Чух една прекрасна история за св. Франциск. Веднъж той казал на един от учениците си:
- Братко, хайде да отидем в града, да проповядваме на хората.
Те отишли в града - тръгнали да се разхождат по улиците, да се срещат с хората, да им говорят, понякога да погалят някое дете, друг път да се усмихнат на някоя жена или пък да кажат нещо ободряващо на някой уморен пътник. И така цял ден, но вече започнало да се свечерява и неговия ученик попитал:
- Учителю, а кога ще проповядваме?
Франциск отговорил:
- А ние какво правим? Ние проповядваме и общуваме с хората, те ни гледат, слушат ни. Неколцина от тях ни погледнаха в очите, неколцина осъзнаха какви съкровища носим в сърцата си. Няма друго поучаване, не съществува друго проповядване. Няма смисъл да ходим някъде да проповядваме, ако не проповядваме, докато ходим.

Че е погрешно нечие мнение - погрешно да е, ма не е моето. Няма смисъл да се отричаш от света, за да служиш на Бога, ако не можеш да служиш, докато си в света. Инак тази служба се изразява в какво? - някой най- обикновен занаятчия, който да речем обработва земята, без да е християнин служи в пъти повече на Бога, от някой пукал, заврял се в храма, каканижещ по цял ден библията. Отричането от света се поражда само от невежество и страхове, които се опитвате да скриете под гръмкото "служба на Бога".