|
|
| Тема |
 Re: Най-после [re: ataraxia] |
|
| Автор |
where is my mind () |
|
| Публикувано | 08.05.10 21:11 |
|
|
|
Ама аз не съм влюбена. И защо така песимистично? Мога да правя разлика, била съм влюбена, изстрадвала съм си го около година и така.
Разбирам това, за което ми говориш, но случаят наистина е различен. Когато нещо ти е на повърхностно ниво някаква тръпка, то ти е приятно да говориш за него и след известно говорене, ти омръзва.
Аз имам още два такива случая, подобни. На хора, които толкова съм ги харесвала, колкото и този, по същия начин. И аз и досега си ги харесвам на това ниво. И толкова.... никога не съм страдала за тях или нещо такова. Но тогава не е имало и "забрана" да стане нещо. А сега "драмата" (щото е силно казано) ми идва оттам, че не трябва, което ми стои в съзнанието и то ме сконфузва леко. Понеже и двама знаем, че не трябва и същевременно има някакви искри. Усеща се все едно, че е обществено достояние, а то е "забранено" и оттам идва притеснението да не би действително да се усеща.
Пак изписах 100 изречения в обяснения Не ми е драмата отношението ми към него, драма ми е това, че въпреки че обективно няма по какво да си личи, се усеща все едно е ясно при разговор. А ако е ясно, ще е кофтиииии, понеже не трябваааааа.
change the perspective before the perspective changes you
| |
| |
| 
|
|
