|
Аз пък не го разбирам съжаляването. Имам предвид психопатологичния цикъл, при който прецакваш някого, след което му се извиняваш, а накрая все едно нищо не се е случило, понеже играеш логиката "Аз нали се извиних!"... Да де, ама sorry doesn't make it right; ако счупиш метафоричната паничка, после колкото и да съжаляваш, тя си остава счупена, евентуално най-много залепена на мозайка.
Да ти кажа и другия вид съжаляване като че ли не го разбирам съвсем... Онзи вид, при който съжаляваш някого или дори изпитваш състрадание към него, но само дотам. Например кучетата напоследък често са обект на съжаление, а те, също както пословичното лозе, не искат молитва, а копане. Та и човек може ужасно да съжаляваш, да изпитваш трогателно състрадание към него, но в края на краищата съжаляването и състраданието реално търбух не пълнят и не пазят топлото зиме. В този случай по-скоро съжаляваш като начин да бъдеш извинен, че не можеш да помогнеш с нищо – и толкоз.
Прошката я разбирам, когато позволява да се избегне безсмислен конфликт, но съжаляването... Може би е начин да осъзнаеш грешка – когато сгрешиш, съжаляваш (че си сгрешил – все ще се намери нещо, което да те накара да съжалиш, най-малкото загубата на време в правенето на неща, които грешиш), след което ако ти се наложи да се захванеш пак с това, което си сгрешил, се опитваш да го свършиш без да ти се налага да съжаляваш, тоест да го свършиш по-добре... Или да не го вършиш изобщо, ако води единствено до съжаления. Май така го разбирам съжалението.
|
Re: Ващето мнение [re: osvoboden pich]
