хората са като огледала, в които виждаш себе си.

естествено, че ако се държиш добре и те ще реагират по благосклонно. естествено, че ако се надуваш или ги обиждаш и те ще няма да ти останат длъжни. животът е като танц. ту ти водиш, ту теб те водят. жалко е само, когато гледаш отстрани, защото те е срам и страх да се включиш, въпреки че отчаяно ти се иска.

много се лъжеш, че можеш да контролираш нещата - не, не можеш. та ти самия не си наясно със себе си, та дори себе си не можеш да контролираш. това, което е на повърхността е в конфликт с това, което е вътре в теб. точно затова избягваш контакта с хората, защото удобният образ, който си създал за себе си, се руши при този контакт и ти губиш контрол над нещата, губиш контрол и над себе си и адски, ама адски те е страх.

вярваш че това, което "имаш", е сигурно, постоянно, но дълбоко в себе си осъзнаваш, че не е така, че гаджето ти може да те изостави, че не познаваш истински малкото хора, които уж ти били приятели, че ровичкането в компютрите едва ли ще ти разкрие кой си наистина.


сигурно няма да разбереш какво ти казвам, но може пък да го почувстваш изборите, които трябва да направиш, не са толкова сложни и ти ги знаеш вече, просто трябва да оставиш зад себе си малко свръхбагаж, някои глупави убеждения, някои възгледи, които те спират да бъдеш себе си. как да направиш това не мога да ти кажа, защото не знам

Редактирано от Cивия вятъp на 30.07.04 22:04.