|
Ако има нещо, което мразя е споменът за Великденски яйца и козунаци. Беше слънчев и дори горещ първи май. Всички хора бяха по масите и ядяха агнешки бутове и плешки. Излязохме с теб да се разходим в Павлово покрай канала, където има много люляци и да си наберем. Не взех дори шибаната количка. Вървяхме бавно и аз късах люляци като обезумяла. Ръчичката ти, мека и топла, поръваше в моята и бузките ти бяха червени от силното слънце. Едва ходеше, беше толкова малка.....От къщите се чуваше музика, а от някои и песни. Бях предала огромния превод преди ден и чувствах странното усещане, че не мога да се отпусна от напрежението. В един момент цялата земя се залюля, всичко започна да се върти и не знаех къде точно е небето и къде е земята. Усещах, че някой ме забива като с отверка надолу и потъвам. Има земетресение, казах си и те стиснах здраво. Сърцето ми изкачаше от гърдите, а мозъкът от ушите. Стоях права, стиснала теб и ми мина на ум, че ако нещо се случи с мен, ти ще се загубиш и няма къде да отидеш. Паниката. Паниката е ....това, което може да те убие и което ме убиваше бавно година след това. Не можех да вървя, не можех реално да направя крачка, стисках те и тогава съм паднала. Паднала се молех на глас “Господи, не сега, нека да е друг път, не сега, моля те”. Не помня много, но мина човек с кола и ни качи. В колата бях по-добре. Човекът каза, че съм много бяла и вероятно ми е станало зле от жегата. Да, мислех си и се успокоявах. Люляците бяха останали пръснати по земята. Остави ни пред нас и аз закатерих стълбите и ти говорех “Всичко е наред, всичко е наред, всичко ще е наред”. Но видях как ръцете ми неконтролируемо трепереха и цялото ми тяло беше в конвулсии. Не успях да отворя вратата. Имаше чалга купон в едните комшии. Облегнах се на звънеца на другите и помня, че казах “Моля те, Сами, вземи детето. Нещо става. И Сами ни закара до болницта и там ми казаха, че с това кръвно съм пред инфаркт, биха ми инжекции, оправиха ме и се прибрахме в къщи. През нощта всичко беше наред, само дето всеки път като те погледнех си мислех, че днес можеше да не спя до теб...да не спя изобщо. И се радвах на живота. На другата сутрин излязохме на сутрешна разходка. Слязох пред блока и след 3 крачки се случи същото. По-силно, по- страшо от преди. Прибрахме се веднага. С влизането у дома се успокоих. Седнах пред компютъра, потрети се, влязох в банята и веднага излязох. Страховете......лазеха и се мушнаха за часове в целия ми и без друго хаотчен живот.
Минах всички възможни прегледи. Бях здрава като бик, само дето не можех да излизам, да стоя с теб сама, да пиша на компютър, да излизам с теб на разходка, да сляза да изхвърля боклука, да напазарувам, да ти сготвя. За това бяха приятелите. Гръмнах, човече. Грънмах като крушка. “Карала си го на подкорие от изтощение” ми каза приятел лекар. Сега много бавно ще се научиш да правиш всичко отново”. Около месец обитавах лайната в канализацията. Отслабнах 15 килограма за около 2 седмици. Не можех да работя, да изкарвам пари, нямахме дори за ядене. И цикълът от паниката се затваряше и ме пускаше надолу по спиралата, а от там катеренето нагоре е .......
Тогава, приятел, който имаше паническо разстройство от години ми каза “Няма да си идат, страховете са силни, по-силни от теб, но има начин да ги опитомиш”. И така стъпка по стъпка започнах да се уча да живея отново. Да се возя на трамвай. Първоначално за по една спирка и слизах, после се качвах на следващия за още една спирка и така.......после се учех да пресичам сфетофари (още имам проблем с тях понякога), да оставам сама теб, мило дете, после се научих да правя любов...отново, да влизам в магазин, макар и за минута. Да ида до люлките под блока, макар и за няколко минути, да....всичко беше по часовник. Всеки ден увеличавах времето с минутка. И страхът и паниката ме душаха. Развих изключителен усет към лошите хора. Усещах ги със стомаха си. Развих удивителна чувствителност към предстоящите събития. Прочетох много книги и така както баща ми след операцията излизаше с по една стъпка всеки ден от дома си за да стигне до 10 километра на ден, така и аз, държейки твоята макла ръчичка, правех първите си крачки. Една година близо...Станах хитра. Когато отивах някъде по работа, отивах 15 минутки по-рано, чаках паниката да дойде, да и кажа “Ейде ела мама ти долна да видим дали ще ме убиеш” и тя си отиваше. Разбрах, че психоаналитиците са измислени смешници, които те мислят за идиот. На една щях да и избия зъбите. Два часа ме кара да говоря, за да ми каже нещо което знаех. “Сега да видим какво е довело до това положение.......”. Мама ти проста, аз знам какво е, няма ти давам по 20 лева да ми повтаряш думите. Това касае и невролозите. Мисля, че това за което успях да се уловя беше само ти. Имаш ли идея какво е? Има ли някой идея какво е? Има хора с фобии, има хора със страхове от нещо си. Има хора с воля и хора без воля. И когато един ден станах, опаковах багажа и заминахме за Копривщица (умирах на автогарата от ужас и единствено се ловях за спрелите таксита- "всяко може да ме заведе пак у дома"), когато излязох от тоя град....тагава.....прескочих. Разбрах, че не ме е било страх от непознати лица и места, а от познати такива. И тогава смених. Всичко. Цялата ми ценностна система се преобърна и аз като Вероника започнах да живея всеки даден ми от Господ ден като последен и да се старая никога да не пропусна миг щастие и усмивка.
И МНОГО ВНИМАТЕЛНО ДА ПОДБИРАМ ХОРАТА. Оставих около 10 души около себе си – не родителите ми, те са болни по фабрична настройка. Винаги са “болни”. Знам, случаи като моя много, много хора не излизат повече от домовете си и се погребват живи. Аз трябваше да впрегна цялата си останала сила, цялото си подсъзнание и малко магия за да остана жива с теб и до теб, мое самотно дете. Но и дано никога не разбереш защо мама може всичко. Защото няма сила, няма идиот на света, който повече да я събори, мама вече е била там и никога няма да се върне в ада. Има двама души, които открито и съвсем откровено мразя, но не съм сигурна дали бих им пожелала такова изпитание. Не съм сигурна. Макар, че силно се изкушавам. Благодарна съм на Иво, който ми каза “МАХАЙ ЦЯЛАТА ИЗМЕТ ОКОЛО ТЕБ” и на Диляна “Гери, от там където си до под земята имаш само една тънка кора лед, не го пукай, не е време за фигурно пързаляне”.
Искам да кажа на всички, които са имали или имат подобни проблеми- няма кой да ви помогне. Не слушайте разни, които ви казват “Стегни се, нищо страшно няма”. Казват го, защото не разбират. Единственият човек, който може да ти помогне си самия ти и ....да, да намериш смисъл, в името на който да си помогнеш.
Съжалявам за отегчителното писание. Няма да се повтори. Стана ми гадно като го писах, защото отдавна не се бях връщала на люляковата сцена, но това от което аз лично имах нужда когато бях сама и “болна” беше да прочета нещо такова. Тогава не намерих в интернет нито една ведра статия с хепи енд. Но за сметка на това се начетох на всякакви трагедии, което ме доубиваше.
Страхът е трамплин към силата. Използвайки го ставаш непобедим. Е, да много ме гнус от плъхове, но то е от дете и е обяснимо...май. Но напоследък ги срещам на два крака, а с такива нямам грижа. Добре е да се целят в топките. Многоккратно. Докато ги изплюят.
|
Страхът от паниката- за запознати по темата
