|
Изведнъж да осъзнаеш, че един от "механизмите ти за оцеляване" /слагам го в кавички, защото не е най-точният израз, но някак не се сещам за друг/ да е това - всеки ден да имаш какво да очакваш. Не говоря за нещо голямо и променящо живота, просто за нормални неща, които обаче по една или друга причина имат малко по-важно значение. Преди десет години, когато неочаквано изгубих близък човек, това беше "формулата", която ме спаси. Всичко ми беше черно, бях объркана, шокирана, смазана. И тогава започнах малко по малко да прилагам тази "формула". Просто съзнателно правех предварителен "разбор" на деня, за да видя какво ме очаква, намирах си нещо хубаво, макар и дребно, и си казвах: "Ето, днес ще ме спаси това".
Това беше преди десет години. Нещата днес са по-различни, болката от загубата още си я има, но много други неща се промениха в положително отношение. И въпреки това се улавям, че все още понякога търся "да се хвана" за нещо хубаво, което да очаквам. Дори денят да си е съвсем обикновен. Но просто трябва да имам какво да очаквам. Та въпросът ми беше: признак на отчаяние ли е това? Аз не се чувствам отчаяна - нямам повод за това. Малко ми изневерява търпението напоследък, но за определени неща, които наистина чакам отдавна... а те все още не се случват. Но смятате ли, че човек трябва да е отчаян, за да мисли по този начин? Или това е нещо, което просто се случва?
|
Признак на отчаяние ли е...
