|
Като си говорим за Лъвкрафт и Геймън, ето ви първа част от един стар разказ на Геймън, преведен, но уви - нередактиран - от мен. Извинявайте ако има глупости от време на време. Не съм го превел (още) целия, затуй пускам само първата част.
Пищов:
-----------------------------
Аз, Ктхулу
(или какво прави Нещо с пипала вместо лице в потънал град като този (47 градуса и 9 минути северна ширина, 126 градуса и 43 минути западна дължина))
от Нийл Геймън
превод Мордред
I.
Ктхулу ми викат. Великия Ктхулу.
Никой не го произнася правилно.
Записваш ли това? Всяка дума? Добре. Откъде да започна, мм?
Добре тогава. От началото. Записвай, Уейтли.
Пръкнах се преди неизброими ери, в мрачните мъгли на Кхаа'ингнаийх (Не, много ясно, че не знам как се пише. Пиши както го чуваш) от хайвера на безименни кошмарни родители, под издута от бреме луна. Не като луната на тази планета, естествено, беше си истинска луна. В някои нощи запълваше повече от половината небе и по време на възхода и в небето можеше да гледаш как пурпурната кръв капе, процеждайки се от подпухналото й лице, оплесквайки я в червенина, докато от зенита си тя къпеше блата и кули в съсирено червена светлина.
Ех, така минаваха прекрасните дни.
Прекрасните нощи, по-скоро. Имахме си там нещо като слънце, но то беше старо дори по онова време. Спомням си, че в нощта, когато то най-накрая избухна, всички бяхме изпълзяли на плажа да гледаме. Но да не изпреварваме нещата.
Не познавам родителите си.
Баща ми бил погълнат от майка ми веднага след като я оплодил, а тя от своя страна бе изядена от мен по време на раждането. Това всъщност е първият ми спомен: гърчейки се изпълзявам от утробата на майка си, с гнилия и вкус още по пипалата ми.
Не ме гледай така погнусено, Уейтли, за мен вие хората сте също толкова отвратителни.
Което ми напомня - някой спомни ли си да нахрани шоггота? Стори ми се, че го чух да ломоти.
Прекарах първите си няколко хилядолетия в тези блата. Това не ми харесваше, разбира се, защото бях с цвета на млада пъстърва и около четири фута дълъг. Прекарвах повечето от времето си в дебнене и ядене на разни неща и от внимавайки от своя страна да не бъда издебнат и изяден.
Тъй си отмина младостта.
И тогава, един ден - мисля, че беше четвъртък - открих, че в живота има и други неща освен храната. (Секса ли? Не разбира се. Няма да достигна този стадий преди следващата си метаморфоза; вашата пиклива дребна планетка ще е отдавна изстинала дотогава.) В този четвъртък, чичо ми Хастур допълзя до моята част на блатото със сключени челюсти.
С което да покаже, че не идва, за да обядва, и следователно можем да си поговорим.
Е това вече е тъп въпрос, даже за теб, Уейтли. Не използвам нито една от устите си, за да комуникирам с теб, нали? Добре. Още един такъв въпрос и ще си намеря някой друг, на когото да диктувам мемоарите си. А ти ще храниш шоггота!
- Ние ще поизлезем - каза ми Хастур. - Не щеш ли да дойдеш с нас?
- Ние? - питах го - Кои сме тия ние?
- Ами аз, - отвърна той - Азатот, Йог-Содот, Нярлатхотеп, Тсатхоггуа, Ия! Шуб Ниггурат, младия Юуггот и някои от останалите. Абе нали се сещаш - вика ми - момчетата. (Това тука е свободен превод, нали зацепваш, Уейтли. Повечето бяха без-, дву- или триполови, а старата Ия! Шуб Ниггурат имаше поне хиляда малки, или поне така твърдеше. Този клон на семейството винаги беше склонен към преувеличения.) Ще поизлезем - заключи той - и се чудим дали не щеш да се позабавляваш с нас.
Не му отговорих веднага. Да си кажа правичката, въобще не бях привързан към братовчедите и освен това, заради някаква особено свръхестествено изкривяване на измеренията винаги съм изпитвал трудности да ги фокусирам добре. Имат навика да стават размазани по ръбовете, а някои от тях - особено Сабаот - имат доста ръбове.
Но нали бях млад, копнеех за вълнения.
- Трябва да има и други неща в живота освен това - изкряках аз, докато зловонните блатни ухания на разложение дифузираха във въздуха край мен, а над главите ни покашлюваха и кхращеха нгау-нгау и зитадори. Отвърнах "да", както може би вече си се досетил и се запроцеждах след Хастур докато не стигнахме мястото на срещата.
Доколкото си спомням, прекарахме следващата луна в спорове къде да отидем. Няколкото сърца на Азатот туптяха за далечния Шаггай, а Нярлатхотеп имаше фикс-идея за Невъобразимото място (Което да ме убиеш на мога да ти обясня. Последния път като ходих там всичко беше затворено.). На мен ми беше все тая, Уейтли. Стига да е влажно и някакси леко сбъркано, аз се чувствам като у дома. Но последната дума както винаги беше на Йог-Сотот и ние се домъкнахме в това измерение.
Нали се сещаш кой е Йог-Содот, мое двукрако животинче?
И аз така си мислех.
Той отвори пътя за нас дотук.
Да си кажа честно, хич не ми хареса. И още не ми харесва. Ако знаех какво ще си навлечем едва ли щях да се трогна. Но тогава бях по-млад.
Тъй както си спомням, първата ни спирка беше мъждивата Каркоса. Изкара ми ангелите тва място! Напоследък мога да гледам вашата порода без да трепна, ама всичките онези хора - без нито една люспа или псевдокрайник - направо ми изкараха акъла.
Краля в Жълто беше първия, когото се научих да понасям.
Ее, краля-дрипльо, не се ли сещаш? Некрономикон, страница седемстотин и четири (от пълното издание) намеква за неговото съществуване и май онзи идиот Прин го споменава в De Vermis Mysteriis. А също и Чембърс, разбира се.
Готин тип, веднъж като му свикнеш.
Той пръв ми даде идеята.
- Какво по неописуемите дяволи може да се прави в това отегчително измерение - попитах го.
Той се засмя.
- Когато за пръв път дойдох тук, - каза той - просто цвят в пространството, си зададох същия въпрос. Тогава открих каква веселба е да завладяваш тези странни светова, покорявайки жителите им, карайки ги да се страхуват и да те боготворят. Голям майтап е.
- Ама естествено на Древните тая работа не им хареса.
- Кои са тия древни? - попитах аз.
- Не, - каза той - Древните. С главна буква. Веселяци. Нещо като бъчонки, с глави като морски звезди, с огромни ципести криле, с които прелитат из космоса.
- Прелитат из космоса? Летят? - бях шокоран. Не мислех, че някой още лети в днешно време. Защо да си даваш зор, като можеш да се плужинираш, а? Ясно защо бяха такива древни. Пардон, Древни.
- И с какво се занимават тия Древни? - попитах Краля.
(После ще ти обяснявам за плужинирането, Уейтли. Ама е безмислено, нямаш онаиснфх'анги. Но сигурно би могло да стане и с екипировка за бадмингтон.) (Докъде бях стигнал? А, да.)
- И с какво се занимават тия Древни? - попитах Краля.
- Нищо особено, - обясни той. - Просто не харесват ако някой друг прави същото.
Аз се развълнясах, гърчейки пипалата си, сякаш да кажа "Да, срещал съм ги такива", но се опасявам, че Краля не схвана жеста.
- Знаеш ли някое местенце готово за покоряване? - попитах го.
Той неопределено махна с ръка по посока на малко нерадостно петно от звезди.
- Ей там има едно, дето може да ти хареса - каза ми той. - Викат му Земя. Малко извън утъпканите пътеки, но с доста свободно място.
Мамка му и прасе.
Това е засега, Уейтли.
И кажи на накой да нахрани шоггота като излизаш.
Портал за почитателите на Толкин - връзки и новини
|
Аз, Ктхулу (Нийл Геймън) [re: Mopдpeд]
