|
Dobre, eто и стихотворението, попаднах случайно в един друг форум на него,
La Mort et la Petite Mort… Смъртта и малката смърт...
О, Море, срещу Смъртта възправено! Каква безчислена любов
към твойта орда крачи... Една единствена вълна на гребена си. Ти,
Господарю, който повеляваш, ти знаеш как си служим с нашето
оръжие. И само любовта възпира, задържа на стъблото й надвиснало
вълната гладка и извита, разкрила шия с цвят на кобра.
И няма азиатска флейта, надула своята кратунка, да укроти раздулата
се твар. Ала език с език и дъх със дъх, задъхана! С лице, обляно в пот,
с очи разядени, сама издържаща безмилостния сблъсък – Любимата
настръхнала, която се отдръпва, която се извива като лък и втурва се
насреща, издава своето свистене на жрица и любима...
Ще поразиш ли, копие божествено? Отсрочката за мен е милост на
тварта, и още по-пронизващо е нетърпението... Смъртта с заострена
глава, любовта с заоблена глава, пронизва многократно със езика си.
Неспирност е името й, невинност часът й. Чуй как живее смъртта със
песента си на щурец...
Ще поразиш, обет! – По-бърз е, Господарю, твоят отговор и твойто
повеляване по-властно! По-гръмко говори, деспоте, и по-настойчиво
ме превземай: възбудата достига своя връх! Търси навътре, царствена
Змиорко, тъй както мълния в морето търси канията на кораба...
Ти порази, светкавице божествена! Кой в мен надава този страшен вик
на жена неутолена? О, блясък! О, тъга! И този гребен на Безсмъртна,
разресващ слънчевата пяна! И този връх, който се сгромолясва,
разресан в злато!... За миг помислих, че живея в самата приказка, в
самото забранено.
Ти, боже, госте мой, ти, който беше тук, съхрани в мен жива
спиралата на своето насилие. И да ни грабне викът безкраен на душа
неизкрещяна!... Смъртта, блестяща и суетна, си тръгва с крачката на
мим, да почете постелите на други. А чуждото Море, понесло плод от
пяна, ражда надалеч, на други брегове, конете си парадни...
“Сълзите ти, любима, не бяха сълзи на смъртна жена.”
Сен Жон Персе (Saint-John Perse), “Ориентири”. Превод на Доротея Табакова
|