Ох, не зная от къде да започна. Много мисли ми се въртят в главата и не зная дали ще успея да ги подредя в разбираем вид на монитора. Това ме навежда на съвсем друга мисъл пък, но тя не е по темата.
Само ще се опитам да разкажа една история и дано помогна по някакъв начин. По принцип и аз като тебе се раздавам за приятелите си, и не само за тях, не мога да отказвам дори на хора които са ми антипатични и неприятни. В същото време аз никога не търся помощ от близките до мене хора, а това създава впечатление, че поставям някаквя преграда и не се нуждая от никого. Това обаче е само впечатление, което се оказа грешно и се надявам това което ще разкажа (дано да успея да съм по-кратък) ще те убеди до някъде и тебе в същото.
Това е случка която ме искам да си спомням много често, защото наистина показах уязвимост, а не обичам. Та, момчето на едно мое много мило и скъпо дете, почина баща му наскоро. Детето беше много разстроено, но се опитваше да се държи, за да спести на гаджето си допълнителни грижи. Но когато момчето й се прибра за погребението (те учат в чужбина), детето рухна тотално. Тогава ми се обади, за да си поговори с някого, да се разтовари. Говорихме си повече от два часа, за всичко и на нея като че ли й стана по-добре. Обача аз се чувствах страшно подтиснат и депресиран, сякаш поел част от нейните грижи. Тогава се обадих на почти всичките си приятели, без да им казвам защо, ей така просто да ги чуя. И знаеш ли, всички те усетиха какво ми е и бяха страшно мили, което ми подеиства изключително. Сега аз на свой ред сякаш се поосвободих от грижите си, натоварвайки всеки един от тях по малко. Тогава разбрах колко много не мога без тях и как на тях пък не им трябва подкана, за да се усетят, че ми е тежко.
Е надявам се да съм допринесъл с нещо, ако ли не, поне съм ти разсеял мислите, докато го прочетеш.