".....За разлика от западното богословие в Православната църква проблемът за спасението се намира на нивото, в което се е намирал в ранната Църква – в известна степен неопределен и неразработен в категорични понятия, но не поради липса на ясен личен опит, който Църквата неотклонно предава като свое най-ценно достояние вече 2000 години на всеки, приел св. Кръщение. Както отбеляват митр. Калистос Уеър, Ярослав Пеликан и др., учението за спасението в Православната църква никога не е получило статус на догмат и се е разглеждало
повече като литургично учение, отколкото като правило на вярата. И въпреки че Православната църква е приемала многообразието от възгледи и съждения, отнасящи се или проявяващи се в сотириологията, нейната сотириологична мисъл винаги е била свързана и доминирана от теосиса, обожението и от всичко, свързано с причастността към Божествения живот и общението с Бога. За православието спасението е „битие в Христа”, което е изразено с думите на св. Василий Велики: „Чрез кръщението, миропомазването и евхаристията човек
свободно става член на възкръсналото тяло Христово”. Както казва о. Йоан Майендорф, този елемент на свободата е основен за православното разбиране за спасението. Ето защо православието винаги е възприемало спасението като процес, като движение, а не като еднократен акт, за разлика от западното разбиране, което е лишено от динамизъм. В този аспект, една от най-добрите формулировки на православното разбиране за спасението дава о. А. Кониарис:
„В православното богословие спасението не е статично, а динамично, то не е крайно състояние, което завършва, когато бъде достигнато, а непрестанен теосис, уподобяване на Христа, т.е. възприемане цялата пълнота на Божествения живот. Нещо, което никога няма да можем да достигнем в пълнота в този живот”. В Западната църква спасението се възприема като еднократен акт, като въздаяние, получено в отговор на човешките усилия да се изпълнява волята Божия. Така то се превръща в юридическо изкупление и оправдание. Своя логичен
завършек легалистичният подход към спасението намира в протестантското богословие, при което липсата на динамичност е изведена в доктрина, в учението за спасението като еднократен акт, осъществяван чрез влизането в Църквата.
Безкритичният обмен на идеи довежда дотам, че и в православието светоотеческата семантична натовареност на изкуплението (Гал. 3:13), разбирана преди всичко като победа над смъртта, постепенно добива буквалистична римокатолическата окраска на помирение с Бога и Анселмово удовлетворение. Още от времето на Тертулиан на Запад започва да се насажда моделът на Христос като посредник между човечеството и Бога. Моделът допълнително се утвърждава от възприетото от Западната църква Августиново унаследяване на вината на праотците от цялото човечеството. Този модел добива своя завършен, диаметрално противоположен на Изтока вид при Анселм Кентърбърийски, който
обобщава, че целта на Христовата смърт е да бъде удовлетворен Бог Който е оскърбен
от човешкия грях............" - Венцислав Каравълчев.

Редактирано от Metropolis на 04.03.21 16:40.