Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 10:45 12.07.20 
Клубове/ Фен клубове / Древен Рим Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държа [re: Eva B.]
Автор mellisa (ентусиаст)
Публикувано09.03.08 18:04  



За разлика от други политически мислители на следренесансова Европа, Монтескьо строи своята теория на основата на гръко-римското политическо философстване и илюстрира твърденията си с помощта на античен исторически материал. Като казвам „други“, имам предвид преди всичко преведените и у нас англоезични автори Томас Хобс („Левиатан“) и Джон Лок („Два трактата за управлението“), които размишляват за държавата и обществото, като си служат най-много с текста на Светото Писание. Не се съмнявам, че тази разлика е станала причина и за мен самия, като античник, да се насоча към книгите на Монтескьо, за да ги използвам като мост към политическата мисъл на Европа от времената, когато тя набира самочувствие на световен икономически и културен водач

ІІ. Историята на Рим

Историята на Рим е тема в произведенията на мнозина влиятелни европейски интелектуалци. Макиавели е автор на текст, озаглавен „Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий“. Монтен не пише специално изследване по тези въпроси, но неговите „Опити“ са пълни с примери от римската история. В края на ХVІІІ в. британецът Едуард Гибън създава обширната „Възход и упадък на Римската империя“, чието изложение започва с времето на успешните императори от ІІ в. сл. Хр., и включва византийската епоха до падането на Константинопол. В началото на ХХ в. берлинският професор Теодор Момзен получава Нобелова награда за литература за своята „Римска история“, която започва с основаването на града и завършва с умиротворяването на империята при Юлий Цезар. Забележете, че тук цитирам само книгите, които вече са преведени на български език.

Не е трудно да се посочат поне няколко причини за този интерес. На първо място, много от големите постижения на историографията през античността принадлежат на автори, които се занимават именно с историята на Рим и Източната империя: сред тях не може да се пропуснат имената на Полибий, Салустий, Цезар, Ливий, Тацит, Плутарх, Марцелин, Прокопий. Може да се каже, че новоевропейският историк учи своята професия от четенето на тези автори. Затова е разбираемо желанието му да критикува и свърже сведенията им, но и също да ги имитира и да се съревновава с тях.

На второ място, в римската история се вижда осъществяването на всички политически модели, които античните и мнозина от европейските философи са разпознавали. Рим в различните времена е бил и монархия, и република, и деспотия в смисъла, в който употребява тази дума Монтескьо; там се вижда и драматичното редуване на политическите режими, дължащо се (може би) на естествената слабост на всеки от тях, за която говори Платон в „Държавата“; но там се явява и образът на търсената от Аристотел умерена уредба, в която се постига компромис между царство, аристокрация и демокрация, и която, както по-късно твърди Полибий, е осъществена именно от римляните.

На трето място, римската история предизвиква интерес и благодарение на лесно откриваемата си сюжетност, наподобяваща развитието на живото същество: защото Рим възниква като нищожно градче в централна Италия, достига господство над целия цивилизован свят и накрая властта му рухва, като рухването й не е просто постепенно, но е свързано и със зрелищни погроми над самия град – първо на Запад в Рим, а много векове по-късно и срещу втората столица Константинопол. В тази сюжетност се долавя трагическата форма, основана върху пътя от щастие към нещастие – както гласи известното определение на Аристотел. Може би затова Гибън е избрал за начало на своята история имперското могъщество през мирния и богат втори век, за да може да я завърши – очевидно трагически – с разгрома на Константинопол. Тази сюжетност е привлекателна, защото за историка е трудно да отдели своето занимание от това на писателя, който изобразява събития от миналото: а и, както казва на едно място Хегел, това не е желателно, защото всяко говорене трябва да има смисъл, а смисълът при изложението на серия от събития се открива най-добре там, където е показано някакво необходимо движение, свързващо най-важните две или три събития. Ако историкът не вложи в своя текст изображение или мисъл за напредъка и упадъка на някакво човешко общество – тъй като той се занимава именно с общества – тогава написаното от него, казва Хегел, ще е по-слабо и ненужно и от детска приказка, която непременно се стреми към предаване на смисъл чрез прехода от начало към напредък и завършек на действието.

И така, оттук нататък ще се опитам да ви представя нещо от това, което постига Монтескьо в своите „Разсъждения за величието и упадъка на римляните“.

Свободолюбието на римляните

Като твърде важна причина за издигането на Рим Монтескьо посочва сякаш вроденото свободолюбие на гражданите му. От това би следвало твърдението, че макар да е възникнал като монархия Рим се е стремял към републиканско управление, което подхожда най-добре на духа на този народ: и затова не е чудно, че градът е постигнал най-големите си военни и политически успехи именно във вековете на републиката. Изглежда, че царете, управлявали Рим в началото, са били търпени дотогава, докато са водели успешни войни, изграждали са законодателство, и което е било твърде важно, щадели са достойнството на своите поданици. Но още при първото посегателство срещу него – става дума за обезчестяването на Лукреция от сина на Тарквиний Горди – римляните са прогонили Тарквиниите, премахнали са царската институция и на нейно място са поставили тази на консула. При това властта на консула е била ограничена по два начина – първо, чрез изборност и едногодишен мандат без право на преизбиране за поне няколко години напред, и, второ, чрез разделянето й на две – така че всеки от консулите-колеги да ограничава властта на другия. Същото се е отнасяло и за по-низшите магистратури. И така, към края на VІ в пр. Хр., както гласи традицията, римският народ е дал доказателство за свободолюбието си и гаранция за бъдещата си свобода по два начина – като унищожил монархията в момента, когато тя вече заплашвала да се превърне в деспотия, и като учредил сменяема изпълнителна власт, чийто избор зависел от събранието на всички граждани.

Освен това римляните направили необходимото, за да ограничат и властта на патрициите, чието съсловие заплашвало да превърне държавата в олигархия. Това станало след продължителни, но безкръвни граждански борби, в които плебсът използвал като оръжие простото оттегляне от града и така го оставял без защита. Така най-сетне той отвоювал учредяването на длъжността на трибуна, който имал достатъчно правомощия за да контролира властта на сената и консулите.

Римляните, казва Монтескьо, са обичали града си, защото успели да го превърнат в държава, в чието управление участвали всички. Това се отнасяло и за армията: през вековете на своето издигане Рим ползвал услугите на съюзници, но никога на наемници, и основната тежест във войните се поемала от самите граждани, които били задължени да служат в армията от 18 до 60-годишна възраст.


Военно дело и дипломация

Четейки Монтескьо, оставаме с впечатлението, че Рим е бил предопределен да стане господар на света и след това да се срине. Причината е, че той бил устойчив дотогава, докато е водел завоевателни войни, гражданите му били бедни или поне приблизително еднакво заможни, и имали възможност да участват непосредствено в управлението на държавата. Но след покоряването на целия околосредиземноморски свят вече не е имало завоевателни войни, тъй като Рим е граничел почти само с диви племена, които не са можели да бъдат завладени или поставени в каквато и да било зависимост; не е било възможно в столицата на света да не се струпат огромни богатства, а това от своя страна да доведе до съответни разлики в имущественото състояние на гражданите; и не е могло да се отказва римско гражданство на всички обитатели на империята, които го желаели. Към тези и към други, още по-общи причини за упадъка на Рим ще погледнем по-късно; засега обаче ще се заемем с военното дело и външната политика, които според Монтескьо са били водени така безупречно, че не биха могли да не изведат града до положението, което действително е заел.

На първо място, римляните никога не спирали да воюват. Те не се задоволявали да постигнат равновесие на силите с противника, независимо колко могъщ им е изглеждал той. Водили вековни войни с племената в централна Италия и най-сетне ги подчинили; когато Пир навлязъл в полуострова, те не приели да сключат никакъв договор с него и се сражавали, докато го прогонили; не спрели да воюват с Картаген, докато буквално не сринали града, който владеел цялото западно Средиземноморие до средата на ІІІ в. пр. Хр.; не сметнали, че им е достатъчно да заемат мястото на картагенците, а продължили с войни на Изток. Всички държави, които граничели със зоните на тяхното влияние, коментира Монтескьо, можели да се смятат за обречени.

На второ място, римляните показвали необикновена възприемчивост към новостите във военното дело, с които неизбежно се сблъсквали. Макар и консервативни в бита и изкуствата, те били напълно готови да се откажат от всяко нещо, което знаели за военното дело, за да го заменят с друго, по-добро от него. Ето какво казва Монтескьо:
„Главно внимание те обръщали на това, да изучат добре в какво неприятелят ги превъзхожда, и веднага да подобрят положението си в това отношение. Те привиквали да гледат кръв и рани на гладиаторските игри, които заимствали от етруските... Когато опознали испанския меч, те се отказали от своя.“2

И по-нататък:

„Римляните не са имали никакви познания в мореплаването; когато една картагенска галера заседнала на техния бряг, те я използвали като модел, за да направят друга; за три месеца обучили моряци, конструирали флота, обзавели я и я пуснали по море; тя се срещнала с морската армия на картагенците и я разбила.“3


Третото забележително обстоятелство, свързано с експанзията на Рим, било нежеланието на гражданите да се обогатяват вследствие на победите си. Държавите, които те побеждавали, не били разграбвани от армията: вместо това римляните се задоволявали да ги подчинят и сключвали мирен договор с такива условия, че противникът никога да не успее да възстанови военната си сила. В продължение на векове те не се интересували от богатство, а само от победи и политическо могъщество.

Що се отнася до дипломацията, най-важната част от нея било умението им да се намесват в конфликтите между онези държави, които все още не били зависими от тях. Римляните, казва Монтескьо, си присвоили ролята на международни арбитри: нищо на територията на света не можело да се случи, без те да забележат някаква опасност или несправедливост – било за тях самите, било за техни съюзници или просто за народи, които възнамерявали да покровителстват в бъдеще. Когато някъде избухвал конфликт, те се появявали и непременно взимали страната на по-слабия. Когато удостоели някой владетел или народ със званието „приятел на римския народ“, той можел да бъде напълно спокоен за бъдещето си, макар и вече да не се смятал за свободен; от своя страна враговете му имали всички основания да се боят, дори в случай, че нито те, нито новите приятели на римския народ възнамерявали да воюват. Защото римляните никога не започвали война, без да имат опорна територия в близост до страната на възможния противник: а създаването на такава опора вече било сигурен знак за предстояща война. Ето как Рим всявал страх дори у народи, срещу които не бил проявил каквато и да било враждебност – достатъчно било това, че в близост до тях вече се намирал някой, който се радвал на тяхното благоразположение. Ето и заключението на Монтескьо за положението, което римляните постигнали в резултат на тази политика: „Така Рим не бил всъщност нито монархия, нито република, а глава на тяло, съставено от всички народи на света.“4

Причини за упадъка на Рим

Разказът на Монтескьо за упадъка на Рим е дълъг, и това е неизбежно, тъй като той си поставя задачата да проследи всички по-важни исторически събития до падането на Константинопол; но намира сериозни белези на разложение още в І в. пр. Хр., когато избухва гражданската война между привържениците на Сула и Марий. Ето как могат да се резюмират неговите тези.

Това, което измъчва Рим още от времето на късната република, когато се осъществява и голямата експанзия на Изток – значи отвъд континентална Гърция – е прекомерната сила на армиите, които вече не можели да бъдат контролирани от сената и столичните магистрати. Твърде голямата територия, на която се разполагала държавата, налагала задържане на легионите с години далеч от града. Очевидно е, че тези граждани нямало да участват в политическия живот на столицата – а на други места политически живот не е можел да съществува. Ето защо те се чувствали много по-свързани със своя военачалник, отколкото с републиканската, или, както е по-късно, с централната имперска власт. По този начин частите на армията се превръщали в нещо като партии, изцяло предани на своя лидер, а самият лидер, виждайки това, е разбирал, че може и да не се съобразява с волята на сената и магистратите. Това е довело както до гражданските войни през І в. пр. Хр., с техните главни герои – Сула, Марий, Помпей, Цезар, Антоний и Октавиан, така и до властовия хаос в империята през ІІІ в. сл. Хр.

Втората голяма причина за упадъка на държавата е загубата на патриотичното чувство, което, мисли Монтескьо, отново произтича от невъзможността да се участва активно в политическия живот на града – било на определена длъжност, било само като участник в избори. Това участие е било необходима част от свободата на римски гражданин и тази свобода поддържала патриотизма му. Във времето, когато властта започнала да се съсредоточава в ръцете на неколцина политически и военни водачи – както е било в случая примерно с триумвирата на Цезар, Помпей и Крас, – редовият гражданин, дори да е сенатор, започнал да губи роля във взимането на решения. Тази ситуация се затвърдила още повече по времето, когато жителите на цяла Италия са получили гражданство – било е съвсем очевидно, че те не биха могли да вземат участие в управлението при запазване на старото републиканско устройство, а ново не е било изобретено. Но гражданите, които били превърнати в поданици на една деспотична държава, не можели да бъдат патриоти и следователно не можели да се сражават за нея както преди. Така че Рим бил обречен на загиване още в края на републиката.

Това отслабване на армията, което настъпило – парадоксално – почти едновременно с нарастването на нейната роля в политическия живот, довело постепенно до невъзможност да се отблъскват нападенията на варварите. Монтескьо смята, че Константинопол оцелял много по-дълго от Рим поради необикновено благоприятното си и важно местоположение – на границата на два континента и две морета – поради което в неговата защита са били вложени и много по-големи средства. Но армията ставала все по-небоеспособна и на гръцките императори им се е налагало по-скоро да купуват от околните народи безопасността на държавата, отколкото да я отвоюват. Накрая и това станало невъзможно, тъй като италианските републики изместили Империята от лидерското й място в средиземноморската търговия още в началото на ХІІІ в. – и главно благодарение на разгрома на града по време на тогавашния кръстоносен поход. След това, макар и възстановена, Империята не е могла да си възвърне предишната икономическа сила и това е било още една причина да отстъпи пред турците в сердата на ХV в.

Като просвещенски интелектуалец Монтескьо не се колебае да изтъкне и още един проблем пред Константинополската империя, а именно – религиозния – който с времето се засилвал. Ето какво казва той: „Най-отровният източник на всички нещастия на гърците бил фактът, че те никога не познавали нито природата, нито границите на духовната и светската власт, поради което постоянно изпадали в заблуждение и по отношение на едната, и по отношение на другата. Това велико различие, служещо за база, върху която почива спокойствието на народите, се основава не само на религията, но и на разума, и на природата, които изискват да не се смесват неща, които са реално разделени и които никога не могат да бъдат смесени.“5


1 Шарл Монтескьо. „За духа на законите“, с. 555-556. Прев. Тодор Чакъров. „Наука и изкуство“, 1984.

2 Разсъждения за величието и упадъка на римляните. В: „За духа на законите“, с. 836.

3 Пак там, с. 845-846.

4 Пак там, с. 864.

5 Пак там, с. 954-955.



Говорили си ламята и змеят. По едно време змеят казал:
- Да помълчим малко, че ми стана горещо!

Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* СМЪРТТА НА КАТОН ИЛИ АПОЛОГИЯ НА САМОУБИЙСТВОТО Eva B.   28.06.07 14:03
. * НА РИМ, ПОГРЕБАН В СВОИТЕ РУИНИ Eva B.   28.06.07 14:56
. * ЛИЦЕЙСКИЕ СТИХОТВОРЕНИЯ Eva B.   28.06.07 16:12
. * В ОЧАКВАНЕ НА ВАРВАРИТЕ Eva B.   28.06.07 16:19
. * PANEM ET CIRCENSES Eva B.   28.06.07 19:41
. * Поздняя Римская империя Last Roman   28.06.07 20:45
. * ИЗ "РИМСКИ ЕЛЕГИИ" Roxy   17.09.07 16:03
. * ВЕЧНОСТТА НА РУИНИТЕ Eva B.   31.12.07 16:33
. * Федор Сологуб Last Roman   03.01.08 20:58
. * Николай Степанович Гумилёв Last Roman   03.01.08 21:07
. * Рим Last Roman   03.01.08 21:17
. * Осип Мандельштам Last Roman   03.01.08 21:23
. * СМЪРТТА НА НЕРОН Eva B.   07.01.08 21:31
. * "Цезар и неговият легионер" Roxy   08.01.08 16:06
. * Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държа mellisa   09.03.08 18:04
. * Re: Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държа masterix   26.05.09 18:01
. * Re: Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държа Aulus Vitellius Celsus   28.10.09 20:50
. * Re: СМЪРТТА НА КАТОН ИЛИ АПОЛОГИЯ НА САМОУБИЙСТВОТО Aulus Vitellius Celsus   04.09.10 19:12
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.