Тъй се случи, че бе хубав ден за пътуване.
Депресията на атмосферата, донесла толкова много дъждове умираше бавно и условията за валежи се влошаваха, макар почти незабележимо.
Излязох от София и можех да направя един бърз подсъзнателен анализ-наблюдение :
Три купесто-дъждовни клетки-бебчета. Една-някъде над Миджур, на североизток, една- над Витоша, разбира се и една някъде над Сливница- Драгоман на северозапад.
Излизайки от Костинброд, третата ми се цетрира, фронтира точно отпред и започнах да се приближавам към самата и сърцевина, явно бе, че ще ме понамокри, но незабелязано минах на автопилот, а манипулацията на реалността, към която тъй се пристрастявам напоследък започна от само себе си: Пътувах, но не бе вече пред-лято, кисело, влажно и мухляво безвременно пред-лято, а истинска пролет, все още. Или нененене, бе зима, аз пътувах, но до мен имаше една нежна лапичка, която лапичка, о обожавам лапички на бедрата си, ама как да ви обясня какво е удоволствието от този допир-присъствие-изразяване..?
Ще ти призная, лапичке, за това удоволствие дори само, бих се продал на всеки Сатана, само да мога да попивам топлина-присъствието...
И стана зима, колоната от болезнено, дразнещо некадърни съботни шофьори, изпъплили за празниците по Околософийско изчезна- бе зима , истинска зима.
Лапичка. Там бе. На разклона за Годеч с Котката имаше КАТаджийски патрул Спрях аз, не те. Там има един адски готин катаджия пред пенсия, който обича да говори за Петрохан, 30 години го пази, но съвсем скоро ще остави Петрохан на себе си и на мен и моите споменови лапички измислени..
" Може би ще имаш проблем-каза ми той, защо не изчака ден-два?
Усмихнах му се, а той махна с ръка.
Бе зима, медиите бяха наплашили съботните и бях насаме с играта на Ентропията, Зимата, снегът, доловимият само с помощта на усета, опита и арогантната ми симпатична самоувереност, че всичко е наред, че..."караш като пенсионер, брат ми..."-казваше ми захилено сестра ми. Не я я няма вече, тя не караше като пенсионер, но изправи един завой точно когато и някакъв чекиджия бил решил да го изправи...
Бе зима, лапичката бе на бедрото ми, където никога не е била зиме, може би и никога няма да бъде, Зелена и желана и знаете ли, знаеш ли, Вселената нямаше значение, защото аз знам, че стигам, закъдето съм тръгнал...
Провирах се нагоре по завоите, изпреварвах и заобикалях дразнещо, кощунствено некадърните Съботни колеги и въпреки всичко се наслаждавах, ти бе там, на пясъчните хълмове и до мен, а бедрото ми топлеше мястото, където стои лапичката.
Господ да го духа.
Какъв е цветът на очите на светците...?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите