|
|
| Тема |
 Продължението от вас? |
|
| Автор |
Smile (мълчалива) |
|
| Публикувано | 11.08.09 13:17 |
|
|
|
(по предложение на Ястреба от една друга тема - този път не пиша за задръстване. Злодейка ми даде разрешение)
Сънят беше ужасен – някой ме отвличаше. Беше ме хванал изотзад, ръцете му се бяха сключили като желязно менгеме под гърдите ми и притискаха ребрата ми. Не можех да дишам. „Съпротивлявай се” – крещях си. Но вцепенена от ужас - не можех да помръдна. Въздухът ми бе на свършване, опита да си поема дъх докара нова болка в ребрата ми.
Събудих се. Любвеобвилния пес порода Голдън Ретрийвър с палавото име Съни се бе излегнал отгоре ми и очаквателно ме гледаше с топлите си влажни очи.
- Пак ли ти се пишка? – измърморих, но отхвърлих завивката на страни и пуснах крака на пода.
След разходката, при която се опитвах да не разлея препълнената си чаша с кафе докато кучето ме размятваше зад себе си като флаг на сомалийски пирати, успях да си взема светкавичен душ и да хукна към спирката. Както винаги закъснявах от графика си, но този път бяха някакви си десетина минути – нещо, което можех да наваксам, ако нямах проблем с автобусите.
Изстрелях се като ракета в мига, в който автобуса отвори вратите, на слалом минах изпречващите ми се хора тичайки към подлеза. Ако имах късмет втория ми автобус щеше да е закъснял минута-две и щях да го хвана без да се наложи да чакам следващия. Мразех ги тия моите шефове, които бяха изместили офиса така, че трябваше да сменям два автобуса за да отида на работа. Е, за Софиянци това може би беше нормално, но за нашия град си е направо живо прекарване.
Задъхано започнах да изкачвам стълбите на подлеза като се опитвах едновременно да не прегазя слизащите хора, да не изпусна чантата си и да видя номера на спиращия на спирката автобус. Една баба продаваше плетени покривки точно на края на стената и ми пречеше да видя табелата. Спрях се за секунда и протегнах врат.
Точно в този момент две ръце ме сграбчиха изотзад. Някой ме повдигна, краката ми увиснаха гротескно. „Добре, че не съм с чехли” – помислих си облекчено, защото иначе те щяха вече да са се изхлузили от краката ми.
Задъхан мъжки глас изпръхтя в ухото ми:
- Нашия е, давай, давай.
„Кой е нашия?” – щях да запитам, но в този момент ръцете му ме сграбчиха още по-здраво под гърдите ми, притиснаха ребрата ми и ме понесоха нагоре по стълбите. Краката ми се люшкаха неуправляемо, ръцете ми изтръпнаха от притискането през подмишниците, чантата ми се изхлузи и ме заблъска през колената.
- Пусни ме! – сгърчих се аз – Пусни ме бе – заритах с крака.
Ефекта беше нулев. Носена от ръцете, събрала погледите на минувачите и чувстваща свистящия вятър в ушите си бях покачена на автобуса. Мъжът ме пусна, инерцията ни запрати към седалките и една дръжка се заби болезнено в стомаха ми.
- Успяхме – ликуващо произнесе мъжът зад мен.
„Успяхме ли?” – усещах как гневът в мен се заражда от пръстите на краката ми и клокочи нагоре по тялото. Затворих за момент очи, оставих го да ме изпълва и изпълва и изпълва докато стигне до главата ми. Усетих как зачервява лицето ми, как уголемява очите ми и пищи в ушите ми.
Изправих се с достойнство, пригладих непоправимо измачканата ми риза, оправих гънките на полата и изпънах рамене.
В този момент автобусът тръгна и ме запрати в ръцете на мъжа. Той инстинктивно ме прегърна и запази равновесие.
Размахах ръце, блъсках с лакти неговите опитвайки се на наруша обръча на ръцете му и даже се опитах да го настъпя няколко пъти.
- Пусни ме. Пусни ме бе! – изсъсках със змийска злоба.
Обърнах се със замах, разкрачих леко крака за стабилност и се приготвих да размажа моя похитител като хлебарка на хладен под. Бавно повдигнах глава, издухах кичур от косата ми, който препречваше летящите от очите ми мълнии и го погледнах с най-яростния поглед, на който бях способна.
..................
Как според вас трябва да се развият нещата от тук нататък? Дайте да видим кое ще е най-доброто продължение.
Редактирано от Smile на 11.08.09 13:25.
| |
| |
| 
|
|
