много е тъжно- / Общества / Непрофесионални / Романтични души

казах и веднъж, малко след като опадаха листата-че не мога да имам слънцето, по начина, по който го имаш ти.
Че не мога да разбера тайнството на синтеза на отнетата от обиталищата на червеите и нематодите няколко метра под земята влага, разтворила минералите, въздухът, съдържащ отнетия от мен и себеподобните ми дъх, и слънчевата енергия-синтеза на тези три тайнства в четвърто- сладостта на плода ти.
Не мога да бъда майка, не мога да видя света с листата ти, корените и стъблото ти..
Това е най-тъжното, мнимото ми приближаване, безнадеждно невъзможно поради пълното ни различие с теб...
Виж- облаците горе обръщат хода си: Допреди час идваха от югозапад, после станаха лениви и все по-лениви и виждам, че са слезли един слой надолу и вече идат от северозапад.
Усещаш ли тръпката на настъпващия хлад, каращ тялото ми да потреперва?
След малко препускащият из Дакийските равнини полъх на Арктика ще ни достигне с крайчеца на пипалото си и ще усетим Студа. Ще се затъркалят- съвсем ниски, подобни на навъсени овце, от североизток. Студът...
За малко, едно мигване на Гея, но ще го усетим.
Оставям те, намятам дрехата и, влизам в колата със замъгляващи се прозорци, спирам за миг...сетне слизам далеч от теб- неразбираема завинаги и само лелеяна...
Дали ще си тук следващия път...? А когато си отидеш, ще ми оставиш ли поне сянката на сянката си, за да я докосвам с периферието на съзнанието си, за да знам,ч е има нещо, поне нещо наистина красиво на границата на възприятието ми някога, някъде, все едно измислено или не, измислено значи все пак е реално в някоя Вселена Отвъд...