Тролското думкане се носеше по града когато Ваймс стигна до Фред Колън.
- Виждам изпращат ни гаханка значи, Господин Ваймс! - каза сержантът, с обезпокоителна бодрост.
- Аха. Скоро ще атакуват, струва ми се,- Ваймс завъртя очи в опит да види фигурите около далечната жарава. Троловете не загряваха бързо, но веднъж тръгнали, бяха като приближаваща се стена.
Да вдигнеш ръка и да крещиш - Спри!, с твърд, повелителен глас вероятно нямаше да е достатъчно.
- За още една барикада ли си мислите, Господин Ваймс? - каза Фред.
- Хм? - каза Ваймс, пропъждайки от ума си картинката на самия него размазан на тънко по улицата.
- Барикади, сър, - напомни Колън. - Преди повече от 30 години?
Ваймс кимна. О да, той си спомняше Славната Революция. Всъщност не беше наистина революция и беше славна, само ако си мислел ненавременния гроб за славен.
Там бяха умирали мъже, също, заради други мъже, които, един или двама, вероятно не бяха лоши ...
-Да, - каза. – И изглежда сякаш беше едва вчера. Всеки ден, помисли си, изглежда сякаш беше едва вчера.
- Помните ли Сержант Кийл? Той изкара някой и друг номерот джоба си в онази нощ! - В гласа на Сержант Колън както на A. E. Черногледски, имаше странен обнадежден тон.
Ваймс кимна.
- Предполагам,че и вие криете в ръкава си някой и друг трик също, а сър? - приближи се Фред - голата и безсрамна надежда.
- Познаваш ме, Фред, винаги съм склонен да се уча*, каза Ваймс двусмислено. Той се разхождаше бавно, кимайки на стражниците които познаваше, потупваше другите по гърба, и се стараеше да не попада под нечий втренчен поглад. Всяко лице беше, по определен начин, отражение на лицето на Фред Колън. Той буквално можеше да види мислите им, докато звукът на петстотин тояги удрящи камъка в унисон, блъскаше в тъпанчетата като чук.
*б.пр. always willing to learn – двусмислие което може да се преведе „готов съм да се уча” или готов съм да им дам да се разберат
- Наредил сте работата нали, Господин Ваймс? Ние всъщност няма да стоим заклещени тук като месото в сандвича, нали? Номер ли е а? Номер е нали? Сър?
„ Надявам се да е така”, мислеше си Ваймс. Но така или иначе, Стражата трябваше да е тук. Това беше проклетата истина.
Нещо се беше променило в ритъма на гаханката. Трябваше да се заслушаш, но някои от тоягите удряха земята малко преди или малко след такта. Aх.
Той стигна до Веселка и Керът, които се взираха в далечните огньове на джуджетата.
- Ние мислим, че май постигнахме резултат сър, - каза Керът.
- Дяволски се надявам! Какво става с джуджетата?
- Няма много пеене сър, - докладва Веселка.
- Радвам се да го чуя.
- Можем да се справим с тях, като че ли, нали, сър? - каза Керът.- С няколко полицаи Големи на наша страна? Ако се стигне до там?
„ Естествено че бихме могли, мозъкът на Ваймс си го представи, не че го мислеха. Това което можем да направим е да умрем храбро. Виждал съм много да умират храбро. Няма бъдеще в това.
- Не ми се иска да се стига до там, капитане- Ваймс спря. По – тъмна сянка се беше раздвижила между сенките.
- Каква е паролата? - каза той бързо.
Сенчестата фигура, забулена с пелерина и качулка, се поколеба.
- Парола? Ижвинете ме, имам го напишано вкъщи където..- започна съществото.
- Добре Игор, влизай! - каза Керът.
- Как пожнахте, че шъм аж шър? - каза Игор, провирайки се под барикадата.
- По афтършейва! - каза Ваймс, намигайки на капитана. – Как вървят нещата?
- Точно както кажахте шър, - каза Игор, докато сваляше качулката. Между другото, шър, докато ши чиштех операчионната ше появи моят братовчед Игор които ишка да подаде ръка. В шлучай на непредвидени иншиденти шър...
- Благодаря ти, че си помислил за това Игор, - каза Ваймс, сякаш Игорите можеха да мислят за нещо друго. – Надявам се да няма нужда.
Той се огледа нагоре-надолу по Веригата. Дъждът се беше усилил. За пръв път, приятелят на ченгетата се беше обърнал в тяхна полза когато наистина имаше нужда от това. Дъждът притежаваше способността да забавя войнствения ентусиазъм.
- Някой да е виждал Ноби? – каза той.
Глас из сенките каза:
- Ето ме, Господин Ваймс! Тук съм вече от пет минути!
- Защо тогава не се обади?
- Не можах да си спомня паролата сър! Мислех си да почакам докато Игор я каже!
- О, я влизай. Проработи ли?
- По - добре отколкото си представяте сър! - каза Ноби, дъждът се лееше по пелерината му.
Ваймс се отдръпна назад.
- Добре момци, в такъв случай това е то. Керът и Веселка, вие водите джуджетата, аз и Детритус ще вземем троловете. Знаете упражнението. Напредване в линия бавно, и без остри оръжия. Повтарям, без остри оръжия до края или до смърт. Нека да го направим като ченгета, ок? След сигнала!
Той затича обратно към барикадната линия толкова бързо, че сякаш вълна пробяга по редиците на стражниците. Детритус чакаше стоически. Когато Ваймс дойде, той измърмори:
- Тъкмо преди малко тоягите спряха сър! - докладва.
- Чух, сержант. - Ваймс свали непромокаемата си кожена пелерина и я закачи на барикадата. Ръцете му трябваше да са свободни.
- Между другото, как вървят нещата на Възвратната алея? – каза той, докато се протягаше и дишаше дълбоко.
- O, чудно сър, каза Детритус щастливо. – Шестима алхимици и петдесет паунда прясна Пързалка. Вътре и вънка, бързо и лесно и всичко завърши с огромен Бумтеж.
- Не са рабрали кой ги удари а? - каза Ваймс.
Детритус го погледна леко засегнат.
- О не, сър, - каза той – Накарах ги да разберат, че аз съм ги ударил!
И тогава Ваймс забеляза г-н Черногледски, все още там където го беше оставил, с бледо лице в сенките. Добре, край на играта. Може би дребният врабец беше научил нещо, стоейки тук в дъжда, докато чакаше да бъде смачкан между две крещящи банди. Може би е имал време да се запита какво е да прекарваш живота си като участваш в моменти като този. Малко по-сложничко от това да местиш хартийки а?
- На ваше място, аз просто бих си стоял тук г-н Черногледски, - каза той , толкова любезно колкото можа. – Играта може да загрубее на места.
- Не Командире, - каза A. E. Черногледски като го погледна.
- Какво?
- Аз внимавах много в това което се каза, и възнамерявам да се изправя срещу врага Командире, - каза A. E. Черногледски.
- Вижте сега г-н Черн....ъ, виж сега, A. E., - каза Ваймс, и сложи ръка на раменете на дребосъка. Спря се. A. E. Черногледски трепереше толкова силно, че плетената му ризница тихо дрънчеше. Ваймс настоя. – Виж , върви си вкъщи а? Мястото ти не е тук:- потупа го по раменете няколко пъти, напълно слисан.
- Командир Ваймс! – отсече инспекторът.
- Ъ, Да?
A. E. Черногледски се обърна към Ваймс с лице по-мокро от дъжд на който са представили счетоводния баланс. – Аз временен полицай ли съм, или не?
- Ами, да, знам че го казах, но не очаквах да го приемете на сериозно.
- Аз съм сериозен човек, Командир Ваймс. И не бих желал да съм на което и да е друго място, освен тук! - каза Временен-Полицай Черногледски, зъбите му тракаха. – И по никое друго време, освен сега! Да го направим, става ли?
Ваймс погледна към Детритус, който повдигна масивните си рамена. Нещо ставаше тук, в ума на малкия човечец, чийто врат той вероятно би могъл да строши с една ръка.
- О, добре, щом така казвате, - каза той унило. - Чу инспектора Сержант Детритус. Да го направим, става ли?
Тролът кимна и се обърна да погледне отдалечения тролски лагер. Той сви ръцете си и изрева нещо на тролски което се заблъска в сградите.
- Нещо което всички ще разберем, може би? - каза Ваймс, докато ехото отзвучаваше.
A. E. Черногледски стъпи напред, и си пое дълбоко въздух.
- Хайде щом се мислиш за много корав! – изкрещя той диво.
Ваймс се закашля
- Благодаря ви г-н Черногледски, - каза той уморено. – Предполагам че така и ще стори.

****

Луната беше някъде зад облаците, но Ангуа нямаше нужда да я вижда. Преди време Керът беше и подарил един часовник направен специално за рожденния и ден. Вътре се въртеше малка луна, с черна и бяла страна на всеки двадесет и осем дни. Сигурно му беше струвал цяло състояние и затова Ангуа го носеше на нашийника си, единственият артикул от облеклото й, който можеше да носи през целия месец. Не можеше да се престраши да му каже че няма нужда от часовника. Когато се случва просто го знаеш и това е!
В момента и беше доста трудно да мисли въобще, зашото мислеше с носа си. Това беше проблемът с вълчето време: носът поемаше командването.
Понастоящем, Ангуа претърсваше пресечките около Шосето на Петмезената мина, по спирала започваща от входа на джуджешката мина. Тя се прокрадваше напред през света от цветове и преплитащи се миризми, бавно и настоятелно. Носът също беше и единственият орган, който можеше да вижда назад във времето.
Тя вече беше разгледала разхвърляните купчини пръст в запустелия район. Навсякъде миришеше на трол. Така излезе, но пък нямаше смисъл да следва изстиналата следа. Стотици улични тролове се кичеха с лишеи и черепи тези дни. Но противното мазно вещество, това беше миризмата която се беше заклинила в паметта и. Дребните дяволи сигурно имаха и друг начин за влизане, нали? И въздухът в мината трабва да се прочиства, нали? Така че мазното нещо трябваше да намери изход навън заедно с въздуха. Вероятно миризмата нямаше да е силна, но на нея не и беше необходимо. Следата беше всичко от което се нуждаеше. Щеше да е повече от достатъчно.
Докато трамбоваше из пресечките, и прескачаше стените на тъмните дворове, тя стискаше в зъби малка кожена торба – приятел на всеки мислещ върколак, определен като такъв защото е наясно че дрехите ти не те следват по магичен начин.
Торбата съдържаше лека копринена рокля е голяма бутилка освежител за уста, което Ангуа считаше за най-великото изобретение през последните сто години.
Усети се, че гледа задната част на Бродуей: противопоставяща се на обикновените органични миризми на града като малка черна лента зловоние носещо се на зигзаг из въздуха като бриз и минаващите каруци го разнасяха насам-натам.
Тя започна да се придвижва по-предпазливо. Това не беше район като Шосето на Петмезената; тук живееха хора с пари, и доста често харчеха тези пари за големи кучета и ... знаци Непропорционален отговор* на частните си пътища.
*Б.пр. Disproportionate Response signs – тук вече сдадох багажа.
Както си и беше, тя чу дрънчене на вериги и откъслечен вой, докато се промъкваше наоколо. Мразеше да я атакуват големи разярени кучета. След това оставаше голяма каша, а освежителят за уста никога не беше достатъчно силен.
Вонливата следа се носеше през балюстрадите на Емпиричния Полумесец, един от великите архитектурни полускъпоценни камъни на града. Винаги беше трудно да намериш хора подготвени да живеят тук обаче, напук на обикновено привлекателната природа на района.
Наемателите рядко оставаха повече от няколко месеца преди да се изнесат набързо, понякога изоставяйки цялата си покъщнина. [1]

[1]Б.а. - Емпиричният Полумесец беше в съседство с Парковата Алея, квартал с високи наеми като цяло. Наемите щяха да са още по-високи ако не беше непрестанното присъствие на Емпиричния Полумесец, който въпреки героичните усилия на Анкх - Морпоркското Дружество за Опазване на Историческото Наследство, още не беше съборен.
Това беше защото беше построен от Бергхолт Стътли Джонсън, по - добре познат на историята като Скапания Тъпънар Джонсън, човекът който съчетаваше в едно крехко тяло, такъв ентусиазъм, самозаблуда и творческа липса на талант, че беше, в много отношения, един от най-големите герои на архитектурата.
Само Скапания Тъпънар Джонсън можеше да измисли тринадесет инчовото стъпало и триъгълника с три прави ъгъла. Само Скапания Тъпънар Джонсън можеше да изкриви елементарната материя в измерения в които не трябва да се припарва. И само Скапания Тъпънар Джонсън можеше да свърши всичко това случайно.
Неговият крайно оригинален многоизмерен подход към геометрията беше отговорен за Емпиричния Полумесец. Отвън си беше нормален терасиран лунен сърп, построен от оцветени в медно камъни, с по някоя колона или херувимче заковано тук таме. Вътре входната врата на ап.№ 1 се отваряше в задната спалня на ап.№15, предният прозорец на партерния етаж на ап.№3 показваше гледка принадлежаща по право на ап.№9 от втория етаж, димът от камината в трапезарията на ап.№2 излизаше от комина на ап.№19.

Тя тихо и уверено прескочи парапетите и се приземи на четири крака на нещо което някога е било чакълирана пътека.
Наемателите на полумесеца рядко градинарстваха, защото ако си засадил луковици никога не можеше да си сигурен в чия градина ще поникнат.
Ангуа следваше носа си към място с избуяли паламиди. Няколко трошащи се тухли наредени в кръг подсказваха, че това трябва да е било стар кладенец.
Мазната воня тук беше по силна, но имаше и прясна по – сложна миризма, която накара космите на врата на Ангуа да настръхнат. Там имаше вампир.
Някой беше разкарал плевелите и отломките, включително неизбежният плесенясал матрак и разлагащо се кресло. [1]
[1] Б.а. Нямаше проблем да си изхвърляш боклуците в градината, защото може би нямаше да е твоята градина тази в която ги хвърляш.
Сали? Какво беше търсила тя тук?
Ангуа издърпа една тухла от трошащия се ръб и я пусна. Вместо плясък, се чу ясен дървен бумтеж.
Добре!
Тя се преобрази отново в човешки облик за да слезе долу; ноктите си бяха наред, но някои неща беше по-добре да се вършат от маймуни. Естествено стените бяха слузести, но толкова много тухли бяха изпадали надолу през годините, че спускането щеше да е по –лесно отколкото беше очаквала.
А и беше само шейсет стъпки дълбок, построен в дните когато широко вярваха това, че щом водата съдържа толкова много дребни, мустакати, плуващи нещица, трябва да е здравословна.
На дъното имаше нови дъски. Някой – и със сигурност това биха могли да бъдат само джуджетата – беше ровил по дъното на кладенеца и беше поставил няколко дъски върху ровеното. Бяха дълбали толкова дълбоко, и бяха спрели. Защо? Защото бяха достигнали до кладенеца?
Там имаше мръсна вода, или водоподобна течност, точно под дъските.
Тук тунелът беше малко по- просторен, а и джуджетата са били тук – тя подуши – преди няколко дни, не повече. Да. Джуджетата са били тук, свършили са си работата и после са напуснали. Дори не си бяха направили труда да разтребят. Можеше да го надуши като картинка.
Тя запълзя напред, тунелите сами поставяха картата си в ноздрите и. Не бяха грижливо завършените тунели по които Плам ги водеше. Бяха по-груби , с много зигзагообразни завои и слепи пресечки. Чепати дъски и напречни греди задържаха настъплението на вонящата кал към равното, която въпреки това се процеждаше отвсякъде.
Тези тунели не бяха строени за да издържат, бяха строени за бърза и определено мръсна работа и трябваше да оцелеят докато работата се свърши.
Така ... копачите бяха търсили нещо, но явно без да са сигурни къде е докато не са изкопали, колко, двайсет стъпки, когато са го ....подушили? Открили? Последният изкоп водещ към кладенеца беше абсолютно прав. От там нататък са знаели до къде ще стигнат.
Ангуа пролази, прегъната почти на две, за да избегне ниския таван, докато накрая се предаде и отново се превърна във вълк. Тунелът отново се изправи, с обичайния страничен коридор който тя игнорира, въпреки миризмата идваща от него. Миризмата на вампира все още беше досадната тема в носната симфония, и почти беше удавила смрадта на отвратителната вода капеща от стените. Тук-там червеите(vurms) бяха колонизирали тавана. Също и прилепите. Бяха се смесили.
И после усети друг аромат, докато минаваше през отвора на тунела. Беше доста блед, но очевиден полъх на разложение. Скорошна смърт....
Три скорошни смърти, в края на късата част на тунела имаше две, не , три джуджета, наполовина заровени в калта. Те блестяха. Червеите нямаха зъби, Керът и беше казал. Те изчакваха докато бъдещата храна стане течна по своя собствена инициатива.
И докато чакаха най-големия си късмет изобщо, да им се изпречи на пътя, те празнуваха. Тук долу, в света далеч от улиците, джуджетата щяха да се разложат на светло.
Ангуа подуши. Увери се че е прясно...
- Намериха нещо, - каза глас зад нея. – А след това ги убих.
Ангуа скочи.