От една страна уж се променяме само благодарение на нас си, а от друга - ако има съдба, това е трябвало да стане.
Мисля си, че промяната, която извършваме със себе си, обяснявайки си я като израз на свободна воля, е в "рамките" (или в "необозримата безкрайност") на това, което ни е заложено като възможност. Просто ние не познаваме онова, което ни е заложено като възможности.
Всъщност свободата се явява в това непредубедено да изследваш възможностите си, защото липсата на свобода е в мисловните рамки, които сами си задаваме, казвайки "това не го мога, това не съм аз, това никога не бих направил".
Използваме няколко процента от възможностите на мозъка си. По-голямата част остава неизползвана - тогава как можем да кажем дали тя е крайна (т.е. възможностите ни са ограничени), или няма граници никъде?