Ридкъли зави по коридора и ето го точно пред него... Умът му трескаво затършува за най-подходящото обръщение: за „Архиканцлере” изобщо не можеше да става дума, „Декане” беше твърде очевидно оскърбление, „ей, тоя с двата стола” също, че и отгоре, а пък „ах ти, неблагодарно, предателско, мазно копеле” беше твърде дълго за произнасяне. Как, да му се не види, му беше името на тоя скапаняк? Проклятие, нали бяха приятели още от първия им ден в Н.У...
- Хенри! - възкликна той - Каква приятна изненада. Какво те води насам в нашето жалко и, уви, закостеняло университетче?
- Хайде сега, Муструм. Като напусках, момчетата нали разширяваха границите на познанието. Оттогава нещата, както разбирам, са позатихнали. Между другото, това е професор Репосем.
Иззад самозвания Архиканцлер на Бързнек като малка луна изгряваща от сянката на газов гигант, изникна смутен младеж, поне според Ридкъли поразително приличащ на Пондър Стибънс, въпреки че, да го убият, не би могъл да каже точно защо. Сигурно защото изглеждаше сякаш непрекъснато смята наум, и то не нормални сметки, а от онези заврънкулестите, гъчканите с букви.
- Е, нали знаеш, как е то с границите, - измърмори Ридкъли - Видиш какво има от другата страна, и разбираш, защо изобщо са я сложили границата. Добър ден, Репосем. Лицето ви ми е познато.
- Някога работих тук, сър, - отвърна притеснено Репосем.
- А, да, сещам се. В Отделението по Високоенергийна магия, нали?
- Бива си го нашия Ейдриън, бива си го, - вметна собственически бившият Декан - И ние, знаеш ли, си имаме наша Сграда по Високоенергийна магия. Казваме и Сграда по По-високоенергийна магия, но, подчертавам, това е само за избягване на объркване. Не е от никакво желание да обидим добрия стар Н.У. Възприемай, прилагай, усъвършенствай, това е то, моето мото.
Е, щом си го приложил, то сега ще е кради, плагиатствай и се дръж като ни лук ял ни лук мирисал, помисли си Ридкъли, но без да губи самообладание. Старшите магьосници никога не се карат публично. Иначе щетите може да са неимоверни. Не, всичко си беше крайно учтиво, да, но с остър край.
- Съмнявам се, че е възможно объркване, Хенри. В крайна сметка нали ние сме старшият университет. И, разбира се, аз съм единственият Архиканцлер в тази околност.
- По силата на обичая, Муструм, но времената се изменят.
- Или, най-малкото, някой изменя. Да, но аз съм носителят на Шапката на Архиканцлера, Хенри, също както моите предшественици векове и векове наред. Това е Шапката на върховния авторитет в делата на Мъдрите, Хитроумните и Лукавите. Шапката, Хенри, която понастоящем е на главата ми.
- Не е така, да знаеш, - възрази весело Хенри - Носиш всекидневната си шапка, която сам си си направил.
- Но щеше да е на главата ми, ако бях поискал!
В усмивката на Хенри нямаше никаква радост:
- Разбира се, Муструм, но авторитетът на Шапката често е бил оспорван.
- За малко да си прав, стари мой приятелю. Фактически, владеенето на шапката, в отминалите дни, неведнъж е било въпрос на разноглания, но самата Шапка - никога. И виждам, че самият ти носиш изключително натруфена шапка, чието великолепие надминава всички крайности, но тя е просто една шапка, момчето ми, просто една шапка. Не искам да обиждам никого, и съм сигурен, че след още някое хилядолетие, и тя също ще натежи от мъдрост и достойнство. Виждам, че в тази насока си оставил много място за развитие.
Репосем избра този момент да потърси спасение в клозета и с приглушено извинение се промъкна покрай Ридкъли и изфиряса.
Колкото и да е странно, липсата на публика не повиши напрежението, а го понижи. Хенри извади от джоба си малка хартиена кутия.
- Цигара? Знам че предпочиташ сам да си свиваш, но Вердант и Скаур правят тези специално за мен и са много добри.
Ридкъли си взе една, защото колкото и да е високомерен един магьосник, ако не приеме на аванта цигари или пиячка, значи е гушнал букета. Но той се постара да не забелязва яркия надпис „Изборът на Архиканцлера” на кутията. Докато връщаше кутията, нещо малко и шарено се изплъзна и падна на пода. Хенри, с пъргавина изобщо не очаквана от магьосник толкова нагоре по главната последователност на диаграмата на Кръцврънк-Съсел , бързо посегна и го хвана, мърморейки си нещо в смисъл „да не вземе да се изцапа”.
- От този под може и манджата си да ядеш, - отбеляза хладно Ридкъли.
И сигурно ще си я яде, добави наум той.
- Не друго, но колекционерите такава врява вдигат и за най-малкото петънце по тях, а аз мойте ги давам на синчето на иконома, - подметна небрежно Хенри, обърна картончето и се намръщи - „Бележити съвременни магьосници, № 9 (от 50): Д-р Сръчко Хлебаров, BC (Hons), Fdl, Kp, PdF (escrow), Директор на Изследванията на Блита, Бързнек. Това май вече го имам, - той го прибра в джоба на жилетката си - Нищо, пак става за разменки.
Ридкъли можеше да преценява доста бързо, особено под парата на бурните огньове на яростта.
- Значи така, Магборо, компания за тютюн, енфие и цигарена хартия, - произнесе се той - със седалище Псевдополис. Кой от Н.У. е в колекцията?
- Ами, нали разбираш, Съветът и народът на Псевдополис имат доста... патриотични възгледи...
- Според мен пък думата, коато търсеше, беше „шовинистични”.
- Много рязка дума, като се има предвид, че в целия свят няма по-самодоволен и високомерен град от Анкх-Морпорк.
Това беше толкова очевадна истина, че Ридкъли реши да се престори, че не я е чул.
- И на една от тея картички си ти, а? - изръмжа той.
- Страхувам се, че те настояваха, - отвърна Хенри - Нали съм роден там, разбираш ли. Местно момче и така нататък.
- И нито един от Н.У., - промълви с равен глас Ридкъли.
- Технически погледнато не, но го има проф. Репосем в качеството му на изобретател на Пекса, - докато Хенри казваше това, гузност и непокорство се бориха за място в изречението.
- Пекс, а? - провлачи Ридкъли - Това нещо като Хекса ли е?
- О, не, нищо подобно. Изобщо не е като Хекса. На съвсем различен принцип е, - Хенри прочисти гърлото си - Задвижва се от кокошки. Те задействат морфичния резонатор, или както там му се викаше. Докато вашият Хекс, доколкото си спомням, използва мравки, които са значително по-малко ефективни.
- Как така?
- Изкарваме яйца за трапезата ни.
- Това, знаеш ли, не ми звучи като кой знае каква разлика.
- О, хайде сега. Та те са сто пъти по-големи! Освен това Пексът е в специалто построено за целта помещение, а не е разхвърлян както му дойде по цялата сграда. Професор Репосем си знае работата, а и дори ти, Муструм, няма как да не признаеш, че реката на прогреса се подхранва от хиляди източници!
- Повечето от които не извират от проклетия Бързнек! - избухна Ридкъли.
Те се измериха с погледи. Професор Репосем си подаде главата из-зад ъгъла и много забързано пак се скри.
- Да бяхме мъже като бащите ни, досега вече щяхме да се замеряме с огнени кълба, - рече Хенри.
- Прав си, - каза Ридкъли - Макар че, право да си кажем, бащите ни не бяха магьосници.
- Е да, така си е, - призна бившият Декан - Баща ти, доколкото си спомням, беше месар.
- Вярно. А твоят имаше купища зелеви насаждения, - отговори Ридкъли.
За миг настъпи тишина, след което бившият Декан подметна:
- Помниш ли като дойдохме двамата за пръв път в Н.У.?
- Помня, помня, като лъвове се борихме тогава, м-да.
- Добри времена бяха, като тръгне да си ги припомня човек, - отбеляза Деканът.
- Разбира се оттогава изтече много вода, - каза Ридкъли и след още една пауза добави - Случайно да ти се е припило нещо?
- И да ми се е припило, не е случайно, - отвърна бившият Декан.
Малко по-късно, докато крачеха величествено накъм кабинета на Архиканцлера, Хенри подметна:
- Та значи се опитвате да играете ритнитопка? Четох нещо такова във вестника, но си помислих, че е шега.
- Че защо? - изненада се Ридкъли като навлязоха в Голямата Зала - Ние имаме прекрасна спортна традиция, както добре знаеш!
- Ах, да, традицията е бич за устрема. Не се занасяй, Муструм. Старият екип може и да е много славен, ама я пробвай да го нахлузиш, след като не си го носил от четиридесет години. О, виждам, че господин Стибънс е все още с теб?
- Ъ... - започна Стибънс, местейки поглед от единия към другия.
Пондър Стибънс веднъж беше взел на сто процента изпит по ясновидство като се яви на него предишния ден. Така че можеше да разпознае образуващ се гръмотевичен облак само щом го види.
- Как върви ритнитопката, млади момко?
- О, като че ли е много добре даже, г-н Архиканцлер. Радвам се да ви видя пак, Декане.
- Архиканцлер, - измърка бившият Декан - Чудя се колко ли ще издържите срещу моя университет.
- Е, ние тук спретнахме доста яко отборче, - рече Ридкъли - и, независимо че възнамеряваме първоначално да срещнем местен отбор, за мен ще е голямо удоволствие да покажа на Бързнек туй онуй на игралното поле.
В този момент те бяха стигнали почти до средата на Голямата Зала и нищо чудно, че присъствието им доведе до прекъсване на играта.
- Г-н Архиканцлер, наистина имам чувството, че не би било зле да... - намеси се Пондър, но гласът му беше заглушен от възторжен рев, раздал се от всички краища на Голямата Зала.
- А трофеят ще е? - усмихна се на множеството Хенри.
- Какво? - запръска слюнка от възмущение Архиканцлерът - Какъв трофей?
- Като луди-млади спечелихме по някоя друга купа по гребане, нали Муструм?
- Сигурен съм, че Патрицият има нещо предвид за лигата, да.
- Струва ми се, че съвсем скоро в Синята закусвалня ще бъде сервирани закуски, - намеси се с една такава отчаяна, задъхана бодрост Пондър - Разбира се, ще има кекс, но, убеден съм, също така и интересен асортимент от банички с къри.
В повечето случаи това щеше да проработи, но сега двамата старши магьосници бяха впили погледи един в друг без изобщо да примигват, и дори и парче Орачески пай не можеше да ги изкуши.
- Ние обаче, мъжете от занаята, не се интересуваме от подобни нищожни дрънкулки, нали? - подметна Хенри - За нас или най-големите, велики дрънкулки, или нищо, нали така, Муструм?
- Шапката гониш, - рече с равен глас Ридкъли.
Въздухът помежду им забуча.
- Да, разбира се.
Последва злокобна тишина бележеща сблъсъка на две воли. Пондър Стибънс обаче реши, че доколкото той, формално погледнато, заема дванадесет важни поста в университета, той сам съставлява цяла комисия, поради което, де факто, толкова прелива от квалифицираност, че би трябвало да се намеси.
- А вашият залог, Де... сър, ще е...?
Ридкъли се обърна наполовина към него и изръмжа:
- Той няма нужда от залог. Аз сам се набутах в това...
По-старшите магьосници се развълнуваха и Пондър дочу как някой прошепна: “Креслото на мъртвеца?”
- Не, забранявам го! – надигна глас Пондър.
- Ти ли забраняваш? – нахвърли му се Хенри – Та ти си жалка хърба, млади ми Стибънс.
- Сборът на гласовете на всички постове, заемани от мен в Съвета на Университета практически означават, че аз контролирам Съвета, - заяви Пондър, мъчейки се да изпъчи кльощави гърди, които изобщо не са били създадени за изпъчване, но все пак се надигаха обзети от праведен гняв, както и от известна доза ужас от това, какво ще стане като му свърши напушването.
Съперниците малко се поосвестиха при вида на този стихиен бунт от онеправданите маси.
- И никой ли не забеляза, как си натрупал цялата тази власт? – зачуди се Ридкъли.
- Аз забелязах, сър. Само че аз си мислих, че това е отговорност и тежък труд. Никой от вас не го е грижа, видите ли, за подробностите. Формално погледнато трябва да се отчитам пред други хора, обаче обикновено тези други хора съм пак аз. Изобщо си нямате на представа, сърове. Аз съм дори и камерленго , което значи, че в случай, че вие, г-н Архиканцлер, изведнъж хвърлите топа по каквато и да е причина с изключение на законното наследяване съгласно традицията на Креслото на мъртвеца, аз ще управлявам този университет до законното избиране на нов Архиканцлер, което, предвид природата на магьосническата общност, означава работа за цял живот, след което Библиотекарят в качеството си на несъмнен и компетентен представител на старшия преподавателски състав ще се опита да изпълни дълга си, а в случай че той не успее, официалната процедура е, магьосниците по цял свят да се бият помежду си за Шапката, причинявайки пожари, разрушения, гълъби, зайци и билярдни топки изхвърчащи от всички телесни отвърстия и висока смъртност, - след кратка пауза той добави – За пореден път. Поради което някои от нас са малко обезпокоени, ако им се случи да видят могъщи магьосници репчещи се така. В заключение, господа, позволих си да говоря толкова обстойно с цел да ви дам време да обмислите намеренията си. Все някой трябваше да го стори.
Ридкъли си прочисти гърлото:
- Благодаря за ценния принос, Стибънс. Ще трябва да продължим тази дискусия по-късно. Това нещо определено трябваше да бъде казано. Сега, в крайна сметка не е като някога.
- Приемам забележката, - поде Хенри – но с уточнението, че по-точно това ще е “някога” за някой друг.
Пондър още дишаше тежко.
- Много уместна забележка, - заключи тежко Ридкъли.
- Сигурен съм, че дочух някой да споменава банички с къри? – продължи не по-малко предпазливо Хенри.
Все едно гледаш два прадревни дракона да общуват посредсвом книга по етикет по-стара дори и от тях, и то писана от монахини.
- До обяд остава още доста време. Чуй сега, какво ще ти кажа, защо не вземеш да приемеш гостоприемството на моя университет? Сигурен съм, че сме оставили стаята ти точно както си беше, макар че, както подразбрах, някои доста необичайни неща са изпълзели из-под вратата. А може би ще предпочетеш да останеш и за утрешния банкет?
- О? Ще си имате банкет? – оживи се Хенри.
- Точно така, и за мен ще е удоволствие да се присъединиш към нас, стари мой приятелю. Даваме го в чест на част от гражданското общество. Все солта на земята са тези хора, ако ме разбираш. Прекрасни момчета, стига да не ги гледаш как се хранят, но могат да са отлични събеседници, дадеш ли им достатъчно бира.
- Чудна работа, като гледам това важи и за магьосниците. Е, значи ще се наложи да приема. От хилядолетия не съм бил на банкет.
- Наистина ли? – изненада се Ридкъли – А аз мислех, че точно ти ще си на банкет всяка нощ.
- На ограничен бюджет сме, - обясни Архиканцлерът на Бързнек – Нали разбираш, държавно финансиране.
Магьосниците се смълчаха. Беше все едно някой току що да ти е казал, че майка му е починала. Ридкъли го потупа по ръката:
- О, моите съболезнования, - той се спря на вратата към Залата и пак се обърна към Пондър – Ние ще продължим дискусията на по-високо ниво, Стибънс. Гледай да не се разпускат! Момчетата ще помогнат! Виж там, какво й се иска да бъде на ритнитопката!
Когато двамата началници си тръгнаха, по-старшите преподаватели си отдъхнаха. Повечето бяха достатъчно възрастни за да си спомнят последните две ожесточени битки между магьоснически групировки, най-страшната от които беше едва-едва доведена до край от Ринсуинд размахващ половин тухла в чорап...
Пондър хвърли един поглед към Ринсуинд, който подскачаше неловко на един крак мъчейки се пак да си обуе чорапа. Пондър реши да се въздържи от коментар. То вероятно беше същият онзи чорап.
Завеждащият катедра Неопределени изследвания потупа Пондър по гърба:
- Браво бе, млади момко. За малко да стане противен инцидент.
- Благодаря, сър.
- Извинявай ако сме те понатоварили малко. Сигурен съм, че не е било преднамерено.
- И аз съм сигурен, че не е било, сър. Тук рядко нещо е преднамерено, - въздъхна Пондър – Опасявам се, че необмисленото прехвърляне на отговорности, уклончивостта и скатаването са типична практика тук.
Той погледна с надежда останалите членове на Съвета. Искаше му се да го разочароват, но знаеше, че няма.
- Много неприятно състояние на нещата, ммм-да, - изказа се Лекторът по Сървеменни руни.
Лицето на Завеждащия катедра помръкна:
- Хъм...
Давай де, давай, кажи го, мислеше си Пондър. Знам си, че ще го кажеш, просто не можеш да се стърпиш, просто не можеш...
- Мисля си, Стибънс, защо не вземеш да я оправиш тази работа, като ти се отвори малко време, а? – предложи Завеждащият катедра.
- Бинго!
- Моля, Стибънс?
- А, нищо, сър, нищо. Просто се бях замислил за, така да се каже, неизменното естество на вселената.
- Радвам се, че все някой мисли по въпроса. Давай все така, - Лекторът по Съвременни руни се огледа и добави – Като гледам, нещата май поутихнаха. А онези баници звучаха обещаващо.
И от страна на магьосниците по-обременени от години, от гравитация или и от двете, се забеляза придвижване по посока към вратите, но импровизираният мач беше продължен от някои други, не чак толкова магнетично привличани от ножове и вилици.
Пондър седна и нагласи папката в скута си.
- Нямам ни най-смътна представа, какво изобщо правя тук, - обяви той на света като цяло.
- Бих ли могъл да бъда по някакъв начин да помогна, сър?
- Господин Лут? О, така де, много любезно от ваша страна, но не мисля, че умението ви със свещите би било от голяма...
- В тази разновивност игри от най-голямо значение са три категории въпроси: първо, подробните правила на играта; второ, най-подходящите умения, действия и философия, необходими за успеха в нея; и трето, разбирането за същината на играта. Да продължавам ли?
- Ъ, - изказа се Пондър, в онзи унес, спохождащ всекиго, чул за пръв път Лут да му чете лекция.
- Жестоко ги плямпа, а? – обади се Трев – Той завъртяните думи ти ги ръси така, че таквиз като мен и теб шъ им трябва да спрат да си починат на половината път! Е, поне аз де... – той млъкна смутено.
- Ъ, продължавайте, господин Лут.
- Благодаря ви, сър. Доколкото разбирам, целта на дадената игра е да бъде вкаран най-малкото един гол в повече, отколкото от съперническия отбор. Обаче и двата ви отбора само се суетят по терена, като всеки се старае да ритне топката при първа възможност. О, голове бяха отбелязани все пак, но само по случайност. Също както в шаха, необходимо е да подсигурите вашия цар, тоест вратата. Вярно, бихте могли да възразите, че имате пазител на вратата, но все пак той е само един, фигуративно казано, човек. Всяка спасена от него топка е срам за неговите съотборници, позволили на противника да го доближи. От друга страна те трябва съвместно да се постараят да максимализират шансовете, топката да стигне до противниковата врата. Това е проблем, който ще изисква допълнително обсъждане. По-горе споменах шаха, обаче в тази игра, най-вече с оглед на лекотата, с която прелита топката, поради което действието мигновено се пренася от единия край на игрището в другия, също както една джуджешка фигура може с един ход да преобърне ситуацията на дъската на Туп!
Той забеляза израженията на лицата им, усмихна им се и продължи:
- Знаете ли, това определено е една от най-простите възможни игри. Всяко малко момченце може да я играе... и все пак оптималното й играене изисква свръхчовешки талант, - той се замисли за момен и добави – Или, може би, под-човешки. Най-малкото изисква доброволен отказ от егото, което ни възвежда в царството на метафизиката. Такава простота и все пак такава сложност. Наистина съм възхитен!
Настъпилана около него тишина не беше точно възхитена, но въздухът направо пращеше от смайване. Най-сетне магьосникът Ринсуинд проговори:
- Ъ, господин Лут, на мен ли ми се стори, или ни казахте, че топката трябва да остане между нас си?
- Професор Ринсуинд, вие набирате много добра скорост, но изобщо не я оползотворявате. Професор Макарона, вие стреляте веднага щом се доберете до топката независимо от всичко друго случващо се на полето. Д-р Хикс, вие постоянно извършвате фалове...
- Извинявайте, но да не забравяме за пръстена с черепа, - защити се Хикс – Мое задължение е да се старая да нарушавам правилата, съгласно академичните разпоредби.
- В приемливи рамки, - побърза да уточни Пондър.
- Блюстител Нобс (без роднинска връзка), вие имате чудовищно мощен удар, - продължаваше Лут – но не забелязвам да се опитвате да насочвате топката. Всички имате силни и слаби страни и съществува възможността да оползотворим и едните и другите. В смисъл, ако желаете победа. Но засега най-доброто упражнение ще е, да се сдобием с още от тези топки и да се научите да ги владеете. Простото подритване на топката напред означава само, че ще ви я отнеме някой съперник. Ще трябва да се научите да я задържате. Всичките поглеждахте надолу за да се уверите, там ли е още топката. Господа, ако ви е необходимо да проверявате дали тя още е във ваше владение, значи тя или вече не е, или ще я изгубите след частица от секундата. А сега, моля да ме извините, господин Трев и аз ще си докараме белята, ако ако не приключим скоро с люстрата.
Това развали магията.
- Как така? – сепна се Пондър – Ама наистина, как така? Стойте тук, господин Лут!
Лут изведнъж се присви и се загледа в обутите си в груби обувки крака:
- Извинявайте, ако по какъвто и да било начин съм нарушил нещо. Аз исках само да струвам.
- Да струва? – Пондър погледна Трев с надежда за някаква карта за тази непозната територия.
- Ми то той все такива ги ръси, - обясни Трев – Ма той нищо лошо не ви е направил, та що му сте се развикали така, а? Ми то си бяха страшно добри идеи това неговото! Не мо’е да му се нахвърляте така само щото е кинта и четвърт и му е превзет лафа.
Преди малко Лут изглеждаше забележимо по-висок, мислеше си Пондър. Наистина ли само се присвива така?
- Не му виках, - оправда се Пондър – Просто се чудех, защо му е на него да оклепва свещи! Тоест, знам, че това му е работата, но защо?
- А, трябва си да се оклепват свещите, сър, трябва си, - поясни с готовност блюстител Нобс (без роднинска връзка) – А ако питате за мойто мнение, оклепването си беше доста добро напоследък. Често като си обикалям аз коридорите нощем и си мисля...
- Ама гледайте, хора, той е ерудит! Направо излъчва начетеност! Енциклопедична личност е! – възкликна Пондър.
- Да не ми казвате, че е твърде умен за да е оклепвач на свещи, а? – наежи се блюстителят – Да ама тъп оклепвач как ще ви се хареса, а? Че то така всичко ще потъне в калпави окапвания.
- Аз изках да кажа просто, че...
- ... и лекета, - заключи непреклонно блюстителят.
- Но не може да не приезнаете, че е странно...
Комай всички искат да го убият.
Пондър се спря, когато бездната в паметта му зейна.
- В това няма никакъв смисъл. Не може да бъде!
- Сър?
Той осъзна, че всички ритнитопковци са го зяпнали. Ридкъли беше отказал да каже нещо повече, и отруденият ум на Пондър беше приел, че Лут ще да е беглец от нещо си. Не беше нещо необичайно. От време на време по някой новозавършил магьосник в някое малко градче ще реши, че ще е най-добре бързичко да се върне на опреснителен курс в гостоприемните стени на университета, докато дребната му грешчица не бъде поправена/забравена/заличена/потулена (ненужното да се зачертае). Винаги е имало други, на които е било предоставяно убежище по разни тайнствени причини. Политиката на магьосническата общност биваше или съвсем проста и се разрешаваше с прекратяването на нечие дишане, или беше оплетена като кълбо прежда в стая с три енергични малки котенца.
Лут обаче... Какво престъпление би могъл да извърши точно пък той? А и не биваше да се забравя, че точно Ридкъли го беше пуснал тук, и пак той беше натресъл Пондър в сегашното му положение. Най-разумното нещо, следователно, беше просто... да го кара както стане.
- Мисля, че господин Лут изказа някои много ценни идеи, - заподбира думите си той – И смятам, че той би следвало да продължи в същия дух. Продължавайте, господин Лут.
Да видиш как Лут вдига поглед, беше като да гледаш изгрева на слънцето, да но на едно колебливо слънце, страхуващо се, че всеки момент боговете ще го запратят с някой шамар обратно в нощта и петимно някой да го увери, че такова нещо няма да се случи.
- Аз струвам ли?
- Ами, ъ... – запъна се Пондър и Трев трескаво му закима – Ами, собствено, да, така изглежда, господин Лут. Потресен съм от мащабите на преценката ви за толкова кратко време.
- Имам дарбата да откривам закономерности в оформящи се ситуации.
- Наистина ли? О. Добре. Действайте тогава.
- Извинявайте много, имам един въпрос, ако обичате.
На вид като торба дрехи втора употреба, а говори като пенсиониран теолог, помисли си Пондър.
- Питайте, господин Лут.
- Може ли да продължа да се занимавам с оклепване?
- Какво? Това ли желаете?
- Да, благодаря ви много. Доставя ми голямо удоволствие, а не ми отнема много време.
Пондър метна един поглед на Трев, който сви рамене, направи гримаса и кимна.
- Но искам да помоля за една услуга, - продължи Лут.
- Донякъде очаквах, че ще поискате, - върна се в свои води Пондър – но, уви, поради ограниченията на бюджета ни за този семестър...
- О, не, не искам никакви пари, - увери го Лут – Аз и без това нямам за какво да ги харча. Искам само Господин Трев в отбора. Той е изключително скромен, но е необходимо да знаете, че в работата с краката е гений. С него в отбора не виждам как бихте могли да загубите.
- А, не, - заотстъпва Трев размахвайки ръце – Не! Без мене! Аз не съм ви ритнитопковец! Аз само си подритвам тенекийки!
- Нали точно от това, както съм чувал, се е била зародила ритни-топката? – изтъкна Пондър, на когото никой не му беше давал да играе на улицата.
- Аз пък съм чувал, че това било като рекли някогашните пичове да подритват отсечената глава на някакъв неприятел, - даде приноса си блюстител Нобс (без роднинска връзка).
Чу се прочистване на гърло.
- Едва ли, ако питате за моето мнение, - заобяснява Хикс – Освен ако не са я вързали в торба или не са я хванали в някаква метална скоба, в който случай пък ще имате проблеми с тежестта, защото човешките глави вървят по около десет фунта парчето, което си е жива беля за ритане, струва ми се. Струговането й може и да пооправи малко нещата, стига да не забрави човек да върже с тел челюстта, защото хич не е работа топката да ви ухапе крака. Имам няколко глави в ледницата, ако някой желае да поекспериментира. Изумително е, че все пак се намират хора, които си завещават телата в полза на некромантията. Какви ли хора не се срещат само.
В този момент Завежкащият катедра Посмъртни комуникации забеляза, че е загубил аудиторията си.
- Няма защо да ме гледате така? – озъби се той – Пръстенът с черепа, нали се сещате? Налага ми се да разбирам от тези неприятни неща.
Пондър се прокашля учтиво:
- Господин Младонадеждов, нали така беше? Вашият колега има много високо мнение за вас. Не бихте ли се присъединили към нас?
- Сори, шефе, ама обещах аз на старото ми мамче, че хич нема да я играя ритнитопката. Щото с нея само стой ти гледай как шъ ти пръснат тиквата!
- Трев Младонадеждов? – изрева блюстител Нобс (без роднинска връзка) – Ама ти да не си на Дейв Младонадеждов момчето? Той...
- Да бе, да, вкарал четири гола, - размрънка се Трев – А после ей така си пукна на улицата и дъждът отмиваше кръвта му в канала, а някой го беше покрил с миризливо сетре. Царят на Ритнитопката, моля ви се!
- Имате ли нужда да поговорим малко, Господин Трев? - попита го настоятелно Лут.
- А, не. Без такива. Наред съм си. Ясно?
- Това тук не е онзи вид ритнитопка, Трев, - зауспокоява го Лут.
- Ъхъ, зная. Да ама обещах на старото ми мамче.
- Тогава поне им покажете техниката си, Господин Трев, - примоли се Лут и добави към играчите - Трябва да го видите това!
Трев въздъхна, но Лут си беше майстор в кандардисването.
- Добре де, стига да млъкнеш, - склони той и за всеобщ смях извади от джоба си консервена кутия.
- Ето, виждаш ли? - оплака се той на Лут - Те го вземат за бъзик.
Лут скръсти ръце:
- Покажете им.
Трев пусна тенекийката върху крака си и без никакво видимо усилие я метна на рамото си, където тя се изтъркули около врата му до другото рамо и, след кратка пауза, взе че се изправи. С леко присвиване на рамо той я хвърли на другия си крак, завъртя я с върховете на пръстите си, където тя си остана леко подрънквайки. После той намигна на Пондър:
- Не мърдай, шефе.
Тенекийката излетя от крака му, после, като тръгна да пада, той и тегли един шут право къв Пондър. Хората зад Пондър се присвиха да не ги удари, а тя профуча покрай лицето му и се завъртя в орбита, така че за момент изглеждаше сякаш той има сребърна огърлица, но не след дълго тя се върна право в ръката на Трев като изскочила на брега сьомга.
В настъпилата тишина Пондър извади от джоба си тавмометър и го погледна.
- Естествено фоново равнище, - обяви с равен глас той - Нямало е магия. Как постигнахте това, господин Младонадеждов?
- То просто си има чалъм, шефе. Фалцовете са му майката, да ама тръгна ли да му мисля много, работата се прецаква.
- А с топка можете ли да го постигнете?
- Дедъзнам, не съм пробвал. Ама майче не. Щото нема как, сфащаш ли, да изкараш и надлъжния и напречния фалц. Ама и с топката туй онуй все ще стане.
- Да, но как ще ни помогне това на нас? - попита Хикс.
- Владеенето на топката е всичко, - каза Лут - Заплануваните правила, струва ми се, ще позволяват само на вратаря да докосва топката с ръце. Това е от жизненоважно значение. Обаче няма никаква изрична забрана да се удря топката с глава, коляно или да се спре с гърди, така че да падне при краката. Не забравяйте, господа, топката лети. Доста време тя ще прекарва във въздуха. Така че ще трябва да се научите да не мислите само повърхностно.
- Сигурен съм, че използването на главата ще бъде считано за непозволено, - обади се Пондър.
- Сър, вие предполагате наличието на правило, където такова няма. Спомнете си, какво ви казах за същината на играта.
Пондър видя как Лут се подсмихва и се предаде:
- Господин Лут, делегирам ви задачата по селекцията и тренирането на нашия ритнитопковски отбор. Ще се отчитате пред мен, естествено.
- Да, сър. Благодаря ви, сър. Ще имам нуждата да секвестирам играчите от обичайните им задължения, когато услугите им са необходими.
- Е добре, като гледам, май ще трябва да се съглася с това. Отлично, оставям отбора във ваши ръце, - заключи Пондър и се замисли: колко ли често някой вързоп стари дрипи използва думата „секвестирам” все едно я употребява постоянно? И все пак Ридкъли изглежда харесва това гоблинче, ако то е такова, а пък аз никога не съм схващал отборните игри.
- Ще ми бъде ли позволено също така, сър, да помоля за отпускането на съвсем малък бюджет?
- За какво?
- При цялото ми уважение към ограничеността на университетските финанси, - зарпледира Лут - съм уверен, че е наложително.
- За какво?
- Бих искал да заведа отбора на балет.
- Това е смехотворно! - възмути се Пондър.
- Не, сър, жизненоважно е.

На следващия ден във „Вестника” имаше статия за загадъчното изчезване на баснословната „Бижу”, от което Гленда я напуши смях. Хората просто не си четат детските приказки, мислеше си тя на излизане от вкъщи. Трябва ли ти красавицата, търси я в пепелта. Но понеже Гленда си беше Гленда и беше обречена да си остане в сърцето си Гленда, тя добави: макар че пещите на Нощната Кухня се поддържат денонощно чисти и всякаква пепел незабавно се изчиства и изхвърля.
За нейна изненада Жулиета излезе от къщи почти в същия момент и на вид беше почти будна.
- Как мислиш, шъ ме пуснат ли на банкета? - попита тя, докато си чакаха омнибуса.
Теоретично да, помисли си Гленда, но най-вероятно не, защото тя беше момиче от Нощната кухня. Нищо че беше Жулиета, г-жа Уитлоу все пак щеше да я спре, защото е от Нощната кухня.
- Жулиета, ти ще идеш на банкета, - каза тя на глас - И аз също.
- Да, ама на г-жа Уитлоу туй няма да и хареса, - отбеляза Жулиета.
Нещо все още вреше в Гленда. Беше започнало в Гофна, не секна целия вчерашен ден, а и за днес беше останало.
- Не ми пука, - заяви тя.
Жулиета се изкиска и се огледа да не би г-жа Уитлоу случайно да дебне до спирката.
И наистина не ми пука, помисли си Гленда. Не ми пука. Беше като да оголи меч.

Кабинетът на Пондър винаги озадачаваше Муструм Ридкъли. Та този човек, в името на всички богове, използваше картотека. Ридкъли действаше на принципа, че всичко което не можеш да си спомниш, и без това не е важно, освен това беше довел купчинно-подовия метод на завеждане на документация до равнището на изкуство.
Пондър вдигна поглед:
- А, добро утро, г-н Архиканцлер.
- Я иди виж Залата, - изстреля Ридкъли.
- Да, господин Архиканцлер?
- Нашите момчета играят балет.
- Да, господин Архиканцлер.
- И има някакви момичета от Операта с тея техните късите полички.
- Да, господин Архиканцлер. Те помагат на отбора.
Ридкъли се наведе над масата и трупна по едно от грамадните си кокалчета от двета страна на хартията, над която работеше в момента Пондър.
- Защо?
- Идеята е на господин Лут, г-н Архиканцлер. Очевидно те трябва да се научат на баланс, контрол върху телесните движения и елегантност.
- Случвало ли ти се е някога да видиш как блюстител Нобс се мъчи да стои на един крак? Да ти кажа, това е бързодействащ лек срещу всякаква меланхолия.
- Не е трудно да си го представя, - Пондър изобщо не вдигна поглед.
- А аз си мислих, че идеята е, да се научат как да натирят с ритници топката във вратата.
- Е, да, но господин Лут има концепция.
- Нима?
- Да, сър.
- Разтърчали са се по цялата сграда, моля ви се, - продължаваеш да мърмори Ридкъли.
- Да, господин Лут и господин Младонадеждов подготвят нещо специално за банкета, - обясни Пондър, стана и отвори горното чекмедже на картотеката.
Това действие бе предназначено да напомни на Ридкъли, че си има работа някъде другаде, но този път номерът не мина.
- О, и както разбирам сме се сдобили с нови топки.
- Г-н Снорисон умее да разпознава благоприятните възможности.
- Значи всичко е наред, така ли? - гласът на Ридкъли прозвуча някак си озадачено.
- Изглежда да, сър.
- Е, в такъв случай най-добре да ги оставим да си карат както знаят, - заключи Ридкъли, позамисли се, чувствайки че все ще да е останало нещо за доразчепкване и продължи да разчепква - А как върви с онези правила, господин Стибънс?
- О, доста добре, благодаря ви г-н Архиканцлер. Запазих някои от уличната игра, разбира се, та всички да са доволни. Някои от тях са доста чудати.
- Господин Лут е доста свястно момче, както изглежда.
- О да, г-н Архиканцлер.
- Много добре му хрумна за тази врата с мрежата вместо кола, ако питат мен. Така ще е по-забавно.
- Ще идете ли да тренирате, сър? - попита Пондър придърпвайки си поредния документ.
- Че аз съм капитанът! Нямам нужда от тренировки, - Ридкъли тръгна да излиза, но спря с ръка на дръжката на вратата - Снощи си поговорихме надълго и нашироко с бившия Декан. По душа той, разбира се, е свестно момче.
- Да, доколкото разбирам, атмосферата във Всекинощната Стая е била много задушевна, г-н Архиканцлер, - отвърна Пондър.
И много скъпа, добави си той наум.
- Знаеше ли, че младият Ейдриън Репосем е станал професор?
- О, да, г-н Архиканцлер.
- А ти искаш ли да станеш?
- Всъщност не, г-н Архиканцлер. Мисля, че все трябва да остане някакъв пост в това учебно заведение, който да не заемам.
- Да, но те взели че нарекли тяхната машина Пекс! Не е кой знае колко изобретателно, нали?
- О, има някои съществени разлики. Доколкото знам той използва кокошки за генерирането на блитовата диаметрика, - каза Пондър.
- Изглежда така, - кимна Ризкъли - Най-малкото, нещо като такова беше.
- Хъммм, - продума Пондър.
Беше едно такова тежко хъмкане, за което сигурно и лодки можеше да се връзват, стига да не са твърде големи.
- Нещо нередно ли има? - обнадежди се Ридкъли.
- О, не точно, г-н Архиканцлер. А бившият Декан случайно да е споменал нещо за необходимостта да се преустрои изоснови морфичният резонатор, която да позволи нужните промени в блит-слудовия интерфейс?
- Комай не, - сви рамене Ридкъли.
- О, - лицето на Пондър беше безизразно - Е, Ейдриън все някак ще се оправи. Той е много способен.
- Да, но всичко нали се основава на твоя труд. Ти построи Хекса. А сега те го изкарват егати големия разбирач. Има го дори на картичка от цигари.
- Това е много мило, сър. Добре е изследователите да получават признание.
Ридкъли се почувства като комар, опитващ се да ужили стоманена броня.
- Ха, магьоснчеството доста се е променило от моето време насам, - възкликна той.
- Да, сър, - каза, без да даде да се почувства неговото мнение Пондър.
- И, между другото, господин Стибънс, - заключи Ридкъли отваряйки вратата - моето време все още не е отминало.
В далечината се чу крясък. Последван от срутване на нещо. Ридкъли се усмихна. Изведнъж времето му се беше прояснило.
Когато заедно с Пондър те стигнаха Голямата зала, повечето играчи се бяха струпали край един проснат на пода техен съодборник, до който коленичеше Лут.
- Какво става тук? - поиска да знае Ридкъли.
- Лошо контузен, сър. Ще трябва да му наложа компрес.
- А, - погледът му падна върху един голям, обкован в бронз сандък. Който изглеждаше като най-нормален сандък до момента, в който забележиш показващите се изпод ръба му пръстчета на крака.
- Багажа на Ринсуинд, - изръмжа той - А щом той е тук, Ринсуинд няма как да е избягал далече. Ринсуинд!
- Всъщност вината не беше моя, - оправда се Ринсуинд.
- Той е прав, сър, - обади се Лут - Длъжен съм да се извиня за факта, че това се оказа колективно неразбирателство. Доколкото разбирам, това е един изумителен вълшебен сандък на стотици крачета и се опасявам, че някои от тук присъстващите господа решиха, че той щял да играе ритнитопка като, както се изразиха те, стой ти гледай. Което предположение, длъжен съм да изтъкна, се оказа погрешно.
- Опитах се да ги предупредя, - намеси се от края на навалицата бившият Декан - Добрутро, Муструм. Хубаво отборче сте си заформили.
- Всичките му крака само се препъват един в друг, - поясни Бенго Макарона - А окаже ли се върху топката, напълно губи контрол, спъва се в нея и, уви, блъсна се в господин Сопуърти.
- Е, добре де, ние се учим от грешките си, - махна с ръка Ридкъли - А сега, дали случайно за разнообразие нямате да ми покажете нещо хубаво?
- Мисля че имам точно каквото ви трябва, г-н Архиканцлер, - разнесе се из-зад гърба му един бодър, но писклив глас.
Ридкъли се обърна и се взря в лицето на един мъж с облика и излъчването на пиколо. Като че ли вибрираше.
- Професор Риторнело, Маестро по Музика, - прошушна в ухото на Ридкъли Пондър.
- Как сте, професоре? - поздрави го невъзмутимо Ридкъли - Виждам че водите и вашия хор.
- Точно така, г-н Архиканцлер и, не мога да не ви съобщя, извънредно съм възбуден и осиян от духовна светлина от това, свидетел на което бях тук тази сутрин! И за мен беше фасолска работа да нахвърлям точно такъв химн, за какъвто ме бяхте помолили!
- Да съм помолил? - продума с половин уста Ридкъли.
- Нали си спомняте как стана дума за песен на отбора, така че аз сметнах за уместно да предупредя професора, - прошепна Пондър.
- Поредното рр значи? Е, както и да е.
- За щастие, композицията му е базирана на традиционната изчистена форма на предкласическия канон. Жанрово представлява валедикта, тоест възхвала на победителя. А капела, разбира се, - заобяснява професор Риторнело - Ще ми позволите ли?
- Давай де, най-сетне, - подкани го Ридкъли.
Маестрото по Музика извади от ръкава си малка диригентска палка:
- За момента си позволих да включа в него името на Бенго Макарона, понеже той очевидно е отбелязал два прекрасни „гола”, както струва ми се ги наричате, - информира ги той, внимавайки с думата „голове”, както някой би внимавал с голям паяк намерен във ваната му.
След което хвърли един строг поглед на малкото си паство, кимна и:
Хвала на уникалните умения на Магистър Бенго Макарона!
На Макарона на уникалните умения Хвала!
Хваааала!
Хвааааала! Таланта му неподражаем, какъвто никой друг не притежава!
Хвала! Хваааааала!
Хвала на щедростта на боговете!
...наааа
...наааа
...нааааа УНИКА
УНИКА
УУУУУУУУУУУУУУУНИКА!
След около минута и половина в този дух Ридкъли шумно се прокашля и маестрото с махване накара хора си смутено да млъкне.
- Неблагозвучие ли открихте, г-н Архиканцлер?
- Ъ, не точно, маестро, но, ъ, нямате ли чувството, че е малко в повечко, ами, повече?
Ридкъли виждаше, че бившият Декан не се престарава да се въздържа от подсмихване.
- Нищо подобно. Фактически, сър, възнамерявам, когато го довърша, да го аранжирам за четиридесет гласа, и това, нищо че го твърдя самият аз, ще бъде моят шедьовър!
- Но това нещо се предполага да го пеят, нали разбирате, ритнитопковски фенове, - изтъкна Ридкъли.
- В такъв случай, - маестрото хвана палката си доста заплашително - не е ли задължение на образованите класи да вдигат културното равнище на простолюдието?
- Той е прав, Муструм, - подкрепи го Завеждащият катедра Неопределени изследвания, и Ридкъли се почувства все едно дядо му го е ритнал в мъжествеността му и можеше само да се радва, че не е тук и онази слугиня, как и беше името, а да, Гленда, сече и пипето на тази жена... само че нещо от изражението й сега пък можеше да се види в лицето на Трев Младонадеждов.
- През седмицата, от мен да мине, може, но не и в съботи, недели и окторници, - отсече той - поне ако питате мен. Но все пак браво на маестрото и хора и до чуване.
Маестрото си излезе възмутен, последван от възмутения в унисон с него хор.
Ридкъли потърка ръце:
- Е, господа, да ви видим сега как ритате.
Докато играчите се пръсваха по залата, Лут пристъпи към Ридкъли и съобщи:
- Трябва да споделя, че професор Макарона е изключително надарен в тази игра. Той определено има забележителен инстинкт да вкарва.
- Това изобщо не ме изненадва, - отвърна весело Ридкъли.
- Библиотекарят е, разбира се, феноменален вратар. Още повече, че като застане по средата на вратата, само като се протегне, стига до всички греди. Убеден съм, че нито един съперник няма да може лесно да мине покрай него. И, разбира се, вие също ще участвате, г-н Архиканцлер.
- О, човек не става Архиканцлер, ако не схваща бързо. Засега ще погледам.
И той погледа. След като професор Макарона за втори път пробяга като сребриста ивица цялата дължина на Залата и вкара гол в противниковата врата, Ридкъли се обърна към Пондър и сподели:
- Победата ще е наша, нали така?
- Стига само дотогава той все още да играе за вас, - не пропусна да вметне бившият Декан.
- Е, хайде сега, Хенри. Не може ли поне да се споразумеем да не играем по повече от една игра наведнъж, а?
- Добре, но мисля, че за днес това ще е достатъчно, сър, - каза Пондър - Довечера все пак е банкетът и ще е нужно известно време Залата да бъде подготвена.
- Да ме прощавате, шефе, ама си е така, - подхвърди из-зад гърба му Трев - и шъ требе дъ свалим люстрата и да и сменим свещите.
- Да, но ние подготвихме за тази вечер една демонстрацийка. Може би Архиканцлерът ще пожелае да я види, - добави Лут.
Ридкъли си погледна часовника.
- Е, да, желая, но пък времето си напредна, така че с удоволствие ще я погледна като й дойде времето. Ама прекрасни резултати все пак, браво на всички, - прогърмя гласът му.

Когато Гленда и Жулиета дойдоха на работа, нощният пазар тъкмо разпъваше сергии на площад Сатор. Анх-Морпорк живееше на улицата, където получаваше храната си, зрелищата си, а, понеже градът изпитваше ужасен недостиг на жилищна площ, също и място, където да се размотава човек, докато не се освободи място на пода. Сергии се разпъваха ли разпъваха и огньове изпълваха вечерния въздух с воня и, почти като страничен продукт, с известно количество светлина.
Гленда никога не беше могла да се сдържи да не поразгледа, особено пък сега. Тя беше много добра във всички видове готвене, това си беше несъмнено и беше важно да си го къта в тихия център на разбушувалия й се ум. А тук пък беше Достовера Влачишлепова, царицата на морето.
Гленда винаги можеше да отдели достатъчно време за г-ца Влачишлепова, която сама си беше изградила състоянието, макар че сигурно нямаше да бъде зле да беше помолила някого да й помогне относно състоянието на очите й, които бяха толкова кривогледи, че и придаваха силна прилика с калкан. Но Достовера, също щато океана, от който черпеше напоследък богатството си, имаше скрити дълбини, защото тя изкара достатъчно парици да си купи лодка, след което още една лодка и цял ред на рибния пазар. Но повечето вечери тя все така собственоръчно довличаше количката си на площада, където продаваше миди, стриди, скариди, омари, кожени раци, осмокраци, рапонски рапани и прочутите и горещи рибени кебапчета.
Гленда често купуваше от нея. Това беше един вид уважение, което оказваш на тези, които са ти равни и при това, нещо от съществена важност, по никакъв начин не застрашават собствената ти позиция.
- Ще ходите ли тая вечер на големия бой за кльопачката, момичета? - поздрави ги Достовера, размахвайки дружелюбно един грамаден морски език.
- Да, - отвърна гордо Жулиета.
- Какво, и двете ли? - Достовера хвърли изненадан поглед към Гленда, която подтвърди уверено:
- Нощната кухня разширява влиянието си.
- Е, както искате, стига да ви харесва, - Достовера запремества поглед (предполагаемо) от едната към другата и обратно - Ето, вземи си от тези, чудни са. Аз черпя.
Тя бръкна в една кофа и извади рак. За който се бяха хванали още три рака.
- Я, герданче от раци, - изкиска се Жулиета.
- К’во да ги правиш, вари ги, печи ги, раци, - изкоментира Достовера откачайки гратисчиите - От тъпи по-тъпи, до един. Ето защо може да ги държиш в кофа без похлупак. Опита ли се някой да се измъпне, другите не го пускат. Да, от тъпи по-тъпи, - Достовера вдигна рака над злокобно врящия котел - Да ти го сваря ли?
- Не! - писна Гленда, много по-силно, отколкото й се искаше.
- Добре ли си, миличка? - загрижи се Достовера - Че малко болнава изглеждаш.
- Добре съм си. Нищо ми няма. Само нещо попрегракнах, нищо повече.
Кофата с раците значи, мислеше си тя. А аз си мислех, че Пепе само така ги дрънка.
- Ъъ, може ли само да ми го овържеш? Че дълга нощ ме чака.
- Готово, - г-ца Влачиглепова умело овърза несъпротивляващия се рак с канап - Ти си знаеш к’во да го правиш. Хубави са си тея раци, страшна манджа ще стане. Ама вари ги, печи ги, от тъпи по-тъпи са си.

Кофата с раци, мислеше си Гленда докато бързаше накъм Нощната кухня. Ето каква била работата. Като когато народът от Кукличките не одобрява, как някое момиче взима тролобус. Ето ти я кофата с раци. Практически всичко, на което ме е учила майка ми, е кофа с раци. Практически всичко, което аз съм казвала на Жулиета, пак е кофа с раци. Може би това е просто друга дума за Блъсканицата. Вътре е такъв завет, толкова задушевно, че забравяш, че има и вънка. Най-лошото е, че никой друг рак не те задържа толкова, колкото самата ти... Осъзнаването на това направо подпали главата й.
Много нещо зависи от факта, че, в повечето случаи, хората нямат право да те ударят с чук. Те може да слагат всевъзможни видими и невидими табели „Не прави това” и „Не прави онова”, с надеждата, че това ще мине, но ако не мине, просто ще си кажат здраве да е, защото, фактически, чук изобщо няма. Спомни си как Жулиета се разприказва с всичките онези хайлайфни дами. Тя изобщо не знаеше, че не бива да им говори така. И номерът мина! Никой не я удари по главата с чук.
А установилата се практика, въплътена в лицето на г-жа Уитлоу, беше, че персоналът на Нощната кухня не бива да се качва на партера, където светлината е сравнително чиста и все още не минала през купища други очни ябълки. Добре, ама Гленда го направи, и нищо лошо не й се случи, нали? Така че сега Гленда закрачи накъм Голямата зала, тропайки със своите скромни и удобни обувки така, че почти болеше. Момичетата от Дневната не казаха нищо, когато тя се нареди зад тях. То нямаше и нищо за казване. Наистина неписаното правило гласеше, че по-пълните момичета нямат работа в трапезарията, когато там има гости, но Гленда днес беше решила, че не може да чете неписани правила. Освен това там вече се вихреше кавга. Прислужниците, които подреждаха приборите, се опитваха да ги държат под око, което впоследствие щеше да значи, че на повече от един гост му се налага да яде с две лъжици.
Гленда с учудване съзря Просто Момчето за Свещите ръкомахащ нещо на Трев и Лут и се насочи натам. Този Смиймс не и харесваше. Човек можеше да е педант, това си беше в реда на нещата, човек можеше и да е глупав, в това нямаше нищо лошо, но едновременно педант и глупак, това вече беше прекалено, особено в съчетание с телесната му миризма.
- Какво става тук?
И номерът мина. Изрече ли го с правилния тон жена скръстила ръце пред гърдите си и един неподготвен мъж все нещо ще отговори преди да има време да помисли и дори преди да има време да измисли някоя лъжа.
- Те вдигнаха люстрата! Вдигнаха я без да са запалили свещите! Няма да ни стигне времето да я свалим и пак да я вдигнем преди гостите да са дошли!
- Но, тосподин Смиймс... - понечи да каже Трев.
- А те само ми отговарят и ми разправят врели некипели, - оплака се горчиво Смиймс.
- Но аз мога да ги запаля от тук, господин Смиймс, - Лут говореше тихичко, дори и гласът му беше някак си присвит.
- Без да ми ги пробутвате тея! Дори и магьосниците не могат да сторят това без да омацат всичко с восък, ти малко...
- Достатъчно, господин Смиймс, - сряза го един глас, който за изненада на Гленда се оказа, че е нейният - Можете ли да ги запалите, господин Лут?
- Да, госпожице. Точно навреме.
- Значи всичко е наред, - разпореди се Гленда - Предлагам ви да оставите тази работа на господин Лут.
Смиймс я изгледа и в мисленето му тя успя да забележи, да точно така, наличието на невидим чук, усещането, че може пък да си докара някоя беля.
- А аз имам да върша и друга работа, - спомена Гленда.
- Не мога постоянно да вися тук. Аз съм човек с много отговорности, - Смиймс изглеждаше стъписан и смутен, но от негова гледна точка отсъствието хич не звучеше лошо.
Гленда почти можеше да види как мозъкът му достига до заключение. Ако той не е тук, това ще смали вината му за каквото и да излезе накриво.
- Не мога да вися тук, - повтори той - Ха! Всичките щяхте да тънете в мрак, ако не бях аз!
След което си взе омазнената торба и се разкара.
Гленда се обърна към Лут. Не е възможно да се смалява, каза си тя. Така дрехите му щяха да му провиснат още повече, отколкото и без това провисват. Само си го въобразявам.
- Наистина ли можеш да запалиш свещите от тук? - попита тя на глас.
Лут все така не откъсваше очи от пода.
Гленда се обърна към Трев:
- Той наистина ли...
Но Трев вече го нямаше, защото Трев вече се беше облегнал на стената по-нататък и приказваше с Жулиета. На нея всичко й стана ясно само с един поглед: тази негова собственическа осанка, тези нейни скромно сведени очи - това не беше, собствено, цуни-гуни, но явно беше въведение и курс за начинаещи по цуни-гуни. О, мощта на словото...
Както можеш ти да наблюдаваш, така и теб могат да те наблюдават. Гленда погледна надолу и срещна проницателните очи на Лут. Това неговото намръщване ли беше? Какво ли е видял той в нейното изражение? Повече, отколкото тя би искала, това беше сигурно.
Темпото в Залата се забързваше. Ритнитопковските капитани вече трябваше да се събират в едно от преддверията. Тя можеше ясно да си ги представи, издокарани с чисти ризи, или поне с по-малко оцапани от обикновено ризи, довлекли се до тук от разнообразни версии на улица Ботни от целия град, зяпащи зашеметяващите сводове и чудещи се, дали няма да ги изнесат от тук мъртви. Ха, заразчепква тя тази мисъл, по-скоро ще ги изнесат мъртво пияни. И, точно когато умът й задълба в тази нова мисъл, зад нея се разнесе строг глас:
- О-обичаят не предвижда присъствието ви в Голямата Зала, Гленда?
Нямаше коя друга да бъде, освен Г-жа Уитлоу. Единствено икономката би произнесла „обичаят” с двойно о, че и с ясно произнесено тире между тях, след което да завърши просто утвърдително изречение с въпросителна. Освен това и без да се обръща Гленда можеше да чуе дрънченето на официалната сребърна връзка ключове, по слухове съдържаща единия единствен ключ можещ да отключи всяка ключалка в университета, както и пращенето на страховития й корсет.
Гленда се извърна. Няма никакъв чук!
- Помислих си, че може да ви потрябва допълнителен чифт ръце в помощ, Г-жо Уитлоу, - каза тя сладко-сладко.
- Независимо от това, установилата се практика...
- А, скъпа ми Г-жо Уитлоу, струва ми се, че вече сме готови да ги пуснем тук. Каретата на Негова светлост скоро ще излезе от двореца, - каза из-зад гърбовете им Архиканцлерът.
Г-жа Уитлоу умееше да надвисва заплашително. Макар че предимно хоризон-тално. Муструм Ридкъли я превъзхождаше по надвисвателни способности с повече от половин метър. Тя забързано се обърна и направи беглия полу-реверанс, за който той така и не се осмели да й каже, че винаги го е намирал за леко дразнещ.
- О, и г-ца Гленда ли е тук? - зарадва се Архиканцлерът - Радвам се да ви видя тук горе. Много способна млада дама, Г-жо Уитлоу. Инициативна, бързо преценяваща ситуациите.
- Колко мило от ваша страна да го забележите. Тя е една от най-добрите ми момичета, - процеди между зъбите си икономката стараейки се да не среща изведнъж станалия ангелски поглед на Гленда.
- Голямата люстра, както виждам, не е запалена, - отбеляза Ридкъли.
Гленда пристъпи напред:
- Господин Лут е подготвил изненада за всички нас, сър.
- Господин Лут е пълен с изненади. Какъв вълнуващ ден имахме тук, г-це Гленда, - рече Ридкъли - Нашият господин Лут учеше момчетата да играят ритнитопка по негов начин. Знаете ли, какво стори той вчера? Никога няма да познаете. Кажете им, господин Лут.
- Заведох ги в Кралската Опера да наблюдават танцови упражнения, - каза им притеснено Лут - Нали разбирате, много е важно да придобият висока двигателна култура.
- А после, като се върнаха от там, - поде Ридкъли със същата леко заплашителна дружелюбност - той ги накара да играят тук в Залата със завързани очи.
Лут се прокашля нервно:
- От жизненоважно значение е да са в състояние да отчитат местоположението на всеки друг играч на терена, - обясни той - От ключова важност е да действат отборно.
- След което той ги заведе да видят ловджийските кучета на лорд Ръждю.
Лут пак се прокашля, още по-смутено.
- По време на лов всяко куче знае местоположението на всяко друго куче. Исках те да осъзнаят двуединството между отбор и играч. Силата на играча е в отбора и силата на отбора е играчът.
- Чухте ли? Страшна работа! - похвали го Ридкъли - О, той ги караше цял ден да търчат като щурави. Да балансират топки на главите си, да чертаят големи диаграми на черната дъска. Човек да си помисли, че се планира някакво голямо сражение.
- То си е сражение, - каза Лут - Имах предвид, не срещу съперническия отбор, в собствен смисъл, а че е сражение на всеки от играчите със самия себе си.
- Доста по юбервалдски прозвуча това, - замисли се Ридкъли - Както и да е, всичките май са преизпълнени с хъс и жизнени сили и готовност за тази вечер. Струва ми се, че господин Лут е планирал нещо илиминационно.
- Просто това онова, колкото да привлече хорското внимание, - уточни скромно Лут.
- Нещо ще каже ли „бум”? - поинтересува се Ридкъли.
- Не, сър.
- Обещаваш ли? Не че лично аз имам нещо против малко Sturm und Drang от време на време, но лорд Ветинари беше общо взето изричен относно тези неща.
- Никакви бури, сър. Най-много краткотрайна мараня високо до тавана.
На Гленда й се стори, че Архиканцлерът наблюдава Лут някак си много замислено.
- Колко езици говорите, млади м... Лут?
- Три мъртви и дванадесет живи, сър, - отговори Лут.
- Така ли било значи, а? - Ридкъли като че класифицираше някъде тази информация и се мъчеше да не си мисли „Колко ли от тях са били живи преди ти да си ги утрепал?” - Е браво, браво. Благодаря ви, господин Лут, а също и на вас, дами. След малко ги пускаме да влизат.
Гленда се възползва от тази възможност да се изплъзне на Г-жа Уитлоу. За нейно неудоволствие тя видя, че Трев и Жулиета вече са се възползвали от по-раншна възможност да се изплъзнат на самата нея.
- Недейте да се безпокоите за Жулиета, - каза й дошлият с нея Лут.
- Кой ти каза, че съм се безпокояла? - скастри го Гленда.
- Вие. Вашето изражение, походката ви, езикът на вашето тяло, вашите ... реакции, тонът на гласа ви. Всичко.
- Хич не ти е работа да зяпаш моето всичко... исках да кажа езика на моето тяло!
- Това значи просто какво изразяват жестовете ви, г-це Гленда.
- Та значи можеш да ми четеш мислите?
- Възможно е да изглежда и така. Извинявайте.
- Ами Жулиета. Тя какви ги мисли?
- Не съм сигурен, но господин Трев й харесва. Тя го намира за забавен.
- А разчел ли си всичкото на Трев? Обзалагам се, че това ще да е мръсна книжка!
- Ъ, не, г-це. Той се тревожи и се притеснява. Бих казал, че се опитва да види, що за човек ще стане.
- Нима? Винаги е бил нехранимайко.
- Той мисли за бъдещето си.
От отсрещната страна на Залата големите врати се отвориха точно когато последните забързани членове на персонала застанаха по местата си.
Гленда това не я впечатли, както се беше замислила по въпроса, дали вълкът все пак не може да си смени нрава. Вярно, малко късничко дойде. Освен това той и написа онова хубавото стихотворение... Много нещо значи това, едно стихотворение. Кой би си помислил? Изобщо все едно не е той...
И ето че внезапно Лут изчезна, вратите се оказаха широко отворени и ето ги влизат капитаните с техния антураж, всичките притеснени, някои навлекли непривични за тях костюми, а някои вече леко поклащащи се, понеже представата на магьосниците за аперитив включва почивка с кафе и закуски, докато в същия момент в кухнята ще да се подреждат подноси, готвачите ще попържат наляво и надясно, а пещите ще бумтят, докато... докато... Какво ли е всъщност менюто?
Службата на невидимия фронт в Невиждания университет беше въпрос на съюзи, вражди, задължения и услуги, всичкото това оплетено и преплетено до полуда. Гленда я биваше в това. Нощната кухня винаги е била щедра към останалите труженици и към настоящия момент Голямата зала й дължеше куп услуги, дори и ако тя самата не беше сторила нищо повече освен да си затваря устата. И така, тя се насочи към Лъскавия Робърт, един от главните сервитьори, който и кимна предпазливо, както се полага пред някой, който знае за теб неща, които не би било желателно да стигнат до ушите на майка ти.
- Меню намира ли ти се? - попита тя.
Един брой беше бързо изваден изпод една салфетка. Гленда го прочете и се ужаси.
- Ама това не е като за тях!
- Богове мили, Гленда, - подсмихна се Робърт - Да не би да ми казваш, че е прекалено добро за тях?
- Ама тук е пълно с „авек”. Почти всяко блюдо има по някой „авек”, а нещата с „авек” искат култивиран вкус. Искам да кажа, тези тук да ти приличат на хора свикнали да ядат на чужд език? Майчице мила, и при това им поднасяте бира! Бира с авек!
- Предлагаме богат избор от вина. Те предпочетоха бира, - отвърна хладно Робърт.
Гленда се вгледа в капитаните. На тях май им харесваше. Нали имаше на аванта ядене и пиене и, макар яденето да имаше малко непривичен вкус, за сметка на това го имаше на корем, за сметка на това пиенето беше насърчително привично на вкус и него също го имаше на корем. На Гленда това не й хареса. Боговете да са и свидетели, ритнитопката напоследък и без това беше станала доста отвратителна, но все пак... добре де, на нея не й беше съвсем ясно, какво точно я тревожеше, но все пак...
- Моля, госпожице?
Тя погледна надолу. Някакво младо ритнитопковче беше решило да се обърне към единствената жена в университетска ливрея, която не беше натоварена с два подноса наведнъж.
- Да ви помогна с нещо?
Той понижи глас:
- Тази зърнестата каша има вкус като на риба, госпожице.
Тя хвърли един поглед на останалите подхилващи се лица около масата му.
- Това се нарича черен хайвер, господине. Добър е за втвърдяване на скрития ви инструмент.
Цялата маса, като един добре наквасен пияч, се запревива от смях. Само младежът остана озадачен.
- Аз не си нося инструмент, госпожице.
Смехът се усили.
- Малцина тук имат такъв, - успокои го тя и ги остави да си се смеят, колкото си искат.

- Колко любезно от ваша страна да ме поканите, Муструм, - продума лорд Ветинари, отказвайки се с небрежен жест от ордьоврите и пак се обърна към магьосника от дясната му страна - А, както виждам и Архиканцлерът, известен в миналото като Декана е отново с вас. Това е великолепно.
- Може би си спомняте, че Хенри замина за Псевдополис - за Бързнек, нали разбирате. Той е, ъъъ... - Ридкъли се запъна.
- Новият Архиканцлер, - завърши Ветинари, взе лъжица и я заразглежда внимателно сякаш беше някакъв рядък и интересен предмет - Богове мили. А мислех, че е възможно да има само един единствен Архиканцлер. Не е ли така? Единственият, който е над всички, както и една единствена Шапка, разбира се? Но това са магьоснически работи, с които аз не съм много наясно. Така че извинете ме, ако съм проявил неразбиране, - в бавно завъртащия се лъскав края на лъжицата носът му се отразяваше ту огромен ту миниатюрен - И все пак, в качеството си на страничен наблюдател, придобих усещането, че този случай би могъл вероятно да доведе до известно търкане.
Лъжицата внезапно спря посред завъртане.
- Надали ще е до нещо повече от soupçon, - Ридкъли изобщо не погледна накъм Хенри.
- Наистина ли е толкова сериозно? И все пак съдейки по отсъствието на хора превърнати в жаби, изглежда че вие, господа, сте загърбили традиционния изход от ситуацията, а именно магическа патаклама. Отлично, отлично. Стане ли напечено, двама стари приятели, чиито отношения са скрепени от дългогодишните връзки на взаимонеуважението, не биха стигнали дотам, че наистина да се взаимоизтребят. Значи за нас има надежда. Ах, супата.
Настъпи кратко затишие докато черпакът преминаваше от купа на купа, след което Патрицият предложи:
- Не бих ли могъл да ви съдействам? Аз нямам никакви пристрастия по въпроса.
- Извинете ме, милорд, но ми се струва, че би могло да каже, че бихте били склонен да облагодетелствате Анх-Морпорк, - не се съгласи Апхиканцлерът, по-рано известен като Декана.
- Нима? Би могло също така да се каже, че в мой интерес би било да отслабя политическия престиж на университета. Разбирате ме, нали? Става дума за деликатния баланс между скиптъра и жезъла, между невидимата и светската власти. За двата фокуса на властта. Би могло да се каже, че бих могъл да се възползвам от възможността да затрудня моя високоучен приятел, - той тънко се усмихна - Все още ли притежавате официалната Шапка на Архиканцлера, Муструм? Забелязвам, че не я носите напоследък, а изглежда предпочитате този баровски екземпляр с толкова атрактивните чекмедженца и компактното барче на върха.
- Никога не ми е харесвало да нося официалната. Тя не престава да дудне.
- Наистина ли може да говори? - като че се оживи Ветинари.
- Струва ми се, че много по-правилно ще е да се каже „мрънка”, доколкото единствената тема на разговорите й е, колко по-добре е било всичко навремето. Единственото ми утешение е, че всички Архиканцлери в течение на вековете са се оплаквали от абсолютно същото.
- Значи е способна да мисли и говори, - повтори невинно Ветинари.
- Е, да, може и така да се каже.
- Тогава не е възможно да я притежавате, Муструм. Шапка, която мисли и говори не бива да бъде държана в робство. В Анх-Морпорк няма робство, Муструм, - той размаха закачливо пръст.
- Да, но това е въпрос на елементарно приличие. На какво ще прилича, ако ей така взема да предам без бой уникалността на Архиканцлерството?
- Не бих се наел да отговоря на този въпрос, - отговори лорд Ветинари - но като се има предвид, че до този момент всяка известна същинска битка между магьосници е довеждала до катастрофални разрушения, имам чувството, че бихте бил засегнат сравнително леко. И, разбира се, ще ви напомня, че бяхте много доволен, че Архиканцлер Бил Ридкъли от Университета в Датиго гръмко именува себе си Архиканцлер.
- Да, но те са далече от тук, на задната страна на географията - възрази Ридкъли - Така че Четирите Хикса всъщност не се брои. Докато в случая с Псевдополис имаме едни новоизлюпени нахалници, които...
- Значи имате предвид, че всичко е въпрос на разстояние? - поинтересува се Ветинари.
- Не, но... - запецна Ридкъли.
- Струва ли си да се спори за това, питам се аз? - продължи Ветинари - В крайна сметка тук имаме само едно спречкване между главите на една утвърдена и почитана инстинуция от една страна и едно амбициозно, относително неопитно и дръзко учебно заведение от друга страна.
- Да, и аз това казвам, - кимна Риздъли.
Ветинари вдигна пръст:
- Не съм свършил, Архиканцлере. Дайте да видим. Значи казах, че имаме само едно спречкване между една древна, донякъде закостеняла, остаряла и доста тесногръда инстинуция от една страна и от друга стр