И ти си права.

След вливка е добре да се разхождам повече. Обаче се движа като сянка, не ми се говори, не ми се усмихва. И дори хубавото време не помага, просто трябва да си мине... Тогава не виждам хората, които минават покрай мен, сякаш съм сама на света. Нищо не може да ме зарадва. Ако видя познато и усмихнато лице все пак полагам усилия да се усмихна и аз, но е трудно.

После, когато не съм вече там, където съм била и срещна такъв човек, който се движи като сянка, с отпуснати рамене и сякаш гравитацията тегли надолу ъгълчетата на устните му и ми става мъчно. Питала съм се какво би могло да ги зарадва, някакъв дребен жест, който да направя за тях. Но като знам, че за самата мен в онзи момент не е имало такова нещо и подминавам тихо без да сторя нищо.

Сега ми идва идея за утре. Ще купя цветенца и ще обикалям парка и града за да ги подаря на непознатите тъжни жени

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите