|
Намерихме се с едно старо приятелче.
Човека е много женен, с три деца, не сме се виждали 10 години, ако не и повече.
Човека ме кани да се видим. Знаем се като две и двеста. Имахме 15 годишно приятелство като се почне от ученици, през студенти, та и после, и после около 30 и нещо се загубихме, всеки женен или яко зает.
То е ясно, че като се видим, всичко ще е живо. Мен ме е дълбоко страх. Отлагам това. Ужасно искам да го видя, и ме сърби та се не трае.
Но досега все отлагам, и мисля, че може и да съм го разочаровала вече. Той не разбира страховете ми (или не е показал, че ги разбира).
Според мен, в мига, в който се видим, ще се награбим.
Вие на какво залагате? Имам ли право да ме е страх? И от какво така ужасно ме е страх? Аха да тръгна, веднъж почти купих билетите...пресметнах километрите, пресметнах хотелите, парите, нощувките, резервациите, картите и всички дреболии, включително времето за чакане на полети или времето да стигна с кола дотам и какво ако.
И се спрях, и се ужасих, какво правя. Там ми беше грешката...откачиш ли така, май не требе да спираш изобщо
Сега, понеже в съседната тема така тръгна лафа, дайте прогнози, варианти, мнения, коментари, чуствайте се свободни.
Аз, ако мога да му изтръгна НЕГОВОТО мнение да чуя, ама не е тоя тип мъж
ОПитвам се да разбера как изглежда през неговия поглед, и всичко, което разбирам е, че след толкова години....вероятно просто ще се видиме и сладко ще се разговориме с носталгия. Не ми отива фантазията на повече.
Същевременно знам, че поканата не е за едно кафе то така не се кани да минеш няколкостотин или няколкохиляди километра абе колкото е там
Хм....дере ме отвътре страшно любопитство та ме къса бавно и страшно. Защо не се наебахме навреме да си извадим душевните трънове? Ааааааа?
|
Един много тъп вАпрос:
