|
В края на 5 в. пр. н. е. начина на водене на обсадите в гръцкия свят коренно се променил. През 409 г. в Сицилия нахлули картагенците, които били много добре запознати с близкоизточната инженерна техника и водили активни обсади. Така при обсадата на Селинунт те използвали шест бойни кули и още толкова обшити с железни листове тарани. Именно под тяхно влияние започнало развитието и на гръцката техника. Най-голяма заслуга за това има тиранът на Сиракуза Дионисий I. Прекарал цял живот в битки с картагенците, той станал първият елински пълководец, взаимствал и широко използвал повечето методи, характерни за близкоизточния начин на водене на война: богат асортимент от обсадни машини, рекрутиране на наемници, издигане на фортификационни съоръжения.
В средата на 4 век пр. н. е. се появил и първия трактат "Полиоркетика", посветен на обсадното изкуство, написан от гръка Еней Тактик, Ктесиб Александрийски създал през 270 г. пр. н. е. труда си "Изготвяне на метателни оръдия и артилерия", а Филон от Византия през 240 г. пр. н. е. написал "Белопоеика" /"За изготвяне на снарядите"/.
Гръцката артилерия
Дионисий привлякъл и много прочути инженери, които изобретили нови оръжия за армията му. Такова било гастрафетът - мощен тензионен арбалет, предшественник на торзионните стреломети.
Той бил значително по-далекобоен от лъка /до 250 метра/ и имал по-голяма пробивна сила. За опъването му е било необходимо той да се опре в земята, откъдето дошло и името му /от гр. - "коремен лък"/. Изстрелвал 40-50 см. стрели. Силата на опъване на тетивата му била около 70-90 кг. Зареждал се обаче по-бавно от обикновения лък. Основно се използвал при обсади и отбрана на крепостните стени. За да е по-мощен гастрафетът инженерите постепенно увеличали размерите му и накрая той станал толкова тежък, че бил поместен на въртяща се приставка и започнал да се нарича оксибел /375 г. пр. н. е./.
Тъй като опъването на тетивата било много трудоемко, бил изобретен и първият лостов механизъм, позволяващ по-облегченото зареждане на стреломета. Оксибелът изстрелвал стрели с дължина 60-70 см. или каменни ядра с маса 2,25 кг. Изобретяването на първия се приписва на Харон от Магнезия, а на втория - на Изидор от Абидос. Според източниците за първи път тези машини били използвани в полеви условия през 354 - 353 г. пр. н. е. от Ономарх Фокиеца в битката му срещу Филип II. Македонските фаланги били подмамени в обсега на действие на стрелометите и понасяйки тежки загуби отстъпили.
По-късно прибл. през 353 - 341 г. пр. н. е. в Македония бил изобретен торзионният оксибел, постепенно изместил тензионните си събратя. Изстрелващият механизъм вече не бил на основата на композитен лък, а се състоял от две рамена /анконес/, пъхнати между дебели навити въжета.
Въжетата, сплетени от животински сухожилия или човешки косъм, били държани от специална рамка и били максимално опънати и усуквани със специални лостове. Силата на еластичност, създавана от подобно усукване била в пъти по-висока и мощна от силата на кой и да е тензионен лък. Между двете рамена се разполагал жлебът /в който се помествала стрелата/, а цялата конструкция била закрепена на поставка.
Такива стреломети били наречени катапулти /от гр. "ката" - пробивам, "пелта" - щит/ или еутитони /хвърлящи стрели/. Стрели, изстреляни от това съоръжение пробивали щит на разстояние 400 метра.
Много бързо катапултите били приспособени и за стрелба с камъни. Те получили наименованието литобол /от гр. lithobolos/ или палинтони /хвърлящи камъни/, а римляните ги нарекли балисти. Най-големите достигали на височина до 6 м. и могли да мятат камъни с тегло 82 кг.
Катапулти, поместени на обсадните кули, били използвани активно от Филип II при обсадата на Перинт през 340 г. пр. н. е. За пръв път литоболите били използвани от Александър Македонски при обсадата на Халикарнас /334 г. пр. н. е./, а при обсадата на Тир литоболите вече били използвани и за разрушаване на градските укрепления. Изобретен бил и механизъм, позволяващ прицелването и изстрелването на снаряди по вертикална и параболична траектория. Това позволявало на атакуващите да поразяват врага криещ се зад крепостните стени.
Гърците познавали широк асортимент от запалителни средства. Най-древните и ефективни такива били запалителните стрели и копия, мятани ръчно или изстрелвани от стреломети. Те били ползвани както при отбрана на градовете, срещу неприятелките съоръжения; така и при нападение, за подпалване на фортификациите. Още Еней Тактик съветва за разпалване на огъня да се използват нагорещени в медни казани смола, сяра, ленено анасоново и др. масла, негасена вар, нефт, восък, балсами. Повечето запалителни смеси съдържали няколко компоненти, нагряти до получаване на еднородна маса. Запалителни средства се използвали при обсадата на Платея /429 - 427 г. пр. н. е./, обсадата на Тир /332 г. пр. н. е./, Амбракия /189 г. пр. н. е./. Интересно съоръжение било конструирано от беотийците. С помощта й те подпалили дървените укрепления на атиняните при Делия през 424 г. пр. н. е. Устройството представлявало железна тръба, пъхната в кух дънер. От едната страна тръбата завършвала в прикачен котел с нагорещени въглища, смола и сяра, а от другата страна към дънера били закрепени кожени мехове. Така енергично раздухвайки пламъка с меховете беотийците успяли да подпалят и изгорят фортификациите на противника. Корабите също били снабдени със сифони и огнени кошове, с помощта на които изсипвали горящата смес върху флотата на противника.
Срещу тараните и кулите обсадените най-често използвали дървени трупи и снопове съчки, пропити с горливи вещества. Костенурките били подпалвани и с разтопено олово, изливано от медни казани.
Обсадни съоръжения
Първото нововъведение в гръцкия свят било копаенето на тунел под градските стени, тактика взаимствана отново от картагенците. Сапьорите дълбаели основата на стената, използвайки навеси, или копаели на дълбочина под основите на крепостта. След като достигали до стената, и издълбавали порядъчна дупка в нея, сапьорите слагали подпорки, за да не рухне преждевременно. След това, дълбаейки в дълбочина те се придвижвали все по-навътре, а достигайки желаните размери на отвора подпалвали подпорите и стената рухвала. Друг вид тунели водели под стените направо в обсадения град и по тях войниците могли да преминат и да изненадат гарнизона на крепостта. Извършването на такъв вид обсадни работи обаче било тънка задача и изисквало много големи технически познания. Тунелът не трябвало да е нито прекалено плитък, нито прекалено дълбок. Защитниците на крепостта могли да усетят копаещата се галерия, използвайки резониращи медни съдове или съдове, напълнени с вода. Най-често те копаели също тунел, по който могли да изненадат сапьорите и изпълвайки го с дим или вода да осуетят цялото начинание.
Таранът /гр. krios/ получил широко разпространение в Гърция отново от времената на Дионисий I. След това те били активно използвани и от македонския цар Филип II и сина му Александър. И двамата привлекли талантливи инженери /Полиид - при Филип и Диад и Харий - при сина му/, които конструирали тарани с различни размери. Били създадени и специализирани инженерни подразделения. На дължина тараните достигали 17, 7 м., на ширина - 13,3 м., на височина - 7,1 м. Те имали кулички със стреломенти машини, а в основата се намирал таранът, съставен от масивна греда, завършваща с желязна глава /някои достигали до 54 м. дължина/. Отгоре съоръженията били покрити с необработени кожи.
При обсадата на Тир от Александър Македонски през 322 г. пр. н. е., таранът даже бил поместван и на корабите. Съоръжението се използвало както срещу вратите на крепостите, така и срещу стените. За пробиването на тухлени крепостни стени Диад и Харий конструирали и свредел /trypanon/. Гредата, дълга около 25 м., завършвала с острие и се помествала в жлеб с валчести трупи. Била омотана с канати и се въртяла около оста си, разрушавайки стената:
Ефективен начин за противодействие срещу този вид машина били примките, които впримчвали острието на тарана и счупвали гредата. Освен това таранът можел да бъде разрушен и с помощта на камъни, хвърляни от крепостната стена.
За да засипят рова или да се приближат за пробиване на стената, гърците използвали и подвижни прикрития, наречени костенурки /гр. chelonai, лат. testudines/. Те имали разнообразна форма, размери и предназначение.
Могли да имат таран /предназначени за разбиване на стени/, навес или козирка /костенурки за затрупване на ровове/ или подвижен мост. Покрити били с необработени кожи, които да отслабят метателните снаряди на противника и да предотвратят пожар.
Обсадните кули /гр. phoretoi pyrgoi/ също били взаимствани от картагенците. Те били доста скъпи съоръжение и изисквали квалифицирани инженери, така че не всеки владетел можел да си ги позволи. За пръв път обсадни кули използвал сиракузкия тиранин Дионисий I, при обсадата на картагенската крепост Мотия през 398 г. пр. н. е. Той построил шестетажни кули, с помощта на които крепостните стени били преодоляни и градът паднал. Инженерите на Александър Македонски - Диад и Харий също конструирали разнообразни по размери кули - 10, 15 и 20 етажни с височина от 26 до 52 метра. Техните основи били широки от 7,5 до 10,6 м. Последният етаж по площ бил 1/5 от първия. Най-стабилните и внушителни конструкции били съоръжени при Деметрий Полиоркет, при обсадата на Родос /305 - 304 г. пр. н. е/. Тя била 9 етажна; на ширина достигала 22 м. в основата и 9 м. на върха; на височина достигала до 44, 5 м. Такива големи кули били наричани хелеполи /гр. helepoleis - "превземаща градовете"/:
Кулите се приидвижвали на колела /от 4 до 8/ и били задвижвани най-често от животинска тяга. Кулите могли да бъдат помествани и върху няколко кораба /както при обсадата на Тир/.
Във вътрешността на кулите имало две стълби /една за спускане и друга за качване/, които свързвали етажите. Отвън те били облицовани с кожи или метални листове. На най-долния етаж се разполагал таран, а горните били снабдени с катапулти и литоболи.
На най-горния етаж имало подемен мост /epibathra/ или покрита стълба /самбука/, съставен от две масивни греди, постлани с дъски, по които войниците се прехвърляни на крепостната стена.
Най-ефективно противодействие срещу тези съоръжения бил огънят и артилерията на врага. Също така защитниците се стараели да размекнат почвата пред кулата в резултат на което тя да затъне. Такъв бил краят на хелеполата на Деметрий Полиоркет, което го отказало от по-нататъчната обсада на града.
Гърците също така използвали и насип /гр. chomata/, с който или обграждали града или на който издигали обсадните си кули, за да достигнат по-лесно върховете на стената. При достатъчно количество хора, работата вървяла бързо. Обикновено насипът започвал да се издига на 150 м. от крепосната стена. За основа служели греди с дължина 6-9 м., наслагвани перпендикулярно една на друга. Пространството между тях се запълвало от камъни и чакъл. Над земната маса отново слагали дървени трупи и така поетапно издигали насипа. За да се противопоставят на това съоръжение, защитниците могли да издигнат втора стена след първата или да се опитат да подпалят насипа.
За да блокират града били издигани двоен ред стени /контра- и циркумвалационни/. Например при обсадата на Газа Алесандър за два месеца обкръжил града с насип, висок 75 м. и широк 370 м /макар че размерите може би са силно преувеличени/.
Широко се използвали и щурмовите стълби /по 10 м. дълги/, по които войските могли внезапно да се прехвърлят на крепосната стена.
Самбуката била широка стълба, покрита от всички страни и обшита с кожи за защита. Била дълга до 18 метра. Самбуката се помествала на подвижна количка, но могла да се разположи и върху кораби /както сторили римляните при обсадата на Сиракуза през 212 г. пр. н. е./. В сравнение със стълбата самбуката имала значителни предимства – могла да бъде прехвърлена през ров и защитниците нямало как да я отблъснат. За противотежест се използвали камъни. В предния й край имало защитена площадка, на която се помествали до 10 войника. След като самбуката се издигала и се спускала на крепостната стена, тези войници започвали бой със защитниците й, а в това време други се изкачвали по стълбата, за да подкрепят щурмовия отряд.
За прикритие на нападащите, както и при асирийците, служели обсадните щитове /гр. gerrochelone/. Имало и по-тежки щитове /gr. chelone chostris, лат. plutei/, придвижвани на колела, прикриващи по няколко човека /най-често прашкари и стрелци/.Редактирано от Last Roman на 06.07.07 23:48.
|
Re: новаторство и приемственост [re: Last Roman]
(PRAEFECTUS URBI)
