|
Когато съм напрегната ставам много приказлива, извинявайте, може и да не е за тази тема толкова приказки, но мисля, че и не е за раздумката
Още веднъж БЛАГОДАРЯ на Екничка за тази тема!
Две години не се бях появявала в онкодиспансера, и то защото самите те ми казаха, че основното изследване за мен е колоноскопията
Колоноскопията я правя всяка година, някой път по 2 пъти, когато се налага
Последната беше есента 2013, намериха един полип, който още не е пораснал достатъчно за да го хванат "за ушите" и да го изтребят "до крак"
Преди два дни все пак посетих нашия онкодиспансер в Плевен
Останах приятно изненадана, макар че самото посещение на това заведение не е от приоритетно радостните събития
Първо има много качествени промени:
- сменен е екипа в приемащия кабинет
- лекаря е много учтив и внимателен, задава толкова елементарен и приятен за пациента въпрос "как се чувствате", преглежда внимателно, дава съвети по същество
- сестричката е усмихната, старае се да облегчи чакането, като подготвя папката с направленията за изследвания по-бързо, упътва учтиво по кабинетите
- ремонта в онкото напредва качественно: цялото крило с диагностика е обновено, ехографа вече е в самата сграда, а преди "висяхме" с часове на общи основания в друга сграда, рентгена е ново поколение, има доста места за сядане
- и най-важното - персонала е добросърдечен
с лекарката-диагност поприказвахме за наскоро минал наш общ Имен ден, разменихме си суперлативи колко сме готини - Лидийките
Все пак "повисях" там в онкото половин ден, но общото впечатление вече не е толкова отегчително
Обаче наложи се да направя сериозни забележки на един нахалник, който се вмъкна без ред в кабинета и после, след моята забележка, се оправдаваше, че бързал за лабораторията, което в никакъв случай не го оневиняваше, т.к. и всичките останали чакахме за същото
Бях в средата на опашката, така че 1-2 преди мене не променяха нищо за мене, но странното беше, че никой от явно недобре чувстващи се чакащите не искаше да възстанови справедливостта, дори почнаха да ме ръчкат да не се занимавам...
Но аз вече не мога да премълчавам и мисля, че ако оставяме такива нахалници да "плюят" по търпението на останалите, то именно нашето позволение им дава куража да продължават в същия дух, че и повече безнаказано да тъпчат нашите чувства...
Моето чувство на справедливост не ми дава покой, може и да не успея да "оправя" целият свят, но не смятам, че трябва да се позволява на някой нахалник да мисли, че неговият живот е по-важен от живота на другите
Моите близки ми казват, че не би трябвало това да е мой приоритет да "обучавам" подобни индивиди на обществено значимо добро възпитание...
а как се чувствате вие в такива ситуации? дали правите забележки или не искате да "си тровите нервите"?
|
Re: Как се чувствате? № 2 [re: *jull**]
