защото в автобуса или в трамвая (много странно, но в тролея не беше така) изпадах в паника от тълпата вътре и предимно като се затвореха вратите. обикновено дори и отворен прозорец там не ми помагаше. с такси нямах проблем, защото изпитвах сигурност в това, че има човек (един),който би могъл да ми помогне. стигах до вратата на мястото за където съм тръгнала и и не се налагаше да се движа пеша, най- вече да пресичам сфетофари. проблемът с превозните средства го имах дори и ако има приятел с мен. помня че първият път когато опитах сама, през цялото време приятел ми говореше по мобилния от нас докато стигна.
Не отхвърлям категорично медикаментите, но се страхувах от тях. така или иначе нещо се беше объралко някъде, не исках да развивам именно зависимостта от тях. познавам хора, които са на лекарства от 20 години. реално проблемът не е разрешен, само е подтиснат. но както казваш- всичко е индивидуално. аз вземах едно хомеопатично, което много ми помогна, при цялото ми недоверие към хомеопатията.
животът ми след това е различен. щастлива съм, ако може да има изобщо такава квалификация. не мога да сменя града заради работата си, а се издържам сама и сама издържам детето си. родителите ми са далеч. но смених доста неща в това число и цялата си житейска нагласа. понякого след силни стресове или напрежение, 3 или 4 дни след това се се опитват да се обаждат. понякога като чакам за трамвая но са малки, нищожни кризи , които траят мигове, но както казах вече аз съм ги опитомила страховете. знам, че нищо няма да се случи и съм длъжна да не ми се случи. май наистина цялата фатка е в интенцията. .
|