|
|
| Тема |
 In a Reverie |
|
| Автор |
Cтpaннa () |
|
| Публикувано | 27.02.07 12:36 |
|
|
|
Явно е невъзможно някой да "избяга" за постоянно.
Логичните причини които съществуват се подреждат по начин, който води до завръщането на местата където сме били. Понякога тази необходимост се облича в чувство на "носталгия". В други случаи - отмъщение ни води към познатите точки в материалния свят където е имало събитие в което сме участвали. Има и поводи, които ги дават хора които сме познавали, ... те не го съзнават, поне не винаги... Но участието им е факт, дори и неосъзнат.
Докато пиша, ме докосна онова чувство, че пак се завърнах в клуба за Взаимопомощ :-)
Харесва ми тук, в тази част на виртуалното пространство.
А многократно ми се случва да установя че помощта като идея и реализация в голяма част от случаите се оказва, в полза на някой друг - а не в моя - по-точно ползата за някой друг е в моя вреда - определено.
Това е нелогично нали? Нелогично и неправилно. Ужасна комбинация! Робуваме на механизмите които са по-силни от нас. От която и гледна точка да го обърна е факт, който определя неблагоприятни последици в битието ми.
Ако се сетя за старата максима "човешко е да се греши" ще намеря частично успокоение.
Явно има какво да си кажа, с някой/някои тук. Имам желание, но стигам до невъзможност. Получава ли се така и при вас?
Така да се забърквам в собствените си виждания и чувства че ако ей ся, някой срещу мен ми каже "хей, какво ще правиш довечера, искаш ли да се видим ... на по едно питие"? ще го гледам като че ли трябва да отида....на Луната - то и това вече е
възможно - така че трябва да се успокоя "няма невъзможни неща"! :-)
Чувала съм понятието "двоен стандарт" на живот. Някой ще бъде ли така добър да ми обясни както точно се влага в него. И защо ми е останало чувството че е нещо, което не е добро за хората?
Когато бях малка и се чудех по проблема "каква искам да стана като порастна" ,... може и да се посмеете за моя сметка тук...
- исках да стана "необикновена".
Навярно съм го искала твърде много, повече отколкото съм можела да понеса, или пък "ме е чул дяволът" и е решил да ми натрие нослето, защото обикновеното в реалния ми живот в момента е в летална доза, в смисъл смъртоносна за устрема ми да бъда щастлива!
Остров "Свикнах" се оказва натипод на Атлантида.
Наличните герои, археолози, туристи, търсачи на силни усещания и приключения, любители на екстремните спортове, продуценти на касови филми, дори и отчаяни принцове на бели коне, които търсят любимите си - не могат да се преборят с обикновеното за да се развихри живот на острова.
А мен ... като че ли дори никой не ме търси ...
| |
| |
| 
|
|
