И ще им покажа аз на тях, какво става с тези, които се опитат да отровят магьосник.
Свирката свирна.
- СЛИЗАЙ ОТ ТАМ БЕ, КЕЛЕШ, И ДАЙ ДВАЙСЕТ! Извинявайте, господа, нямам представа защо го казах това...

Това, което става с хората, опитващи се да отровят магьосник е, най-малкото в краткосрочна перспектива, че получават предимство в ритнитопковска среща. Отстъствието на професор Макарона беше убийствен удар. Той беше темелът, около който се градеше цялата университетска стратегия. Окрилени, Юнайтед натиснаха здраво.
И все пак, мислеше редакторът на „Вестника” легнал на тревата до самата странична линия редом с иконографиста си, магьосниците едва-едва удържаха натиска. Той записваше колкото може, мъчейки се със сетни сили да не обръща внимание валящите откъм публиката жълти хартии от баници, жълти бананови кори, омазани с нещо жълто торбички от грахова яхния и от време на време от по някоя бутилка, доскоро съдържала жълта бира. Кой ли е играчът с топката? Той се свери с бележката, където беше надраскал списъка по номера. А, да. Юнайтед беше нахлул в половината на Н.У. и ето го Анди Изцепков, по всичко личи много неприятен тип и... това не може да е обичайна ритнитопковска процедура. Други играчи се бяха построили около него. Той напредваше посред обръч от телохранители. Дори и останалите му съотборници изглежда не бяха наясно какво става, но г-н Изцепков все пак успя да отправи приличен удар към вратата, майсторски прихванат във въздуха от... Господин Лут. Той хвърли кратък поглед на листчето, ах, да, оркът и добави в бележника си: „който очевидно е доста вещ в сграбчването на големи кръгли предмети”. Но веднага се засрами и го задраска. Въпреки всичките жълти боклуци нападали по мен, каза си той наум, ние не сме жълта преса.

Оркът.
Лут подскачаше натам насам пред вратата мъчейки се да намери поне някой на позиция, където да може да направи нещо с топката.
- Не може да се мотаеш така цял ден, Оркче, - каза му застанал точно пред неко Анди - Рано или късно ще я пуснеш, Оркче. Няма кой да ти помогне сега, а, Оркче? Казват, че си имал яки нокти. Покажи си ноктите, Оркче. Та да си спукаш топката.
- Убеден съм, че имате потиснати проблеми, господине.
- К’во?
Лут шутира от ръка, прехвърли Анди и някъде откъм гмежта, в която падна топката се чу хрущене, последвано от крясък, последван от свирка, последвана от скандиране. То започна някъде откъм местонахождението на г-жа Аткинсън, но бързо се разпространи:
- Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк! Орк!
Ридкъли се изправи на крака поклащайки се.
- Копелетата мръсни ми видяха сметката, Хенри, - изкрещя той с глас едва-едва чуващ се заради скандирането - Капачката! Проклетата му колянна капачка!
- Кой беше? - попита реферът.
- Откъде да знам? Беше адски калабълък, досущ като старата игра! И не може ли да ги накараш да престанат с тея проклети викове? Не е работа да се разправят такива неща.
Архиканцлер Хенри надигна мегафона си:
- Господин Праскин?
Капитанът на Юнайтед си проби път през гмежта с доста смутен вид.
- В състояние ли сте да контролирате вашите фенове?
Праскин сви рамене:
- Извинявайте, сър, какво може да се направи?
Хенри огледа Хипоподрума. Какво можеше да направи който и да е? Това си беше тълпата. Блъсканицата. Нямаше водач. Нямаше си задник, който да сриташ, нямаше пръсти, които да настъпиш, нямаше си дори адрес. Просто присъстваше и викаше, защото всички други викаха.
- Добре тогава, можете ли да контролирате поне отбора си? - продължи той.
За негова изненада г-н Праскин сведе поглед.
- Не напълно, сър. Извинявайте за което, сър, ама каквото такова.
- Още едно произшествие от този род и прекратявам мача. Предлагам да напуснеш полето, Муструм. Кой е резервният капитан?
- Пак аз! - обяви Ридкъли - Но при настъпилите обстоятелства назначавам за свой заместник господин Нобс.
- Ноби Нобс ли? - ахна бившият Декан.
- Без роднински връзки, намеси се много припряно Блюстител Нобс.

- Най-после един свестен избор, - въздъхна Трев - Нобсчо е мъжко момче.
- Да, но това тук нали не е момчешка работа, - възрази Гленда - И знаеш ли какво? - додаде тя надвиквайки бесния рев на тълпата - Каквото и да си мисли стария Декан, точно сега той просто не може да спре играта. Тоя стадион направо ще изригне!
- Не думай.
- Чуй само, - кимна Гленда - Да, мисля че си прав. Трябва да се измъкнеш от тук.
- Аз ли? Никакъв шанс.
- Но може да сториш нещо полезно и да изведеш Жулиета от тук. Закарай я чак до Ваймсчо и неговата пасмина. На бас, че чакат точно оттатък портала. Давай веднага, докато все още можеш да слезеш с нея по стъпалата. Няма да имаш пак тоя шанс щом веднъж подновят играта.
Когато той тръгна, Гленда тръгна необезпокоявана от никого по тъч-линията до местенцето, където д-р Лоун бдеше над пациентите си.
- Нали знаете онази малка чанта, дето си я донесохте, сър?
- Да?
- Мисля, че ще ви трябва по-голяма чанта. Как е професор Макарона?
Професорът лежеше по гръб, вперил поглед в небесата с израз на отнесено блаженство.
- Доста лесно се оправих с него, - каза докторът - Скоро няма да играе пак. Дадох му мъничко нещо, от което да му е хубаво. Поправка, дадох му множко нещо, от което да му е хубаво.
- А Библиотекаря?
- Е, за него ми трябваха двама момци да ми помогнат да го обърнем с главата надолу, и като заповръща, няма спиране. Повръща като папагал. Още е съвсем капнал, но мисля, че ще се оправи.
- Не трябваше да става така, разбирате ли, - спомена Гленда от чувство, че трябва да защити някак цялата тази мътна и кървава.
- Обикновено не трябва, - отвърна докторът.
Те се извърнаха, когато шумът от близката тълпа се промени. Жулиета слизаше в пълен блясък по стълбите. Тишина я следваше като безнадеждно влюбено куче. След тишината вървеше Пепе и надеждната грамада на Мадам Фашкие, от която можеше да стане успешна барикада, ако Хипопотамокрумът заври като адски казан. Трев, мъкнещ се подире им, в сравнение с тях приличаше на странична мисъл.
- Хайде де, миличка, какво има? - заговори Пепе.
- Нема па да ходя, - отсече Жулиета - щом Трев е тука. Без Трев никъде не мърдам. Пепе вика, че той шъ спаси мача.
- Какво си бил казал? - наежи се Гленда.
- Той ще го спаси, - подмигна и Пепе - В ръката му има звезда. Искаш ли да го видиш как побеждава, малката?
- На къде биете, а? - попита ядно Трев.
- О, аз нали съм нещо като чудотворец. Или може би съм фея кръстница, - Пепе обгърна с жест арената - Виждате ли ги всичките тези? Предците им са виели от възторг пред гледката, как мъже се избиват взаимно или как зверове разкъсват на мръвки свестни хорица. Мъже с копия биещи се срещу мъже с мрежи и други такива гнусни мръсотии.
- А сега през неделя правят тук разпродажби направо от каруцата, - допълни Гленда.
- Винаги си е било същото, - продължаваше Пепе - Едно единствено огромно същество. Не може да умре. Поколение след поколение то вика и кряска, обича и мрази и никой не може да го опитоми, никой не може да го спре. И специално заради вас, госпожице, и заради благото на господин Трев, аз сега ще му подхвърля на този звяр един кокал. Един момент, моля.
Гъвкавият му, леко паякообразен силует изчезна някъде нагоре по стъпалата точно когато дойде съдийският сигнал. Гленда зърна как Блюстител Нобс нанася удар, но Ридкъли беше сбъркал, като си е мислел, че мъж едър като самия него ще бъде и също толкова умен. И ето, старата комбинация се повтори. Юнайтед подеха поредната си масирана атака, старите мъжки момчета се разстъпиха пред напредващата срещу Лут войска на Анди. Ударът го уцели в гърдите, вдигна го и го запрати в мрежата. Разнесе се свирка, последвана от „НЕ ПИПАЙ ТОВА, БЕ ХЛАПЕ, ЧЕ НЕ ЗНАЕШ КЪДЕ Е БИЛО!”, последвано от „Много извинявайте за това, ама наистина, не знам как става”, което от своя страна беше последвано от ... абсолютна тишина.
Наруши я един отначало самотен глас:
- Младонадеждов. Младонадеждов. Младонадеждов.
Викът започна откъм мястото, накъдето беше отишъл Пепе.
Звярът беше забравил думата „Орк”, но определено помнеше името „Младонадеждов”, име, което толкова често е било в устата му, име, на което чудовището беше донесло и живота и смъртта, име равнозначно с ритнитопката, самото сърце на звяра. А тук, на тази размирна арена, това име беше мощно заклинание. „МЛАДОНАДЕЖДОВ! МЛАДОНАДЕЖДОВ! МЛАДОНАДЕЖДОВ!” Надали имаше мъж над ранна младежка възраст, който да не го беше виждал. Той беше легенда. Дори след като минаха толква години, това име преодоляваше преградите на всякакви други привързаности. Това беше име, което човек разказваше на внуците си. За това, как е лежал потънал в кърви, и как може би си потопил кърпичка в кръвта му и си я запазил като сувенир.
- Младонадеждов, - подгласяше баритонът на Мадам Фашкие.
- Младонадеждов, - прошепна Гленда и продължи - МЛАДОНАДЕЖДОВ!
От нейното място се виждаше малката фигурка бързаща покрай трибуните, а скандирането я следваше като вълна.
По лицето на Трев се стичаха сълзи. Без никаква милост Гленда се взря в очите му:
- Младонадеждов! Младонадеждов!
- Ами старото ми майче?! - проплака Трев.
И тогава Жулиета се протегна и го целуна и за момент сълзите му като че ли се посребриха:
- Младонадеждов?
Трев застина само помръдвайки с пръсти под съпровода на приветствените възгласи, докато накрая не присви рамене. После извади от джоба си своята очукана тенекийка и я връчи на Гленда, след което се обърна пак с лице към терена.
- Извинявай, Мамче, - промълви той сваляйки си палтото, - но това е ритнитопка. А аз си нямам дори фанелка.
- Ние се погрижихме за това, - успокои го Гленда - Още докато ги шиеха.
Тя извади една от дълбините на чантата си.
- Номер четири. На тате номера.
- Да, - потвърди Гленда - Знаем. Чуваш ли, как те поздравяват, Трев?
Трев явно отчаяно търсеше повод за измъкване.
- Ама аз изобщо не съм тренирал с новата топка. Нали ме знаете, аз съм само по тенекийките.
- Това е топка за ритнитопка. Просто топка за ритнитопка, - възрази Лут - Ще му схванете цаката за няма и секунда.
Към тях се зададе наперено и бившият Декан.
- Е хубаво, всичко това беше толкова трогателно, с нотка на похвален патос, дами и господа, но е крайно време да подновим тази ритнитопковска среща, така че бих бил много благодарен на всички не-играчи да се оттеглят оттатък страничните линии, - занадвиква шума на публиката той.
Трев се раздели с Лут при вратата.
- Не се безпокойте, Господин Трев, - ухили му се оркът - С мен на вратата и вас в нападение няма как да паднем. Втори път няма да ме изненадат така, - той понижи глас и хвана Трев за рамото - Като се напекат нещата от тази страна, бягайте като за световно към тяхната врата, а аз ще се погрижа да получите топката.
Трев кимна и закрачи по тревата под приветствията на тълпата.
Редакторът на „Вестника” по-късно описа последвалите събития както следва:
В този момент Юнайтед изглежда почувстваха, че разполагат с печеливша стратегия и хвърлиха всичките си сили в университетската половина в грандиозно меле очевидно не подлежащо на съдийски контрол.
Сърцатият орк-бранител обаче също си беше научил урока и на два или три пъти стана герой на деня с великолепни спасявания, в един от случаите шутирайки, както се изясни, директно в главата на един от настъпващите противници, зашеметявайки го и хващайки рикоширалата обратно топка, след което изчиствайки я от ръка далече в половината на съперника, където я пое Тревър Младонадеждов, син на всеизвестния ритнитопковски герой от миналото и я поведе от неочаквана посока към вратата, където г-н Чарли Бартън беше комфортно снабден със стол, маса и късен обяд, както и двама корави защитници, очевидно поели задачата и пиле да не прехвръкне.
Цялата арена, по всичко личи, спотаи дъх, когато младият рицар нанесе ужасяващ удар, който, уви, мина само на няколко пръста от целта и успя само да разтърси дървените части на вратата, след което отскочи към защитниците. Върпеки това Младонадеждов се пребори за нея като обладан от зли духове и духовете на привържениците пак се повдигнаха, когато двамата защитници се сбъскаха помежду си, което даде на талантливия младеж шанса отново да запрати лекокрилото кълбо към крайната му дестинация.
Вашият допистник е уверен, че дори поддръжниците на Юнайтед се включиха във всеобщия разочарован стон, когато за втори пореден път изстрелът му не успя да намери мрежата, а отново една от гредите, след което рикошира почти в краката на Х. Капстик, който без да губи време я запрати мощно към половината на Академик преди да донесе нови беди за отбора му.
И за пореден път непреодолимият г-н Лут отби поредица от атаки, докато доста жалкият остатък от защитата на университетските момчета доказа на всички, че майсторското владение на вълшебния жезъл не помага много, ако човек не знае за какво са му краката.
На този етап на играта Преподавателят на Тъмните изкуства д-р Дж. Хикс беше позорно отстранен от полето, след като настойчивите викове „Кой е педерасът в черно?” обърна вниманието на съдията върху неговите опити да заколи Ф. Брискет, един от придобилите лоша слава братя Брискет с душоизпиващия кинжал на Смъртоносната Вампирска Кралица-Паяк. Който, както бе установено впоследствие, се оказа, че не е нито магически, нито даже метален, а е идентифициран като един от артикулите продавани в Магазина за шегаджийски приспособления „Бофо” на улица „Десето яйце”. Бълващ очевидно кръвосмразяващи клетви относно някакъв университетски устав, д-р Хикс се наложи да бъде извлечен от полето от членове на собствения си отбор, оставяйки нашите дръзновени вълшебници в още по-печално и заруднително положение, вероятно мечтаещи да имаха вълшебно килимче, което да ги измъкне от тази каша!
Е, поне тирадата на д-р Хикс и опитите му да завлече земята със себе си, им спечели мъничко време. Гленда притича до страничната линия при разчорления и оклюмал Трев.
- Какво стана, Трев? - попита тя - Беше сам пред вратата. Голът ти беше право в ръцете, добре де, право в краката ти.
- Топката не ще да върви, както я искам, - оплака се Трев.
- Значи трябва да я накараш да върви както искаш. Това е само ритнитопка.
- Ъхъ, ама се мъча да се уча в крачка посред целия тоя бардак.
- Е добре, поне почти успя. Все още не сме загубили мача, а сме още само в първото полувреме.

Когато играта беше подновена, съгласно редактора на „Вестника”:
Мъжете с островърхите шапки отчасти възвърнаха куража си и капитан Набс поведе съгласувана атака целяща нова намеса в обяда на Чарли Бартън, обаче за всеобщо смайване синът на Дейв Младонадеждов продължи да показва само най-бегло запознанство с изкуството на бележенето на голове и изглеждаше сякаш единственият му шанс да подобри резултата, би бил да прати топката на колет по пощата.
И тогава, за всеобщ потрес, окултната чета явно доказа, че е много по-добра на билярд, отколкото на ритнитопка, когато поредният мощен, но неточен опит на Младонадеждов да намери вратата за пореден път отскочи от гредата и уцели главата на професор Ринсуинд, който, в интерес на истината, бягаше в противоположната посока и се озова в мрежата преди който и да е, в това число Чарли, да разбере какво става.
Публиката посрещна събитието с весели викове, но само защото в този момент играта, поне според нашето мнение, се беше превърнала в комедия. Уви, нямаше нищо комично във факта, че в няколко сектора на Хипопотамодрума избухна ръкопашен бой между шайки от съперничещи си запалянковци, несъмнено подтикнати към това от позорното представяне на играчите...
Когато противниковите страни заеха местата си или най-малкото се заразмотаваха приблизително около местата си, съдията привика двамата капитани за кратка беседа.
- Господа, не ми е съвсем ясно, какво си мислите, че правите тук, но съм напълно сигурен, че не е точно ритнитопка, и твърдо възнамерявам впоследствие да проведа разследване. Междувременно, преди някой да бъде осакатен и, преди всичко, преди тълпата да започне взаимно да се разкъсва на мръвки и да се изяжда, аз ви заявявам, че следващият отбелязан гол, ще бъде последният за срещата, независимо, че сме все още в първото полувреме, - той изгледа многозначително Праскин и добави - Искрено се надявам, че някои играчи ще се допитат до своята съвест. Ако мога да се изразя така, каквото и да стане, ще има внезапна смърт. Отпускам ви пет минути да доведете това до сведението на отборите си.
- Съжалявам, сър, - заоглежда се притеснено Праскин - Някои от момчетата ми аз сам не бих си ги избрал, ако ми разбирате намека. Но ще си поговоря с тях, не се съмнявайте.
- Ако питате за моето мнение, това може да помогне, само ако същевременно ги удряте с чук по главите, господин Праскин. Те са отвратителни. А вие разбирате ли ме, господин Нобс?
- Аз мисля, че по-добре да продължим както си е. Докато си жив, бориш се.
- И аз също желая да останете живи до края на борбата, но подозирам, че вашата молба за допълнително време прикрива надеждата, че господин Младонадеждов ще успее да се научи да играе ритнитопка, но се боя, че това няма да се случи в близките години, дори и всеки ден от тях да е великден.
- Добре де, сър, но не бихте ли могли... - започна Праскин.
- Господин Праскин, аз си казах думата, а аз съм реферът и точно сега аз съм най-близкото нещо до боговете.
„Аз съм най-близкото нещо до боговете”. Все едно отекна ехо. Но по-меко. По-ведро. Той се огледа.
- Какво? Казахте ли нещо бе хора?
„Най-близкото нещо до боговете”. И се чу нещо като пльонг! Но топката нали беше все още в ръцете му? Той я зяпна. И дали само така му се струваше или във въздуха имаше нещо? Нещо... във въздуха... като сребристата светлина на ясен зимен ден.

Трев мърдолеше на място с позорен трепет, чакайки продължението на играта. Като вдигна поглед, видя, че Анди Изцепков го наблюдава.
- Скъпото ти татенце май си намери лика прилика, - подметна весело Анди.
- Знам те аз тебе, Анди, - отвърна морно Трев - Знам те накъде биеш. Сгащваш на тясно някой нещастен балък и го бъзикаш, докато не му избият чивиите, тъй че той да е почнал, нал’тъй? С мен това нема да мине, Анди.
- То на теб все едно нещо ти минава, а?
- Хич не те слушам, Анди, - отсече Трев.
- А, слушаш, слушаш.
Трев пак въздъхна.
- Аз тебе те наблюдавах. Теб и твойте дружки адски ви бива да биете къчове, като не ви гледа рефера, а той к’вото не види, нищо не може да направи.
Анди понижи глас:
- Добре, ама аз мога да направя нещо за теб, Трев. Няма да излезеш от тук на крака, кълна се. С краката напред ще излезеш.
И се чу свирка, последвана от неудържимото:
- ВСЯКО МОМЧЕ, ДЕТО СИ Е ЗАБРАВИЛО ЕКИПА, ЩЕ ИГРАЕ ПО БЕЛИ ГАЩИ!
- Внезапна смърт, - обяви бившият Декан и двата отбора се сблъскаха, и от мелето се появи с топката в краката си Анди, защитаван по фланговете си от неговата непочтена стража.
Пондър Стибънс, застанал на пътя им, успя да пресметне страшно бързо много неща, като например скорост, посока на вятъра и възможност да бъде физически размазан по земята. Въпреки всичко той се опита да направи каквото може, но след сблъсъка остана проснат по гръб. Както се изрази редакторът на „Вестника”: „...в тази сцена на отчаяние, объркване и разбъркване един единствен защитник, Лут, делеше Юнайтед от победния им гол...”
И тогава точно зад Лут се разнесе рев. Той не посмя да се озърне, но някой скочи върху горната греда, разтърсвайки я, слезе от нея на земята и посочи, посредством голям мазолест палец, че услугите на Лут вече не са необходими. Около устните на Библиотекаря беше останала зеленикава коричка, но тя беше нищо в сравнение с пламъка в очите му.
И в този момент, съгласно редактора на „Вестника”:
Без да бъде видимо смутен от завръщането на прочутия горски човек в лагера на магьосниците, Изцепков предприе още един опит за победен удар, спрян обаче с една ръка от Библиотекаря и без никакви усилия прехвърлен обратно в полето на Юнайтед. Сега, когато под залог беше резултатът на цялата среща, останахме с впечатлението, че всеки играч до последния се устреми към топката, подобно на сюрия момчета боричкащи се в калта за обладанието на традиционната консервена кутия. Но все пак г-н Нобс, за когото ни увериха, че нямал роднинска връзка, съумя да открие пространство пред споходения от лош късмет г-н Млаконадеждов за нов шанс да последва стъпките на баща си, който шанс той пропусна за, според нашите изчисления, не повече от сантиметър разстояние и топката бе уловена от Възголемия Бартън, веднага след това рухнал на земята поради задавяне, понеже, както научихме, е бил натикал в устата си внушително парче пай за да освободи ръцете си.
- Не трябваше да става така, - промълви Гленда и мисълта отекна като ехо в главата и: „Не трябваше да става така” - Трев трябва да спечели, иначе просто не може.
И гласът и пак се отрази; възможно ли е да имаш ехо в главата си? Те ще паднат, нали? Ще паднат, защото Анди знае, как да нарушава правилата.
Правилата.
„Аз съм правилата”.
Тя се озърна, но с изключение на доктора и неговите стенещи или, в случая с Ридкъли, псуващи подопечни, наоколо нямаше никого, ако не се брои Жулиета, гледаща играта с обичайната си завеяна усмивка.
- Божичко. Ама на тях им трябва само един удар в целта, - произнесе на глас Гленда.
„Аз съм целта”, - долетя пак от нищото тихият глас.
- Чу ли това? - попита Гленда.
- К’во? - не разбра Жулиета,обръщайки се към Гленда, така че се видя как тя плаче - Трев шъ падне.
„Аз съм топката”.
Този път гласът дойде от джоба й и тя извади от там тенекийката на Трев.

Когато доктор Лоун изпъшка и се впусна през полето към задавилия се Чарли (както по-късно описа събитията „Вестникът”), тя го последва и незабелязано застана до г-н Нобс.
- Ако не искаш до края на живота си да останеш без чаша чай или парче кекс нощем, г-н Нобс, ритни топката към мен. Лесно ще ме намериш, защото ще врещя като луда и ще се държа идиотски. Направи, кавото ти казвам, ясно?
„Направи, каквото тя ти казва, ясно?” - чу се ехото.
- И какво ще направиш, ще я хвърлиш обратно ли?
- Нещо такова, - отвърна уклончиво Гленда.
- И какво добро ще ни донесе това?
- Ще ви донесе победа в мача, ето какво. Помниш ли правило 202?
Тя го остави да се чуди и хукна към Г-жа Уитлоу и мажоретките, които сега нямаха за какво да викат.
- Мисля, че в този момент трябва да окажем на момчетата мощна подкрепа, - предложи тя - Нали така, Жулиета?
Жулиета, послушно влачила се след нея, се съгласи:
- Да, Гленда.
„Да, Гленда”. Ето го пак. Едни и същи думи. Два гласа.
Г-жа Уитлоу не беше от хората, които биха приели заповед от главата на Нощната Кухня, затова Гленда се наклони към нея и добави:
- Специална молба от Архиканцлера.
Възкресението на Възголемия Бартън не беше лесна работа, а и комай имаше още по-малко доброволци да бръкнат с пръсти в гърлото му, отколкото преди за Библиотекаря. Така че изпразването и очистването му отне малко повече време.
Когато съдията призова играчите да застанат по местата си, Гленда дотича задъхана до него и му връчи лист хартия.
- Какво е това?
- Правилата, сър, но както ще забележите, оградила съм с кръгче едно от тях.
Той хвърли един поглед и подметна пренебрежително:
- На мен ми изглежда пълна безсмислица.
- Не е, сър, не и ако се вгледате внимателно, сър, такова си е правилото, сър.
Архиканцлер Хенри сви рамене и го пъхна в джоба си.
За миг погледът на блюстител Нобс се спря на Гленда, гордо заела мястото си съвсем не на място между мажоретките. Знаеше се, че Гленда е щедра към приятелите си, а и никой в университета не правеше по-добър чай. Тук нещата не опираха до ритнитопка, а опираха до гореща чаша чай, а, ако му излезе на човек късметът, и поничка. Той се наведе към Лут:
- Гленда ми каза да съм си спомнил правило 202.
Лицето на Лут грейна.
- Отлично хрумване и разбира се ще свърши работа. Каза ли ви тя да изчистите топката извън полето?
- Да, точно така. Ще мамим ли? - поинтересува се блюстител Нобс.
- Не. Ще следваме точно правилата. А интересното при следването точно на правилата е, че понякога върши по-добра работа и от маменето.
Шансът на Нобс дойде съвсем скоро, изненадващо след неточен пас на Праскин. Праскин не стоеше ли съвсем наблизо, докато те говореха? И не каза ли нещо като „Давайте”? Защото на такова приличаше. Нобс запрати топката право към мажоретките, където Гленда я хвана и я скри под гънките на полата на Г-жа Уитлоу.
- Нищо не сте видели, момичета, и не сте видели къде отиде топката, и за нищо на света няма да мърдате, ясно?
Когато тълпата засвирка и закрещя възторжено, тя извади от чантичката си консервената кутия и я вдигна високо.
- Топката изгубена! - провикна се тя - Резервна топка!
И метна тенекийката право към блюстителя, който съумя пъргаво да я отбие към Лут. И преди някой от останалите играчи да успее да помръдне, тя кацна с лекичко „пльонг!” на върха на обувката на Трев...