Искате ли още от THUD? Ето ви. Моля да ми простите грешките при превода, защото изобщо не знам английски, и някои неща ги превеждах фриволно.

Ноби и Фред сметнаха, че в тези райони почти няма ред, така че беше чиста загуба на усилия да се пази малкото което беше останало, нали?
Няма смисъл да държиш овцете там, където ще ги изядат вълците! Логично беше. Би изглеждало глупаво.
Докато на големи улици, като Броудуей, цареше много мир, който очевидно имаше нужда от пазене. Здравият разум им подсказваше, че това е самата истина! Беше очевидно, като носа на лицето ти, особено онзи на лицето на Ноби.
- Лоша работа.- каза Колън докато се шляеха – Никога не съм виждал джуджетата такива.
- Винаги са така натопорчени преди деня на Долината Куум сержант!- отбеляза Ноби.
- Да, обаче Трошибут ги разбуни яко, без грешка! - Колън свали шлема си и изтри вежди.- Казах на Сам за моята вода и той беше впечатлен!
- Би трябвало ! Всеки би се впечатлил.
Колън пипна носа си.
- Задава се буря Ноби.
- Няма и облаче на небето сержант?- забеляза Ноби
- Образно казано Ноби, образно казано!-въздъхна Колън и изгледа приятеля си отстрани. Когато продължи, в гласа му се усещаше колебливият тон на човек, който си е наумил нещо.
-Всъщност Ноби, има едно нещо за което, бих казал , искам да говоря с тебе като мъж....- имаше леко колебание –...с мъж:
-Да сержант?
-Както знаеш Ноби, аз винаги съм приемал лично твоето морално физическо състояние, тъй като нямаш баща, който да те напътства в правилната посока... – започна Колън тактично.
- Напълно вярно сержант. Щях да съм много неориентиран ако не го правеше – каза Ноби добродетелно.
- Ами добре, нали си спомняш, разправяше ми за онова момиче дето си щял да излизаш с него, та как и беше името ..?
- Тауни, сержант ?
- Това беше ..зайчето. Онази дето работи в клуба, нали?
- Точно така. Има ли някакъв проблем сержант? – каза Ноби неспокойно.
- Не съвсем. Но когато миналата седмица ти имаше свободен ден , аз и полицай Джолсън бяхме извикани в Клуб „Розови Писенца” Ноби. Знаеш ли , че там имат танц на кол и танц на маса и неща от този род? Ти познаваш госпожа Копачева дето живее на Нова Обущарска нали?
- Дъртата госпожа Копачева с дървените зъби ли сержант?
- Същата Ноби – каза Колън авторитетно. Тя е чистачка там. И изглежда че когато отишла там в осем часа сутринта АМ, там нямало никой, Ноби, и ами
трудно ми е да го кажа , но изглежда си е била наумила да се позавърти около кола.
Споделиха момент на тишина, за да може Ноби да превърти лентата на въображението си, и бързичко да изреже излишните парчета.
- Но тя трябва да е на около 75 сержант?- каза той, оцъклен в нищото от парализиращ ужас.
- Момичетата имат мечти Ноби, момичетата имат мечти! Р`збира се, тя си забравила, че вече не е толкова гъвкава, плюс това кракът и зе закачил в гащите, а в паниката роклята и се захлупила на главата. Била в доста лошо състояние, когато управителят дошъл, висяла надолу с главата от три часа, а зъбите и били паднали на пода. На всичкото отгоре не можела да се пусне и от кола. Грозна картинка – вярвам, че няма нужда да ти я рисувам. Ето го и края Всичкото Джолсън трябваше да изтръгне кола от тавана и от пода за да можем да я освободим. Тази жена има мускули като на трол Ноби, кълна се. А после, когато я прибирахме зад сцената дойде онази млада жена облечена само в пайети и връзкиза обувки и каза, че е твоя приятелка. Не знаех къде да си дяна лицето!
-Не трябва да си го слагаш никъде сержант. Веднага ще те изхвърлят за такива работи.- каза Ноби.
- Никога не си ми казвал,че тя танцува на кол Ноби!- оплака се Фред.
- Не говори така сержант! - Ноби прозвуча сякаш нещо го заболя. Сега са модерни времена. А и тя има класа, Тауни де. Дори си носи свой собствен кол. Няма ала-бала.
- Но, искам да кажа ... да си показва тялото по такъв неприличен начин Ноби! Да се подмятка нагоре-надолу по без гащи. Така ли трябва да се държи?
Ноби разгледа този сложен метафизичен въпрос от различни ъгли.
- Ъ – ъ..... Да? - рискува.
- Както и да е, аз си мислех че ти все още излизаш с Верити Стенобойката? – каза Колън, звучеше сякаш изнася заключителната пледоария.
- О, Чукоглавата си е добро момиче, стига да я улучиш в добро настроение сержант! призна Ноби.
- Имаш предвид онези дни, когато ти крещи да се разкараш и те гони по надолнището, като хвърля раци по тебе?
- Точно тези дни сержант! Но добра или лоша, никога не мож се оттърва от миризмата на риба. А и очите и са твърде раздалечени едно от друго. Искам да кажа , че е трудно да имаш връзка с момиче дето не може да те види когато си застанал точно пред нея
- Не мислех , че Тауни може да те види, дори ако и се набуташ в очите, също! Та тя е почти шест стъпки висока и има доста голям балкон ... ами тя е доста голямо момиче Ноби. – Фред Колън беше на път да претърпи загуба. Ноби Нобс и танцьорка на кол, с голяма коса, голяма усмивка и ...изобщо голяма големина? Я огледай картинката, а после и зад нея! Имаше нещо тук, наистина имаше. Той направи усилие.- Тя ми каза Ноби , че е била мис Май на първа страница на „Момичета, Гъдел и Жартиери”! Имам предвид....
- Какво искаш да кажеш сержант? Както и да е! Тя не беше само мис Май, беше и през първата седмица на юни! – уточни Ноби. Това беше единственият начин they had room.
-Ъъ... добре тогава, да те попитам – промърмори Фред – дали момиче което си показва тялото за пари е подходяща съпруга за ченге? Задай си този въпрос!
За втори път през последните пет минути, нещо като дълбока мисъл мина през сбръчканото лице на Ноби.
- Това подвеждащ въпрос ли е сержант? – каза накрая – `щото знам със сигурност , че Хадок си е закачил снимката и в шкафчето си и всеки път като отвори и вика „ Оха, я ги глей тия цом...”
- Как се срещнахте всъщност ? – каза Колън бързо.
- Какво? О, очите ни се срещнаха когато напъхвах една IOU в жартиера и сержант! - каза Ноби щастливо. И не мисля, че беше ударена в главата, или нещо! Не мисля така сержант.
- Да не е нещо ...болна? – каза Колън изследвайки всяка вероятност.
- Не сержант!
- Сигурен ли си ?
- Тя каза , че ние вероятно сме двете половини на една и съща душа! – каза Ноби замечтано.
Колън спря с единия крак замръзнал във въздуха над тротоара. Вторачи се в нищото, а устните му мърдаха без да издават звук.
- Сержант ? каза Ноби.
- Ъхъ .... ъхъ. – каза Колън малко или много на себе си – ъхъ, виждам. Не едни и същи неща във всяка половина, очевидно. Някак...пресято.... - Ботушът се приземи. – Бих казал!
Беше по скоро хленчене отколкото плач и идваше откъм вратата на Кралския Музей На Изкуствата. Висока, хърбава фигура направи знак на стража който се оказа наблизо.
- Дасър? – каза Колън като докосна шлема си.
- Имахме охбирхджия , полицай!
- Охкащ обирджия? – каза ноби.
- За боговете, господине! - каза Колън, слагайки предупредително ръката си на раменете на ефрейтора. - Нещо да е откраднато?'
- Даах. Вихждате ли, по скоро си михсля, захщо бехше охбирът? - каза мъжът. Беше заел позата на умислено пиле, но Фред Колън беше впечатлен. Можеше ясно да разбере човека, толкова беше наконтен. Не беше толкова говор колкото пригодена за целта прозявка.
- Аз съм сър Рейнолд Шивашки, Пазител на Изящните изкуства, тъкмо минахвах през Голямата Гахлерия и ... О боже, взели са Калпазански!
Мъжът видя две празни лица.
- Метод Калпазански? – опита – Битката При Долината Куум? Това е безценно произведение на изкуството.
Колън успя да зацепи.
- Аха – каза – това е сериозно. По –добре да хвърлим един поглед отгоре му. Ъ.. искам да кажа мястото на което е станало престъплението.
- Даах, Даах, разбира се – каза сър Рейнолд – елате нахсам. Доколкото съм разбрахл, вие в модерната Страхжа можете да разберете много само като хвърлите един поглед върху местопрестъплението, нали ?
- Така ли ставало?-каза Ноби.
- О, Даах.
- Много ни бива в това.
- Ъ...именно, каза сър Рейнолд. Оттухк моля.
Стражата го последва. Разбира се и преди бяха влизали в музея. Повечето граждани също бяха влизали, в дни в които нямаше по-добро развлечение. При управлението на лорд Ветинари музеят беше ставал домакин на няколко модерни изложения, откакто негова светлост имаше Отношение, но пък бавното шляене между древни гоблени и доста покафенели и прашасали картини беше приятен начин да си прекараш следобеда. Плюс това винаги е приятно да погледаш портрети на огромни розови жени по без дрехи.
Ноби имаше проблем.
- Ей сержант какви ги плещи тоя?- прошепна – Звучи сякаш се прозява през цялото време. Какво е галера?*
* (Б.пр - galler rear – непреводима за мен игра на думи, затова си го насосах както ми дойде)
- Галерия Ноби. Това е много първокачествен лаф, да. И аз трудно му разбирам. Показва високата си класа Ноби. Няма да е твърде добре, ако хората като тебе го разбират нали?
- Вярно казано сержант - съгласи се Ноби – Не бях мислил за това.
- Тази сутрин ли открихте липсата сър? – каза Колън, докато се мъкнеха след уредника към галерията, все още задръстена със стълби и прашни покривала.
- Даах наистина!
- Значи е откраднато снощи тогава?
Сър Рейнолд се поколеба.
- Ъ .... не непрехменно, страхувам се. Ние почиствахме Дългата Гахлерия. Картината беше твърде голяма за да я преместим, разбира се, захтова я покрихме с големи прашасали чаршафи през последния месец. Но когато ги свалихме тази сутрин , там бехше само рамката! Ето забележете.
Калпазански заемаше – или по-скоро беше заемала – рамка висока десет стъпки и дълга петдесет стъпки, което само по себе си, я доближаваше до критерия, самата тя да бъде произведение на изкуството. Стоеше си там ограждайки само грапава прашасала мазилка.
- Предполагам , че сега е у някой богат частен колекционер. – измрънка сър Рейнолд. – Но как би могъл да го пази в тайна? Платното е едно от най-извехстните картини в света. Всеки цивихлизован човек би я разпознал веднага!
- Как изглеждаше? – каза Фред Колън.
Сър Рейнолд придоби онзи израз на недоумение, който получаваше всеки разговарял с Анкх Морпоркските Пазители на реда.
- Вехроятно бих могъл да ви намеря копие. – каза той уморено. – Но оригиналът е дълъг петдесет стъпки! Нихкога ли не сте го вихждали?
- Ами помня, че ме домъкнаха да го видя, когато бях хлапе, но беше бая отдавна наистина. Така или иначе не мож го видя цялото наведнъж. Искам да кажа, че докато отидеш от единия до другия край вече си забравил какво става в началото.
- Уви, това е жалката истина сержант. – каза сър Рейнолд. И най – дразнещото е товах, че всихчкото товах почистване беше за да се построи специална кръгла стая за да се показва Калпазански. Знайте, че идеятах му е бихла да изложи картината таках, че наблюдателят да бъде обкръжен отвсякъхде от нея, сякаш се намира в самото събитие. И щяхте да сте там, в Долината на Куум! Наричал го е паноскопично* изкуство. Говорете каквохто си искате за съвременния интерес, но допълнителните посетители щяха да направят това възможно - да се покахже картината, така както ние вярваме че е редно да се покахзва. А се случи това!
*Б.пр. panoscopic – от панорама и scope- обхват.
- Ако сте щели да я местите, защо просто не я свалихте и прибрахте някъде на чисто и сигурно място сър?
- Искате да кажете да я свием на руло? - каза сър Рейнолд ужасен – Това би причинило много повреди. Какъв ужас! Не, ниех се упражнявахме много внимателно за следващата седмица, когато трябваше най-прилежно и усърдно да извършим преместването. – той потрепера – Когахто си помисля, че някой просто я е изрязал от рамката направо ми прималява!
- Хей това може да е следа сержант! – каза Ноби, който се беше върнал към обичайното си занимание: да се мотае наоколо и да опипва всичко за да разбере дали има нещо ценно. – Я виж, някой е складирал ня`ква смрадлива купчина боклуци тука! Той се замъкна на другата страна, към един постамент който, ама наистина , изглеждаше натрупан догоре с разни вехтории.
- Не го пипайте, моля! – каза сър Рейнолд, втурвайки се натам. Това е „Не Ми Говорете За Понеделниците”! Това е най- спорната твохрба на Даниеларина Недоволна. Не сте местили нищо нали? - добави нервно. – Това буквално е безценно, а пък тя има много остър език като реши.
- Това е само голямо количество стар боклук! – възрази Ноби, като даваше заден ход.
- Изкуството е по-велико от стойността на съставните му механични компоненти ефрейтор! – каза уредникът – Сихгурно не бихте казал, че „Три Големи Розови Жехни” и „Парче Мрежа” на Каравати са само, хм „голямо количество стар пигмент”?
- Какво бихте казал за това тогава? - каза Ноби сочейки съседния постамент. – Това е просто голям заострен кол със закован на него пирон! Това също ли е изкуство?
- Свобода? Ако излезе някога на пазара, най-верояхтно ще докара тридесет хиляди АМ долара. – каза сър Рейнолд.
- За парче дърво и един пирон? – каза Фред Колън. – Кой го е направил?
- След като видял Не Ми Говорете За Понеделниците!, Лорд Ветинари благосклонно заковал Мис Недоволна на кола, за ухото . – каза сър Рейнолд – Все пак , в продължение на следобеда тя успяла да се освободи.
- Бас държа, че е била бясна! – каза Ноби.
- Не и след като спечехлила няколко награди за творбата. Вярвам, че тя планира да се закове за още няколко други неща. Би била много вълнуваща изложба!
- Да ви кажа тогава нещо сър, - каза Ноби услужливо. – Защо да не оставите тази голяма рамка, така както си е, и да и сложите ново име, като Изкуството на Кражбата например?
- Не! – каза сър Рейнолд студено – Това би било неразумно.
Въртейки глава като глобус, Фред Корлън отиде направо до стената толково жестоко, или жестохко, лишена от покритието си.
Картината беше грубо изрязана от рамката. Сержант Колън не беше от високоскоростните мислители, но това положение му се видя доста странно. Ако имаш цял месец на разположение да свиеш картината, защо да оплескваш работата? Фред гледаше на човечеството от гледната точка на ченге, много по- различна в някои отношения от тази на уредника. Никога не казвай, че хората не биха направили нещо , все едно колко е странно.
Вероятно има такива побъркани богаташи дето биха купили картината, дори това да означава, че те ще са единствените които ще я гледат в уединението на собствения си дом. Хората могат да са такива. И осъзнавайки, че всъщност това е голямата им тайна, вероятно получават възхитителна, силна, малка тръпка отвътре.
Но крадците бяха срязали картината така , сякаш въобще не ги е грижа дали ще се продаде. По цялата дължина имаше няколко парцаливи инча от.... Я чакай малко...
Фред се дръпна назад.
Улика! Ето я, точно тук. Той получи възхитителна, силна, малка тръпка отвътре.
- Тази картина, - заяви той – която не е тук, искам да кажа, очевидно, е открадната от......трол!
- О боже, по какво съдите? – каза сър Рейнолд.
- Много съм доволен, че ми задавате този въпрос, господине – каза Фред Колън – наистина доволен. Открих че..., забележете, горната част на обиколната фреска е срязан много близо до рамката. – той показа – Сега, вашият трол би могъл лесно да достигне до горе с ножа си, и да реже по ръба на рамката, отгоре надолу, по малко от всяка страна ето? Но обикновеният трол не може да се навежда така добре, и за това, когато е трябвало да реже по протежение на долната част, малко е пооплескал работата и я е оставил цялата нащърбена. Плюс това само трол може да я отнесе. Стълба от килими е безполезна, а пък да навият фреската на руло би било по-трудната работа. - Той засия.
- Много добре сержант! – каза уредникът.
- Правилно мислене Фред! – каза Ноби.
- Благодаря ефрейтор! – каза Фред Колън великодушно.
- Или пък може да са били две джуджета с подвижна сгъваема стълба. – Ноби пращеше от бодрост. – Декораторите са оставили няколко след себе си. Има ги навсякъде.
Фред Колън въздъхна.
- Виждам Ноби, че такива коментари, направени пред външни лица, са причината аз да съм сержант, а ти не! Ако бяха джуджета, навсякъде щеше да е подрязано чисто и спретнато, очевидно е. Това място заключва ли се нощно време господин, сър Рейнолд?
- Разбира се ! Не само се заключва, но има и решетка. Старият Джон е много педантичен в това отношение. А и той живее на тавана, и може да направи мястото като крепост.
- Той трябва да е пазачът нали? – каза Фред – Ами трябва да говоря с него.
- Несъмнено трябва, - каза сър Рейнолд нервно – Сега, михсля, че разполагаме с някои детайли за картината в склада. Аз ..ъъ..ще отида да ги потърся...
Той забърза към малък портал наблизо.
- Чудя се как са я изкарали навън? – каза Ноби, когато останаха сами.
- Кой казва че са я изкарали? Голямо място като това, пълно с тавани и мазета, и сранни закътани ъгли, защо да не я скатаят на скришно и да почакат малко? Един ден влизаш като клиент, скриваш се под някое покривало, през нощта изрязваш фреската, скриваш я някъде, и на следващия ден си излизаш с друга партида клиенти. Просто а? – той се усмихна на Ноби – Трябва да надхитрим престъпните умове нали?
- Или пък просто биха могли да разбият вратата и да духнат навън с фреската посред нощ, - каза Ноби. – Защо да се моткат със засукан план, като и простичкият върши работа?
Фред възъдъхна.
- Струва ми се,че това ще се окаже доста забъркана работа Ноби.
- Може да помолиш Ваймсчо тогава, да даде случая на нас. – каза Ноби - Искам да кажа, че така или иначе вече знаем фактите, нали?
Във въздуха висеше неизказан въпросът: Къде искаш да си ти през следващите няколко дни? Навън има брадви и сопи, дето са на път да се разхвърчат, или тук вътре претърсвайки всички тавани и мазета много, много внимателно? Помисли за това. И няма да е малодушно нали? `щото знаменито платно като това, е почти част от националното ни наследство! Дори и ако е само рисунка на това, как сбирщина джуджета и тролове са се хванали за гушите!
- Мисля да напиша съответния рапорт по случая и да подскажа на Господин Ваймс, че може би ние сме подходящите хора да се справим с тази работа- каза Фред Колън бавно – случаят се нуждае от вниманието на опитни полицаи! Колко разбираш от изкуство Ноби?
- Колкото трябва сержант!
- Хайде де Ноби!
- Какво? Тауни каза, че това дето тя прави е Изкуство сержант. И носи повече дрехи от всичките жени дето са накачени по стените наоколо,`що го размирисваш?
- Да , но... - Фред Колън се подвоуми. Дълбоко в сърцето си знаеше, че да се въртиш нагоре - надолу около кол, облечена в костюм с който може да си чистиш разстоянието между зъбите, определено не е изкуство, а когато си нарисувана легнала в легло, облечена само с усмивка и чепка грозде, си е добро, солидно изкуство, но да сочиш с пръст разликите, както в случая, си беше опасно.
- Няма урни – каза накрая.
- Какви урни? – каза Ноби.
- Голите жени са изкуство само когато има включени и урни – каза Фред Колън. Това прозвуча слабовато дори и на него самия, и затова прибави – или постамент. Двете заедно е най-добре разбира се. Това е таен знак, който слагат за да ти кажат, ето това е Изкуство и няма проблем да го гледаш.
- Ами какво ще кажеш за растение в саксия?
- Няма проблем , ако е на урната!
- Ами ако няма нито урна, или постамент или саксийно растение? – каза Ноби.
- Имаш ли някого предвид Ноби ? – каза Фред подозрително.
- Да , Богинята Аноя*, Надигаща се от Домакинските Пособия- каза Ноби. Имат я тука. Беше нарисувана от местен момък с три и-та в името, което ми звучи доста артистично.
* Аноя е Анкх-Морпокската Богиня На Нещата Заклещили Се В Чекмеджета.

- Бройката на и-тата е важна Ноби – каза сержант Колън гробовно, но в такива ситуации трябва да си зададеш въпроса: Къде е херувимчето? Ако има малко дебело розово хлапе държащо огледало или ветрило или нещо подобно, тогава всичко все още е наред. Дори ако то ти се зъби. Очевидно е, че не можеш да слагаш урни навсякъде.
- Добре, но да предположим..- започна Ноби.
Една отдалечена врата се отвори и сър Рейнолд влетя по мраморния под, с книга под мишница.
- Ахъ, страхувам се , че няма копие на картината – каза той. Очевидно би бихло трудно да се направи достоверно копие. Но, пък ъъ... в този по-скоро сензационален *трактат има доста детайлни скици. В днешно време изглежда всеки посетител има копие, разбира се. Знаете ли че, на оригиналната картина могат да бъдат различени повече от две хиляди четиристотин и деветдесет отделни джуджета и тролове, по доспехите или по белези по тялото. Това докарало Калпазански до лудост, горкият човек. Отнело му е шестнадесет години да я завърши.
*Б.пр(sensationalist - от sensational което значи и сензационен и чувствителен, но мисля че в случая става дума за чувствителна сензация или сензационна чувствителност, шегичка!)
- Това е нищо, - каза Ноби бодро – нашият Фред започна да боядисва кухнята си и още не е завършена, а я започна преди двайсетина години!
- Благодаря ти за това Ноби – каза Колън студено. Той взе книгата от уредника. Заглавието беше Сборник с Описания от Долината Куум. Колко луд? - каза.
- Ами, занемарил другата си работа. Доста често се местел от място на място, защото не можел да си плати наема и трябвало да влачи със себе си огромното платно. Представете си! Трябвало да проси бои на улицата, което отнемало доста от времето му, тъй като не толкова много хора носят със себе си тубичка Препечена Жълтокафява! Казва също, че тя му говорела. Ще намерите всичко описано тук. Доста драматизирано, страхувам се.
- Картината му говорела?
Сър Рейнолд направи физиономия.
- Вярваме, че е имал това предвид. Не знаем със сигурност. Нямал е никакви приятели. Бил е убеден, че ако заспи през нощта ще се превърне в кокошка. Оставял си малки бележки на които пишело:„Ти не си Кокошка”, въпреки че, понякога е бил убеден, че лъже. Всеобщото мнение е, че с отдадеността си към тази картина си е докарал някакъв вид мозъчна треска. Към края е бихл убеден, че гухби разсъдъка си. Казвал, че може да чухва битката.
- От къде знаете всичко това сър – каза Фред Колън – Нали казахте, че е нямал никакви приятели?
- А, проницателният ум на полицая! – каза сър Рейнолд усмихнато. – Оставял е бележки до себе си, сержант. През цялото време. Когато последната му хазяйка влязла в стаята, намерила няколкостотин от тях, натъпкани в стари торби от храна за кокошки. За щастие не можела да чете, и понеже имала фикс-идеята, че наемателят и нещо като гений и следователно може да има нещо за продаване, тя извикала съседката госпожица Аделина Щастливкова, която рисувала акварели, а госпожица Щастливкова пък извикала един неин приятел който правел рамки за картини, който бързо привикал Ефраим Dowster бележитият пейзажист.
Оттогава насам учените се мъчат да разгадаят главоблъсканицата с бележките , за да разберат какво е ставало в измъчения мозък на бедния човек. Както виждате не са подредени последователно. А някои са много ...странни.
- По странни от „Ти не си Кокошка”?- каза Фред.
- Да! – каза сър Рейнолд. – Има разни неща за гласове, поличби, призраци.... Също така е писал и дневника си на различни парчета хартия и никога не ех оставил никакви знаци за тхова кога или къде е бил, в случай че кокошката го намери. И е използвал много предпазлив език, за да нхе може кокошката да го разбере.
- Съжалявам, но нали казахте че той се е мислел за кокошка? – започна Колън
- Кхой може да измери дълбината на мисловните процеси в главата на клехтника сержант? - каза сър Рейнолд с досада.
- Ъъ ... а картината говори ли ? – каза Ноби Нобс – Странни неща са се случили май а ?
- Ах, не, - каза сър Рейнолд. Поне не и по мое време. Откакто книгата беше преиздадена, в часовете за посещение тук винаги стоеше пазач, и той каза че картината не е издала и звук! Безспорно това винаги е въодушевявало хората и затова винати са съществували теории за заровено съкровище. И точно захтова книгата беше преиздадена. Хората обичат мистериите, нали?
- Не и ние! – каза Фред Колън.
- Аз дори не знам какво значи мистрия.* – каза Ноби , прелиствайки Сборника. Ето, чувал съм за тази книга. Моят приятел Дейв който държи магазина за марки, казва че това била историята на едно джудже, което преминало през едно градче близо до Долината Куум, след повече от две седмици след битката, и било цялото изранено защото попаднало на тролска засада, и умирало от глад, никой не знаел много джуджешки, но изглеждало сякаш джуджето искало да го последват и повтаряло отново и отново една и съща дума, която явно значела „съкровище” на джуджешки, само дето докато го следвали обратно към долината, то умряло по пътя и те никога не успели да открият нищо. И тогава онзи младок художник намерил .... нещо в Долината на Куум и скрил мястото където намерил нещото на тази картина, но му нарисувал банани. Сякаш било обитавано от духове, каза Дейв. И каза, че управниците потулили нещата.
*Б.пр.- mystery и mister rear пак игра на думи.
- Да, но твойто другарче Дейв казва, че управниците винаги потулват нещата Ноби! – каза Фред.
- Ами че те ги потулват!
- С изключение на това, че той винаги е чувал за тези неща и никога не си мълчи. – каза Фред
- Знам, че обичаш да кажеш някоя смешка сержант, но тука има много работи дето ние не ги знаем.
- Като какво например? – каза Колън язвително – Посочи ми едно нещо което става и за което ти не знаеш! Ето , не можеш, можеш ли?
Сър Рейнолд си прочисти гърлото.
- Разбира се това е една от теохриите. – каза той внимателно, като човек попаднал във въртележката противоречиви теории на Мозъчния Тръст Ноби-Колън. - За жалост записките на Метод Калпазански подкрепят верността на почти всяка възможна теохрия която ви хрумне. Настоящият интерес към към картината е , подозирам, заради това, че в книгата действително се повтаря тази история за някаква голяма тайна скрита в картината.
- О ? – каза Колън наострил уши- Каква тайна?
- Нямам представа. Пейзажът ех предаден много подробно. Указание за скрита пещера може би? Нещо около разположението на някои от сражаващите се? Има всякакви теохрии. Често разни странни хора идваха тук с рулетки и с тревожно напрегнато изражение, но аз не мисля, че въобще са открили нещо.
- Може би един от тях я е гепнал?- предположи Ноби.
- Съмнявам се ! По скоро бяха разни потайни индивиди които си носеха сандвичи и манерка и оставаха тук цял ден. От вида хора които харесват анаграмите и тайните знаци и имат теория, и пъпки. Най-вероятно съвсем безобидни, освен един за друг.
Освен това, защо да я крадат? Харесва ни хората да се интересуват от нея. Не мисля, че такава личност ще занесе картината у дома, защото би била твърде дълга да я прибереш под леглото. Знаете ли , че Калпазански е написал, че понякога посреднощ чувал писъци? Шумът от битката, бил е обсебен. Много тъжно.
- В такъв случай, това не е нещо което би искал да окачиш над камината. – каза Фред Колън.
- Точно така сержант. Дори да приемем, че е възможно да съществува камина дълга петдесет стъпки!
- Благодаря ви сър. Още нещо ми дойде наум. Колко врати има в това място?
- Три, - каза сър Рейнолд бързо. А и двете са постоянно заключени. Но ако тролът..
- ...или джуджетата. – каза Ноби.
- Или , както моят по-млад колега посочи, джуджетата се опитат да я отнесат – Водоливници, - каза сър Рейнолд гордо. Двама наблюдават постоянно от сградата отсреща, и има по един на всяка от другите врати. У има и персонал който е дук през целия ден, разбира се.
- Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво , но проверихте ли навсякъде сър?
- Персоналът ми претърсва цяла сутрин сержант! Рулото би било твърде голямо и твърде тежко. Това място е пълно със закътани ъгли, но би било твърде очевидно.
Колън отдаде чест.
- Багодаря ви сър. Ние ще огледаме наоколо, ако не възразявате.
- Да, за урни. – каза Ноби.

***

Ваймс се отпусна в стола си и се загледа в проклетия вампир.
Можеше да мине и за шестнайсетгодишна, определено беше трудно да повярваш, че не е много по-млада от Ваймс.
Беше с къса коса, което Ваймс не беше виждал преди у никой вампир, и изглеждаше, ако не като момче, то поне като момиче което няма нищо против да мине за момче.
- Извинявам се за ....коментара оттатък. – каза. – Седмицата не беше доба и се влошава с всеки изминал час.
- Няма от какво да се страхувате – каза Сали. Ако ще ви е от полза да знаете, на мен това не ми харесва, повече отколкото на вас.
- Не се страхувам! – каза Ваймс остро.
- Извинете Господин Ваймс. Подушвам страха ви. Не много – добави - Само мъничко. А и сърцето ви бие учестено. Съжалявам ако съм ви обидила. Просто се опитвах да ви улесня.
Ваймс се облегна назад.
- Не се опитвайте да ме улеснявате госпожице фон Хъмпединг. – каза той – Изнервям се когато хората правят така. Сякаш не ми стига сам да се успокоявам. Също така, не коментирайте миризмата ми , благодаря. О, и съм Командир Ваймс или сър, ясно? Не господин Ваймс.
- А аз предпочитам да ме наричат Сали! – каза вампирката.
Гледаха се един друг, и двамата осъзнаващи, че нещата не потръгнаха добре, и двамата несигурни, че ще успеят да подобрят положението.
- И така .. Сали ...искаш да бъдеш ченге? – каза Ваймс.
- Полицай? Да!
- Да сте имали полицаи в семейството? – каза Ваймс. Това беше стандартен въпрос като за начало. Винаги помагаше, ако новаците имаха в наследство поне някаква представа за полицейщина.
- Не, само кръвопийци. – каза Сали.
Още една пауза. Ваймс въздъхна.
- Виж само искам да си изясня едно нещо. – каза той – Дали Джон Не Съвсем Вампира Смит и Дорийн Намигваческа те подтикнаха към това?
- Не, - каза Сали - Аз се сближих с тях. И ако ще ви е от полза да знаете, не мисля, че трябваше да настане такава суетня заради това.
Ваймс изглеждаше изненадан.
- Но ти си подала молба за постъпване! – каза той.
- Да, но не разбирам защо е всичкият този....интерес!
- Не обвинявай мен. Беше вашата Въздържателска Лига!
- Наистина ли? Вашият Лорд Ветинари беше цитиран във вестника. – каза Сали – Всичките тия приказки за недостиг на различните биологични видове и че липсата на дискриминация спрямо тях, е в добрите традиции на Стражата.
- Ха! – каза Ваймс. Е истина е, че ченгето си е ченге, доколкото това зависи от мен, но добрите традиции на Стражата, Госпожице Хъмпединг, до голяма степен се състоят в това да се намираш някъде по далеч от дъжда, да изкрънкаш по някоя безплатана бира в кръчмата, и винаги да си носиш два бележника!
- В такъв случай, значи нямате нужда от мен?- каза Сали. Аз си помислих, че имате нужда от всеки нов член който се намери. Вижте аз вероятно съм по-силна от всеки ваш надничар който не е трол, доста съм умна, не се плаша от тежка работа и имам превъзходно нощно зрение. Искам да съм полезна.
- Можеш ли да се превръщаш в прилеп?
Тя изглеждаше шокирана.
- Какво? Що за въпрос ми задавате?
- Вероятно най- малко сложният. – каза Ваймс. Освен това може да е от полза. Можеш ли?
- Не.
- О, ами няма значение...
- Мога да се превръщам в много прилепи, - каза Сали. Да се превърнеш в един прилеп е трудно, защото трябва да се съобразяваш с промените в телесното тегло, и освен това не можеш да го правиш ако си бил вече Реформиран, дори и за малко. Както и да е , причинява ми главоболие.
- Каква беше предишната ти работа?
- Не съм работила. Бях музикант.
Ваймс се разведри.
- Наистина ли? Някои от момчетата говореха за сформиране на полицейски оркестър.
- Дали им трябва челист?
- Най- вероятно не.
Ваймс потропваше с пръсти по бюрото. Е все още не беше скочила към гърлото му нали? Това щеше да е проблем разбира се. Вампирите си бяха наред до момента, в който изведнъж вече не са наред.
Но, в интерес на истината, трябваше му някой който може стои изправен и да си довършва изреченията. Тази проклета работа си вземаше парсата. Той имаше нужда от човек, който да е на мястото си през цялото дежурство, просто да държи нещата под контрол.
О, точно сега имаше само боричкане и хвърляне на камъни и чупене на прозорци и бягане, но всички тези неща се натрупваха, както снежинките по пътя на лавината. Хората имаха нужда да виждат ченгета във времена като тези. Ченгатата създаваха илюзията, че светът не е тръгнал на провал.
А хората от Въздържателската Лига бяха доста добри и се покрепяха взаимно. В техен интерес беше, да не допускат член на лигата да се окаже в нечия чужда спалня с усещането, че е попаднал в неловко положение. Щяха да я наблюдават....
- В стражата няма място за кръшкачи. – каза той – В момента сме твърде притиснати и можем да ти отделим време за обучение познато като: учиш се в движение, но пък ще си на улицата от ден първи....Ъъ как си с дневната светлина ?
- Няма проблем щом съм с дълги ръкави и широка периферия. Нося си екипировката във всеки случай.
Ваймс кимна. Малка лопатка за прах и четка, стъкленица със животинска кръв и картичка на която пише:
„ Помощ, разпаднах се на прах и не мога да се изправя.
Моля сметете ме на купчинка и счупете стъкълцето.
Аз нося Черната Лентичка и няма да ви нараня.
Благодаря ви предварително!”
Пръстите му забарабаниха отново по бюрото. Тя устоя на втренчения му поглед.
- Добре , вътре си. – каза Ваймс накрая. – Започваш с изпитателен срок. Всички започват така. Оправи канцеларската работа със сержант Дребнодупе, надолу по стълбите, кажи на сержант Детритус да ти зачисли снаряжение и да ти проведе ориентираща лекция, и се опитай да не се смееш. И вече получи каквото искаше, и тъй като вече мина официалната част .....кажи ми защо?
- Извинете? – каза Сали.
- Вампир иска да е ченге? – каза Ваймс, облягайки се назад на стола. Някак не ми се връзва „ Сали”.
- Мислех си, че ще е интересна работа на свеж въздух, предлагаща възможности да помагаш на хората, Командир Ваймс.
- Хмм, - каза Ваймс. Щом можеш да го кажеш без да се усмихнеш, от тебе може и да излезе ченге въпреки всичко. Добре дошла на работа, старши стражник. Надявам се че имаш..
Вратата се хлопна. Капитан Керът направи две крачки навътре в стаята, видя Сали и се поколеба.
- Старши стражник фон Хъмпединг току що се присъедини към нас Капитане. – каза Ваймс
- Ъъ...чудесно...здравейте госпожице. – каза Керът бързо и се обърна към Ваймс. – Сър някой е убил Трошибут!

***

Анкх Морпоркските Пазители на Реда се тътреха обратно към Двора.
- Какво бих направил аз? - каза Ноби. – Щях да накълцам картината на малки парчета широки по няколко инча, например.
- Това е за диаманти, Ноби. Така се оттърваваш от крадени диаманти.
- Добре тогава, какво ще кажеш за това: нарязваш фреската на парчета с нормален размер за картина, а? След това от обратната страна на всяко праче рисуваш картина, слагаш ги в рамки и ги окачваш наоколо. Никой няма да забележи някоя и друга картина в повече, нали? И когато работата се уталожи, можеш спокойно да си ги краднеш.
- И как ще ги изкараш навън Ноби?
- Ами първо намираш няк`во лепило, и много дълга пръчка и ..
Фред Колън поклати глава.
- Не ми се вярва това да стане Ноби.
- Добре тогава, взимаш няк`ва боя със същия цвят в който са боядисани стените, залепяш картината на стената някъде където пасва и боядисваш отгоре с боята за стената и ето че ще изглежда също като стена. Идва ли ти наум някое подходящо парче стена сержант? Какво ще кажеш за стената в рамката която си е там така или иначе?
- Да го вземат мътните, Ноби, това е много умно. – каза Фред застинал на място.
- Благодаря ти сержант. От твойта уста това означава много.
- Но все още трябва по някакъв начин да я изкараш навън Ноби.
- Сещаш ли се за ония големи прашни покривала сержант? Обзалагам се, че след няколко седмици време двамина момци в работни дрехи ще могат да се измъкнат от там с голяма бяла ролка под мишница и никой няма да заподозре нищо, `щото ще са убедени, че фреската е `крадната преди седмици.
Имаше момент на затишие преди сержант Колън да каже с приглушен глас:
- Имаш много упасен ум Ноби. Много опасен наистина. Как ще намериш нова боя обаче?
- О това е лесно. – каза Ноби. А и знам също, откъде да се снабдя с бояджийски престилки.
- Ноби! - възкликна Фред шокиран
- Добре де сержант. Не можеш да виниш човека за мечтите му, нали?
- Това може да забоде перо на фуражките ни, Ноби. И трябва да се захващаме веднага.
- Пак ли се размечта сержант?
- Може да се смееш Ноби, но само са поогледай наоколо. – каза Фред навъсено. – Засега са само борби между банди, но ще става по-лошо, запомни ми думите. И `сичката тая кавга е за нещо дето е станало преди хиляди години! - Не мога да разбера , защо не се върнат там откъдето са дошли и там да си се млатят.
- Повечето от тях вече са тукашни .- каза Ноби.
Фред изсумтя с презрителния тон на човек за когото това е само въпрос на география.
- Война Ноби, пфу! На кого е притрябвала? – каза той.
- Н-нам сержант. Да се освободят поробените, може би?
- Добре де , става.
- Да се защитиш от тоталитарен агресор*?
* Б.пр.(едва ли словосъчетание като totalitarian aggressor - тоталитарен агресор, съществува в речника на Ноби Нобс, но го оставих така защото само така можах да го преведа смислено.)
- Добре де, бих се съгласил и с това, на...
- Да се спаси цивилизацията от -шайка...
- Искам да кажа, че нищо добро няма да излезе ако това продължи по-дълго Ноби, ако си събереш ума и ме слушаш поне за пет секунди! –каза Колън остро.
- Да, но като продължи дълго какво ще стане сержант?

***

- Кажи го пак, като наблягаш на всяка дума, моля? – каза Ваймс.
- Мъртъв е сър! Трошибут е мъртъв! Джуджетата са абсолютно сигурни.
Ваймс се загледа втренчено в своя капитан. После погледът му се плъзна към Сали и той каза:
- Дадох ти заповед старши стражник Хъмпединг. Отивай и се присъединявай!
Когато момичето излезе бързо, той каза :
- Надявам се че си сигурен втова капитане..
- Разпространява се между джуджетата като, като..- започна Керът
- Алкохол? – предложи Ваймс.
- Много бързо във всеки случай. – заключи Керът. Снощи, казват. Някакъв трол влязъл в дома му на Захарната улица и го пребил до смърт. Чух някои от хората да говорят за това.
- Керът, смяташ ли, че нямаше да узнаем, ако се беше случило такова нещо? – каза Ваймс, но в театъра на ума си, отново чуваше касандрините* предупреждения изречени от Ангуа и Фред Колън. Джуджетата знаят нещо. Джуджетата са неспокойни.
* Б.пр.(касандрини предупреждения – Касандра била древногръцка пророчица известна с това, че имала дарба да предказва само лошите неща. Убита насилствено в края на троянската война (вж. Омир Илиада)
- Не знаем ли сър ? – каза Керът. – Имам предвид аз току що ви казах.
- Имам предвид, тези дето крещят по улиците, не са ли от неговите хора? Политическо убийство и всички ония глупости на същата тема? Не са ли те, които крещят проклето убийство? Кой ти го каза?
- Полицай Огънижелязо и ефрейтор Пръстенотвор сър. Те са свестни момчета. Пръстенотвор скоро ще бъде повишен в сержант. Ъъ...имаше и нещо друго сър. Попитах ги, защо още не сме чули официално, и Огънижелязо каза....това няма да ви хареса сър, каза че Стражата не е нужно да знае. Керът погледна Ваймс предпазливо. Трудно беше да видиш промяна в изражението върху лицето на Командира, но няколко малки мускулчета се втвърдиха.
- По чия заповед?- попита Ваймс.
- На някой си Плам, както изглежда. Той е ....преводачът на Трошибут, предполагам, че така може да се нарече. Той казва, че това си е работа на джуджетата.
- Но тук е Анкх Морпорк, капитане. И убийството е Убийство!
- Да сър.
- И това тук е Градската Стража, - Ваймс продължи. – Така е написано и на вратата.
- Всъщност, обикновено пише „Чингетта са коплита”, както и в момента, но ще накарам някого да го изстърже. – каза Керът.
- И Това означава, че ако някой бъде убит, ние сме отговорни! - Каза Ваймс.
- Знам какво искате да кажете сър. – каза Керът внимателно.
- Ветинари знае ли?
- Не мога да си представя, че не знае.
- Аз също. – Ваймс помисли за момент. – Ами Вестника? Там работят много джуджета?
- Бих се изненадал, ако са го съобщили на някой човек сър. Аз знам само защото съм джудже и понеже Пръстенотвор много иска да стане сержант и честно казано аз съм по- старши, но се съмнявам, че джуджетата печатари биха го споменали на редактора.
- Да не би да ми казваш, капитане, че джуджетата в Стражата ще запазят убийството в тайна?
Керът изглеждаше шокиран.
- О, не сър!
- Добре!
- Те само ще го запазят в тайна от хората. Съжалявам сър.
Ваймс си каза наум, че най-важното в момента е да не се вдига шум. Да не се...как му викаха... вбесявай? Приеми го като познавателно упражнение. Открий защо светът не е такъв какъвто си мислел че е. Сглоби фактите, асимилирай информацията, обмисли последиците, тогава се вбесявай. Но с прецизност.
- Джуджетата винаги са били законопослушни граждани капитане, - каза той. Даже си плащат данъците. И извенъж решават че няма нищо нередно в това да прикрият вероятно убийство? Керът можеше да види стоманените проблясъци в очите на Ваймс.
- Истината е , че... - започна той.
- Да?
- Ами вижте сега, Трошибут е от джуджетата от дълбините сър. Ама от наистина големите дълбини. Той мрази да излиза на повърхността. Казват че живеел на най-най-долното ниво.
- Знам това. И?
- Ами колко дълбоко се простират нашите правомощия сър?
- Какво? Толкова надълбоко, колкото искаме.
- Ъъ...това отбелязано ли е някъде сър? Повечето от джуджетата тук са дошли от Меден Рудник и Лламедос и Юбервалд, - каза Керът. По онези места си имат закони за над земята и закони за под земята. Знам че тук не е същото, но...ами, те виждат света по този начин. И разбира се джуджетата на Трошибут са от дълбинните, а вие знаете какво е отношението на обикновените джуджета към тях.
„И скоро ще почнат да ги боготворят , по дяволите!” си помисли Ваймс, докато притискаше гърбицата на носа се и стискаше очи.
- Но тук е Анкх-Морпорк и ние си имаме наши закони! Няма да навреди на никого ако сме загрижени за здравето на брат Трошибут нали? Можем все пак да почукаме на вратата нали? Пък и имаме основателна причина да попитаме? Вярно, само слух, но доста хора вярват на слухове като този, че не сме способни да го разкрием.
- Добра идея сър.
- Отиди и кажи на Ангуа, че ще ми е необходима . И ... Треска. И може би Пръстенотвор. Естествено и ти идваш.
- Ъъ това не е добра идея сър. Случайно знам че дълбинните джуджета са доста изнервени заради мен. Те вярват, че аз съм твърде човек за да съм джудже.
- Наистина ли?
„Шест стъпки и три инча по чорапи – си мислеше Ваймс. Осиновен и отгледан от джуджета в малка джуджешка мина в планините. Джуджешкото му име е Кзад-бхат, което значи Този Който Си Удря Главата. „ Покашля се.
- Защо, за бога, биха си мислили това, чудя се? – каза.
- Добре, знам че ...технически аз съм човек сър, но размерът по традиция никога не е бил джуджешкото определение за джудже. Трошибут и групата му не бяха много щастливи относно мен.
- Съжалявам да го чуя. Тогава ще взема Веселка.
- Полудяхте ли сър? Знаете какво мислят за женските джуджета които си признават, че са жени.
- Добре тогава ще взема Сержант Детритус. На него вече ще повярват , или не?
- Може да се приеме като провокация сър, - започна Керът колебливо.
- Детритус е Анкх-Морпоркско ченге, капитане, също като мен и теб,- каза Ваймс. Предполагам, че аз съм приемлив, нали?
- Да сър , разбира се. Мисля, че ги притеснявате сър.
- Така ли? O! - Ваймс се поколеба. -Добре, това е чудесно. И Детритус е човек на закона. Все още имаме някакъв закон тука. И докато аз командвам, той слиза в дълбокото! През целия път надолу!

***

„ Ама че тъпотия казах, си мислеше Ваймс, пет минути по- късно, докато вървеше по улиците начело на малкия отряд. Проклинаше се защо го каза. Ченгетата оцеляваха чрез хитрост. Така ставаха нещата.
Имаше си Участъци на Стражата с големи сини фенери отпреде, и винаги гледаше да осигуриш по един широкоплещест пазач отпред, такъв който се забелязва отвсякъде, и се перчиш наоколо сякаш мястото ти принадлежи. Но не го притежаваш. Всичко беше само пушилка и огледала.
Беше измагьосал по един малък полицай във всяка глава.. Разчиташ хората да се предават, само защото знаят правилата.
Но истината беше, че стотина добре въоръжени човека можеха да затрият Стражата, ако знаеха какво да правят. Ако някой побърканяк само веднъж да научи, че изненаданото ченге умира както всички останали, магията е развалена.
Джуджетата на Трошибут не вярват на Градската Стража? Това може да стане проблем. Може би да мъкнеш трол със себе си беше провокативно, но Детритус беше гражданин на този град, мамка му, също като всеки друг. Ако ти...”
- Зън-зън, зън-зън, зънзънзън!
А да! Независимо колко лошо беше положението, винаги можеше да стане и малко по-лошо!
Изкара умната кафява кутия от джоба си и я отвори със замах. Остроухото лице на малко зелено духче се ококори насреща му с такава тъжна и безнадеждна усмивка, която, в различните и превъплащения, Ваймс вече започваше да опознава и да се ужасява от нея.
- Добро утро Напиши-Името-Си-Тук! Аз съм Дезорганизатор Марк Пет, „Цариградско грозде”TM*. Как мога да...- започна то, говорейки бързо за да изговори колкото е възможно повече , преди неизбежното прекъсване.
*Б.пр. Gooseberry - цариградско грозде, алюзия с blueberry – боровинка. Тия англичани са луди. Но след като можеш да наречеш един телефон боровинка, защо дезорганизатора ти да не се казва цариградско грозде.

- Кълна се ще те изключа! – каза Ваймс.
- Ти ме заплаши с чук, - каза духчето обвинително, и разклати миниатюрните решетки. Ей, чуйте всички, той заплаши установените-от-Занаята-правила на техномантиката* с чук! – разкрещя се то. Той дори не е попълнил регистрационната карта! Затова го наричам Напиши-Им..
*Б.пр техномантика – technomancy. Терминът се отнася до въображаема или измислена категория магически способности повлияни от технологията или магически сили, които са придобити чрез използване на технологията. Терминът се употребява за първи път от Стив Мартиндейл в разказа му "Technomancy".
- Мислех, че сте се оттървал от това нещо сър? – каза Ангуа докато Ваймс затръшваше капака. Мислех, че му се случи....злополука!
- ХА! – каза приглушен глас от кутията.
- Сибил винаги ми взима нов! – каза Ваймс, мръщейки се. По-добър. Но знам, че този, беше изключен!
Капакът на кутията се отвори нагоре.
- Събуждам се за да предупредя! – изписка духчето. Десет-две точки-Четиридесет-И-Пет, Да Позирам за Проклетия Портрет!
Ваймс изпъшка. Портретът със сър Джошуа. За това щеше да си навлече неприятности. Вече беше пропуснал два сеанса. Но тази история с джуджетата беше...важна!
- Невъзможно ми е да успея! – смрънка.
- Тогава бихте ли искал да включа удобен-за-ползване Блунос tm - Интегрирани Услуги За Съобщения?
- Какво прави? - каза Ваймс с дълбоко подозрение. Множеството Дезорганизатори които беше притежавал, бяха доказали, че почти успешно и приблизително добре се справят с всички проблеми, произлезли преди всичко от факта, че ги притежаваш.
- Ъъ, по принцип означава, аз да изтичам със съобщението до най-близката щракалкова кула много бързо. – каза духчето обнадеждено.
- И връщаш ли се? – попита Ваймс, също с надежда.
- Абсолютно!
- Благодаря, не! - каза Ваймс.
- Какво ще кажеш тогава за игра на Сплонг!TM, специално създадена за Марк Пет? – предложи духчето. Бухалките са у мен. Не? Може би ще предпочетете винаги-популярната Познай Теглото Ми В Прасета? Или пък мога да изсвиря една от вашите любими мелодии? Моята iHUM tm функция ми позволява да запомня хиляда и петстотин от вашите-най-люб....
- Може да се опитате да се научите как се използва сър. – каза Ангуа, докато Ваймс отново затвори капака над протестиращия глас.
- Изполвал съм един. - каза Ваймс.
- Даа. Като спирачка за врата. - избуботи Детритус зад него.
- Аз тросто не съм на ти с техномантиката, ясно ли е? – каза Ваймс.
- Край на разговора. Треска, би ли отскочил набързо към Лунноезерната Алея? Предай извиненията ми на Лейди Сибил, която ще бъде в студиото на сър Джошуа. Кажи и че много съжалявам, но изникна нещо което изисква специални умения.
„Ами, изисква! - си мислеше той когато продължиха. Най-вероятно по-специални отколкото аз имам. Както и да е, да вървят по дяволите. Става дума за това, че трябва да се пипа внимателно дори само за да научиш, че е станало убийство.”
Сладкарската Улица беше населен с джуджета район, едно от онези почти най-малко приятни за живеене места, но не изцяло. Придобиваш навика да забелязваш предните постове на джуджетата: бъркотията от прозорци свидетелство за това, че двуетажните къщи са префасонирани на триетажни, като в същото време височината остава абсолютно същата, по-големия брой понита теглещи малки каруци, и, разбира се, всичките наистина ниски хора носещи бради и шлемове, това определено беше следа.
Джуджетата копаеха също и надолу. Това си беше джуджешка работа. Тук горе, далече от реката, те най-вероятно можеха да достигнат до нива по- долу от нивото на мазетата без да затънат до шия във вода.
Тази сутрин много от тях бяха на крака. Бяха изключително гневни, доколкото Ваймс можеше да прецени, имайки предвид, че наличното пространство за изражение между веждите и мустаците беше няколко квадратни инча, но не беше обичайна гледка джуджета просто да стърчат наоколо.
Трябваше да са някъде работейки здраво, обикновено един за друг.
Не, не бяха гневни, бяха разтревожени. Хич не ти трябваше да виждаш лицата им, за за го усетиш. Джуджетата като цяло не бяха щастливи от вестниците, разглеждаха новините както любител на изтънчено грозде би гледал стафиди.
Научаваха собствените си новини от други джуджета, за да са сигурни, че са нови и пресни, и пълни с индивидуалност, и без съмнение раздути от разказвача, пълни с всякакви екстри. Тълпата тук неуверено чакаше новини на път да се превърне в бунт.
Засега тълпата се раздели за да ги пусне да преминат. Присъствието на Детритус предизвика вълна от мърморене, което тролът много умно реши да не чува.
- Усещате ли това ? – каза Ангуа, докато вървяхаха по улицата.- Изпод краката ви?
- Нямам твоите изострени усещания сержант! - каза Ваймс.
- Някакво постоянно туп, туп, под земята. - каза Ангуа. Мога да усетя как улицата се тресе. Мисля, че е помпа.
- Изпомпват още мазета може би? – каза Ваймс. - Звучи като голяма подземна дейност.„Колко ли дълбоко могат да стигнат? - зачуди се той. Все пак, Анкх-Морпорк е построен предимно върху Анкх-Морпорк. Тук вечно е имало град.”
Тълпата не беше случайна, когато се загледаш отблизо. Имаше също и опашка, наредена от едната страна на улицата, която се движеше много бавно към една странична врата. Чакаха да се видят с грагите.
„Моля, елате и кажете надгробното слово за баща ми.... Моля посъветвайте ме за продажбата на работилницата ми.... Моля дайте ми насоки в бизнеса.... Далеч съм от костите на предците ми , помогнете ми да остана джудже....”
Сега не беше моментът да си д-ркза. Строго погледнато, повечето от Анкх-Морпоркските джуджета бяха д-ркза, това значеше нещо като не-съвсем-джудже. Те не бяха живели под земята излизайки навън само през нощта, не бяха добивали метали, оставяха дъщерите си да показват най-малко няколко признака за женственост, бяха малко немарливи когато ставаше въпрос за някои от традиционните церемонии. Но полъхът от Долината на Куум се носеше във въздуха и не беше времето да си предимно джудже. Така че обръщаш внимание на грагите. Те те задържаха в коловоза.
И досега, всичко беше наред и Ваймс нямаше нищо против. Досега, обаче градските граги внезапно бяха замлъкнали за да прикрият убийство.
Той харесваше джуджетата. От тях ставаха благонадеждни полицаи и по натура бяха законопослушни, поне в отсъствието на алкохол. Но всичките го нaблюдаваха. Можеше да усети напрежението от втренчените им погледи.
Да стоиш и наблюдаваш беше, разбира се, най-печелившия отрасъл на Анкх-Морпорк. Това място беше износител на пронизващо втренчване в чисто тегло. Но тези тука бяха от сбъркания вид. На улицата се усещаше не толкова враждебност, колкото отчуждение. А все още си беше Анкх-Морпоркска улица. Как можеше да е чужденец тук? Помисли си, че може би не трябваше да взема трол със себе си. Но докъде би довело това? Изберете си свое собсвено ченге от списъка?
Две джуджета стояха на стража пред къщата на Трошибут. Бяха много по-тежко въоръжени от обикновените джуджета, ако това изобщо беше възможно, а и най-вероятно широките пояси от черна кожа в които бяха пременени, правеха някакъв номер който запазваше настроението подтиснато.
Целият им вид заявяваше на онези които ги разпознаваха, че работят за дълбинните джуджета, и като такива, споделят малко от магията им, маната*, благоговението или страха, който те предизвикваха у обикновените джуджета - отстъпници.
*Б.пр. mana - 1. свръхестествено излъчване 2. авторитет, морално влияние, престиж - и понеже не можах всичкото това да го вмъкна, оставих оригинално използваната дума.
Те започнаха да хвърлят на Ваймс професионалния поглед използван от всички стражи навсякъде, който накратко е следният: а си мръднал и си мъртъв, само моето търпение ми препречва пътя. Но Ваймс беше подготвен за това. Всеки пед ада които можете да назовете, знаеха че той самият ги беше използвал достатъчно често. Той отвърна с надменния поглед на някой който не е забелязал пазачите.
- Командир Ваймс, Градска Стража. – каза той показвайки значката си. Трябва да се видя с Граг Трошибут веднага.
- Той не приема никого.- каза единият от пазачите.
- О! Тогава, значи е мъртъв?' каза Ваймс.
Просто усети отговора. Дори не трябваше да види лекото кимване на Ангуа. Джуджетата се бяха ужасили от въпроса и се потяха. За техен шок и ужас, и някак за негова собствена изненада, той седна на стълбите между тях и извади пакет евтини пури от джоба си.
- Предлагам ви по една момчета, защото знам, че не ви е позволено да пушите на дежурство. – каза дружелюбно. Аз не позволявам на моите момчета да го правят. Единствената причина на мен да ми са разминава е, че мен никой не може да ме нахока, хаха. Той издуха струйка синкав пушек. – Сега, аз както знаете съм шефът на Градската Стража. Да?
Двете джуджета, вторачени право напред, едновременно кимнаха едва-едва.
- Добре. - каза Ваймс. – И това означава, че вие, и двамата, пречите на изпълнението на служебния ми дълг. Това ми предоставя, ох, голям набор от възможности.
Първата за която се сещам веднага е да призова полицай Дорфл. Той е голем. Нищо не може да му попречи в изпълнението на служебния му дълг, повярвайте ми. Ще изчегъртвате парчетиите от тази врата от пода седмици наред. И ако бях на ваше място, не бих стоял на пътя му. О, и ще е законно, което значи , че ако някой започне бой, ще стане много интересно.
Вижте, казвам ви това само защото съм изпълнил дълга си в стоене на стража през годините, и има моменти когато си вършиш безкомпромисно работата, а има и моменти – и предлагам този да е един от тях – когато отиваш и питаш хората вътре какво следва да направиш, и това би бил доста добър ход в кариерата
- Не можем да напуснем поста си - каза едно джудже.
- Не се притеснявайте за това. - каза Ваймс,изправяйки се. Аз ще застана на стража на ваше място.
- Не можеш да го направиш!
Ваймс се наведе надолу, към ухото на джуджето.
- Аз съм Командирът на Стражата, - изсъска, няма дълго да съм Г-н Дружелюбко. – посочи към паветата. Това е моята улица. Аз мога да стоя където си искам. Вие стоите на моята улица. Това е обществен път. Което значи, че има около дузина неща заради които мога да ви арестувам, веднага. Това ще причини неприятност, без съмнение, но по средата на всичко, вие ще сте изгърмели. Моят съвет към вас е, като един страж към друг, да скокнете бързичко и да говорите с някой по- високопоставен, става ли?
Той видя разтревожени очи да надзъртат измежду избуялите вежди и изобилните мустаци и забеляза малките признаци които беше разпознал, и добави:
- Тръгвайте, мем.
Джуджето почука на вратата. Капачето се плъзна. Просвистя шепот. Вратата се отвори. Джуджето се вмъкна вътре. Вратата се затвори
Ваймс се обърна, зае позиция близо до него, и застина с израз на внимание, малко по-театрално отколкото беше необходимо.
Имаше едно или две изригвания на смях. Може и да бяха джуджета, но в Анкх-Морпорк хората винаги искаха да видят какво ще се случи по- нататък.
Останалият страж изсъска:
- Не е разрешено да се пуши на пост!
- Упс, съжалявам, - каза Ваймс, и махна пурата , като я затъкна зад ухото си за по-късно.
Това предизвика още няколко подсмивания.
„ Нека се смеят, каза си Ваймс. Поне не хвърлят разни неща.”
Слънцето светеше отгоре. Тълпата стоеше на място. Сержант Ангуа се взираше в небето, със старателно безразличие на лицето. Детритус беше стихнал в несъмненото скалоподобно спокойствие на трол който не прави нищо в момента.
Единствено Пръстенотвор изглеждаше неловко. Вероятно това не беше най-удобното време и място да си джудже със значка, си мислеше Ваймс. Но защо? Всичко което правехме през последните две седмици, беше опит да попречим на две купчини идиоти да се изпотрепят едни други.
А сега това! Тази сутрин щеше да му струва караница, си мислеше, въпреки че всъщност Сибил никога не крещеше когато му се караше. Тя само говореше тъжно , което беше много по-лошо.
Скапаният семеен портрет, там беше бедата. Изглежда включваше твърде много позирания, но това беше традиция в семейството на Сибил, и толкоз!
Беше, повече или по-малко все същия портрет, всяко поколение: щастливата семейна група, срещу панорама от богатата им земя.
Самият Ваймс нямаше богато наследство, само болни крака, но като наследник на ботатството на Рамкин - беше придобил, и както се разбра, беше също и собственик на КрунделсCrundells*, огромна внушителна къща извън града. Още дори не я беше виждал.
*Б.пр. Crundells алюзия** със селцето Crundale- енория в графство Кент
** алюзия – шега , каламбурВаймс нямаше нищо против извънградската къща, стига да си стои на мястото и не му се пречка, но пък харесваше паважа под краката си и хич не го беше грижа дали ще бъде изобразен като някакъв земевладелец. До сега извиненията му за избягване на нескончаемите позирания бяха приемливи, но положението беше като бягане в кръг...
Мина доста време. Някои от джуджетата в тълпата се раздвижиха насам натам. Ваймс не мръдна, дори когато чу, че капачето на вратата се отвори за момент и после се плъзна обратно. Опитваха се да го накарат да му писне от чакане.
- Кхъ-кхъ-хм-хм-хм-къх-ъх!
Без да поглежда надолу, запазил непробиваемия изпипан стражеви поглед, Ваймс извади Дезорганизатора от джоба си и го приближи до устните си.
- Знам , че беше изключен!- изсумтя той.
- Събуждам се за да предупредя, помниш ли? каза духчето.
- Как да те спра да правиш така?
- Правилната парола е в упътването, Напиши-Името-Си-Тук! - каза духчето бодро.
- Къде е упътването?
- Ти го изхвърли, - каза духчето, въплъщение на порицанието. – Винаги го правиш. Ето защо никога не използваш правилните команди, и ето затова аз не „се разкарах и не си пъхнах главата в патешки задник” вчера. Имаш уговорка да се срещнеш с Лорд Ветинари след половин час.
- Ще съм зает.- промърмори Ваймс.
- Искаш ли да ти напомня отново след десет минути?
- Кажи ми коя част от „ Набутай си главата в патешки задник” не разбра?- отвърна Ваймс, и набута нещото обратно в джоба си.
Така, значи има половин час. Половин час беше достатъчен. Мерките щяха да са драстични, но той беше видял погледите които джуджетата хвърляха на Детритус. Слухът беше пагубна зараза.
Тъкмо когато пристъпи напред, готов да отиде и да повика Дорфл и всички проблеми които влачеше след себе си нахлуването в това място, вратата зад него се отвори.
- Командир Ваймс? Може да влезете.
На входа имаше джудже. Ваймс едва можа да го различи по очертанията в мрака. И за пръв път забеляза начертания с тебешир знак на стената над вратата: кръг с хоризонтална линия през него.
- Сержант Ангуа ще ме придружи. – каза той. Знакът халоса Ваймс като смътно прозрение, изглежда беше печат за собственост , до известна степен по- недвусмислен от , например табелка на коята пише „Mon Repos”.*
*Б.пр. mon repos - фр.буквално Моята почивка , или ако ви харесва повече- Туй мойта къща!.
- Тролът ще остане отвън! – каза фигурата решително.
- Сержант Детритус ще остане отвън на стража, заедно с ефрейтор Пръстенотвор! - каза Ваймс.
Това повторно заявяване на факта изглежда постигна целта си, което навеждаше на мисълта, че джуджето може и да разбираше от желязо, но не отбираше нищичко от ирония.* Вратата се отвори още и Ваймс пристъпи вътре.
*Б.пр. игра на думи – iron-желязо, irony-ирония.
Салонът беше празен, с изключение на няколко скупчени кутии, и въздухът миришеше на – Какво? Застояла храна. Стари празни къщи. Затворени стаи. Тавани .
Цялата къща е таван, мислеше си Ваймс. Туптенето отдолу много ясно се усещаше тук. Беше като сърцебиене.
- Насам, ако обичате, - каза джуджето, и въведе Ваймс и Ангуа в една странична стая. Отново, единствената мебелировка бяха още дървени кутии и тук-таме няколко изхабени лопати.
- Не приемаме гости често. Моля бъдете търпелив, - каза джуджето, и се измъкна заднишкеом. Ключът щракна в ключалката.
Ваймс седна на една кутия.
- Изгладено. - каза Ангуа. Ваймс сложи ръка на ухото си и направи рязко движение с палеца си към влажната, лекьосана мазилка. Тя кимна, но преглътна.
- Сигурно ли е? каза Ваймс.
Ангуа докосна носа си. Не можеш да спориш с върколашки нос!
Ваймс се облегна назад към по-голяма кутия. Само по себе си беше удобно за човек който знаеше как да спи облегнат на всяка налична стена.
Мазилката на отсрещната стена беше ронлива, зеленясала на петна и окичена с прашни древни паяжини. Някой беше надраскал някакъв символ толкова дълбоко, че парчета от мазилката бяха изпадали. Беше още един кръг, този път с две диагонални линии, които го пресичаха. Имаше някаква страст, не това което би очаквал от джуджета.
- Много добре го понасяте сър. - каза Ангуа. Трябва да знаете, че това е преднамерено неуважение.
- Да си груб не е нарушение на закона сержант. - Ваймс издърпа шлема си над очите и седна долу.
„Малките дяволи! Да се бъзикат с мен, а? Опитват се да ми правят вятър, а? Не казвайте на Стражата, а? Няма забранени зони за мен в този град! Ще се постарая да го разберат. О, да!”
Имаше все повече и повече от дълбинните джуджета в града тези дни, въпреки че, рядко ги виждаха извън джуджешките зони. Дори и тогава не можеш да си сигурен дали наистина си видял един от тях, виждаш само техните прашасали, черни, закрити носилки, носени през тълпите от четири други джуджета. Нямаха прозорци, защото навън нямаше нищо, което едно дълбинно джудже би искало да види.
Градските джуджета гледаха на тях със страхопочитание, уважение и, трябва да си го кажем, с известна доза смущение, като на някой благороден, но малко смахнат роднина.
Защото в главата на всяко градско джудже имаше малко гласче, което казваше: трябва да живееш в мина, трябва да си в планината, не бива да крачиш под открито небе, трябва да бъдеш истинско джудже.
С други думи, наистина не трябваше да работиш в бояджийската фабрика на чичо си в Кукличките. Както и да е, щом като си тук, поне можеш да се опиташ да мислиш като истинско джудже. Което означава, че трябва да те напътстват дълбинните, джуджешките джуджета, които живеят в пещери на мили под повърхността и никога не виждат слънцето. Някъде там долу в тъмното е истинската джуджественост. Те притежават знанието и могат да те напътстват.....
Ваймс въобще нямаше проблем с това. Беше близко по смисъл до това ва което вярваха и повечето от хората, а и повечето джуджета бяха примерни граждани, дори по скалата две от три.
Но, да решиш, че убийството трябва да си остане семейна работа? – си мислеше Ваймс.- Не и в моята Стража!
След десет минути вратата беше отключена и друго джудже влезе вътре. Беше облечено както Ваймс забеляза, като обикновено градско джудже, т.е. стандартен шлем, кожа, плетена ризница и бойно-миньорска брадва, но държеше остра тояга. Имаше също и черен пояс. Изглеждаше объркано.
- Командир Ваймс! Какво да ви кажа? Извинявам се за начина по който се държаха с вас!
„ Обзалагам се” А на глас Ваймс каза:
- И кой си ти?
- Извинявам се отново! Аз съм Умношлем, и съм ... най-близката дума може би е „ лицето за дневна светлина”? Аз върша онези неща , които трябва да се свършат горе. Заповядайте в моя..кабинет, моля! Той заситни напред като ги остави да го следват.
Кабинетът беше долу, в мазе с каменни стени. Изглеждаше доста уютно. До едната стена бяха натрупани чували и щайги. Нямаше много за ядене в дълбоките пещери, в края на краищата, простичкият живот на подземните джуджета се случваше заради доста сложния живот на много от джуджетата горе.
Умношлем имаше вид на нещо малко по издигнато от слуга, гри