Иска ми се да попиша. Заради времето навън ли или заради пост на приятелка във ФБ ..., или може би заради сватбата на Вечерницата - сестричката на Ембадем ...

Нека първо споделя за приятелката ми и постът й във ФБ, който силно ме развълнува. Днес тя едновременно тъгува и празнува. Нейното Маме си е отишло от този свят преди 9 г. на този ден. Но на същата тази дата в живота й, преди година, се появява първото от двете й осиновени дечица. Този неин специален ден ме накара да се замисля. Не за първи път, не и за последен.

Толкова често в нас триумфират едновременно противостоящи чувства… Хора сме – съвършени в несъвършенството си. Едновременно осъдени и дарени - да чувстват и да обуздават чувствата си в непрестанен кръговрат.

Нейната Мама е зимата – и нека е светла паметта й, а нейното първо детенце – пролетта в душата й – светлината, надеждата и обновлението.

Но най-важното от всичко е, че, откъдето и да тръгне в този кръговрат – от тъгата или от радостта, тя винаги ще стига до едно единствено и най-велико чувство! Защото двамата за нея са просто Любов!

По малко подобен начин се чувствах и аз преди седмица - сърцето ми беше и весело и свито. Предстоеше сватбено тържество, а веднага след него трябваше да посетя онколога си. Не знаех какво да очаквам от срещата си с него. Мислите ми се прескачаха, всяка от тях бленуваща да бъде по-близо и по-важна от другата.

Някои от вас знаят, че имах големи вълнения около предстоящата сватба на сестричката на Ембадем. Тържеството беше уникално! Тези от вас, които ме имат във ФБ вече знаят някои неща - за красивата булка, за интересните гости иноземци, за стилното и топло посрещане. За това тържество на Любовта може дълго да се разказва!

Бях във вихъра си и не само аз! Беше изключително весело и интересно!

Но едни малки диамантчета Любов току проблясваха тъжно в нощта – тайните сълзи за Емилия. Настояваха да развалят грима ни, така грижливо нанесен върху усмихнатите ни лица.

Не исках да мисля за нея! Не и тази нощ! Не дадох слабост на майчината тъга да изплува в сълзи! Не поощрих и сестрините сълзи да направят тихи поточета по лицето на булката! Не позволих и на себе си!

На другия ден вечерта, когато веселите емоции от тържеството се оттеглиха като вечерен отлив на морски води и пуснах уморени клепки върху очите си, в тях внезапно избълбукаха грижливо кътаните диаманти. Шепа солена тъга проблесна и попи във възглавницата ми! Едва тогава разбрах, че цялата сватба беше пропита от духът на Емилия!

Тя тичаше да поправи килнато цвете; да направи забележка на сервитьорите; разговаряше възбудено с шотландците и кумовете на английски език. От време на време поправяше лещите върху сините си очи, които спираха развълнуваната радост. Шегуваше се, смееше се и разговаряше високо, в елегантния си тоалет, спирайки се при всеки гост за наздравица. Шепнеше на ухото на дъщеря си да оправи ризката си на гърба. Поправяше прическата на племенницата си. Непрекъснато опитваше от изобилната и стилно поднесена храна и особено се радваше на вкуса на сватбената торта… Току прегръщаше Бялата булка – Вечерница, а после заспорваше разпалено с някой от родителите си и всички се разсмивахме.

Да, Емилия ни липсваше в обичайния физически свят, но духът й не изпусна и миг от веселата суматоха, участваше в нея активно и в същото време зорко следеше всичко да бъде наред!

Но най-важното от всичко е, че, откъдето и да тръгнем в кръговрата на живота – от тъгата или от радостта, ние винаги ще стигаме до едно единствено и най-велико чувство – Любовта!