Щом говорим за иманярската мафия - трябва да споменем и брата на Н. Филчев.
Вижте по долу писмото на Едвин Сугарев:


ОТКРИТО ПИСМО ДО Г-Н АНТОН СТАНКОВ,

МИНИСТЪР НА ПРАВОСЪДИЕТО И ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВСС

Копия до:

ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ЛИДЕРИТЕ НА ПАРЛАМЕНТАРНО ПРЕДСТАВЕНИТЕ

ПОЛИТИЧЕСКИ СИЛИ

ВСИЧКИ МЕДИИ

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,

Принуден съм да се обърна към Вас, воден от своята загриженост за състоянието на българската прокуратура. Правя това в качеството си на български гражданин, като изрично подчертавам, че този акт не е обвързан с каквито и да било политически интереси. Правя го, тъй като съм убеден, че тази институция не само не защитава интересите на държавата и не гарантира честно и безпристрастно правораздаване, но в момента нейните проблеми надхвърлят ведомствените й граници и се превръщат в национален проблем, засягащ съвсем пряко шансовете на България да се интегрира в световната цивилизована общност. Същевременно съм длъжен да заявя, че тези проблеми произтичат не от прокурорската професионална общност като цяло – убеден съм, че огромната част от прокурорите полагат достойни за уважение усилия да изпълнят своята отговорна мисия. Проблемите се дължат на институционалния статус на прокуратурата, на нейната абсолютна йерархизация и на факта, че Главният прокурор на републиката е единствения български гражданин, който не е отговорен пред никого за своите действия. Най–абсурдното е, че Главният прокурор е единственото лице в държавата, коeто може да иска сваляне на имунитет на депутати и магистрати. Самият гой може да извърши и убийство, но няма кой да поиска неговия имунитет. Тази абсолютна власт развращава, тя поражда корупция и произвол, който лесно може да надхвърли всякакви законови граници. И когато на върха на пирамидата се окаже човек, който е не само лишен от морални критерии, но и до голяма степен неспособен да контролира собствените си действия, резултатите са тези, които виждаме днес – в българската прокуратура и в българското правораздаване като цяло.

За съжаление това компрометира не само правораздаването, но и страната ни, което личи от някои съвсем пресни примери. При неотдавнашното си посещение в България председателят на Американския комитет за разширяване на НАТО г-н Брус Джаксън направи серия изключително остри изказвания по адрес на българската прокуратура. Той заяви в прав текст, че нейният рейтинг в борбата с престъпността е нула, че нейните действия пораждат съмнения дали не става дума за политическо разчистване на сметки и дори нещо повече: че изглежда по-често се действува не срещу организираната престъпност, а по нейно нареждане. Като възможност за отстраняване на нередностите в прокуратурата той посочи необходимостта от промяна на Конституцията, даваща абсолютно безконтролна власт на Главния прокурор за мандат от седем години.

Навярно сте забелязал, че фигурата на главния прокурор беше единствената персонификация в изказванията на г-н Джаксън. С това той подчерта един факт, добре известен на повечето политици и магистрати в България – че проблемите в прокуратурата имат не само институционален, но и персонален характер, и че основният от тях се казва Никола Филчев. Провеждайки своя собствена анкета по случая, аз бях поразен от начина, по който тези проблеми се премълчават и от политиците, и от магистратите – което поне според мен е свидетелство за дълбоката нравствена криза на обществото ни.

Навярно Ви е добре известно, че изказванията на хора от калибъра на Брус Джаксън никога нямат и не могат да имат случаен характер. И вероятно знаете не по-зле от мен, че неговата оценка за състоянието на съдебната система съвпада с редица сродни констатации – примерно в докладите на Европейския съюз или в анализа на съдебната реформа в България, направен от Асоциацията на юристите в САЩ, където в прав текст се казва, че “много съдии се боят от прокуратурата” и че “налице е силното убеждание, че главният прокурор е изключително властна натура и че е рисковано да се противопоставиш на него или на подчинените му”. Че тази оценка най-вероятно ще бъде и официално потвърдена; че за Белия дом г-н Никола Филчев е приемлив като главен прокурор на България толкова, колкото и Мечиар като президент на Словакия.

Истеричната реакция на засегнатите обаче не дава основание да се мисли, че те са разбрали същността и тежестта на направеното послание. Асоциацията на прокурорите например в прав текст обвини Брус Джаксън, че “изпълнява поръчка на нашенски политически кръгове и незаконно забогатели обвиняеми”. Почти същото повтори пред “Труд” и г-н Цеко Йорданов, зав. Отдел във Върховна касационна прокуратура /ВКП/, под показателното с балканщината си заглавие “Кой сте вие, г-н Джаксън?” Бих могъл да разбера гнева, провокиран от острия и недипломатичен тон на американския посредник, но отказвам да повярвам, че някой не е разбрал какво всъщност ни се казва: че е наша работа дали ще се справим с проблемите, блокиращи от години българското правосъдие и оставящи свободно поле за корупцията и мафията, но че работа на американския Сенат е дали ще ратифицира участието в НАТО на една страна, отказваща да се съобрази с ценностите на атлантическата общност.

В случая с Брус Джаксън Филчев реагира не лично, а чрез изпитания метод – използвайки послушната му Асоциация на прокурорите в България, на която е почетен председател. Същата асоциация по повод становище на политолога Евгений Дайнов, че мястото на прокуратурата е в изпълнителната власт, изразено в медия през лятото на 2000 г., недвусмислено заплашва Дайнов, че основният му проблем е къде е неговото място. Писмото на асоциацията е изпратено до БНТ, БНР и БТА. През септември 2001 г. на конференция на тема “Съдебната власт” с участие на магистрати, парламентаристи и чуждестранни експерти, международно признатият специалист по наказателен процес, професор от униферситета в Цюрих - Стефан Трехсел изразява своето становище, че прокуратурата работи по-добре, ако е в изпълнителната власт. Скоро след конференцията проф. Трехсел получава писмо от Асоциацията на прокурорите, написана на лош немски, съдържаща лични нападки, което завършва: “Настоятелно ви молим, да ограничите участията си в такива правни форуми в нашата страна и да концентрирате усилията и активността си в други страни”.

Недоволството от обвиненията на г-н Брус Джаксън би било разбираемо, ако думите му не почиваха на реални основания и българската прокуратура работеше перфектно. За съжаление не е така: ситуацията в прокуратурата е буквално нетърпима, тя е превърната в структура, която не само блокира правораздаването, но и откровено престъпва законите на страната, при това обслужвайки лични интереси – в частност тези на главния прокурор – както и поради редица факти, доказващи неговата персонална неспособност да изпълнява своите високо отговорни функции. Тази ситуация ме провокира да поставя пред Вас част от тези проблеми – и смея да се надявам, че Вие, в качеството си на правосъден министър и председател на Висшия съдебен съвет /ВСС/, ще се опитате да ги разрешите и ще направите тяхното разрешение публично достояние, както и че ще предприемете нужните мерки за легалното отстаняване на г-н Филчев от заемания от него пост.

1. Публично известно е, че г-н Филчев пое поста главен прокурор с обещанието да осигури справедливо наказание за виновниците за краха на банковата система и ограбването на българските граждани чрез изграждане на финансови пирамиди, раздаване на необезпечени кредити, крупни финансови измами и неоправдано финансиране; ограбване, възлизащо според собствената му оценка на 7 милиарда лева. До този момент нито едно от тези дела, взети на специален отчет към ВКП, не е приключило с осъдителна присъда. Вместо това продължи прехвърлянето на топката между съдебните институции и стандартните прокурорски оправдания, че делата са приключени и внесени в съда. Проблемът е, че те са внесени там с пълното съзнание, че няма да издържат и ще бъдат върнати за доразследване, а самото внасяне играе ролята на водата, с която прокуратурата си измива ръцете като Пилат Понтийски.

Ако ВКП наистина беше загрижена да накаже банковите измамници, то как можем да си обясним факта, че г-н Филчев не е поискал екстрадицията на поне един от престъпните банкери, чието местонахождение отдавна е публична тайна? Всеки знае например в коя страна се намира Иван Миронов, шеф на фалиралата “Балканбанк” и един от основните виновници за банковия банкрут на България – защо поне неговата екстрадиция не бе поискана? Остава открит въпросът с какво по-точно се занимава българската прокуратура, след като банковите измамници си живеят спокойно? Може би с дела като това срещу ген. Атанас Атанасов например, обвинен за задържане на самолет с оръжейна пратка за ембарговата Еритрея? В случая отново може да бъде цитиран Брус Джаксън, който коментира този прокурорски гаф по следния начин: “Органите на САЩ имат данни за противопоставяне срещу незаконните сделки с оръжие. САЩ официално отправиха запитване дали такъв самолет е минавал. Съдебната система освободи самолета, а арестува тези, които са го спрели. И това обърна нещата. Трябва да си поговорим как българите и американците следва да се държат при следващи подобни случаи.” Контектстът на това как трябва да си поговорим беше казан в прав текст: освобождаването на контрабандната оръжейна пратка и подвеждането под отговорност на бившия шеф на НСС ген. Атанасов за този случай може да се окаже една от спънките за членството ни в НАТО. И това не е случайно – защото украинският самолет е бил освободен след пряко разпореждане на главния прокурор на България, направено по телефона. Може да се предположи, че този факт не е останал в тайна за американските специални служби – което обяснява и защо г-н Филчев е персона нон грата в САЩ и защо с неговото присъствие на този пост няма да бъдат направени никакви компромиси.

2. .Проблемите с г-н Филчев започват с неговия избор за главен прокурор. В хода на своята анкета аз получих сведения за сериозно политическо лобиране пред членовете на ВСС в полза на неговата кандидатура – осъществено основно от г-н Йордан Соколов, тогава Председател на НС. Трудно ми е да гадая какви са били неговите мотиви, но ако той е виждал в лицето на г-н Филчев най-достойния кандидат, е допуснал повече от сериозна грешка. По време на самия избор членове на ВСС са задали въпроси на г-н Филчев и един от тях е бил свързан с криминалното минало на неговия брат – Ангел Филчев Борисов. Тогавашният председател на ВСС и Министър на правосъдието г-н Васил Гоцев е възразил емоционално на самия въпрос, а г-н Филчев е запазил мълчание. И е имал повече от сериозни основания за това, тъй като неговият брат Ангел Филчев Борисов е извършвал многократно установена от българските следствени органи престъпна дейност – организиране на контрабанден канал за износ на антични предмети от България.

Във връзка с опит за изнасяне на огромно количество антични монети през 1994 г., чиято експертна стойност е 3 136 111 лв., срещу него е заведено следствано дело и случаят е определен като “особено тежък, защото е деяние на международна организация за търговия с исторически ценности”. Следственото дело № 124А/97 е приключило с мнение за съд, като главен обвиняем е Ангел Филчев Борисов. Същият е арестуван на 13 май 1998 г. на граничен пункт Калотина, като задочно наложената му мярка за неотклонение “задържане под стража” е потвърдена от прокурор Стилиана Кожухарова. Съществуват много свидетелства, включително публични, че Никола Филчев, тогава зам. министър на правосъдието, е потърсил помощта на тогавашния столичен прокурор Нестор Несторов, за да бъде освободен брат му, а следственото дело – потулено. Което и се случва на практика: с постановление от 21 май 1998 г. прокурорът Кирил Иванов прекратява делото без всякакви мотиви и отменя мярката за неотклонение. Ангел Филчев получава паспортите си и изчезва от България, а по-късно преписката е изискана от главна прокуратура – и оттогава съдбата й е неизвестна.

За сметка на това е известно, че братът на главния прокурор е замесен в поне още два случая с незаконен трафик на исторически ценности. При единия от тях пратка с антични монети и други антики е задържана на летище Франкфурт на 23.03.1999 г. – при което установеният подател и получател на пратката се оказва едно и също лице – Ангел Филчев Борисов. В хода на разследването, водено от д-р Румп от Митническата криминална служба, се установява, че “още в един минал период осем последователни пратки са били изнесени през Германия в САЩ” и че общото им количество е било “над 1000 кг антични монети и погребални дарове”. На всичкото отгоре ангажираният с пратката на Ангел Филчев, някой си г-н Иванов, е парадирал с факта, че неговият поръчител е брат на главния прокурор на България. Във връзка с този случай вероятно си заслужава да бъдат проверени и твърденията на Николай Колев, дясна ръка на Филчев в началото на неговия мандат, че главният прокурор и неговият заместник г-н Манчев са посетили Германия с единствената цел да потулят случая, използвайки колегиалните си контакти. Впрочем според Николай Колев с това е свързан и арестът на бившия заместник директор на НСБОП Светозар Спасов, който е знаел за това посещение и е бил наясно с неговите цели.

Естествено, Никола Филчев не носи никаква вина за престъпните деяния на своя брат. За сметка на това фактът, че въпреки наличието на тези обстоятелства се е кандидатирал за главен прокурор, както и фактът, че въпреки поставените въпроси не е информирал членовете на ВСС за свързаните с личността на брат му проблеми, говори най-малкото за липса на морал. Следва да си зададем въпроса дали ВСС би гласувал по същия начин, ако тези обстоятелства са му били известни, и дали желанието да бъдат прикривани те на всяка цена не поставя главния прокурор в опасна зависимост – за което впрочем има ред потвърждения. Същевременно използването на властови ресурси, за да се прикрие престъпление и да се гарантира ненаказуемостта на неговия извършител, е акт, който попада под конкретни текстове на Наказателния кодекс.

Същото впрочем се отнася и за достатъчно добре известните на обществеността и констатирани от самия ВСС опити да бъдат сплашвани и притискани издатели на вестници и свързани с тях лица – защото са си позволили да публикуват материали, свързани с престъпната дейност на Ангел Филчев. Свидетелство за това са десетките проверки и разпити в прокуратурата, предприети срещу Иво Прокопиев, Филип Харманджиев и Никола Николов веднага след публикациите по този повод във в. “Капитал” и в. “Дневник”, както и срещу Стефан Софиянски и Антоан Николов след сродна публикация във в. “Новинар”. Не случайно петчленната комисия на ВСС във връзка с тези случаи стига до категоричния извод, че “констатациите за връзка между критичните материали за прокуратурата в медиите и последвалите проверки срещу техни издатели сериозно увреждат престижа на съдебната система.”

3. Един от основните проблеми на прокуратурата се крие във възможността да бъдат използвани нейните властови ресурси и нейната абсолютна йерархизация за престъпна разправа с всички реални и въображаеми врагове на определени личности – например на главния прокурор. От началото на своя мандат Филчев налага по абсолютно безогледен начин авторитарен стил на управление в прокуратурата. Използвайки малък кръг от доверени и издигнати от самия него прокурори, Филчев в буквалния смисъл на думата тероризира подчинените си с ясната цел да създаде атмосфера на страх и безапелационно подчинение /има случаи, в които те са и физически малтретирани/. Без преувеличение са използани всички законни, но и доста незаконни способи, за да бъдат смазани психически, прогонени и тормозени тези, които изразяват несъгласие с неговия стил, методи и решения.

На 24 април 2000 г. се самоубива прокурорът от ВКП Николай Джамбов. Оставената от него предсмъртна записка гласи: “Ако главният прокурор има съвест, трябва да подаде оставка.” Джамбов е сред малцината, които се осмеляват публично да протестират срещу произвола в прокуратурата. Още след първото му интервю в “Новинар”, в което обвинява Филчев в злоупотреба с власт, той бива привикан на унизителен разпит от Христо Манчев, Митьо Марков и Спартак Дочев. Бива заплашен, че е загазил яко с изявленията си пред медиите, че срещу него ще бъдат използвани “всякакви средства”, че ще му се случат “лоши неща”. Било е поискано да се закълне в децата си, че неговата жалба до ВСС /визираща впрочем един от любимите похвати на Филчев – да командирова безразборно и безмислено прокурорите и да ги мести като пешки от длъжност на длъжност и от кабинет в кабинет/, не е инспирирана от тогавашния председател на Касационния съд Румен Янков.

Споменатата жалба така и си остава неразгледана - въпреки че Джамбов защитава своите позиции, излага всички обстоятелства за натиска, на който е бил подложен, и заявява, че командироването му във Върховна административна прокуратура /ВАП/ е осъществено в разрез с изискванията на Закона за съдебната власт. По време на заседанието Румен Янков се обръща директно към Филчев с думите: “Искам да ми обясните защо ме наричате престъпник!” Филчев не дава отговор и мълчи през време на цялото заседание. В крайна сметка обаче ВСС изисква да се изслуша и Спартак Дочев. След което тогавашния министър Теодосий Симеонов разтурва следващото заседание, след което пък Дочев излиза дългосрочно в болнични – и така до смъртта на Джамбов. Междувременно Филчев на два пъти удължава безмисленото му командироване във ВАП, отказва да го изслушва и го оставя цяла седмица да стои и да чака пред кабинета му, изпраща във ВСС искане да му бъде наложено дисциплинарно наказание за забавена проверка по ревизионен акт за ген. Пешлеевски – въпреки че този случай е приключен с постановление на Джамбов от 14 август 1998 г. – още по времето на Татарчев.

Срещу него започва скрита и открита клеветническа кампания, визираща личния му живот или изпълнена с откровени лъжи – като публичното изявление на Спартак Дочев, че баща му бил офицер от ДС, след като същият е бил цял живот железничар. В деня на смъртта си Джамбов е привикан на “етажа на страданието”, както той го нарича – четвъртият етаж на съдебната палата, на който се намират кабинетите на Филчев и неговите приближени прокурори. Какво му е казано там, остава тайна. Малко след това се самоубива, но дори и паметта му е обект на манипулации. За да прикрият очевидната отговорност на главния прокурор за неговата смърт, се правят публикации, използващи по перфиден начин незаконно измъкнати от следственото дело и извадени от контекста материали – лични писма на покойния. Малка подробност е, че автор на тези манипулации е бившият психоаналитик на Държавна сигурност Илия Илиев. Манипулациите стигат до откровени абсурди – например Филчев внася във ВСС писмо от лидера на “Либерален конгрес” Янко Янков /общоизвестен сътрудник на ДС/, в което за смъртта на Джамбов са обвинени Румен Янков, Нели Куцкова и Анна Банкова.

Прокуратурата отказва да предаде делото за смъртта на Джамбов на Специализираното следствие въпреки високия обществен интерес, въпреки факта, че става дума за смъртта на един от прокурорите на ВКП – и въпреки многократното искане на Бойко Рашков това да бъде направено. При все че квалифицира случая като убийство с неизвестен извършител, следователят от столичното следствие Петър Калчев не взема дори натривки от пръстите на покойния прокурор и свидетелките на самоубийството му, което не му пречи да разпитва свидетелите основно за това кой разпространява информации за причастността на главния прокурор към случая. Калчев откровено лъже пред медиите, заявявайки, че Джамбов не е оставил предсмъртно писмо; изявление, което опровергава официалното съобщение на МВР, чийто служител е видял писмото. Впрочем преди да бъде погребано в следователските папки, то е видяно от още трима души, включително от председателя на Върховния административен съд Владислав Славов. След девет месеца делото бива внесено с предложение за прекратяване и върнато за доразследване. В крайна сметка бива прекратено – разбира се, без да бъде разглеждана въобще хипотезата за склоняване към самоубийство и без да бъде разпитан Никола Филчев. Цинично изглежда поведението на Филчев, когато привиква прокурорите на заседание в същото време, когато е погребението на Джамбов. Година след смъртта му по незнайно чия заповед отлепят некролозите, залепени от близките му по стените на съдебната палата. Този символичен акт сякаш подчертава казаното някога от Джамбов: ”Г-н Филчев няма психика да работи с хора ...Такъв човек е вреден за всяка система...Това, което става в прокуратурата, е абсурдно и безпрецедентно.”

Трагичният случай с Николай Джамбов има и друг, грижливо прикриван аспект. Той е прокурор по делото за приватизацията на “Океански риболов” и съществуват основателни съмнения, че е бил подложен на натиск, за да го прекрати, с което не е бил съгласен. Някои от основните факти по този случай бяха направени публично достояние от Пламен Симов, генерален секретар на моряшкия синдикат. Вследствие на това прокуратурата завежда срещу него серия следствени дела, повечето от които грубо манипулирани. Например по лично разпореждане на Филчев Софийската районна прокуратура повдига срещу него обвинение за оклеветяването на Александър Божков. Датата е 23.12.1999 г.; дни по-късно Божков е отстранен от поста главен преговарящ с ЕС, като причината е свързана със съмнения в корупция. През юли 2000 г. предварителното производство е завършено и следственото дело е изпратено в прокуратурата с мнение за прекратяване. Въпреки че законният срок за произнасяне на прокуратурата е седем дни, постановлението е забавено повече от две години. Пламен Симов излага редица факти за манипулациите на прокуратурата срещу него в писмо до ВСС от 27.10.2000 г. В него между другото се визират престъпните действия на служител от НСС, някой си Момчев, който след уволнението си от тайните служби е станал съдружник на Петко Русинов, основен “приватизатор” на предприятието: приложени са документи, доказващи участието му в присвояването на “Рибно пристанище”, чиято стойност е над 8 млн. щ. д. Дословно се споменава: “Покойният полковник Джамбов прие, че Момчев действува като съучастник и основните обвинения следва да се повдигнат както срещу Русинов, така и срещу Министър-председателя, Александър Божков, Маринов и Вилхелм Краус.” С писмо, също фигуриращо в приложените от Симов документи, Николай Джамбов е сезирал ВСС за своите изводи по случая и за умишленото бездействие на главния прокурор.

Пламен Симов е разпитван и като свидетел по делото за смъртта на Джамбов, като е настоявал следователят Калчев да приложи към него и показанията му, дадени по дела № 1167/99г. и 580/99 г. Калчев не е направил това и в отговор на заплахата, че обстоятелствата по това дело ще бъдат напровени публично достояние, срещу Симов е повдигнато обвинение, че е “склонявал длъжностното лице Калчев да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването” по чл. 298 от НК. Вероятно обаче някой друг е склонявал Николай Джамбов да смачка делото по скандалната приватизация – и след като не е успял, са потърсени средства да бъде смачкан самия Джамбов.

Ако върху Николай Джамбов е упражнен основно административен натиск, то срещу варненския апелативен прокурор Васил Миков, конкурент на Филчев при избора за главен прокурор, се използват и средства от арсенала на мафията. В деня на самоубийството на Джамбов е запален офисът на съпругата му, един месец по-късно същият офис е взривен. Очевидно атентатите целят сплашването на Миков и са само крайното средство за постигане на тази цел, тъй като са предхождани от цяла серия действия, свързани с упражняване на недопустим натиск и психологически тормоз. Нещо повече – съществуват не само подозрения, но и съвсем конкретни свидетелства, включително направени пред мен, че тези и други, още по-директни бандитски действия, чието привеждане в изпълнение е избегнато поради страх у изпълнителите, са предприети под личното давление на главния прокурор.

Васил Миков е бил притискан първо да се съгласи да бъде преместен от Варна в Добрич, а след това да си подаде оставката и да напусне съдебната система. Въпреки отказа на Миков тактиката на принудителното местене е използвана и в този случай: той е командирован на по-нисша длъжност в Кърджали /в представите на главния прокурор Кърджали е нещо като Диарбекир/. Николай Колев е изпратен във Варна като проверяващ прокурор, където паралелно с преките заплахи срещу Миков са заведени цяла серия предварителни проверки и дела, създадени въз основа на жалби и доноси, инспирирани от самия Колев. За абсурдите в тяхното съдържание и логика може да се съди по опроверженията, изпратени от Миков на 22.02.2000 г. до члена на ВСС Благовест Пунев. Без да се безпокои от откровено недостоверния характер на жалбите, Филчев изпраща част от тях до парламентарната комисия “Антимафия” и щедро оповестява това пред медиите. Подготвят се манипулативни телевизионни предавания, в които отговорни магистрати говорят откровени лъжи по адрес на своя колега.

В крайна сметка талибанската акция срещу Миков не успява – той е всъщност единственият от прокурорската гилдия, който е успял да издържи докрай на натиска. Той се явява пред ВСС, а специално назначената комисия стига до решение, в което се констатира, че върху него е бил упражнен недопустим натиск. По този повод председателката на Софийския окръжен съд Нели Куцкова предявява искане за дисциплинарно наказание за Николай Колев, но тази възможност е парирана по безпрецедентен начин – като парламентарното мнозинство внася спешно в парламента и гласува проект за изменение на Закона за съдебната власт: прословутия член “анти-Куцкова”. Това е и първия случай в историята на страната ни, в който, за да не се строши хатъра на главния прокурор, се изменя цял устройствен закон.

Случаят с бившия военен прокурор Николай Колев доказва маниакалната подозрителност, с която Филчев се отнася дори към онези, които са поели тежката функция на изпълнители на неговите “неудобни” заповеди. След като бива използван като острие на атаките срещу Васил Миков, Николай Колев на свой ред изпитва на гърба си гнева и методите на своя началник. Според неговата собствена версия това е било свързано с отказа му да съдействува на специално създадения “щаб” в прокуратурата, който обмислял как да се реагира на първата публикация за аферите на Ангел Филчев във в. “Новинар” /в която впрочем главният прокурор дори не е визиран пряко, а сам се е припознал – там става дума за “братът на наш големец”/. Решението на “щаба” било да се започнат проверки и да бъдат извикани на разпит Антоан Николов, Стефан Софиянски и Любомир Павлов, “за да се упражни натиск срещу тях заради тази публикация” и “за да бъдат поставени в зависимост”. На Колев е възложено да бъде главно действуващо лице в този сценарий, но той отказва – в резултат още на другия ден бива пенсиониран, въпреки че е само на 51 години.

Той обжалва решението и бива възстановен на работа, но войната с главния прокурор е обявена и естествено събитията не спират дотук. На 5 март 2001 г. Електронното издание “Медиапул” публикува скандално интервю с него, в което директно се говори за натиска, упражнен над магистрати, издатели и политици – като за пръв път се споменава, че главният прокурор има сериозни психически проблеми. Няколко дни по-късно Колев е привлечен под отговорност за притежаване на незаконно оръжие; впоследствие срещу него са организирани мащабни активни мероприятия с участието на СОБТ и под координацията на Христо Манчев /същите са подробно описани в жалба да ВСС № 94.00.498/12.06.2001/. В крайна сметка е арестуван за притежаване на наркотици и оръжие при специална акция на СОБТ, имаща също очевиден характер на активно мероприятие. Престоява почти три месеца в следствения арест и след това е освободен, а делото срещу него - прекратено. Най-парадоксалното е, че в изказвания по медиите, Николай Колев предупреждава, че срещу него е подготвен точно такъв сценарий; например във в. “Дневник” от 01.06.01 той заявява: “Колеги вече ме предупредиха, че е наредил да ми спретнат провокация, като ме задържат с подхвърлено оръжие и наркотици. Точно това му се случва и акцията е проведена толкова безочливо, че хвърля в ужас дори присъствуващия там офицер от НСС. След като прекарва почти три месеца в следствения арест, на 22.11.2001 г. Софийски градски съд решава, че прокурорът Николай Колев има имунитет и не може да бъде съден. Един от абсурдите е, че на делото не идват поемните лица Галя Славчева и Красимир Пенчев, подписали се за претърсването му при неговото арестуване през юни – и дори нещо повече: съдията Блага Иванова прочита справка от МВР, според която лицето Славчева не съществува! Единственият ефект от този нескопосан опит за отмъщение е, че Николай Колев завежда дело срещу държавата в Страсбург с всечки шансове да го спечели.

Посочените дотук случаи са само част от множеството прецеденти на административна или чисто криминална саморазправа на главния прокурор с неговите реални или въображаеми опоненти. Списъкът може да бъде продължен. Експертът в Съвета по криминологични изследвания към ВКП Пейчо Пеев бива незабавно освободен след като изпраща писмо до ВСС и медиите, в което обвинява Филчев за смъртта на Джамбов и посочва “моралните убийци”, изпълнили поръчката на главния прокурор: Спартак Дочев, Митьо Марков, Христо Манчев и особено Чавдар Крумов. За целта е използвана неподадена от него оставка, намерена при претърсване на кабинета му. Още на следващия ден охраната на Съдебната палата отказва да го пусне в сградата – според Пеев това е станало по устна заповед на Спартак Дочев, който по това време се води в болнични – официално разпореждане няма. ВСС отказва да разгледа неговото писмо – едва 7 от 25 члена гласуват за такова разглеждане.

С абсурдни компроматни публикации е атакуван един от най-силните опоненти на Филчев – Румен Янков, тогава председател на Върховния Касационен съд; в крайна сметка той е принуден да се оттегли в Конституционния съд. Срещу него е използвана долнопробна компроматна стратегия: есента на 99 г. в. “Стандарт”, също една от подвластните на Филчев медийни територии, публикува материал, в който Румен Янков е обвинен, че през 1983 г. бил пребил душевно болна жена, която починала вследствие на побоя цели осем години по-късно. Румен Янков пряко обвинява главния прокурор, че чрез своето прес-аташе организира компромати срещу съдиите в медиите и по този начин оказва натиск върху решенията на ВСС. След публикацията в “Стандарт” той предлага да бъде съставена петчленна комисия, която да потвърди верността на изнесените твърдения, и изисква обяснение от Филчев, но главния прокурор отказва да даде такова. Два месеца след публикувания компромат, Филчев се “отблагодарява” на собственика на “Стандарт”- небезизвестния Красимир Стойчев, като прекратява делото срещу него.

Филчев по принцип вижда врагове в лицето на всеки, за когото се предполага, че е свързан с Румен Янков – една очевидна параноя, от която страдат и неговите подчинени – Джамбов примерно е атакуван точно въз основа на подобни подозрения. Също толкова маниакално е отношението му към хората, които са били кандидати или дори само са били обсъждани като такива при избора на главен прокурор. Случаят с Миков е само най-високата точка на параноичния страх от бившите конкуренти: отношението към другите конкуренти е същото. Явор Бояджиев също бива подложен на натиск, въпреки че си е направил самоотвод: Филчев закрива неговия отдел във ВКП и го понижава до редови обвинител. Зам.-главният прокурор Божидар Колев, който също се е оттеглил доброволно от надпреварата за поста, е принуден да напусне съдебната система. Огнян Атанасов, който е мислен като евентуална кандидатура, е командирован против волята си във ВАП. На подобно безмислено командироване в други звена на прокуратурата, в провинцията или в любимия дисцип за непокорни прокурори – Кърджали, са изпращани още Румен Колчев, Евгени Христов, Георги Пенев, Емилена Попова, Любомир Николов, Вельо Велев; Карен Бейлерен и много други. Не са редки случаите, в които особено опасни според главния прокурор магистрати са получавали анонимни заплахи или провокативни послания по телефона, по пощата или по електронен път.

Прокурорката от Плевен – Ваня Савова, която е писала два сигнала до ВСС, че целенасочено й се пречи да разследва източването на 5 млн. щатски долара от ПЧБ – клон град Левски, през юни 2000 г. бива извикана във ВКП, убеждавана да изтегли сигнала си до ВСС и заплашена от зам. - главния прокурор Христо Манчев, че ако продължава да упорства, “може да има и втори самоубил се прокурор.” По-късно срещу нея бива образувано дисциплинарно дело, което обаче е прекратено от дисциплинарния състав на ВСС.

Според Закона за съдебната власт всички предложения за повишения, понижения и наказания трябва да се одобряват от ВСС. Главният прокурор многократно пренебрегва това изискване, като повишава и понижава своите подчинени с вътрешни заповеди – и използва тези си незаконни действия за създаване на страх и несигурност в прокуратурата. Съществуват и повече от странни прецеденти, при които прокурори биват “неофициално” натоварени със специални функции – какъвто е случаят с бившия служител на МВР и шеф на охранителна фирма Спартак Дочев. Същият е “командирован” във ВКП и от години обитава четвъртия етаж на Съдебната палата – запазена територия за Филчев и приближените му прокурори, функционира като “неофициален” шеф на Испектората, въпреки че по щат се води към окръжната прокуратура и въобще не отговаря на необходимите изисквания за работа във ВКП. Приближеният на Филчев бивш следовател Богдан Карайотов, след като ВВС отказа да го преназначи за прокурор, също работи като експерт във ВКП.

4. Опитите за натиск с цел гарантиране на медиен комфорт не се ограничават само до издателите на вестници, но се разпростират и върху самите журналисти. Колата на най-активно пишещия срещу Филчев журналист на “Капитал”– Момчил Милев, бива подпалена – според Николай Колев тъкмо поради такива публикации, като на ген. Чирипов е било възложено да осигури прибирането му в казармата за отслужване на редовна военнна служба. Заради остро критичен материал, визиращ прокурорите Николай Колев и Спартак Дочев, главната редакторка на в. “Демокрация” Невен Копанданова е призована на разпит в прокуратурата /призовката е връчена в самия ден на публикацията и в нея се посочва, че ако Копанданова не се яви, ще бъде закарана там принудително/. Следват цяла серия разпити по други поводи и във връзка с други публикации – един от тях е свързана с друг, наистина невероятен случай. Става дума за разследването на Христо Христов за убийството на Андрей Луканов, по повод на което прокуратурата завежда дело против тогавашния говорител на МВР Нина Селвелиева с абсурдната презумпция, че не е направила нужното, за да предотврати тези публикации. Как един държавен служител може да “предотврати” публикация в един независим вестник, не е ясно – факт е обаче, че делото е образувано и тече повече от две години, при което на Селвелиева й е забранено да напуска страната без разрешение на прокуратурата.

Гневът на прокуратурата не отминава и следващия главен редактор на “Демокрация” – Атанас Свиленов. След критична публикация на журналистката Петя Владимирова той получава официално писмо от прес-центъра на прокуратурата, което шокира със своя заплашителен тон и груби, силно политизирани обвинения. В него бившият говорител Николай Марков заявява: “Като изразител на интересите на тесен кръг бивши управляващи, които обществото отхвърли заради корумпираната им политика и срещу които прокуратурата повдига и ще повдига обвинения за извършени престъпления, а вие ще продължавате да защитавате престъпниците с недостойни средства и клевети...” Това писмо е коментирано от комисията на ВСС, определена да провери сигналите за тенденциозен натиск на прокуратурата върху медии и техни издатели, с думите: “От името на деполитизираната прокуратура са правени недопустими политически оценки в официална кореспонденция с медиите.”

Чрез подобни способи главният прокурор си гарантира журналистическа лоялност и подкрепа – и е способен да промени коренно отношението дори и на най-мощните медии. Пример за това е внезапният поврат в първоначално критичното отношение на в. “Труд” към неговата личност, настъпило след обстойна проверка на имущественото състояние и плащаните данъци на главния редактор на вестника г-н Тошо Тошев. На подобен натиск според собствените му признания е бил подложен дори тогавашният издател на “Дума” и “Земя” Димитър Иванов, срещу когото прокуратурата е завела дело за изчезналия архив на ръководения от него 6-ти отдел на 6-то управление на Държавна Сигурност. По неговите думи той е бил призован на самото погребение на майка му и при отказа да се яви незабавно му е поискан смъртен акт, за да бъде уважена причината, като е подчертано, че в противен случай ще бъде променена мярката му за неотклонение. Колкото и абсурдно да е, дори спрямо него подобни методи са се оказали ефективни: “Дума” не само, че спря критичните публикации за главния прокурор, но и наскоро самият Димитър Иванов провидя в лицето на Никола Филчев и Бойко Борисов тандемът, който може ефективно да се пребори с престъпността.

Медиите нерядко са използвани и за мащабни политически манипулации от страна на главния прокурор. Такъв е случая с появата на списък от 42 бивши министри и видни политически фигури, срещу които се извършват проверки и следствени действия, публикуван в шест ежедневника. Списъкът по свидетелство на журналисти е бил раздаден “конфиденциално” лично от шефа на пресцентъра на прокуратурата. Оповестяването на този списък е в категорично нарушение на НПК, тъй като част от тези случаи наистина са обект на предварителни проверки и тяхното оповестяване представлява нарушаване на изрична забрана. Искам да Ви напомня, че по Ваше предложение ВСС формира петчленна комисия, която да установи обстоятелствата по изтичането на информация; комисията разпита журналистите и установи кой е нейния източник. За да избегне скандала, ВКП образува следствено дело срещу неизвестен извършител, чиято единствена функция бе да скрие обстоятелствата около скандалния списък под чадъра на следствената тайна, която самата тя бе нарушила чрез същия този списък. Това вероятно е първия, но не и единствения случай, в който прокуратурата проверява сама себе си.

Главният прокурор очевидно наистина е убеден, че не е важно кой какво прави, а какво се пише за него. Поради което неговата PR стратегия се базира на показното оповестяване на списъци от проверявани политици и приватизационни сделки; или на шумното подновяване на прашасали мега-дела, от които в крайна сметка нищо не излиза. В резултат няма осъдени, но има много скандали с прокурорските манипулации – като този с ареста на бившия шеф на Първа частна банка /ПЧБ/ Венцислав Йосифов, който бе арестуван не във връзка с многото дела, по които отдавна трябваше да е в затвора, а по дело, скалъпено дни след като му бе наложена мярката за неотклонение.

Но далеч не винаги стремежът към медиен шум има толкова невинни последици. През октомври 2001 г. Филчев заявява, че предишната власт е саботирала усилията на прокуратурата да разбере законна ли е приватизацията у нас, а отделни нейни представители правели всичко възможно “да придобият по престъпен начин огромни имущества”. В официално съобщение на прокуратурата от септември същата година, обявяващо старта на мегапроверката за приватизацията се казва, че е имало “груби и многобройни нарушения на закона” и че прокуратурата още навремето наредила проверка по ред сделки, но не получила подкрепата на тогавашната власт – докато новата демонстрирала “воля за възстановяване на справедливостта”. Малка подробност е, че според българската Конституция прокуратурата е призвана да следи за спазването на закона и не само че не е нужно, но е и направо антиконституционно да търси подкрепата на изпълнителната власт в тези си функции – и че ако наистина е имало скарани със закона приватизационни сделки, тя е била длъжна да предприеме нужните действия, а не да чака да се появи някакво по-удобно и по-заинтересовано от това правителство. Не е ясно защо Филчев е чакал повече от две години, за да “възстанови справедливостта”, и е запълвал това си чакане с изявления пред българския парламент като това от май 2000 г., в което заявява, че престъпниците са при червените, а правителството на Костов не е прикривало сигнали за престъпления в редиците си – т.е. диаметрално противоположни на казаното година по-късно. В същото време самата идея за “съдебна деприватизация” е тотално скарана с принципите на нормалната пазарна икономика. Вероятно само в България е възможно да се почне едновременна проверка на 210 значими приватизационни сделки – за предприятия, даващи към 40% от БВП, като е абсолютно неясно по какви критерии е съставен този списък, вкарващ примерно “Плама” и “Нефтохим” в един кюп. След подобни действия няма нищо учудващо в драстичния спад на чуждестранните инвестиции в страната ни - никой сериозен бизнесмен не би инвестирал в страна, в която прокуратурата всеки миг може да се запретне да “деприватизира” закупеното от него предприятие.

5. Далеч по-сериозни и обществено опасни са обаче случаите, в които главният прокурор се опитва да си осигури подкрепа на магистрати и видни политически личности, използвайки информационните масиви и властовите възможности на прокуратурата като средство за натиск и шантаж. Показателен в това отношение е случаят с Председателя на Конституционния съд /КС/ Христо Данов, който бива рекетиран чрез постоянно съществуващата възможност да бъде дискредитиран с някое дело, свързано с неговия син Веселин Данов. Такъв е например случаят с делото в Конституционния съд, образувано по искане на Филчев, което изисква тълкуване дали предложенията на МС и на ВСС до президента за назначаване на дипломати, магистрати и висши военни са самостоятелни актове, които подлежат на съдебен контрол. КС решава казуса в полза на Филчев – че никой друг съд освен КС не е компетентен да решава законен ли е избора на тези длъжности – от това следва, че започнатото от Николай Колев пред ВАС дело за законността на избора на самия Филчев се обезмисля. Позицията на МС е, че няма пречка съдът да се произнесе по делото, тъй като дори според решение № 13 на същия КС от 1996 г. се приема, че указът на президента има представителни функции. Но в този момент прокуратурата има силен коз срещу правителството, тъй като е сезирана от СДС за договора “Краун Ейджънтс”, и е заявила, че в него има сериозни нарушения на закона. Изпитаните средства за натиск обаче също не са забравени – ден преди заседанието на КС прокуратурата изисква от Варна делото за нетрудови доходи срещу Веселин Данов и то е донесено лично от окръжния прокурор на Варна, на следващия ден решението на КС е в полза на Филчев.

Почти идентичен е случаят и с друг един висш магистрат, който в момента под давление на Филчев атакува Вашия закон за съдебната реформа пред Конституционния съд. Отказът да бъде образувано следствено дело по съвсем конкретно и наказуемо според НК валутно нарушение пък гарантира послушанието на пловдивския апелативен прокурор г-н Димов, открил без разрешение от съответните институции, необходимо по тогавашния Закон за сделките с валутни ценности, собствена валутна сметка в Гърция със сума от 65 000 щ.д. с помощта на братя Антемидис, издирвани от гръцката полиция за мащабни контрабандни афери. По българското законодателство за подобно действие се полагат до 6 години затвор; по този случай Солунския прокурор Калидис е предложил Росен Димов и свързаните с него лица да бъдат изправени пред гръцкото правосъдие за пране на пари. Пред медиите Филчев е коментирал данните за този случай, включително самопризнанията на самия Димов пред ВСС, с една дума: клевети.

Същевременно има и случаи, в които самият Филчев е използван като оръжие за изпълнение на чужда политическа воля – най-драстичният от тях е свързан със заведеното срещу Стефан Софиянски дело по сделката с еврооблигации на Софийската община. В случая Филчев изпълни съвсем конкретна поръчка на протежирал го при избора му лидер от СДС; безмисленото дело пропадна, но самото му завеждане стана причина Софиянски да напусне синята партия, отвратен от методите за разправа с вътрешнопартийните опоненти. Като форма на спечелване на трайна подкрепа пък се използва възможността на прокуратурата да прекретява следствени дела срещу видни политически фигури, като естествено като резервен вариант се запазва възможността да бъдат възобновени, ако политическите интереси на главния прокурор не бъдат защитени по съответния начин.

Особено опасни са случаите, в които възможностите на прокуратурата се използват, за да бъдат държани под контрол хора, имали или имащи достъп до секретна информация и заемали или заемащи ръководни постове в службите за сигурност. Звучи невероятно, но почти няма видна фигура в тази сфера, срещу която прокуратурата да не започнала дела или проверки - или персонални, или срещу нейни близки родственици. Списъкът на засегнатите от подобни действия включва бившия шеф на НСС ген. Атанас Атанасов, бившите главни секретари на МВР Божидар Попов и Славчо Босилков, бившият шеф на НРС Бриго Аспарухов /срещу настоящия шеф на същата служба Димо Гяуров също се води проверка/, бивши началници на СОТИ и НСБОП, следователи и офицери от МВР.

Всъщност чист патент на Филчев при разширяването на възможностите за прокурорски манипулации е използването на Военна прокуратура, която води делата срещу служителите на МВР и следствието. Причините за това са ясни: военна прокуратура води делата срещу военизираните служители на МВР и тайните служби и спокойно може да постави в зависимост всеки, уличен в неправомерни действия или чисто измислени такива, за да го използва за свои цели. Всъщност действията на Филчев издават ясната амбиция за контрол над тайните служби и репресивния апарат. Затова той пенсионира всички шефове на петте военно-окръжни обвинения, подменя ги със свои хора и същевременно изгражда своето обкръжение от кадри на бившата Прокуратура на въоръжените сили. Сериозно предимство е и зависимостта на хората, които поставя на възлови места: те нямат статут на несменяеми магистрати – при закриването на Прокуратурата на въоръжените сили те са преназначени във ВКП, но отново почва да тече тригодишния срок, в който могат да бъдат уволнявани дисциплинарно – такъв е случаят с Богдан Карайотов, пенсиониран от Бойко Рашков и назначен от Филчев за окръжен прокурор на Кърджали.

6. В серия интервюта и в писма до ВСС и Президента на България Петър Стоянов прокурорът Николай Колев твърди, че Никола Филчев има сериозни проблеми с психическото си здраве. Същото твърдение е изразено в открито писмо до Президента Георги Първанов от един негов съименник – Николай Колев – Босия. Подобни подозрения бяха потвърдени пред мен и от магистрати, които не са имали смелостта да ги изразят публично, както и от психиатри, наблюдавали публичното поведение на главния прокурор. Съществуват поне няколко добре известни случая, които свидетелстват за хронична мания за преследване и параноична подозрителност, караща го да провижда смъртни врагове дори сред най-близките му хора.

Загадъчно от общественото пространство изчезва съпругата му – 20 години по-млада от него, която преди той да стане главен прокурор, е работила в Софийска районна прокуратура. Носят се упорити слухове, че тя е била жестоко малтретирана от Филчев и настанена в психиатрично заведение, а детето й е било отнето и за него се грижи майката на Филчев.

Най-известният случай на параноя придоби публичност под името “Бръмбаргейт”. През юли 2000 г. в дома на Филчев е изпратен специалист от СОТИ, за да извади монтирани още по времето на Тодор Живков и неработещи повече от десетилетие микрофони за подслушване; впрочем добре известно е, че това е била редовна практика на Първо управление на ДС в блоковете на БОДК, обитавани от чужди дипломати – точно в такъв блок е и ведомственото жилище на Филчев. Въпреки че е бил предупреден предварително и от най-високо ниво, че става дума за стари и неработещи микрофони, той предизвиква наистина грандиозен и компрометиращ България скандал чрез официално съобщение на прокуратурата, разпратено до всички медии, в което директно се заявява, че главният прокурор е обект на подслушване. Подчинената му Военна прокуратура завежда серия от следствени дела, ангажирани със случая; служители на СОТИ са арестувани и държани със седмици и месеци по следствените арести; неговият подчинен ген. Чирипов провежда паралелно активно мероприятие, опитвайки се да докаже подслушване и спрямо себе си и парадирайки с мним магнетофонен запис, който уж бил откраднат от уж разбитата каса в служебния му кабинет.

Ако “Бръмбаргейт” може да бъде обяснен с патологичните страхове на главния прокурор, то неговото продължение от ген. Чирипов има характер на чисто оперативно мероприятие., чиято цел е да потвърди широко раздуханата от медиите манипулативна хипотеза, че прокуратурата е обект на подслушване и следене от страна на изпълнителната власт. По-вярно е обратното, че самата прокуратура се занимава с подобни незаконни дейности. На 28.12.1999 г. Спартак Дочев купува от фирма “Ези прим” цифров фотоапарат и видеокамера DVX на обща стойност 4554 лв. – разбира се, за сметка на ВКП, видно от приложената фактура Същите са монтирани в Съдебната палата и използвани за следене на подчинените на главния прокурор – което само по себе си представлява престъпление, тъй като прокуратурата може да изисква използване на СРС спрямо заподозрени в престъпление, но не може сама да използва такива. По-интересна обаче е една друга покупка, също за сметка на ВКП, осъществена от някой си Ивайло Танчов. Формално във фактурата, издадена от фирма “Унисек ООД” на следващия ден – 29.12.99 г., се водят два адаптора за дигитални камери на обща стойност 1555.20 лв. Реално по свидетелството на човек, осигурил покупката, става дума за подслушвателни устройства. Едно от тях е дадено на ген. Чирипов и е използвано от него като доказателство за мнимото му подслушване.

“Бръмбъргейт” и нейното продължение не могат да бъдат обяснени с никакви логични основания. Впрочем разследването на тази напълно съчинена от болни мозъци афера се точи с години. Дори и до днес, доколкото ми е известно, е прекратено само едно от заведените тогава дела, а останалите продължават въпреки повече от двегодишната си висящност и въпреки драстичните си противоречия с НПК; заподозряните в случая служители на СОТИ продължават да са без работа; във връзка със скандала е отстранен тогавашния главен секретар на МВР г-н Божидар Попов, а медиите използват случая, за да започнат масирана кампания срещу управляващото тогава правителство на Иван Костов. Не зная как Вие бихте интерпретирали този случай, при който отговорен държавен служител, въпреки че е бил уведомен официално за какво става дума, решава да предизвика грандиозен скандал, пряко излагащ страната ни – но според мен поне става дума за очевидно маниакална страхова психоза.

За съжаление това не е единичен прецедент. Подобен е и този от 30 април 2002 г., за който свидетелствува Николай Колев – Босия в своето открито писмо и на който свидетел се е оказал директорът на СДВР Румен Стоянов, както и неговата хистерична криза в Хисаря през юли 2001 г., и дори невероятното писмо на Филчев до Президента Първанов, цитирано от в. “Дневник”, в което могат да се намерят бисери като следния: “Ако не получа Вашата подкрепа, ще ме убиете Вие, а не престъпниците. Предпочитам да ме убият престъпниците.” Подобни са и абсурдните страхове, че може да бъде застрелян от доскорошния си довереник Николай Колев, поради което са предприети серия обиски, за да бъде иззето ловното оръжие на последния и това на баща му; и маниакалните му изблици на гняв, при които лично и в прав текст е дал заповед на същия този Колев да застреля варненския апелативен прокурор Васил Миков и дори след това е потърсил по GSM потвърждение на заповяданото. Косвено доказателство за недоброто психическо състояние на Филчев е склонността му да героизира собствената си биография, привнасяйки в нея напълно измислени твърдения. Например в биографичните справки за него, публикувани в много медии, неизменно се пише, че е бил майстор на спорта по бокс. Той никога не е бил такъв /всъщност е бил терторазряден състезател/ - и това много лесно може да се провери, като се направи съответната справка във федерацията по бокс.

Ако повече от основателните подозрения, че главният прокурор има проблеми с психическото си здраве се потвърдят, това ще бъде компрометиращо не само за съдебната система, но и за страната ни като цяло. Затова си позволявам да посоча, че е крайно необходимо г-н Филчев да бъде прегледан от екип от независими психиатри, както и да бъде проверено дали при пътуванията си в чужбина главният прокурор не е избирал да се върне в България за по-пряко през Израел, какви са били реалните причини за този екзотичен маршрут и дали не са свързани с лечението му в израелска психиатрична клиника, дали не съществуват данни, че установената там диагноза е параноидна шизофрения и съдова деменция, дали по предписания на лекуващия го лекар не употребява лекарството “Зайпрекс” и дали данни и документи, свързани с това заболяване и неговото лечение, не са известни на някои икономически групировки, свързани с престъпния свят. Казвам това, защото подобна ситуация поставя главния прокурор в изключително силна зависимост, която може да бъде използвана от престъпни групировки. И защото например няма логично обяснение например как се случи така, че група от петима израелски граждани, осъществили крупна финансова измама и завлекли “Булбанк” с 800 000 щ. д., бяха оставени да напуснат спокойно България.

7. За съжаление съществуват сведения и свидетелства, включително от бивши висши служители на службите за сигурност, че контактите и зависимостите на главния прокурор от икономически групировки и престъпни структури не се изчерпват само с проблеми, свързани с неговото здравословно състояние. В хода на своята анкета се натъкнах на редица потвърждения за близки контакти между Никола Филчев и Алексей Петров, известен с прякора “Трактора” и шеф на Асоциацията на бившите барети. Добре известен факт в престъпните среди е, че тази асоциация извършва дейност на ръба на закона и отвъд него, без да има каквито и да било проблеми с българското правораздаване. В този контекст би било добре да се провери ш дали цитираният от Николай Колев-Босия прецедент, при който чрез посредничеството на Филко Славов – шеф на баретите, хазартният бос Васил Божков – Черепа е подарил на главния прокурор жилище на стойност 100 00 щ.д., не е достоверен. Следва да се отбележи, че още в качеството си на съдия Никола Филчев е проявявал странна толерантност към представители на престъпния свят, обвинени в тежки престъпления. Например той е дал три години условна присъда за убийство, извършено с бухалка от един от телохранителите на известния гангстер Ерджан Рашид – Роко.

Явната склонност на главния прокурор да не се съобразява със закона налага да бъдат проверявани и възможностите му за пряко участие в престъпни деяния. Поради което аз Ви моля, г-н Министър, да настоявате пред ВСС да бъде преразгледан случая със самоубийството на прокурора Джамбов с оглед хипотеза, предполагаща “склоняване към самоубийство” от страна на главния прокурор и неговото обкръжение, както и да се провери един друг тежък криминален случай – този с убийството на ямболската адвокатка Надежда Георгиева, тъй като и в него има доста необясними неща. Едно от тях е защо от случая е бил отстранен следователят Илия Илиев, защо след това същият е бил уволнен и срещу него е заведено следствено дело за “възпрепятстване на правосъдието”. По това дело са извършени толкова процесуални нарушения и е упражнен толкова драстичен натиск от страна на прокуратурата, че би следвало само той да бъде обект на разглеждане от страна на специална анкетна комисия. Самият Илиев е получил делото от предишния следовател без никакви преписки и веществени доказателства – същите дълго и тенденциозно са укривани от него. По делото са били определени пет наблюдаващи прокурори от ВКП, което само по себе си е безпрецедентен случай. Илиев ежедневно е привикван в кабинета на Филчев, за да му докладва за хода на делото. Лично от главния прокурор и от неговото обкръжение е упражнен недопустим натиск да бъде повдигнато обвинение срещу Николай Колев и Орлин Аврамов, въпреки липсата на безспорни доказателства, и те да бъдат незабавно арестувани. Впрочем при една от срещите със следователя, след като разбрал от телефонен разговор, че Николай Колев ще бъда възстановен на работа във ВКП, Филчев е изпаднал в тежка нервна криза и директно е настоял Илиев да “смачка” това дело. Бил е направен опит той да бъде склонен да го насочи в изгодна за прокуратурата посока, като срещу това са му предложили назначение във ВКП.

Подобна “загриженост” трудно може да бъде обяснена. Всъщност по време на следствените действия Илиев е установил, че убитата Надежда Георгиева е била в “повече от близки” отношения с главния прокурор; че например дни преди убийството е била с него в планинска хижа и че между тях е имало сериозно спречкванe. Убитата е разполагала с компрометиращи материали за висши прокурори, за тяхна намеса в приватизационни сделки, тяхно акционерно участие в предприятия – както и със свидетелства за искане на подкупи от тяхна страна. Както тя, така и бившия й работодател Орлин Аврамов /собственик на “Старата изба” в Ловеч/ са записвали със специални микрофони всички свои срещи с тях. Приживе тя се е хвалела, че разполага с достатъчно уличаващи доказателства, които да гарантират сигурността й – и това се е оказало факт. В нейния компютър, повреден при убийството, е имало файлове с данни, изобличаващи висши прокурори. Убиецът очевидно не се е справил достатъчно грамотно със задачата да ги заличи – с помощта на компютърни специалисти Илия Илиев е успял да възстанови някои от файловете. Едно от изнудванията, осъществено от скандално известния прокурор Руско Карагогов, на когото Георгиева е давала многократно пари, е документирано и от МВР във връзка с друго разследване. В случая Карагогов е поискал 15000 марки от Орлин Аврамов във връзка с приватизацията на “Вини” – Сливен. Абсурдът в случая е, че след като са му били отказани, той е изпратил факс, в който еднолично е разпоредил спиране на приватизационната сделка. Върху Илиев е оказван непрестанен и неправомерен натиск да обвини и арестува Николай Колев във връзка с това престъпление, въпреки че същия е имал алиби за времето на извършването му. При обиска на неговия джип, по време на който в него е бил подхвърлен от Цеко Йорданов и Манчев пистолет с изтрити номера, е била намерена и брадвичка, за която същите са настоявали тя да се приеме за оръжието, с което е било извършено убийството. Същия натиск е оказван и за арестуването на Аврамов – което в крайна сметка е било направено въпреки липсата на неопровержими доказателства. После същият е бил пуснат срещу 1500 лв. гаранция. След като е станало ясно, че Илиев няма намерение да се подчинява стриктно на прокурорските препоръки как да води разследването и срещу кого да повдига обвинения, в крайна сметка той е бил отстранен, неправомерно пенсиониран и срещу него е заведено следствие, като за целта е използван подслушан телефонен разговор със защитен свидетел по делото.

8. Независимостта на прокуратурата или, иначе казано, правото й да не подлежи на ничий контрол и да не носи пред никого отговорност за своите действия, е нещо, което е особено ревниво бранено и от двамата досегашни главни прокурори в новата ни история. Само че това право се чете от прокуратурата така, както дяволът чете евангелието. И ако при всеки опит на изпълнителната власт да изрази някакви резерви към съдебната се надигат страховити протести, то самата съдебна власт и особено прокуратурата многократно са се опитвали да оказват давление както над изпълнителната, така и над законодателната власт, и са изразявали съвсем определени политически пристрастия.

Конкретно за главния прокурор може да се каже, че винаги е имал свое лоби в Народното събрание и винаги е използвал възможностите си за политическо въздействие в пълната възможна степен, включително използвайки механизмите на самата прокуратура. Неговият избор е постигнат с масирано политическо лобиране сред членовете на ВСС – независимо от факта, че видни магистрати, като обсъжданата от мнозинството за евентуален министър на правосъдието Нели Куцкова и тогавашният зам.- председател на правната комисия в НС Александър Джеров съвсем откровено са предупреждавали управляващите, че г-н Филчев е крайно неподходящ за този пост. Абсолютен прецедент е и вече споменатият от мен случай, при който е променен спешно Законът за съдебната власт, за да бъде избегнато дисциплинарното наказание на приближени до главния прокурор. Подобен е и опитът да се дадат извънредни правомощия на прокуратурата непосредствено преди последните парламентарни избори, предприет чрез законодателната инициатива на Юри Юнишев, Димитър Абаджиев и други депутати от тогавашното мнозинство. Законопроектът е предвиждал правомощия, свързани с налагането на мерки за неотклонение, обиски и отстраняване от длъжност на следствени лица – и е най-малкото странен с оглед богатия опит от времето на Татарчев, от който стана ясно, че именно тези права разширяват корупционния потенциал на институцията, както и с оглед на факта, че същото мнозинство и дори същите депутати ограничиха тъкмо тези права в началото на своя мандат.

Най-драстичният случай за пряка намеса на прокуратурата в делата на изпълнителната и законодателната власт обаче е свързан с предложената от Вас реформа в съдебната система. Навярно фактът, че някои от Вашите предложения засягаха съвсем пряко интересите на г-н Филчев /например възможността една пета от членовете на ВСС да предложат сваляне на неговия имунитет/, е задействувал съответните страхови инстинкти, поради което реакциите придобиха драстичен характер. Непосредствено след внасянето на Вашия законопроект в НС прокуратурата започна проверки и следствени дела и срещу двамата Ви заместници – г-н Димитров и г-жа Тачева, основаващи се на случаи отпреди години, инспирирани от “жалби” на граждани – един от които впрочем отрече публично да е писал такава. По-явна и недостойна манипулация от този случай едва ли би могла да бъде измислена – и във всяка цивилизована страна след демаскирането й би се стигнало до незабавната оставка на този, който я е предизвикал. /Впрочем твърдението на Филчев, че разследването срещу зам.-министър Марио Димитров е дело на ловешката прокуратура и той не е известен за това, не може да е вярно, тъй като при извършването на визираното деяние Димитров е бил с имунитет, а съгласно чл.48 ал.4 от НПК срещу лице, което се е ползвало с имунитет към датата на извършване на деянието, разследването се извършва само от прокурор от ВКП, лично определен от главния прокурор./ В допълнение и болтовете на колелата на Вашия джип бяха развъртени – и аз съвсем сериозно бих искал да Ви попитам, г-н Министър, дали не виждате връзка между готвения от Вас законопроект и опита за покушение върху живота Ви.

По закон прокуратурата е деполитизирана, но това правило сякаш не важи за главния прокурор. Редица негови действия показват, че той без капка свян е готов да се постави в услуга на всеки, който има достатъчен властови потенциал, за да гарантира неговите собствени позиции. В началото на своя мандат той прекрати делото за аферата “Сапио”, заведено за пореден път от неговия предшественик срещу тогавашния министър-председател г-н Иван Костов; и се яви в парламента по време на обсъждания вот на недоверие срещу неговото правителство, за да произнесе реч за корупцията по време на предходните такива и да обяви, че “престъпниците са от лявата страна на залата”. /Не коментирам обективността на неговата позиция, но да размахва пръст срещу опозицията от парламентарната трибуна е най-малкото странно за един магистрат./ Това ни най-малко не му попречи да компрометира правителството на ОДС с нелепата афера “Бръмбаргейт” и да заведе цяла серия пристрастни дела срещу неговите министри след падането му от власт. След това г-н Филчев най-неочаквано обсъди не с друг, а с главния прокурор на Русия възможностите за възстановяването на монархията в България /!/ и се вживя в ролята на политически пратеник, носейки послание от руския президент Путин до новоизбрания министър-председател г-н Сакскобургготски. Когато усети, че съдебната реформа няма да отмине неговата абсолютна власт в прокуратурата, той си потърси нови политически господари и ги намери в лицето на БСП и президента. Не случайно