Машина за прекършване на съдби и сломяване на хора.

След промените българските комунисти прикриха мракобесната същност на властта си. От екрана на телевизорите гледа мрачно, диша тежко и говори дълбокомудро Димитър Иванов. Говори за политиката на България, за службите, за журналистите, за хората, за вестниците, за държавата и въобще за доброто и зло. Споделя, разяснява, съветва и поучава. А би трябвало да се занимава със съвсем други работи. Да гледа крави например. Или свине. А би могъл да продава дамско бельо. Или мъжко. Или пък да стане хижар и да се скрие нейде зад девет планини в десета. Вдън гори Тилилейски. Колкото се може по-далеч от хората. За да не го чува и да не го вижда никой. Там, където би могъл да преживее собствения си срам. Защото заедно с агента Бор – Тошо Тошев, доносника Димитър – Кеворк Кеворкян, и още двама-трима подобни лицето Димитър Иванов всъщност е един четиримата най-големи български одиози. Като началник на Шесто управление на комунистическата Държавна сигурност това лице е представител на най-отблъскващото звено на една от най-гнусните и жестоки машини за масов терор, позната някога в човешката история.

Машина за прекършване на съдби и сломяване на хора. По всичко личи обаче, че Димитър Иванов няма никакво намерение да преживява собствения си срам. Просто защото няма такъв. Затова пък има някаква гнуснава, блудкава, нечистоплътна намирисваща на мухлясали кабинети, захабени книжа и срамотни тайни гордост. В него и във всичките като него. Във всичките тези полковници, полковничета, агенти, Борове, Липи и Росенпетровци. Всичките тези знайни и незнайни чаркове на гнусната кадесарска машина. От първо главно, от второ допълнително, от трето второстепенно, от четвърто долнопробно, от пето гаднярско, от шесто мръснишко и всичките видове и подвидове отделения.

Има във всичките тези човечета някаква измъчена и противна гордост, която най-вероятно се дължи на скритата власт, която са упражнявали и на тайното им познание за хорските несрети Тъкмо това нечистоплътие обаче беше институционализирано и се превърна в част от националната ни идентичност. На която много държим, нали? И с която искаме да влезем в Европа. Оказа се значи, че държим да влезем в Европа горди от мерзостите и нечистоплътието на тайните комунистически служби. Най-много държи на това така наречения български президент. Лицето Георги Първанов. Тъкмо лицето Първанов институционализира долнопробието и го направи държавна политика, като обяви, че България е длъжник на всичките тези офицерски чинове, чаркове, джаджи и чивии на Държавна сигурност. Защото държавата не била оценила по достойнство труда им. Не ги била уважавала достатъчно.

Значи държавата е длъжник не на хилядите измъчени, преломени смазани и унизени жертви на комунистическия терор. Длъжник е на терористите и палачите. Тях трябва да уважава. Тям трябва да състрадава. Тям отдава почит лицето Първанов. Тям се извини и аверът му Румен Петков, неизвестно защо. Лицето Първанов не за пръв път проявява чудата слабост към низостите. Всички помнят, че награди с най-високи държавни отличия далаверисти като Манджуков и одиози като Тошо Тошев. Но да обяви низостите за част от националната ни идентичност и причина за национална гордост не се очакваше. Както беше неочаквано един човек, чийто предци са убити от комунистите по най-жесток начин, да им служи старателно и покорно години наред. Да бъде пазвантин и хрантутник не на друг, а на генералния секретар на Българската комунистическа партия.

Да обслужва палачите на своето семейство и не само да не се срамува, а да се гордее с това. В България обаче неочакваните и невъзможни неща са всекидневие. И този човек сега е народен любимец. Готви се да основава голяма дясна партия. Да става министър-председател. Да властва редом с така наречения президент.Защо и как в България така се объркаха понятията за добро и зло. За достойно и недостойно. За чест и безчестие. Може би защото доста хора затънаха в безчестието като софиянци в боклука си. Свикнаха му и го приеха като извечна същност, която си е била тук от време оно и ще пребъде тук завинаги.

След Втората световна война германците започнали да разказват как са били въвлечени в престъпленията на фашистката власт. Разказвали и нацистите, и есесовците, и офицерите, и войниците, и палачите, и жертвите. Хората признавали вините и греховете си. Германското общество се срещнало със себе си. Видяло истинското си лице, не се харесало и се променило. Пречистило се. Ако не изцяло, то до голяма степен. Така Германия, която загуби войната, спечели битката за себе си. И сега е една от най-развитите държави в света. След промените българските комунисти прикриха мракобесната същност на властта си. Никой не разказа за участието или съучастието си в престъпното комунистическо управление. Никой не се разкая.

Кой, семейство Райчеви ли да се разкае?... Или пък интелектуалците, които с благодарност събираха трохите, подхвърлени им от комунистическата върхушка. И се мазнеха на Тошо по време на ловните му набези. Или пък офицерите на Държавна сигурност, които продаваха наркотици и оръжие. Които ломяха съдби и хора. Които окрадоха и изнесоха парите на страната. Как ли пък не!

Комунистическа България съзря за миг истинския си лик в огледалото, но не се пречисти, а побърза да го замаца с фолклорни шарении, геополитически ридания, исторически небивалици, политическо скудоумие, етнически бъзици и шаячни премъдрости. Обяви цялата тая бърканица за национална идентичност и продължи да оцелява в безчестие. Именно да оцелява, не да живее. И сега се примъква към задния двор на Европа, като крие мръсните си тайни и заглушава гласа на остатъчната си съвест с кукерско хлопотене. Защото от цялото мръсно минало на комунистическите тайни служби излезе наяве един-единствен документ. Досието на Георги Коритаров - Алберт. (Че дори досието на одиоза Кеворкян беше укрито.)

Ето го, значи, лошия. Ето го виновника. Ето човека, който трябва да понесе срама на цялата система. Всички други документи били унищожени. За другите агенти никакви документи нямало, но затова пак трябвало да се унищожат. Толкова тъпо пипнато, че чак неловко да ти стане за баш майсторите – свръхразузнавачи. Георги Коритаров, който със своите предавания се опита все пак да изкупи донякъде вините си, да бъде опозорен, като предупреждение към всички, които се осмелят да засегнат по някакъв начин българската или руската мафия. Другите да бъдат оправдани, наградени и похвалени. И президентът ги награждава, министърът им се извинява, а социологическо- комунистическият изрод Андрей Райчев злорадства и поучава. Как да повярва човек, че тази Ангелинка, или Липа, или както там й викат, е само смотана патка, която не знае какво прави, и не участва заедно с вътрешния министър в поредната, но не и последна разработка на уж бившите комунистичски служби...

Разработката обаче, колкото и зле подхваната, сполучи донякъде. Защото върху Коритаров се нахвърлиха всички почти. И свои, и чужди, че и Петър Стоянов накрая. (Ама прекалено семпло пък започна да го дава тоя човек.) Само че Коритаров може да им го върне. На всички заедно. Той вече няма какво да губи. Може да разкаже всичко за мръсната им система. За всичките им подлости и мерзости. Като започне например с това, че всички комунисти са били доносници. Без изключение. Задължението да бъдат доносници е записано в партийните им книжки. Те са се заклевали в тези книжки. И са се подписвали под клетвите си. Така се получава една доста неочаквана картинка. Безпартийните доносничат с агентурните си псевдоними. Партийците обаче доносничат с имената си. С надлежно написаните си имена. И това ще се види, ако се разкрият архивите. Само че хората от службите няма да допуснат разкриването им. Ще унищожат всичко, което могат. Ще продадат всичко, което не им трябва. Ще прикрият миналите си престъпления с нови престъпления. Най-вероятно няма да позволят и на Коритаров да каже цялата истина.

Те са все още на власт. Те все още мърсят България с деянията и разработките си. Те все още мърсуват по вестници, радиа, телевизии, кьошета и мегдани. Те за разлика от Коритаров няма да се извинят, а ще продължат да дават акъл, да наставляват и да поучават. Че от какво да се притесняват. Самият така наречен президент ги хвали и насърчава. Министърът им се извинява. Дори одиозът Кеворкян, дето през последните две-три десетилетия овоня цяла България, ще продължава да бълва нечистотии, този път чрез поредица доноси във вестник “24 часа”. Чудно наистина как всичките тези офицери от бойния юмрук на партията намират толкова сърдечен прием у българските средства за масово осведомяване. Чудо, което си има едно простичко обяснение. Гостуват, изглежда, на колегите си. Внедрени под прикритие като журналисти.

Вероятно затова тези така наречени журналисти досега нито веднъж не се обърнаха към жертвите на комунистическия терор. Да чуят и тяхното мнение. Да ги попитат как са се чувствали. Какво са изживели. И какво мислят за всичките тези тарикати, на които лицето Румен Петков се извинява. А пък лицето Георги Първанов награждава с високи държавни отличия. А иначе всички честни хора, всички граждански организации и всички десни партии би трябвало да поискат архивите на комунистическите тайни служби да бъдат незабавно разкрити. За да се разбере всичко за престъпленията им. Всъщност събитията от последната седмица показаха, че е трябвало да се направи много повече. Трябвало е да се приеме и закон за лустрацията. Да бъде забранено на всичките тези офицери, генерали, чаркове, джаджи, чивии и тарикати от бойния юмрук на комунистическата партия да заемат държавни длъжности и ръководят средствата за масово осведомяване. Жалко е всъщност, че в България няма една наистина крайно дясна партия, която да вкара подобен проектозакон в парламента.

Тъкмо лицето Първанов институционализира долнопробието и го направи държавна политика, като обяви, че България е длъжник на всичките тези офицерски чинове, чаркове, джаджи и чивии на Държавна сигурност. (В някой от следващите броеве авторът има намерение да разкаже за личните си премеждия с Държавна сигурност.)

източник:
Вестник "Седем"
web.: www.sedembg.com